№260019
гр. Силистра, 07.10.2020
год.
Силистренски окръжен
съд, гражданско отделение, в
открито съдебно заседание проведено на шестнадесети септември две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Неделчев
ЧЛЕНОВЕ: Добринка
Стоева
мл. с-я Огнян Маладжиков
При
секретаря Ели Николова, като разгледа докладваното от съдия Пламен Неделчев
въззивно гражданско дело № 220/2020 год. по описа на СОС и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 от ГПК, образувано по въззивна жалба от "Агенция за събиране
на вземания" ЕАД с ЕИК *********, гр. София, ж.к. Люлин 10, бул. Д-р Петър
Дертлиев № 25, офис - сграда Лабиринт, ет. 2 офис 4, представляван от
изпълнителния директор М.Д.Д., подадена срещу Решение № 512/17.01.2020г.
постановено по гр.д. № 136/2019г. на РС – Силистра, с което са отхвърлени, като
неоснователни и недоказани предявените искове от "Агенция за събиране на
вземания" ЕАД против А.Б.И. за
признаване за установено, че последният му дължи сумата от 1 421.21 /хиляда четиристотин
двадесет и един лева и двадесет и една стотинки/, представляваща задължение по
договор за паричен заем № 2994755 / 14. 07. 2017г., сключен между "Изи
Асет Мениджмънт" АД и А.Б.И., договорна лихва в размер на 97.36лв.
/деветдесет и седем лева и тридесет и шест стотинки/, начислена за периода 25.
09. 2017г. – 15. 01. 2018г., разходи за извънсъдебно събиране в размер на 36.00
/тридесет и шест/ лева, неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
периода 25. 09. 2017 - 15. 01. 2018 г. в
размер на 625.77лв. /шестстотин двадесет и пет лева и седемдесет и седем
стотинки/, обезщетение за забава за периода 26. 09. 2017 г. – 31. 10. 2018 г. в
размер на 126.45лв. /сто двадесет и шест лева и четиридесет и пет стотинки/,
ведно със законна лихва върху главницата от 01. 11. 2018 г. до изплащане на
вземането, както и сумата от 70.06 лв. /седемдесет лева и шест стотинки/,
представляваща направените разноски по ч.гр.д. № 1497 / 2018 г. по описа на
СРС.
Въззивникът
– "Агенция за събиране на вземания" ЕАД с ЕИК *********, гр. София,
ж.к. Люлин 10, бул. Д-р Петър Дертлиев № 25, офис - сграда Лабиринт, ет. 2 офис
4, представляван от изпълнителния директор М.Д.Д., не е доволен от
първоинстанционното решение считайки, че същото е неправилно и незаконосъобразно,
като в тази връзка желае същото да бъде отменено, а вместо него въззивния съд
да постанови друго, с което да уважи изцяло исковите претенции срещу ответника.
Въззиваемият – А.Б.И.
чрез процесуален представител депозира писмен отговор на въззивната жалба, в
който излага становище за нейната неоснователност и моли въззивния съд да я
отхвърли и да потвърди атакуваното с нея първоинстанционно съдебно решение.
Съдът – след като
прецени събраните по делото доказателства, намира
жалбата за
допустима, предвид на това, че е подадена от активно легитимирано лице имащо
правен интерес от въззивното производство, както и че е спазен преклузивният
срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК. Разгледана по същество ОС намира въззивната
жалба за частично основателна, по следните съображения:
За да постанови атакуваното решение
първоинстанционния съд приел, че представеното предложение за сключване на договор за
паричен заем не отговаря на изискванията на СЕФ и не съдържа никакви параметри
на кредита, както липсата на доказателства за реално предаване на договорената
сума, за нейния размер и
за наличието на неравноправни клаузи в сключения между страните договор.
