Р Е Ш Е Н И
Е
№
гр. Плевен,
07.07.2020г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Плевенски
районен съд, V гр. състав в
публично заседание проведено на 18.06.2020г.
в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ВИДОЛОВА
и при секретаря Цецка Симеонова, като разгледа докладваното от съдията гр.д.№ 5619 по описа на съда за 2019г., въз основа на данните по делото
и закона, за да се произнесе взе предвид
следното:
Искове
с правно основание чл. 415 от ГПК.
Постъпила е искова молба от ***, ***,
срещу В.Г.Г., ЕГН **********,***, за признаване на установено, че ответника
дължи на ищеца сумите: 352,75лв., представляваща неустойка предсрочно
прекратяване на договор за далекосъобщителна услуга, ведно с мораторната лихва
в размер на 101,03лв. за периода от 05.08.2014г. до 30.05.2017г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаването на
заявлението по ч.гр.д. ***на ПлРС - 07.07.2017г. до окончателното изплащане на
вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на осн. чл. 410 от ГПК, връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК. Твърди се, че
неустойката е начислена за неизпълнение на договорни задължения по договор ***Впоследствие посочва, че неустойката е начислена
поради неизпълнение на задължения на ответника по три фактури от дати
26.02.2014г., 27.03.2014г. и 25.04.2014г., а начинът на формирането ѝ е от 17 бр. месечни
абонаментни такси от 20.75лв. без ДДС за периода от 04.08.2014г./дата на
предсрочно прекратяване на договора/ до 04.02.2016г./крайната дата на
договора/.
Назначения особен
представител на ответника сочи, че искът е
допустим, но клаузата за неустойка, въз основа на която е начислена исковата
сума е нищожна и неравноправна. Оспорва и размера на задължението.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства намери
за установено следното: Със Заповед ***по ч.гр.д. № ***на ПлРС, съдът е
разпоредил В.Г.Г., да заплати на кредитора ***, /понастоящем ***/, сумите:
352,75лв., представляваща неустойка предсрочно прекратяване на договор за
далекосъобщителна услуга, ведно с мораторната лихва в размер на 101,03лв. за
периода от 05.08.2014г. до 30.05.2017г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаването на заявлението - 07.07.2017г. до
окончателното изплащане на вземането, както и направени деловодни разноски:
25лв. – внесена държавна такса и 180лв. – адвокатски хонорар. Заповедта е
връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК и съдът е указал на
заявителя – ***да подаде в едномесечен установителен иск за дължимостта на
посочената в заповедта сума. Такъв е подаден в срок, което сочи допустимост на исковото
производство по чл. 415 от ГПК.
Видно
от представените от ищеца доказателства, на 04.02.2014г. между ответника В.Г.Г.
и ***, /понастоящем ***/, е подписан договор за ползване на електронни
съобщителни услуги, описани, съгл. т. 3 от договора в отделни приложения.
Представени са Приложение № 1/04.02.2014г. за предоставяне на СИМ – карта, и
избор на тарифен план за срок от две години като в него, в т. 5.3 е уговорено,
че ако в рамките на определения срок на договора бъде прекратено ползването на услуги
по искане или вина на абоната, операторът има право да прекрати договора, и/или
да получи неустойка в размер на всички стандартни месечни абонаментни такси,
дължими от абоната, дължими от датата на прекратяване до изтичане на определения
срок на ползване. Представени са ОУ на ищеца, както и фактури, обхващащи период
на фактуриране от 23.01.2014г. до 22.04.2014г., като от всяка от тях е видно,
че предходната не е заплатена. По делото е представена и Сметка ***с която на
ответника е начислена неустойка в размер на 352.75лв., с посочена дата на
плащане 04.08.2014г. Не е спорно по делото, че сумите по сметката не са
платени, спорен е въпросът – дължат ли се те от ответника.
При
така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна
следното: Претендираната неустойка в размер на 352.75лв, е предвидена като такава
при неизпълнение на задълженията на абоната, каквото неизпълнение се явява
незаплащането на дължими суми, доказано чрез приложените фактури с период на
фактуриране от 23.01.2014г. до 22.04.2014г. Представената обаче по делото сметка
***не представлява фактура, за да може съдът да се позове на нейната
доказателствена сила /например според Решение
№ 114 от 26.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 255/2012 г., I т. о., ТК/, в нея е
отразена неустойка без каквато и да било конкретизация за основание и начин на
начисляване - за кои и какви месечни такси. Съгласно чл.92, ал.1 ЗЗД,
неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за
вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Неустойката е
акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна
сделка да престира определена или определяема парична сума, като обезщетение за
вредите от неизпълнението на породено главно задължение, без да е необходимо
същите да бъдат доказвани. Следователно, за да възникне вземането е необходимо
да са осъществени предпоставките: наличие на валидно главно задължение,
договорено акцесорно задължение за неустойка, което е действително и
неизпълнение на главното задължение. За нарушение на императивни
материалноправни норми, които регулират правния спор, съдът следи служебно, но
в случая е сезиран и с възражение от ответника в тази насока. В настоящия
случай, съгласно раздел 5.3.1 на Приложение №1 от договорите -”Отговорност” е
предвидено, че при виновно неизпълнение или по искане на абоната Операторът има
право да прекрати договора и/или да получи неустойка в размер на всички стандартни
месечни абонаментни такси, дължими от датата на прекратяване до изтичане на
определения срок на ползване. Съдът
намира, че предвидена в договора клауза
за неустойка противоречи на добрите нрави, поради следното: Критериите дали е
налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат
в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Клауза за
неустойка предвиждаща задължение за длъжника за заплащане на неустойка,
равняваща се на дължимите до края на договора за предоставяне на процесния вид
услуга абонаментни такси, независимо от момента на разваляне на същия,
несъмнено се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Тя излиза извън
допустимите законови рамки, тъй като кредиторът получава имуществена облага от
насрещната страна в определен размер, какъвто би получил, ако договорът не беше
развален, без обаче да се престира от негова страна, респективно да е извършил
допълнителни разходи по договора, което води до неоснователно обогатяване и
нарушава принципа на справедливост. В този смисъл са решение № 219/09.05.2016
г. по т.д. № 203/2015г. на ВКС, І т.о. и решение № 193 от 09.05.2016 г. по т.
д. № 2659/2014 г. на ВКС, І т.о. Аргумент за това е и разпоредбата на чл. 88,
ал. 1, изр. 2 ЗЗД, уреждаща отговорност за нарушен негативен интерес, при който
обезщетението няма компесаторен характер. Допустимо е уговаряне от страните на
неустойка за вредите от развалянето, но само в рамките на присъщите ѝ
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Целта и начина на формиране
на уговорената в случая компенсаторна неустойка излиза извън присъщите ѝ
функции, т. е. същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за
дължимостта ѝ нищожна, съгласно задължителните разяснения на т. 3 на
Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК. За
съответствието на тази уговорка със закона съдът следи служебно, като
валидността ѝ се преценява към момента на сключване на съответния
договор, а не с оглед конкретно неизпълнение. Преценката за нищожност се
извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството
и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото
задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението
между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението
/виж решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Уговорката за неустойка при прекратяване на договора, определена в размер на
дължимите до края на договора месечни абонаментни такси за предоставения
телефонен номер до края на този срок, е нищожна, поради противоречие с добрите
нрави. Действително, няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите
от неизпълнението. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза обаче е
да дoведе до неоснователно обогатяване на оператора спрямо потребителя, който
да получи престация в пълен обем за срока на договора, без да престира
насрещната услуга, което е в контраст с всякакви разумни граници на добрите
нрави и не се толерира от закона. Освен това така уговорената клауза във връзка
с гореизложените съображения се явява и неравноправна на основание чл. 143, т.
5 ЗЗП. Длъжникът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на
ЗЗП, а заявителят е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Уговорката
за дължимост на всички месечни абонаментни такси до крайния срок на договора
при прекратяването му по вина на потребителя, обуславя необосновано висока
неустойка, тъй като предварително дава възможност на ищеца да получи насрещната
престация по договора, дори при прекратяването му по вина на потребителя. Съдът
намира клаузата за изначално нищожна – към датата на сключването на договора,
отсъствието на валидно съглашение за заплащане на неустойка води до частична
недействителност на сключения договор в тази му част. Тъй като противоречието
между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на
договора, то следва изводът, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка в
какъвто и да било размер, дори и трикратния такъв на стандартни такси, каквото
евентуално искане е направено от ищеца. Поради всичко дотук изложено, съдът
намира, че претенцията за неустойка се явява недоказана от ищеца и като такава
следва да се отхвърли. При липсата на валидно вземане за главница,
неоснователна се явява и претенцията за лихва върху нея, което води до извод за
пълно отхвърляне на исковите претенции.
При този изход на делото, на ищеца не се
дължат разноски по същото.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ,
като НЕДОКАЗАНИ, предявените искове с правно основание чл. 415 във вр. с чл.124
ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 92 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, от ***, ***, със
седалище и адрес на управление:***, за ПРИЗНАВАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО, че В.Г.Г., ЕГН
**********, адрес: ***, дължи на ***, сумите: 352,75лв., представляваща
неустойка предсрочно прекратяване на договор за далекосъобщителна услуга ***,
ведно с мораторната лихва в размер на 101,03лв. за периода от 05.08.2014г. до
30.05.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаването на заявлението по ч.гр.д. ***на ПлРС - 07.07.2017г. до окончателното
изплащане на вземането.
Решението
подлежи на обжалване пред ПлОС в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: