О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
гр. София, 30.07.2020 г.
Софийският окръжен съд, ІІ- ри въззивен граждански състав, в закрито заседание на
30.07.2020 г. в състав
Председател: Ирина Славчева
Членове: Ивайло Георгиев
Ваня И.
разгледа докладваното от съдия
Георгиев ч.гр.д. № 375 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното.
Производството е
по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК, във вр. с чл.
413, ал. 2 от ГПК.
Образувано е по частна жалба
на „П.к.Б.“ ЕООД срещу разпореждането от 06.03.2020г.,
постановено по ч.гр.д. № 322/2020г. по описа на Ботевградския районен съд, с
което заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу Д.Б.Б. е
отхвърлено в частта за сумата 681,28 лв., представляваща неплатено договорно
възнаграждение за периода от 03.07.2018г. до 28.08.2019г., сумата 1795,54 лв.,
представляваща възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги по
договора между страните, както и за сумата 30 лв., представляваща разходи за
извънсъдебно събиране на вземането за периода от 18.04.2018г. до 28.08.2019г.
Жалбоподателят тълкува разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК и прави
извод, че заповедният съд няма правомощие да преценява евентуална нищожност на
договор за потребителски кредит поради нарушение на закона или противоречие на
добрите нрави. В подкрепа на становището си се позовава на съдебни актове на
Варненския окръжен съд и Габровския окръжен съд. Счита, че Ботевградският
районен съд е формирал неправилен извод за неравноправен характер на част от
клаузите на процесния договор. Анализира легалното
определение на термина „услуга“ и намира, че в настоящия случай той реално е
предоставил такава на длъжника. Подчертава, че разходите за допълнителните
услуги по договор за кредит не се включват в годишния процент на разходите, ако
сключването на споразумение за допълнителни услуги не е задължително условие за
получаване на кредита (както в настоящия случай). Навежда довод, че
споразумението не съдържа неравноправни клаузи. Подчертава, че то дава право на
длъжника да влияе съществено върху най- важните характеристики и компоненти на
договора, като за целта кредиторът следва да ангажира огромен ресурс, а това
обосновава конкретната цена на така уговорените услуги. Сочи, че длъжникът ги е
ползвал реално, тъй като искането му за отпускане на потребителски кредит е
разгледано приоритетно. Счита, че таксата за пакета допълнителни услуги не
попада в приложното поле на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, тъй като те не представляват
действия по отпускане, усвояване или управление на кредита. Прави извод, че
така уговорената такса не нарушава действащото законодателство в областта на
потребителското кредитиране. Позовава се на съдебна практика. Изразява сходни
съображения и във връзка с таксата за извънсъдебно събиране на вземането, като
черпи аргументи от мотивите към законопроекта за изменение и допълнение на ЗПК,
както и от разпоредбата на чл. 19, ал. 3 от ЗПК. Позовава на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета. Акцентира, че процесната такса се начислява по силата на постигнато
съгласие между страните и има стимулиращо действие по отношение на длъжника. По
отношение на договорното възнаграждение (възнаградителната
лихва) изтъква, че при сключването на договора били спазени всички императивни
законови изисквания, предоставил е преддоговорна
информация на ответника, който се е запознал с клаузите му и не се е отказал от
него, въпреки че е имал такава възможност. Счита, че уговореният годишен лихвен
процент отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави.
Позовава се на принципа на свободно договаряне между страните, залегнал в чл. 9
от ЗЗД, както и на ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Намира, че цитираната
от БРС съдебна практика по този въпрос е неактуална, а съдът няма правомощие да
тълкува разширително императивни правни норми или да
дописва изключения към тях. Цитира съдебни актове на районни съдилища от 2017 –
2019г. Счита, че не може да бъде недействително поради противоречие с добрите
нрави това, което е позволено от императивна правна норма. Прави извод, че
уговореното договорно възнаграждение не противоречи на добрите нрави. Моли съда
да отмени обжалваното разпореждане и да постанови да се издаде заповед за
изпълнение относно всички претендирани вземания.
Претендира разноски.
Съдът констатира, че частната жалба е подадена в срок, от надлежна
страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
За да са произнесе по съществото на спора, съдът прие за установена
следната фактическа обстановка:
Производството пред районния съд е образувано по заявление на „П.к.Б.“ ЕООД
за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
срещу длъжника Д.Б. Б. за вземания по договор за
потребителски кредит № **********, сключен на 05.02.2018г. между същите
страни. Заявителят
твърди, че, по искане на длъжника, е отпуснал на последния паричен заем, а длъжникът се
е задължил да му върне заетата сума за срок от 36 месеца. Било уговорено и
възнаграждение за изтегления кредит, неизплатената част от което е в размер на 681,28лв.
Било сключено и споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги, за които длъжникът дължи възнаграждение, разсрочено за срока
на договора на равни месечни вноски. Заявителят твърди, че, към момента на
подаване на заявлението, неизплатеното възнаграждение за допълнителни услуги е
в размер на 1795,54лв. Също така, заявителят поддържа, че длъжникът Д.Б. Б е направил
1 погасителна вноска и е изпаднал в забава, поради което кредитът бил обявен за
предсрочно изискуем на 28.08.2019г. Претендира издаване на заповед за
изпълнение за главница в размер на 1465,21 лв., договорно възнаграждение в
размер на 681,28 лв., възнаграждение за допълнителни услуги в размер на 1795,54
лв., и неплатени такси по тарифа за извънсъдебно събиране на вземането в размер
на 30 лв., както и мораторна лихва от 212,16лв. за
период от 04.04.2018г. до 28.08.2019г., ведно със законната лихва за забава от датата
на подаване на заявлението до изплащане на вземането.
Първоинстанционният съд е отхвърлил заявлението в частта за договорното възнаграждение от
681,28лв., възнаграждението за допълнителни услуги в размер на
1795,54лв. и таксата за извънсъдебно събиране на вземането в размер на 30 лв.,
като го е уважил за
останалите суми.
При така
установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав споделя
изложените от БРС мотиви в частта им за възнаграждението за допълнителни услуги
и таксата за извънсъдебно събиране на вземането, и препраща към тях на
основание чл. 272 от ГПК, като не намира за необходимо да ги възпроизвежда
отново.
В допълнение, както и в
отговор на наведените в жалбата доводи, касаеща тези
суми, съдът намира за неоснователен изложения от жалбоподателя аргумент, че
заповедният съд нямал правомощие да преценява нищожността на договор за
потребителски кредит поради нарушение на закона или противоречие на добрите
нрави. Това твърдение пряко противоречи на разпоредбата на
чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК, съгласно която заповедният съд е длъжен да извърши
преценка за съответствие на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
реда на чл. 410 от ГПК със закона и добрите нрави, и да отхвърли подаденото
заявление, ако констатира нищожност на договора или отделна негова клауза, въз
основа на които се претендира вземането. Дори да се приеме, че в случая става
въпрос за неравноправна клауза (както е прието в обжалваното разпореждане),
заповедният съд има правомощие да следи и за наличието на обоснована вероятност
от съществуване на такава, както и да откаже издаване на заповед за изпълнение
по силата на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК. Именно така е процедирал
Ботевградският районен съд в конкретния случай. Нещо
повече: дори да не съществуваше такова изрично нормативно задължение за съда в
заповедното производство, правната теория (Марков М. „Гражданско право. Обща
част. Помагало.“, изд. Сиби, 2017г., стр. 244, и
Павлова М. „Гражданско право. Обща част“, т. ІІ, изд. Софи-Р, 1996г., стр. 179)
категорично приема, че в гражданския процес съдът е длъжен служебно да следи за
пороци на сделката, които водят до нейната нищожност, като (ако нищожността не
е релевирана изрично от страните), съдът се произнася
по този въпрос само в мотивите на съдебния акт. Това означава, че при липса на
такъв изричен довод (както в настоящия случай, доколкото производството е все
още в едностранната фаза от развитието си) съдът не постановява изричен диспозитив, с който обявява сделката (или част от нея) за
нищожна, но не зачита правните й последици, нито произтичащите от нея претенции
на страните. Това принципно становище важи за всички видове производства и няма
нормативно основание за игнорирането му в хипотезите на заповедно производство.