Съдът приел, че процесния договор по
своята правна същност представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9,
ал. 1 ЗПК, което съгласно чл. 24 от ЗПК, обуславя приложението на чл. 143 – 148 от
ЗЗП, регламентиращи потребителската
защита срещу неравноправните клаузи в потребителските договори. Първостепенния съд приел, че е на лице хипотезата на
чл. 143 от ЗЗП, тъй
като установил уговорка във вреда на кредитополучателя. За да стигне до този извод
районния съдия е обсъдил обстоятелството, че на заемателя е
предоставен заем в размер на 2000.00лв., който той се е задължил да ползва за
период от 26 седмици или 13 равни погасителни вноски и да възстанови заедно с
уговорената възнаградителна лихва в срок до 15.01.2018г. Същият е поел
задължението да представи на заемодателя обезпечение на задълженията си по
договора, състоящо се в осигуряване поръчителството на две физически лица,
всяко от които да представи на заемателя служебна бележка за размера на
трудовото си възнаграждение, нетният размер на осигурителния доход на всеки
поръчител да е в размер над 1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да
не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с “Изи
Асет Мениджмънт” АД, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да
няма задължения към други банкови или финансови институции, или ако има –
кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по –
лош от 401 „Редовен“ или в предоставяне на банкова гаранция в размер на цялото
задължение на заемателя по договора, която да е валидна 30 дни след крайния
срок на договора. Неизпълнението на горното задължение било обвързано със
санкция – неустойка в общ размер от 903.89 лв. Именно тази договорна уговорка мотивирала
първоинстанционния съд да приеме, че цитираната клауза има неравноправен характер, тъй
като предвижда заплащане на необосновано висока неустойка - почти половината от размера на заетата сума и по този
начин изпълнява хипотезата на чл. 143, т. 5 от ЗЗП.
Съдът приел още, че вписаният в
договора процент на лихвата многократно надвишава законната лихва, приемайки, че тази клауза не е
индивидуално уговорена,
а е изготвена предварително, и е сключена в условията на неравнопоставеност, водещи
до нищожност поради противоречие с добрите нрави.. Съдът е коментирал, че в процесния
договор уговорените размери на годишния лихвен процент и годишния процент на
разходите многократно и значително надвишават трикратния размер на законната
лихва, поради което ги приел за нищожни на
основание противоречие с добрите нрави / чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД /, тъй като не изпълняват присъщите им възнаградителни функции, а
водят до скрито мултиплициране на дълга.
Мотивът да отхвърли претенцията на ищеца за
заплащане на сума от 36.00 лева – разходи за извънсъдебно съдиране на
вземането, тъй като въпреки дадените
указания в тази връзка, ищецът не доказал реално
извършване на действия по извънсъдебно събиране на вземането, нито кога са
извършени и каква е тяхната стойност.
Въззивникът не споделя така изложените
мотиви към атакуваното решение позовавайки се на следните аргументи:
Въззивникът счита, че с подписването на
договора за заем ответникът е заявил в писмена форма, че е запознат с
необходимата преддоговорна информация, на база на която той е взел информирано
решение за сключване на процесния договор. Не приема становището на съда, че представеното
предложение за сключване на договора за паричен заем не отговаряло на изискванията
на СЕФ и не съдържало никакви параметри на договора. Изтъква се довода, че това предложение изхождало
всъщност от потенциалния заемател- ответник в първоинстанционното
производство, предвид което нямало как да съдържа
параметри на договора.
Не се споделя и тезата на първоинстанционният
съд за нищожност на клаузата за
уговорената възнаградителпа лихва.
Коментират се правилата на
Директива 93/13/ ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи
в потребителските договори
и по – конкретно текстът на чл.4, § 2 от директивата който според въззивника изключва от
обхвата на проверката за неравноправност онези договорни клаузи, които
изразяват основния предмет на договора, респ. съответствието на цената и
възнаграждението, от една страна, и доставените стоки или предоставените
услуги, от друга, при условие, че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем
език. Изтъква се още, че
според съображение деветнадесето от преамбюла на директивата, „.преценка на
неравноправния характер не се извършва въз основа па клаузи, които описват
общия предмет на договора, нито пък на съотношението качество/цена на
доставените стоки или предоставените
услуги“. Жалбоподателят сочи, че
и според националният ни закон -
чл.145, ал.2 от ЗЗП, чрез която разпоредба е транспонирана нормата на чл.4 § 2
от Директива 93/13/ ЕИО, също предвижда, че преценяването на неравноправната
клауза в договора не включва определянето на основния му предмет,, ето защо според него при договора за паричен заем задължението на заемателя
за възнаградителната лихва, представляваща цената на ползването на
предоставения капитал, заедно със задължението за връщане на получената в заем
сума, съставляват основната престация, дължима от заемателя - чл. 240, ал. 1 и ал.
2
от ЗЗД. По тази причина счита
той и съгласно чл.
145,
ал.2 от ЗЗП съответствието на размера на възнаградителната лихва с
предоставената в заем сума не се включва в обхвата на служебната проверка за
неравноправност.
По тия съображения според въззивника неправилно
първоинстанционният съд е извършил служебна проверка относно клаузата, уреждаща
размера на възнаградителната лихва по договора за заем и е приел, че същата
противоречи на добрите нрави, без да е направено възражение от ответната страна
в този смисъл.
Изтъква се още, че в договорната лихва
заемодателят келкулирал и рискът от бързото отпускане на кредита при липса на
обезпечение при предсрочна изискуемост, както и в случай на принудително
изпълнение поради неизпълнение на задължението за връщане на договорената сума
в срок.
Заявява, че кредитодателят попада в
категорията на небанковите финансови институции по смисъла на ЗКИ, които не са подчинени на регистрационен режим в БНБ, твърди се, че липсва подзаконов номативен акт препятстващ страните да
уговорят възнаградителна лихва над трикратния размер на законната лихва, което го мотивира да счита, че размерът на договорния годишен лихвен процент
не противоречи на добрите нрави, тъй като е обясним с разходите, които прави
заемодателят, както и с риска, който носи, а също и с размера на добросъвестно
очакваната от сделката печалба и при отчитане на факта, че се касае за
необезпечено вземане, с единствен длъжник по него.
Твърди се още, че ГПР при конкретния
договор не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република
България.
Най – после заявава, че дори да се пиеме, че договорната
лихва не може да надвишава трикратния размер на законната лихва, то следва тя
да бъде редуцирана до посочения размер, а не да бъде обявявана за нищожна и
съответно- претенцията за нея да бъде изцяло отхвърляна. В тази връзка сочи, че счита за приложима разпоредбата на
чл. 26, ал. 4 от
ЗЗД.
Не споделя констатациите на раойнния съд
относно липсата на индивиуално договаряне на отделни клаузи. Сочи, че представянето пред потенциалния клиент на изначално изготвен бланков
договор не означава, че не е възможно въздействие от негова страна на
съдържанието му, което би могло да бъде променено с оглед неговите индивидуални
финансови възможности. Заявява,
че приемането на условията но договора
е
недвусмислено изразено чрез акта на доброволното му подписване.
Поради
това, не счита, че е налице
нарушаване разпоредбите на Закона за защита на потребителите, уреждащи правото
на всеки потребител да договаря при равнопоставени с потенциалния кредитор
условия, с което първостепенният съд мотивира своя отказ за уважаване на иска.
Въззивникът се позовава на чл. 92, ал. 1 от
ЗЗД, за да обоснове искането си за плащане на неустойка
за непредоставяне на гаранция. Счита, че размерът на
неустойката, намален поради прекомерност, не трябва да се редуцира до размера
на вредите, поради това, че при приравняване на неустойката до размера на
доказаните вреди би се игнорирала наказателната й функция.
Относно
претендираната такса за разходи, която първостепеннният съд е отхвърлил отново се позовава на волята на
ответника, обективирана изрично в него, а съгласно чл.20а от ЗЗД, договорът има сила на закон за тези, които са го
сключили.
Ответникът по жалбата не споделя и
коментира всеки един от така изложените въззивни аргументи, като моли съда да
ги отхвърли и да потвърди атакуваното първоинстанционно решение.
ОС след, като се запозна с жалбата и
становищата на страните намира същата за частично основателна.
За да отхвърли иска за главница
първоинстанционният съд приел, че процесния договор за заем не отговаря
на изискванията на СЕФ и не съдържа параметри на кредита, както и липсата на
доказателства за реално предаване на договорената сума и за нейният размер. Приел също за установено наличието на неравноправни
клаузи в договора, което го
мотивирало да отхвъи всички обективно съединени искове, а именно:
1.
1 421.21 /хиляда четиристотин двадесет и
един лева и двадесет и една стотинки/, представляваща задължение по договор за
паричен заем № 2994755 / 14. 07. 2017г.,
2.