В същия смисъл е и съдебната практика, а именно – че съдът служебно следи
за нищожност на съдържащата се в договора
неустоечна клауза поради противоречие с добрите нрави
и/или закона (Решение
№ 229 от 21.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 1050/2011 г., II т. о.) – точно
както е процедирал БРС в настоящия случай, макар и във връзка с друг вид
клауза.
С оглед
гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че в производството по чл.
410 от ГПК заповедният съд е имал правомощие да преценява нищожността на
договора за кредит, респ. на част от неговите клаузи, както и да отхвърли
претенциите на заявителя, основани на такива клаузи, ако счете последните за
нищожни – независимо дали поради неравноправност, поради противоречие със
закона или поради противоречие с добрите нрави.
В случая, видно от мотивите
на обжалваното разпореждане, първоинстанционният съд
е отхвърлил заявлението в частта му за възнаграждението за допълнителни услуги
и таксата за извънсъдебно събиране на вземането, приемайки за нищожни
съответните клаузи поради тяхното противоречие на закона. Настоящият съдебен
състав споделя този извод и допълнително намира, че тези клаузи са нищожни по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД
(противоречие с добрите нрави), за което съдът също е длъжен да следи служебно
по силата на закона и което е самостоятелно основание за отхвърляне на
заявлението по чл. 410 от ГПК. Поради това следва да се сподели крайния извод
на районния съд за нищожност на споразумението за предоставяне на допълнителни
услуги, макар и не само по изложените от него съображения.
Актуалната
съдебна практика приема, че нищожност поради накърняване
на добрите нрави е налице и при „…значителна
липса на еквивалентност в насрещните престации при
двустранните договори“, и по- точно – при такава неравностойност на престациите, която „…
практически да е сведена до липса на престация“.
(Решение № 452 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4277/2008 г., IV г. о., ГК,
Решение № 24 от 9.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2419/2015 г., III г. о., ГК). В
случая е налице именно такава хипотеза, поради следните съображения:
От
допълнителното споразумение към процесния договор за
потребителски кредит се установява, че с него кредиторът е предоставил на
длъжника пакет от допълнителни услуги, както следва: 1. Приоритетно разглеждане
и изплащане на потребителския кредит; 2. Възможност за отлагане на определен
брой погасителни вноски; 3. Възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски; 4. Възможност за смяна на дата на падеж; 5. Улеснена
процедура за получаване на допълнителни парични средства.
Категорично не може да се сподели довода
на жалбоподателя, че тези услуги давали право на длъжника да влияе
съществено върху най- важните характеристики и компоненти на договора, като за
целта кредиторът следвало да ангажира огромен ресурс, поради което било оправдано
заплащане на такса за предоставянето им. Точно обратното: видно от т. 15 от
Общите условия, нито една от тези услуги не може да се ползва само по волята на
закупилия ги длъжник, а ползването им зависи от волята и на кредитора. Срещу
закупуването на пакета, длъжникът само „може да поиска от кредитора“ да му
отложи или намали не повече от 6 погасителни вноски (при договор за кредит със
срок до 36 месеца, какъвто е процесният) или да му
промени датата на падежа, респ. „да одобри клиента за отпускане на следващи
парични средства“. Дали, обаче, това ще се случи, зависи само и единствено от
волята на кредитора, както правилно е констатирал и първоинстанционният
съд. Този извод се подкрепя допълнително и от изискването на Общите условия,
промените от този вид да се осъществяват с подписване на допълнително
споразумение, т.е. само при съвпадане на волите на страните, а не в резултат
от едностранната воля на страната, която
е заплатила за съответната услуга. При това следва да се има предвид, че тя
разполага с описаните по- горе права и без да закупува пакет за допълнителни
услуги - при предоговаряне на кредита или част от неговите параметри (напр.
падежна дата, отсрочване, разсрочване и т.н.). Следователно, закупувайки пакета
допълнителни услуги, длъжникът не получава нищо повече от това, което има по
силата на закона, а именно – правото да инициира предоговаряне на отделни
компоненти на кредита по взаимно съгласие с кредитора.
Отделно от това,
изводът за съществена - дори фрапираща - нееквивалентност на престациите се подкрепя и от факта, че цената на пакета
допълнителни услуги (1901,16лв.) е по- голяма от размера на отпуснатия кредит (1500лв.),
респ. от възнаградителната лихва за отпускането му,
което означава, че именно заплащането на тази цена (а не на възнаграждението за
кредита) е най- големият приход и основен интерес на кредитора за сключване на
договора.
С оглед
гореизложеното, съдът намира, че в случая е налице визираната от съдебната
практика хипотеза на съществена нееквивалентност на насрещните престации до степен на практическа липса на насрещна престация срещу уговорената между страните цена на пакета
допълнителни услуги. Поради това споразумението за предоставяне на пакет
допълнителни услуги е нищожно като противоречащо на добрите нрави и по него не
се дължи изпълнение.
Неоснователно
жалбоподателят изтъква, че допълнителните услуги са предоставени по изрично
желание и съгласие на кредитополучателя, при информиран избор от негова страна,
т.е. че са индивидуално уговорени. Настоящият съдебен състав намира, че индивидуалното
договаряне на определени клаузи от договора може да преодолее единствено
нищожността, произтичаща от неравноправния им характер (арг.
от чл. 146, ал. 1 от ЗЗП), но не и останалите им водещи до нищожност пороци
(напр. противоречието на добрите нрави), каквито се установяват в настоящия
случай.
Неоснователно жалбоподателят се позовава
и на разпоредбата на чл. 10а от ЗПК. Наистина, съгласно ал. 1, кредиторът може
да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с
договора за потребителски кредит. Съгласно ал. 2, обаче, те не могат да бъдат
изисквани за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая,
от текста на жалбата може да се направи извод, че първата от процесните допълнителни услуги касае начина на усвояване на
кредита (а именно - приоритетното му разглеждане и изплащане), а останалите -
управлението на кредита, доколкото те са свързани с възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски, за намаляване на определен брой погасителни вноски, за
смяна на падеж и за получаване на допълнителни парични средства. Поради това
съдът намира, че уговарянето им по този начин в договора противоречи на
императивна правна норма и е нищожно по арг. от чл.
21, ал. 1 от ЗПК.
На последно място, в противоречие с
императивната разпоредба на чл.
10а, ал. 4 от ЗПК, клаузите в споразумението са формулирани неясно, тъй
като нито една от закупените допълнителни услуги (с изключение на първата) няма
стойностно измерение, от което да се установи нейното процентно участие и
относително значение в ежемесечните вноски, дължими по допълнителния пакет,
както и съразмерността им с цената, заплащана за ползването им. Следователно,
възнаграждението за тези услуги се претендира въз основа на договорна клауза,
която е нищожна не само поради противоречие на добрите нрави, но и поради
противоречие със закона – точно както е приел и БРС.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че
заповедният съд правилно и законосъобразно е отказал да издаде заповед за
изпълнение за вземането, претендирано като
неизплатено възнаграждение за пакет допълнителни услуги в размер на 1795,54 лв.
По отношение на претендираните
разходи за извънсъдебно събиране на задължението, настоящият съдебен състав намира,
че, от една страна, тази сума е посочена от заявителя като обезщетение за реално
извършени допълнителни „разходи за извънсъдебно събиране на вземането“ (т. 12
от заявлението), но от друга страна той твърди, че тя се дължи в предварително
определен размер по Тарифата за таксите на „П.к.Б.“ ЕООД (т. 9 от заявлението).
Поради това правната й природа остава неизяснена. Съответно, неясна е и волята
на кредитора – дали той претендира сумата като такса за извършена на длъжника
услуга или като обезщетение за недължимо направени разходи, което е
предпоставка за отхвърляне на заявлението в тази му част.
Отделно от това, както се посочи по-
горе, чл. 10а, ал. 2 от ЗПК предвижда, че кредиторът не може да изисква заплащане
на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Според настоящия съдебен състав, процесната сума е
свързана именно с „управление на кредита“ (вкл. и според посочената от самия
жалбоподател дефиниция на този термин), тъй като се претендира за евентуално
извършени от кредитора действия по администриране на точното изпълнение на
задължението на длъжника. Поради това, дори същата да е индивидуално уговорена между страните
(за което по делото няма данни), уговарянето й по посочения от заявителя начин противоречи на
императивна правна норма и е нищожно. Следователно, тя неоснователно се
претендира въз основа на нищожна уговорка, а първоинстанционният
съд правилно е отказал да уважи заявлението и в тази му част.
Подадената частна жалба е основателна
единствено в частта й срещу отхвърляне на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение за възнаградителна лихва в размер на 681,28лв. Настоящият съдебен състав
намира, че уговореният между страните годишен лихвен
процент от 41,17 %, определящ нейния размер (т.е. дължимо на кредитора възнаграждение
за предоставянето на кредита), не накърнява добрите нрави, тъй като (заедно с
ГПР от 49,89%) е в рамките на максималния размер, регламентиран в чл.
19, ал. 4 от ЗПК, а и е съобразен с обстоятелството, че се касае за
необезпечен кредит с невисока стойност за сравнително дълъг период от време, който
е високорисков за кредитора. Разбираемо е, че в такъв случай рискът се отчита
(и компенсира) чрез уговаряне и заплащане на по-висока възнаградителна
лихва. По този въпрос не следва да бъде споделена цитираната от районния съд
съдебна практика, доколкото същата е неактуална и е създадена при действието на
различна нормативна база. Към момента на постановяване на формиращите я съдебни
актове не е съществувала разпоредба, ограничаваща размера на възнаградителната лихва и годишния процент на разходите,
поради което е било оправдано, тази законова празнота да се запълва чрез тълкуване
от съда. Към момента на сключване на процесния
договор и към настоящия момент, обаче, действа разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а съдът следва да прилага действащото позитивно право. По конкретния казус
е спазено въведеното с него ограничение, годишният процент на разходите (в който
се включва и възнаградителната лихва) да не надвишава
петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Поради това съдът намира, че процесната
сума от 681,28лв. се
претендира въз основа на договорна клауза, която не противоречи на закона и
добрите нрави, а, дори да е неравноправна, тя е индивидуално уговорена между
страните, т.е. не е нищожна (арг. от чл. 146, ал. 1
от ЗЗП).
По така изложените съображения, частната жалба срещу разпореждането,
с което е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, е неоснователна в частта, касаеща
вземанията от 1795,54
лв. и 30 лв., и следва да
бъде оставена без уважение в тази част, а следва да бъде уважена в частта за възнаградителната лихва, като обжалваното разпореждане се
отмени в тази му част, като вместо него се издаде заповед за изпълнение за
сумата 681,28лв.
С оглед изхода на делото и направено искане в този смисъл, в полза на жалбоподателя
следва да се присъдят разноски, пропорционални на уважената част от жалбата, а
именно: (681,28/(681,28+1795,54+30))*(15+50)=17,67лв.
Така мотивиран, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна
жалба с вх. № 4512/01.07.2020 г., подадена от „П.к.Б.“ ЕООД, срещу
разпореждане № 1234 от 06.03.2020г., постановено по ч.гр.д. № 322/2020г. по
описа на Ботевградския районен съд, В ЧАСТТА МУ, с която заявлението на
жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК срещу Д.Б.Б. е отхвърлено за сумата
1795,54 лв., представляваща възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги по договора между страните, както и за сумата 30 лв., представляваща
разходи за извънсъдебно събиране на вземането за периода от 18.04.2018г. до
28.08.2019г.
ОТМЕНЯ разпореждане
№ 1234 от 06.03.2020г., постановено по ч.гр.д. № 322/2020г. по описа на
Ботевградския районен съд, В ЧАСТТА МУ, с която заявлението на „П.к.Б.“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК срещу Д.Б.Б. е отхвърлено за сумата 681,28лв., представляваща неплатено
договорно възнаграждение за периода от 03.07.2018г. до 28.08.2019г., като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение чл. 410 ГПК по заявлението на „П.к.Б.“ ЕООД срещу Д.Б.Б.
с ЕГН ********** за сумата 681,28лв., представляваща неплатено договорно възнаграждение за периода от
03.07.2018г. до 28.08.2019г. по договор за потребителски кредит № **********/05.02.2018г.
ОСЪЖДА Д.Б.Б. с ЕГН ********** да заплати на „П.к.Б.“
ЕООД с ЕИК *** сумата 17,67лв. – разноски по делото, пропорционални на
уважената част от жалбата.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.