97.36лв. /деветдесет и седем лева и тридесет
и шест стотинки/, договорна лихва начислена за периода 25. 09. 2017г. – 15. 01.
2018г.,
3.
36.00 /тридесет и шест/ лева, разходи за
извънсъдебно събиране
4.
625.77лв. /шестстотин двадесет и пет
лева и седемдесет и седем стотинки/, неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за периода 25. 09. 2017 - 15.
01. 2018 г.
5.
126.45лв. /сто двадесет и шест лева и четиридесет
и пет стотинки/, обезщетение за забава за периода 26. 09. 2017 г. – 31. 10.
2018 г.
законната
лихва върху главницата от 01. 11. 2018 г. до изплащане на вземането, както и
сумата от 70.06 лв. /седемдесет лева и шест стотинки/, представляваща
направените разноски по ч.гр.д. № 1497 / 2018 г. по описа на СРС.
ОС
споделя мотивите на първоинстанционния съдебен съсстав само по отношение на
претендираните вземания за 36.00 /тридесет и шест/ лева, разходи за
извънсъдебно събиране и за 625.77лв. /шестстотин двадесет и пет лева и седемдесет
и седем стотинки/, неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода
25.09.2017г. - 15.01.2018г. За първата сума действително в кориците на делото
липсват доказатлества за реално направени разноски по извънсъдебното събиране
на вземанията на кредитора, което обуславя и правилния извод на първостапенния
съд за неоснователност.
По
отношение на дължимостта на претенцията от 625.77лв. /шестстотин двадесет и пет
лева и седемдесет и седем стотинки/, представляващо неустойка за неизпълнение
на договорно задължение ОС напълно споделя мотивите на районния съдия и
препраща към тях по реда на чл. 272 от ГПК. Добълтнителен довод е и
обстоятелството, че това вземане е отхвърлено още от заповедния съд с влязло в
законна сила Разпореждане № 2683 от 05.11.2018г. постановено по ч.гр.д. №
1497/2018г. на СРС.
Предвид
изложеното въззивинят съд приема, че жалбата е неоснователна по отношение на
тези две вземания, съответно атакуваното с нея решение в тези му части е
правилно и следва да се потвърди.
По
отношение дължимостта на останалите суми въззивинят съд приема, че жалбата е
основателна и неправилно ищцовите претенции за тях са отхвърлени. Наличието на
облигационна връзка между страните изразяваща се всключен договор за заем между
ответника и праводателя на ищеца по договора за цесия е обективен факт, който
не се оспорва в производството. От заключението на вещото лице изготвило
назначената от първоинстанционния съд ССЕ, може да се установи, че сумата по
кредита е усвоена, а действителните задължения на кредитополучателя към момента
на образуване на заповедното производство са именно в размерите претендирани от
ищеца. Експертът е съобразил извършеното от длъжника частично погасяване и го е
приспаднал от общото задължение. От заключението на експерта може да се установи
още, че годишния процент на разходита /ГПР/ по кредита е в размер на 40.21%,
което е по – малко от мининума определен в съдебната практика, като основание
за нищожност. В тази стойност е включен и фиксирания лихвен процент на заема
определен пак от експерта в размер на 35%. Ето защо ОС съобразявайки се с
наложилата се в последните години съдебна практикаоснована на чл. 19 от ЗПК, в
сила от 23.07.2014г. приема, че след, като определения ГПР по кредита не
надвишава петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения липсва
основание тази договорна клауза да бъде прогласена за нищожна.
По
тези съображения ОС приема, че неправилно са отхвърлени претенциите за: 1
421.21 /хиляда четиристотин двадесет и един лева и двадесет и една стотинки/,
представляваща задължение по договор за паричен заем № 2994755 / 14. 07.
2017г., 97.36лв. /деветдесет и седем лева и тридесет и шест стотинки/,
договорна лихва начислена за периода 25. 09. 2017г. – 15. 01. 2018г., и
126.45лв. /сто двадесет и шест лева и четиридесет и пет стотинки/, обезщетение
за забава за периода 26. 09. 2017 г. – 31. 10. 2018 г. както и законната лихва
върху главницата от 01. 11. 2018 г. до изплащане на вземането. Изложеното
мотивира въззивния съд да отмени обжалваното решение в частта, с която е
отхвърлено искането да признае вземането на ищеца срещу ответника за тези суми,
а вместо него да постанови друго, с което да признае вземането на ищеца за тях
за установено.
Предвид
изхода на делото съдът намира, че следва да осъди ответтика, да заплати на
ищеца част от сторените през заповедното, исковото и въззивното производства
деловодни разноски съобразно представените списъци по чл. 80 от ГПК, и
уважената част от исковите претенции. По конкретно ответникът дължи на ищеца
68.67лв. /шестдесет и осем лева и шестдесет и седем стотинки/ разноски за
заповедното производство, 623.32 лв. /шестстотин двадесет и три лева и тридесет
и две стотинки/ за първоинстанционното исково производство и 296.84лв. /двеста
осемдесет и шест лева и осемдесет и четири стотинки/ за въззивното
производство.
Предвид разпоредбата на чл. 280, ал. 3,
т. 1 от ГПК, решението не подлежи на касационно обжалване.
Водим
от гореизложеното съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
Решение № 512/17.01.2020г. постановено по гр.д. №
136/2019г. на РС – Силистра, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени, като
неоснователни и недоказани предявените искове от "Агенция за събиране на
вземания" ЕАД, с ЕИК ********* против А.Б.И. за признаване за установено,
че последният му дължи сумата от 1 421.21 /хиляда четиристотин двадесет и един
лева и двадесет и една стотинки/, представляваща задължение по договор за
паричен заем № 2994755 от 14. 07. 2017г., сключен между "Изи Асет Мениджмънт"
АД и А.Б.И.; договорна лихва в размер на 97.36лв. /деветдесет и седем лева и тридесет
и шест стотинки/, начислена за периода 25. 09. 2017г. – 15. 01. 2018г.; обезщетение
за забава за периода 26.09.2017г. – 31.10.2018г. в размер на 126.45лв. /сто
двадесет и шест лева и четиридесет и пет стотинки/, ведно със законна лихва
върху главницата от 1 421.21 /хиляда четиристотин двадесет и един лева и двадесет
и една стотинки/ считано от 01. 11. 2018г. до изплащане на вземането, както и за
сумата от 70.06 лв. /седемдесет лева и шест стотинки/, деловодни разноски по заповедното
ч.гр.д. № 1497 / 2018 г. по описа на СРС, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО наличието
на вземането на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, с ЕИК
********* срещу А.Б.И. за следните суми:
1 421.21 /хиляда четиристотин двадесет и един лева и двадесет и една стотинки/,
представляваща задължение по договор за паричен заем № 2994755 от 14. 07.
2017г., сключен между "Изи Асет Мениджмънт" АД и А.Б.И.; договорна
лихва в размер на 97.36лв. /деветдесет и седем лева и тридесет и шест стотинки/,
начислена за периода 25. 09. 2017г. – 15. 01. 2018г.; обезщетение за забава за
периода 26.09.2017г. – 31.10.2018г. в размер на 126.45лв. /сто двадесет и шест
лева и четиридесет и пет стотинки/, ведно със законна лихва върху главницата от
1 421.21 /хиляда четиристотин двадесет и един лева и двадесет и една стотинки/
считано от 01. 11. 2018г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА
А.Б.И. да заплати на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, с ЕИК
*********, сумата от 623.32 лв. /шестстотин двадесет и три лева и тридесет и
две стотинки/ деловодни разноски за първоинстанционното исково производство.
ОСЪЖДА
А.Б.И. да заплати на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, с ЕИК
*********, сумата от 296.84лв. /двеста осемдесет и шест лева и осемдесет и
четири стотинки/ деловодни разноски за настоящото въззивно производство.
ОСЪЖДА
А.Б.И. да заплати на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, с ЕИК
*********, сумата от 68.67лв. /шестдесет и осем лева и шестдесет и седем
стотинки/ деловодни разноски за заповедното производство по гр.д. № 1497/2018г.
на РС – Слиситра.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 512/17.01.2020г. постановено по гр.д. №
136/2019г. на РС – Силистра, в останалите му части.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1: 2: