Мотиви
към Присъда № 92/22.03.2019г. по НОХД № 2418/2018г. по
описа на Районен съд Пловдив, V н.с.
Районна прокуратура Пловдив е внесла
в съда обвинителен акт срещу А.М.А. за това, че на 14.10.2017г. в
с.Шишманци,обл.Пловдив се е заканил с убийство спрямо длъжностно лице-П.Г.К.,
ЕГН:**********, при изпълнение на службата му на длъжност „***“ в „***“ и това
заканване би могло да възбуди основателен страх от осъществяването му у П.Г.К.,
ЕГН:********** - престъпление по чл.144, ал.3, вр. с ал.2, вр. с ал.1 от НК.
В проведеното публично съдебно
заседание прокурорът излага изводите си за установената по делото фактическа обстановка,
въз основа на която поддържа обвинението и счита за осъществено вмененото на
подсъдимия престъпление както от обективна, така и от субективна страна. Поради
това моли за признаването на подсъдимия за виновен. По отношение на
наказанието, прокурорът счита, че въпреки начина на извършване на деянието и
негативните данни за личността на подсъдимия, с оглед установените за него
семейно, имуществено и здравословно състояние и с оглед целите на наказанието,
следва да му бъде наложено наказание лишаване от свобода, ориентирано към
минимума, около 1 година, което да се изтърпи ефективно.
Защитникът – адв. К., пледира за
оправдателна присъда, като сочи, че обвинението не е доказано по несъмнен начин.
Последният извод обосновава със съждението, че като се изключат показанията на
пострадалия, нищо друго от събраните доказателства не подкрепяло обвинението. В
тази връзка счита, че свидетелят Д. е бил на голямо разстояние от подсъдимия и
пострадалия, и поради шума от работещата машина, няма как да е чул каквито и да
е реплики между тях. В същото време останалите свидетели – близки на
подсъдимия, нито чули нещо, нито разбрали, че е станал конфликт, като веднага
си тръгнали след направената забележка от пострадалия К.. Защитникът счита
също, че не е доказано категорично длъжностното качество на пострадалия, нито
дали на инкриминираната дата е бил на работа или само е замествал свой колега.
В случай на осъдителна присъда, моли да бъде наложено минималното предвидено в
НК наказание.
Подсъдимият дава обяснения пред съда,
в които не се признава за виновен. В съдебните прения поддържа, че е невинен и
че се опитват да го вкарат в затвора. Сочи, че тъкмо защото е бил дълго време в
затвора, не би се карал и заканвал с убийство, както и че от дълго време нямал
никакво провинение. Поддържа казаното от защитника, че свидетелят Д. няма как
да е чул, че се карат с пострадалия, а и подсъдимият не е имал никакво
основание да се кара, а тръгнал да си излиза от завода, тъй като намерението му
било единствено да събере храна за кучето си. Твърди, че мястото, където ходи
постоянно, не било в обсега на завода, нямало ограда, нито пазач и никой не
казвал нищо, всички го уважавали в завода. Само пострадалият го мразел, крещял,
ритал и биел жени, мъже, деца. В
последната си дума подсъдимият пледира за невинност.
Съдът, като
взе предвид доводите на страните, въз основа на доказателствата по делото и на закона,
прие следното.
От
фактическа страна.
А.М.А. е роден на *** ***, ***, ***,
български гражданин, с начално образование, неженен, осъждан, ЕГН **********.
А.А.
живеел на семейни начела със свидетелката Д.И., като имал три деца, най-малкото
- родено през 1999г., и четирима внуци. Занимавал се със сезонна работа –
работел през лятото на полето, а през зимата се грижел за внуците си.
Имущественото положение на семейството му било влошено, поради което същият
ходел в завода в село Шишманци да търси храна за кучетата си. Здравословното
състояние на подсъдимия А. също не било добро. Той прекарал пневмония. Страдал
от проблеми с кръвното налягане и имал шипове във врата, които лекувал чрез
поставяне на инжекции веднъж седмично без болничен престой. Проблемите със
шиповете били съпроводени с трудност да стои прав и болки, които започнали да препятстват
подсъдимия А. да работи и той преустановил работа около седмица преди съдебното
заседание от 22.03.2019г., проведено пред настоящия състав. Същите заболявания
подсъдимият имал и по време на последния си престой в затвора, където също
провеждал лечение.
В
с. Шишманци, обл. Пловдив, където *** живеел, имало завод за преработка на
отпадъци, който действал като „Консорциум Екологичен завод“ ДЗЗД (дружество по
ЗЗД). Цялата територия на завода била оградена с бетонни колове, оградна мрежа
и бодлива тел. На места част от тези съоръжения били нарушени.На територията на
завода имало изградени два портала с бариери, през които се влизало и излизало.
В непосредствена близост до тези бариери имало изградени кабини за пазачите, които
отговаряли за пропускателния режим в завода. На двата портала имало монтирано и
видеонаблюдение.
Пострадалият
- П.К., заемал длъжността „***” в „***. При
изпълнение задълженията му на ***, основна негова отговорност била да съблюдава
спазването на контролно-пропускателен режим както на самия портал, така и на
останалата територия на завода. Контролно-пропускателният режим, за който св. К.
отговарял, бил свързан с опазване имуществото на завода и недопускане на
противообществени посегателства на територията му, чрез дейности по проверка на
преминаващите през портала лица и автомобили и недопускането на територията на
завода на външни лица, различни от служители и посетители на консорциума.
На
14.10.2017г. пострадалият К. бил на работа в завода. Смяната му започнала от
08:00 часа сутринта, като същият следвало да изпълнява длъжността на *** до 08:00
часа на следващия ден. Около 13:40ч. на 14.10.2017г. той забелязал група лица,
които били навлезли на територията на завода на неуказаните за това места. Сред
тях били свидетелите Г.Т., Д.Т. и Д.И., както и подсъдимият А.А., известен с
прякора „***”. Последният се намирал в сметището на територията на завода и
ровел из боклука. Като видял навлезлите на територията на завода лица, вкл. подсъдимия
А., свидетелят П.К., в изпълнение задълженията си на ***, им указал да напуснат
с довода, че мястото, където се намират, не е тяхна собственост и начинът на
влизане е само през входа.
След
предупреждението придружаващите подсъдимия лица тръгнали да напускат завода, за
което трябвало да вървят поне още 500 – 600 метра. За разлика от тях,
подсъдимият А.М.А. не тръгнал да напуска завода, а - в обратна посока, да се
разправя с пострадалия. В отговор на отправената забележка да напусне завода, подсъдимият
казал на свидетеля К. с висок заплашителен тон:
„Тук става каквото кажа аз. Цялата махала ще събера утре и ще те
пресрещнат, и си до там. Ще ти отрежа главата! Тебе ще те убия! Ти си мъртъв! Лежал
съм в затвора и изобщо не ми пука, и теб ще те излежа!“ Докато отправял към
пострадалия посочените реплики, подсъдимият А. се приближил до него на по-малко
от метър разстояние и посегнал да го удари с едно голямо парче дърво, но удар
не настъпил. Пострадалият К. първоначално не успял да реагира, тъй като се уплашил,
след което се отдръпнал, отдалечил се, за да се обади на спешен телефон 112, и
съобщил за инцидента. Едва тогава подсъдимият А. тръгнал да напуска завода.
Така
развилият се конфликт между подсъдимия и пострадалия бил видян от свидетеля К.Д.
– *** в завода, който същия ден бил на работа. Свидетелят познавал както
пострадалия, така и подсъдимия, тъй като и друг път бил забелязвал А.А. да идва
и да рови сред боклуците. Свидетелят Д. се намирал на около 10 метра от двамата и работел с булдозера. След
като видял, че подсъдимият не си тръгва, въпреки отправеното предупреждение,
слязъл от булдозера, който продължил да работи, и се приближил на около 2-3
метра до пострадалия и подсъдимия. Въпреки работещия шумно булдозер, шумът не
бил толкова силен и свидетелят успял
да чуе отправените от подсъдимия на висок глас реплики към пострадалия, като
междувременно видял как подсъдимият замахва срещу пострадалия с дърво.
Пострадалият
П.К. силно се изплашил от думите и действията на подсъдимия, като страхът от
това какво може да му стори подсъдимият продължил във времето, вкл. към
съдебното заседание пред първоинстанционния съд. След инкриминираното деяние свидетелят
К. станал вглъбен, притеснителен и постоянно се оглеждал около себе си,
отслабнал, имал проблеми със съня.
По
доказателствата.
Съдът прие така установената
фактическа обстановка от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства,
както следва - гласни доказателствени средства: частично показанията на
св. П.К., дадени пред съда и пред орган на досъдебното производство в протокол
за разпит от 13.12.2017г., приобщени по реда на чл.281, ал.4, вр. с ал.1, т.1 и
2 от НПК; показанията на св. К.Д., дадените пред съда – частично, приобщените
по реда на 281, ал.4, вр. с ал.1, т. 1 и 2 НПК, дадени в протокол за разпит от
13.12.2017г. пред орган на досъдебното производство - изцяло; показанията на
св. С.Г., дадените пред съда – частично, приобщените по реда на чл. 281, ал.5,
вр. с ал.1, т.1 от НПК и дадени пред орган на досъдебното производство в
протокол за разпит от 09.03.2018г. – изцяло; частично показанията на
свидетелката Д.И.; показанията на свидетелката Г.Т., дадените пред съда -
частично, а показанията й, дадени пред орган на досъдебното производство в
протокол за разпит от 20.12.2017г. и приобщени по реда на чл.281, ал.4, вр. с
ал.1, т.1 и 2 от НПК – изцяло; частично показанията на свидетеля Д.Т., дадени
пред съда и пред орган на досъдебното производство в протокол за разпит от
20.12.2017г., приобщени по реда на чл.281, ал.4, вр. с ал.1, т.1 от НПК;
частично обясненията на подсъдимия; писмени доказателства: график за
дежурствата, длъжностна характеристика, справка съдимост, справка за изтърпени
наказания от ГДИН, писмо от Агенция за социално подпомагане, частично трудовия
договор; писмени доказателствени средства: протокол за оглед на
местопроизшествие и албум със снимки към него; протокол за оглед на веществени
доказателства и копия от системни карти; веществени доказателствени средства:
данни от регистъра по чл.15 от ЗНССПЕЕН 112 – компактдиск, съдържащ събраните
от оператора по повод повикването данни в 2 броя системни карти и запис на
самото повикване.
Съдът изцяло кредитира писмените и
веществените доказателствени средства като обективни и непротиворечиви
доказателствени източници. Същото се отнася и за писмените доказателства, с
изключение на приложения трудов договор. Същият, както и гласните
доказателствени средства се кредитират само частично от съда по изложени
по-долу съображения.
Основен
източник за установяване на описаната фактическа обстановка са показанията на
свидетеля К.. Същият дава сведения за отправените към него реплики, замахването
с дървото, механизма на деянието и състоянието му след това. Неправилно е
виждането на защитата, че това доказателствено средство следва да се изключи.
Показанията на пострадалия са обективни и последователни. Действително,
свидетелят не си спомня с точност всички отправени към него реплики от
подсъдимия, както и инкриминираната дата и прякора, с който е известен
подсъдимият. Това е разбираемо с оглед изминалото време от инкриминираната
дата. Достоверна и логична е и другата, изтъкната от пострадалия, причина за
невъзможността да посочи точната езикова формулировка на отправените реплики –
страхът от това подсъдимият да не изпълни заканите. Въпреки това свидетелят
възпроизвежда част от заканителните реплики пред съда (че подсъдимият ще му
отреже главата, че е лежал в затвора и не му пука), а други пресъздава
смислово, а именно – заканата за събирана на хора от подсъдимия и причакване на
пострадалия. Посочените обстоятелства, за които пострадалият няма спомен, се
установяват чрез приобщените му по реда на чл.281, ал.4, вр. с ал.1, т.2 от НПК
показания, дадени пред орган на досъдебното производство в протокол за разпит
от 13.12.2017г. Макар приобщени по реда на ал.4 на чл.281 НПК, прочетените
показания се подкрепят от дадените пред съда показания на пострадалия, а
именно: за отправените реплики, както се изложи по-горе, пострадалият посочва
пред съда част от тях дословно, а други – смислово. По отношение на времето на
инцидента, св. К. твърди пред съда, че това е станало миналата година по
отношение на съдебното заседание от 27.09.2018г., т.е. 2017г., като времето не
било много студено. Относно идентичността на подсъдимия, в съдебното заседание
пострадалият посочва именно подс. А. като човека, отправил към него заканителни
реплики. От обясненията на подсъдимия пред съда също се потвърждава прякорът
му, както и че именно той е участвал в конфликт с пострадалия, макар да твърди
друго развитие на събитията. Св. К. също посочва, че поддържа казаното от него
на досъдебното производство. Инкриминираните дата и час се установяват и от
приложените по досъдебното производство данни от регистъра по чл.15 от ЗНССПЕЕН
112, а именно – самото повикване на тел.112 от пострадалия, както и събраната
от оператора информация по повод повикването. Данните от регистъра съставляват
веществено доказателствено средство съгласно изрична норма от същия закон
(чл.17). Същите сведения за инкриминираната дата се съдържат и в приобщените по
реда на чл.281, ал.4 НПК показания на св. Д..
Показанията на пострадалия пред съда
и приобщените от досъдебното производство като цяло са непротиворечиви по
фактите от предмета на доказване. Наблюдават се несъществени противоречия,
касаещи конкретното време от денонощието, в което било осъществено инкриминираното
деяние, продължителността на работната смяна, за това дали подсъдимият носел
със себе си дървото или го взел на място и за причината да не се осъществи удар
след замахването с дървото. Част от тези противоречия са отстранени след
прочитане показанията на свидетеля пред орган на досъдебното производство,
друга част, макар да не се изясняват напълно, нямат съществено значение за
предмета на доказване по делото. Доводи за тези две групи противоречия съдът ще
развие в долуизложеното.
За
времето от денонощието пред съда пострадалият посочва следобед и надвечер, като
след прочитане на показанията му по чл.281, ал.4 от НПК, същият поддържа часа,
посочен на досъдебното производство – около 13:40 часа. Именно показанията му,
приобщени по реда на чл.281, ал.4 НПК, се кредитират от съда с оглед по-пресните
спомени при разпита на досъдебната фаза. Посоченият час – 13:40, кореспондира
със заявеното от свидетеля пред съда, че деянието станало следобед, както и с
данните от регистъра на тел. 112, според които пострадалият се обадил на тел.
112 в 14:08 часа. Посочените два часа – 13:40ч. и 14:08ч. кореспондират на
последователността на събитията, твърдяна от пострадалия – конфликтът с
подсъдимия и обаждането на тел. 112. Ето защо не се кредитират показанията на
пострадалия пред съда в частта, в която сочи, че деянието станало привечер. Не
се кредитират и показанията на св. Д., дадени пред съда, че инцидентът станал около
15:30 – 16:00. На първо място, свидетелят не е категоричен за това
обстоятелство. След прочитане на показанията му от досъдебното производство по
реда на чл.281, ал.4 НПК, се установява, че се касае за промеждутък между 13:30
и 14:00 часа. Като по-близки времево до инкриминираната дата и като
кореспондиращи на данните от цитираното ВДС – данните от регистъра на тел. 112,
показанията на св. Д. от досъдебното производство се кредитират от съда. От
съвкупната преценка на коментираните доказателствени средства – гласни и
веществени, се установява инкриминираният час.
Що
се отнася до работното време на пострадалия, пред съда същият заявява, че то е
24 часа, докато в приобщените показания по реда на чл.281, ал.4, вр. с ал.1,
т.1 от НПК, в протокол за разпит от 13.12.2017г., сочи, че на инкриминираната
дата е бил на работа от 08:00 часа до 20:00 часа. Пред съда пострадалият
изяснява, че работното му време е било от 8:00 до 20:00 часа, като в конкретния
ден е замествал и колегата си. Подобно противоречие се наблюдава и в показанията
на св. С.Г., който пред съда твърди, че пазачите по принцип са с 12-часов
работен ден, но не е сигурен конкретно, докато в показанията си, приобщени по
реда на чл. 281, ал.5, вр.с ал.1,т.1 от НПК, дадени пред орган на досъдебното
производство в протокол за разпит от 09.03.2018г., сочи, че пазачите са на
24-часов работен график, като смяната им е от 08:00 часа на деня от графика, на
който са отбелязани с „Х” в квадратчето за съответната дата, до 8:00 часа на
следващия ден. След прочитане на тези показания свидетелят сочи, че не е
сигурен и трябва да провери. В трудовия договор на пострадалия е посочен
8-часов работен ден, а в графика на дежурствата, за който говори св. Г., е
отбелязано с „Х”, че пострадалият е бил на работа на 14.10.2017г. Св. Д. в
показанията си пред съда също сочи, че пострадалият бил с работно време 24
часа.
Съдът
дава вяра на онази част от показанията на св. К. и Г., според която работното
време на пострадалия било 24 часа, тъй като именно това обстоятелство се
потвърждава и от св. Д., чиито показания са независими и непротиворечиви по
този факт. Твърденията за по-кратко работно време, както и посоченото в
трудовия договор е възможно да са свързани с
изискванията на трудовото законодателство и опасения на двамата
свидетели (К. и Г.), дали в действителност 24-часовият работен ден отговаря на
тези изискания. Ето защо съдът намира, че показанията на пострадалия и
управителя на консорциума в частта, в която сочат 12-часов работен ден, е
възможно да са заинтересовани с оглед прикриване на реалното работно време, и
не се кредитират от съда. Същото обаче не може да се каже за показанията на св.
Д., който не би търпял неблагоприятни последици от признанието за реалното
работно време на пазачите, а освен това показанията му са непротиворечиви по
този факт. Самият пострадал също потвърждава в крайна сметка, че е бил на
работа 24 часа, считано от 08:00ч. на 14.10.2017г., макар да изтъква като
причина заместването на друг колега след 12-тия час. Не се дава вяра и на посоченото в трудовия
договор работно време. Това писмено доказателство само отразява уговореното
между страните, но не гарантира, че уговорката е била спазвана и че фактически
това е реалното работно време на пострадалия. Напротив, установява се друго от
свидетелските показания, а никое друго доказателство, освен трудовия договор,
не сочи за 8-часов работен ден.
В
същото време, без значение е в конкретния случай дали св. К. е бил на работа до
20:00 според собствения си график, а за остатъка до 24 часа - по заместване или пак според собствения
график, доколкото пострадалият през цялото време от 08:00 часа на 14.10.2017г.
до 08:00 часа на 15.10.2017г. е бил на работа и е изпълнявал функцията на ***.
Всички доказателствени източници са категорични, че работната смяна започвала в
8 часа, като според показанията на св. Г. от досъдебното производство, смяната започвала в 8 часа на
деня, отбелязан с „Х” в графика. Според същия график, кредитиран от съда като
обективен доказателствен източник, св. К. е бил на работа на 14.10.2017г.
Следователно,
съвкупната преценка на всички доказателства води до извод, че на 14.10.2017г.
пострадалият бил на работа от 08:00 часа, като работната му смяна продължавала
и към момента на инкриминираното деяние, което се потвърждава и от обясненията
на самия подсъдим, както и на всички разпитани по делото свидетели. Въз основа
на доказателствения анализ, изложен по-горе, съдът приема, че пострадалият
останал на работа до 08:00 часа на следващия ден – 15.10.2017г.
Така
или иначе продължителността на работното време на пострадалия след 20 часа на
инкриминираната дата е ирелевантно. Дали същият е продължил да работи след този
час по собствения си график, по заместване или изобщо не е работил е без
значение, доколкото инкриминираното деяние е станало около 13:40 часа на
14.10.2017г., за когато всички свидетелски показания и писмени доказателства си
кореспондират, че пострадалият бил на работа и изпълнявал длъжността ***.Същото,
впрочем, важи и при 8-часов работен ден, който би приключил в 16 часа на
14.10.2017г. - отново след инкриминираното деяние.
След прочитане показанията на
пострадалия от досъдебното производство, се установява, че същият няма точен
спомен за това дали подсъдимият е носел дърво със себе си (както сочи пред
съда) или го е взел на момента (съгласно показанията му от досъдебното
производство). Според показанията на св. Д. подсъдимият, докато отправял
заканителните реплики, взел дървения кол и замахнал, като искал да удари
пострадалия. В обясненията си подсъдимият твърди, че през цялото време държал в
себе си дървото, с което ровел из боклуците. Това противоречие в коментираните
гласни доказателствени средства е ирелевантно, доколкото от значение е не дали
подсъдимият е взел дървото на момента или вече е било в него, а че го е използвал,
за да замахне срещу пострадалия.
Без
значение е и точната причина, поради която въпреки замахването с дървото,
подсъдимият не ударил пострадалия – дали това била намесата на св. Д. или
липсата на намерение у подсъдимия да осъществи удар. Съгласно показанията на св. Д. удар не настъпил, тъй като
същият слязъл от булдозера и също казал на подсъдимия да си тръгва. Свидетелят
сочи, че мисли така, тъй като подсъдимият замахнал с дървото, а бил много близо
до пострадалия, и ако свидетелят не бил слязъл, сигурно подсъдимият щял да
удари пострадалия. От друга страна, пострадалият сочи, че подсъдимият се спрял
сам и не го ударил, но впоследствие обяснява, че е казал така, тъй като не си
спомня точно защо подсъдимият не успял да го удари. Тъй като изявленията и на
двамата свидетели съставляват техни съждения, а не непосредствени впечатления,
не се дава вяра на показанията им пред съда в тази част. Не се установява
категорично и че причина за ненастъпване на удара било обстоятелството, че
пострадалият се отдръпнал. И пострадалият и св. Д. сочат, че при замахването св.
К. се отдръпнал назад, но не можал да реагира веднага.
Установява
се единствено, че подсъдимият замахнал с дървото срещу пострадалия от близко
разстояние, но не го ударил, като след първоначална липса на реакция,
пострадалият се отдръпнал, което се установява от показанията му на съдебното и
досъдебното производство. Така или иначе причината да не настъпи удар не е
пряко свързана с инкриминираното деяние, което е довършено и без
осъществяването на удар. Обстоятелството, че при замахването подсъдимият се
намирал на близко разстояние от пострадалия се установява от съвкупната
преценка на показанията на пострадалия (който сочи, че подсъдимият бил на няма
и метър разстояние) и показанията на свидетеля Д., според когото подсъдимият и
пострадалият били на една педя лице от лица, един в друг. Като съответни
помежду им, съдът кредитира показанията им по този факт.
Освен посоченото до момента, показанията
на пострадалия са и незаинтересовани. Същият не се конституира като страна в
процеса, поради което няма процесуален интерес от осъждането на подсъдимия. Не
се установиха и други причини, поради които пострадалият да иска осъждането на
подсъдимия без същият в действителност да е извършил инкриминираното деяние.
Несъстоятелни са твърденията на подсъдимия, че пострадалият го мрази и иска да
го натопи. Те не са подкрепени от обективни доказателства и съдът ги приема за
защитна теза. Не се установиха каквито и да е отношения между подсъдимия и пострадалия,
освен по повод изпълнение задълженията на пострадалия като *** в екологичния
завод, които да обосноват извод за предварително негативно отношения на
пострадалия, което да го мотивира да лъжесвидетелства под страх от наказателна
отговорност. Обстоятелствата, че подсъдимият дълго време бил в затвора и не би
извършил ново престъпление, знаейки последиците, както и че от дълго време
нямал друго провинение, също не са в състояние да опровергаят конкретните и
последователни показания на пострадалия за осъществяване на инкриминираното
деяние именно от подсъдимия, подкрепени и от показанията на св. Д.. Не е
задължително сочените от подсъдимия мотиви против извършване на инкриминираното
деяние да са го възпрели и в конкретния случай, доколкото съгласно справката му
за съдимост наказателната репресия не е указала такова въздействие върху него в
един продължителен период от време.
Довод за авторството на деянието е и
изпитваният от пострадалия страх от подсъдимия и по време на съдебното заседание.
Освен направените от пострадалия изявления в този смисъл, препятстващи го
възпроизведе и да си спомни точно всички заканителни реплики, същият посочи, че
когато заплашват от далеч е едно, а когато посегнат с дървото е друго. Същият
сочи още, че вследствие действията на подсъдимия не знаел къде се намира и
изгубил ориентация. Според показанията на св. Д. пострадалият първоначално не
помръднал, само гледал, изплашил се, а след инцидента във времето спрял да ходи
при колегите си и да се закача с тях.
Освен че показанията на пострадалия
сами по себе си са последователни и логични, те се подкрепят и от останалия
доказателствен материал, а от друга страна, не се опровергават от други събрани
по делото доказателства.
В подкрепя показанията на пострадалия
са протоколът за оглед на местопроизшествие и снимките към него, предявени на
пострадалия, относно пропускателния режим в завода, както и данните от
регистъра за повикването на тел. 112 и показанията на св. К.Д..
Показанията на последния като цяло
подкрепят тези на св. К. за времето и мястото на инкриминираното деяние, за
прякора на подсъдимия, за отправеното от пострадалия до подсъдимия и
придружителите му предупреждение да си тръгват, както и за това, че А.А. не
напуснал завода. Показанията на св. Д. пред съда подкрепят тези на пострадалия
и относно факта на отправените към него закани от подсъдимия: за това, че ще го
причака, ще го убие и ще го излежи, както и че по време на отправените реплики
подсъдимият замахнал срещу пострадалия с дърво, което свидетелят оприличава на
кол, но не успял да го удари, както и за близкото разстояние между подсъдимия и
пострадалия в този момент. Следва да се отбележи, че посочените от св. Д.
реплики, че подсъдимият ще убие пострадалия и ще го излежи подкрепят показанията
на св. К. по този факт, приобщени по реда на чл.281, ал.4 НПК и дадени пред
орган на досъдебното производство. Не се приемат доводите на защитата, че
показанията на св. Д. не следва да се кредитират, тъй като същият не би могъл
да чуе разговора между подсъдимия и пострадалия поради шума на машината. Тези
съждения са принципни, но не почиват на конкретно установените по делото факти.
На първо място, от кореспондиращите показания на пострадалия и св. Д. се
установява, че булдозерът бил на около 10 метра от пострадалия и подсъдимия,
като св. Д. слязъл от него и се приближил към подсъдимия и пострадалия. В
същото време, св. Д. сочи, че макар булдозерът да продължил да работи, не
създавал чак такъв шум, че да не може да се разбере кой какво говори. В
допълнение, според показанията на пострадалия, подсъдимият А. отправил
репликите си на висок глас. Съвкупната преценка на тези факти води до извод, че
свидетелят Д. е имал възможност да чуе репликите на подсъдимия, поради това, че
се приближил към него и се отдалечил от работещата машина, а в същото време
репликите били отправени на висок тон, докато машината не създавала толкова
голям шум, че да ги заглуши. Освен наличието на възможност за това, установява
се от показанията на св. Д., че същият действително възприел конкретните
реплики на подсъдимия към пострадалия. Това същият заявява под страх от
наказателна отговорност, без между него и пострадалия да е установена друга
връзка освен служебна. Като обективни, непротиворечиви и незаинтересовани,
показанията му се кредитират от съда. От
същите показания се установява и състоянието на пострадалия след отправените реплики
и замахването с дървото. От приобщените по реда на чл.281, ал.4 НПК показания
на св. Д. (които съдът изцяло кредитира като по-близки до инкриминираната дата,
с по-пресни спомени на свидетеля и подкрепени от останалия доказателствен
материал), се установява още, че подсъдимият отправил към пострадалия и репликите
ще му отреже главата, че е мъртъв и че на подсъдимия не му пука. Тези реплики
се потвърждават и пред съда от свидетеля Д., който след прочитане на
показанията му от досъдебното производство, си спомни репликите и ги
възпроизведе. Така приобщените по реда на чл.281, ал.4 НПК показания на св. Д.
за отправените реплики се подкрепят и от заявеното от пострадалия пред съда. Поради
изложеното инкриминираните реплики се установяват изцяло от съвкупната преценка
на показанията на св. К. и св. Д., дадени пред съда и пред орган на досъдебното
производство, като последните се подкрепят от останалите доказателства по
делото, а именно – заявеното непосредствено пред съда от двамата свидетели.
Освен че показанията на пострадалия
са последователни и непротиворечиви и се подкрепят от показанията на свидетеля К.Д.
и от писмените доказателства, същите не се опровергават от другите гласни
доказателствени средства. По делото беше разпитана свидетелката Д.И., във
фактическо съжителство с подсъдимия. Нейните показания не допринасят за
изясняване предмета на доказване, тъй като свидетелката няма непосредствени
впечатления от конфликта между подсъдимия и пострадалия, тъй като макар да била
в завода заедно с подсъдимия, била далеч и не видяла нищо. Не се кредитират
показанията й, че никой не отправил предупреждение до нея, подсъдимия и
свидетелите Г. Т. и Д.Т. да напуснат завода, тъй като тези твърдения се
опровергават от останалия доказателствен материал. Съдът дава вяра единствено
на показанията й, че на инкриминираната дата била в завода, както и че живее на
фактически съпружески начела с подсъдимия, доколкото това се поддържа и от
самия подсъдим.
Показанията на свидетелите Г.Т. и Д.Т.
в по-голямата им част не се кредитират от съда, тъй като същите са вътрешно
противоречиви, не кореспондират помежду си, както и с останалия доказателствен
материал, вкл. с обясненията на подсъдимия.
В показанията си св. Г.Т. смесва
различни случаи. Същата твърди, че пазачът на завода започнал да се бие с
подсъдимия А.А. и да го блъска през лятото на 2017г. В същото време сочи, че
пазачът имал тояга, с която започнал да бие и свидетелката. Последното
обстоятелство не се отнася до инкриминираното деяние, за което никой от останалите
свидетели, нито подсъдимият, не дават сведения да е имало конфликт между свидетелката
Т. и пострадалия. Напротив, свидетелят Т. сочи, че случаят между пазача и майка
му – св. Т., е отделен. В показанията на последната свидетелка се наблюдават и
противоречия. Същата сочи, от една страна, че пострадалият и подсъдимият нищо
не са говорили. От друга страна, твърди, че като видели, че пострадалият и
подсъдимият викат, веднага се качили при тях. Свидетелката едновременно твърди,
че подсъдимият и пострадалият нищо не са говорили, а след това, че са викали.
Свидетелката твърди още, че пазачът блъснал А. и като видял тоягата,
подсъдимият се махнал. В същото време сочи, че пазачът посегнал с тоягата, но
не можал да удари подсъдимия, защото последният хванал тоягата и я хвърлил.
Следователно, противоречат си твърденията й за това, дали като видял тоягата на
пазача, с която се твърди последният да посегнал, подсъдимият се махнал или
напротив, хванал тоягата и я хвърлил. От показанията на свидетелката Т. не може
да се даде вяра и на сведенията, които дава за вида на тоягата, за това, че
пазачът им казал да си отиват, както и че си тръгнали заедно с подсъдимия и нямало
други освен него, свидетелката и сина й – св. Д. Т.. Причината е, че не става
ясно за кой конкретен случай говори свидетелката – дали за инкриминирания или
за случая, в който твърди да била бита от пазача. Показанията й си противоречат
и с други доказателства по делото. Твърдението й, че пазачът посегнал на
подсъдимия с тояга се поддържат и от А.А. в първоначалните му обяснения, но
впоследствие в очната ставка, същият се отрича от тези обяснения, като сочи, че
пострадалият не му е посягал. Показанията й относно лицата, присъствали на
случая не кореспондират с показанията на св. И., която сочи, че също се
намирала в завода на инкриминирания случай.
Тези противоречия в показанията на
свидетелката Д. пред съда не се изясняват и след прочитане на показанията й,
дадени пред орган на досъдебното производство в протокол за разпит от
20.12.2017г. по реда на чл.281, ал.4, вр. с ал.1, т.1 и 2 от НПК. В същите
свидетелката сочи, че преди около 2 месеца със сина си и с подсъдимия били в
завода, т.е. около октомври месец, и че не е видяла подсъдимият да държи тояга.
Пред съда обаче свидетелката първоначално заявява точно обратното, че А.А. взел
тоягата от пазача и я хвърлил настрани, а след прочитане на показанията й, Г.Т.
обяснява, че не помни как точно се е случило с тоягата.
От изложеното следва, че на
досъдебното производство, когато свидетелката е дала сведения за събития, близки
до инкриминираната дата – октомври месец, 2017г., същата твърди да не е видяла подсъдимият
да държи тояга. За пръв път пред съда тя сочи, че пазачът замахнал към
подсъдимия и той взел тоягата и я хвърлил настрани, след което не потвърждава
тези си показания, а твърди, че не помни. Следователно, посоченото от
свидетелката пред съда не се установява да се отнася именно до инкриминирания
случай, доколкото се сочи друго време – лятото на 2017г. и други събития –
конфликт между нея и пазача и посягане с тояга от пазача на завода срещу
подсъдимия, което свидетелката за първи път твърди пред съда и което не се
поддържа от самия подсъдим.
Поради посочените противоречия в
показанията на свидетелката пред съда, които са непоследователни, не
кореспондират и на останалите доказателства и в които се смесват различни
случаи, съдът не кредитира тези показания, освен за прякора на подсъдимия и за
това че са съседи и имат семейна връзка – дъщерята на св. Т., съответно сестра
на св. Д.Т., била женена за брата на жената на подсъдимия. Последните твърдения
не се опровергават от другия доказателствен материал.
Съдът дава вяра на показанията й от
досъдебното производство, като по-близки до инкриминирания случай, поради което
свидетелката е имала и по-пресни спомени. Отделно от това, тези показания
кореспондират на останалия доказателствен материал както относно времето на
инкриминираното събитие, така и по обстоятелството, че свидетелката няма
непосредствени впечатления от целия конфликт между подсъдимия и пострадалия. В
същия смисъл са и обясненията на подсъдимия. Поради липсата на цялостни
впечатления от случая обаче, показанията на свидетелката Д. от досъдебното
производство, в които заявява, че не е видяла подсъдимият да държи тояга, не
могат категорично да установят този факт.
Що се отнася и за показанията на Д.Т.,
пред съда свидетелят разказва за два случая. Единият, в който пазачът на завода
ударил майката на свидетеля – св. Г.Т., и случай, при който пазачът блъснал
подсъдимия А.А. по гърба. За последния случай свидетелят сочи, че не видял
друго, като нито видял някой от двамата да размахва тояга, или да има тояга,
нито чул да се разменят реплики между пострадалия и подсъдимия, след което си
тръгнал с колело и подсъдимият не го е настигал. Налице са противоречия в
показанията му относно последователността на тези два случая. Първоначално
сочи, че конфликтът между майка му и пазача бил през месец март и преди случая
между пазача и подсъдимия, който бил лятото на 2017г., когато се сеели
картофите. Впоследствие твърди обратното, че конфликтът между майка му и пазача
бил след случая между пазача и подсъдимия. Този свидетел също смесва два
случая, като никой от тях не се отнася за времето на инкриминираното деяние, а
именно – октомври, 2017г. В приобщените му по реда на чл.281, ал.4, вр. с ал.1,
т.1 от НПК показания, дадени пред орган на досъдебното производство в протокол
за разпит от 20.12.2017г., свидетелят дава коренно различни сведения по всички
факти за конфликта между пазача в завода и подсъдимия. Сочи друг период – преди
около един – два месеца преди разпита, т.е. около 10, 11 месец, 2017г., че не
отишъл с подсъдимия, както сочи пред съда, а го заварил на сметището в завода,
че чул да се карат, но не и какво конкретно, както и че след като пазачът
бутнал подсъдимия, последният взел една тояга да се защитава, като свидетелят
не го видял да посяга, както и че свидетелят си тръгнал пеша, след което
подсъдимият го настигнал. След протичане тези показания, не се изясняват
констатираните противоречия, а се задълбочават. Свидетелят посочва пред съда съвсем
друг период, като казва, че последно ходили на сметището през април месец,
2017г., и отишъл с А.А., като си тръгнал с колело. Потвърждава, че пазачът и
подсъдимия се карали, но не чул какво, а
в същото време твърди, че пазачът тръгнал да се бие с подсъдимия и му казал, че
ще го застреля. По отношение на тоягата потвърждава, че подсъдимият имал в себе
си тояга, с която местил боклуците, но се отрича от показанията си, че
подсъдимият е я използвал за защита срещу пазача.
Въз основа на посочените противоречия,
съдът намира показанията на св. Т., както пред съда, така и на досъдебното
производство, приобщени по реда на чл.281 НПК, в по-голямата им част за
недостоверни. Свидетелят три пъти променя версията си за периода на
инкриминираното събитие, като на досъдебното производство сочи есента на
2017г., а пред съда лятото – когато се сеят картофите, а впоследствие април
месец, 2017г. Подробностите около това дали отишъл в завода заедно с подсъдимия
или го видял там, дали си тръгнал пеша или с колело и дали подсъдимият го
настигнал, още повече препятстват индивидуализирането на случая, за който дава
сведения свидетелят, и водят до извода, че същият смесва различни случаи. По
отношение на пазача, чието име не конкретизира, свидетелят от една страна сочи,
че не чул какво говорят с подсъдимият, а от друга твърди, че именно пазачът
нападнал подсъдимия и му казал, че ще го застреля. Ако свидетелят не е чул
разменените реплики между пазача и подсъдимия, не може да е чул първият да
заплашва А., че ще го застреля. Последното обстоятелство също се твърди от
подсъдимия в обясненията му, но впоследствие по време на очната ставка, той
отрича пострадалият да го е заплашвал. За тоягата свидетелят Т. също поддържа
три различни версии – на досъдебното производство сочи, че след като пазачът
нападнал А., той взел една тояга, за да се защити, пред съда първоначално
заявява, че никой от двамата не е имал тояга, а впоследствие признава, че А.
имал в себе си тояга, с която ровел в боклука, но отрича да е казвал, че същата
е била използвала за защита срещу пазача. Посочените вътрешни противоречия в показанията на свидетеля за
разменените реплики, тоягата и инкриминирания период, съществено ограничават
доказателствената стойност на тези показания, доколкото и след прочитане на
изложеното на досъдебното производство, свидетелят не се придържа към някоя от двете
версии, а излага съвсем нови факти. От това може да се направи извод, че
показанията му не са насочени към изясняване на действителните факти, а обслужват
защитната теза на подсъдимия, като всеки път излагайки различна версия по едни
и същи факти, свидетелят се стреми да оневини подсъдимия – напр. от
твърдението, че подсъдимият изобщо не е имал тояга, до твърдението, че я
използвал за ровене из отпадъците, съответно за защита срещу пазача, който го
заплашил. Последното твърдение се опровергава от обясненията на самия
подсъдим. Смесването на различни случаи
и противоречията както между самите твърдения на свидетеля Т., така и с
останалия доказателствен материал, вкл. показанията на св. К., Д. и обясненията
на подсъдимия, препятстват кредитирането на тези показания - както дадените
пред съда, така и приобщените по реда на чл.281 НПК. Изключение правят
твърденията на свидетеля Д. пред съда и на досъдебното производство, че между
пазача и подсъдимия имало конфликт, както и че подсъдимият имал в себе си
тояга. Последните факти се установяват и от останалите събрани по делото
доказателства.
Следва да се посочи в допълнение, че
никой от свидетелите Г.Т. и Д.Т. не сочи П.К. като пазача, за когото твърди, че
блъснал подсъдимия. Св. Т. единствено го индивидуализира като „Рейнджъра”,
прозвище, свързано именно с пострадалия според обясненията на подсъдимия. Тези
обяснения се явяват и единствен източник за връзката между този прякор и
личността на пострадалия. В същото време и посочените двама свидетели, и
подсъдимият твърдят, че пазачът, т.е. пострадалият блъснал подсъдимия. Версиите
и на тримата обаче за последвалите събития си противоречат както сами по себе
си, така и помежду си – а именно
посегнал ли е или не пазачът към подсъдимия с тояга, у кого била тази тояга, за
какво била използвана и как реагирал подсъдимият на твърдяната заплаха с тоягата,
изрекъл ли пазачът и заплашителни реплики към подсъдимия. Това обстоятелство
идва да покаже, че подсъдимият и двамата свидетели, свързани както от общото си
начинание – нарушавайки пропускателния режим в завода, да събират отпадъци,така
и от близки съседски и семейни отношения между тях, макар и само фактически,
поддържат твърдението, че именно пострадалият нападнал подсъдимия единствено
като защитна теза срещу обвинението, която обаче е съпроводена с множество
противоречия и опровергана категорично от показанията на другата група
свидетели-очевидци на инкриминираното деяние – свидетелите К. и Д.. Последният
изрично посочва, че пострадалият по никакъв начин не предизвикал подсъдимия –
нито го обидил, нито му казал нещо лошо.
Подсъдимият също дава обяснения пред
съда, в които твърди, че докато пълнил торба с хляб, събиран от сметището,
дошъл пострадалият и го бутнал, поради което подсъдимият паднал по корем. Сочи
още, че след като подсъдимият паднал, пострадалият едновременно взел тоягата от
метла, която подсъдимият използвал, за да рови из боклука, посегнал към него и
викнал „Ще те утрепя, ще те застрелям!” Според обясненията на подсъдимия,
пострадалият не успял да го удари, тъй като не можел да го стигне, понеже А.А.
се намирал на метър и нещо разстояние. Някак си подсъдимият хванал тоягата и
двамата започнали да я дърпат, след което подсъдимият я взел и я захвърлил
далеч. Според подсъдимия, св. К. отново му казал, че ще го застреля и тръгнал
към колата си, като изкарал пистолет и му казал „ела, ела”, но подсъдимият му
казал, че друг път ще се разберат и си тръгнал, опасявайки се, че свидетелят К.
ще стреля. Подсъдимият твърди, че не е посягал да бие пострадалия, нито е
отправял към него закани, а само му казал да внимава, защото не е от махалата и
че ще се разправят друг път. Подсъдимият сочи още, че докато дърпали пръчката,
тя се счупила на две, като едното парче останало у пострадалия, а другото
подсъдимият захвърлил.
Настоящият състав не дава вяра на
тези обяснения и приема същите за защитна версия по следните съображения. На
първо място, обясненията на подсъдимия са вътрешно противоречиви и нелогични.
От една страна, подсъдимият сочи, че пострадалият не можал да го удари, посягайки
с тоягата, тъй като А. се намирал на метър и нещо разстояние от него. В същото
време обаче твърди, че от това разстояние успял да хване пръчката, дълга около
60-70 см. Непонятно е как подсъдимият е хванал от разстояние повече от един
метър от пострадалия, пръчка, по-къса от същото разстояние и двамата започнали
да я дърпат. В същото време, след падането по корем, ако подсъдимият се е
намирал на разстояние метър и нещо от пострадалия и поради това същият не е
успял да го достигне с тоягата, какво е мотивирало подсъдимият вместо да избяга
още по-надалеч, да влезе в борба за пръчката с пострадалия. Също противоречиви
са: твърдението, че подсъдимият взел обратно тоягата и я хвърлил надалеч, както
и последващото твърдение, че всъщност имало дърпане на тоягата и тя се счупила
на две, като подсъдимият захвърлил частта, която останала у него. Липсва
логичен отговор на тези въпроси и несъответствия, освен стремежа на подсъдимия
да се оневини, обвинявайки самия пострадал. Обвинения, които не се потвърждават
при проведената между двамата очна ставка.
Първоначално подсъдимият поддържа по
време на очната ставка, че изведнъж св. К. дошъл зад него, изблъскал го и му
взел тоягата - подсъдимият паднал по корем, изправил се и св. К. му дръпнал
тоягата, като едното парче останало в пострадалия, а другото подсъдимият
хвърлил встрани. Пострадалият категорично отрича да е бутнал подсъдимия, да е
държал и да му е посягал с тоягата или на инцидента да е имал оръжие, тъкмо
напротив, поддържа, че именно подсъдимият му е посегнал и е отправял към него
заплахи и закани, като цитира отново част от тях. Съдът кредитира показанията
на пострадалия, тъй като същите са последователни и по време на очната ставка свидетелят
К. поддържа първоначалните си показания, че именно подсъдимият тръгнал към него
и посегнал да го удари с дърво, а пострадалият се отдръпнал. Освен това
показанията му са добросъвестни, тъй като пострадалият не крие обстоятелството,
че по принцип притежава огнестрелно оръжие, като обаче сочи, че не е го е носел
със себе си на работа. Подсъдимият от друга страна, макар първоначално да
поддържа версията си, че бил нападнат от св. К., на въпроса дали някой от
двамата е посягал с тояга към другия, запитан два пъти, отговаря, че никой от
двамата не е посягал на другия, т.е. отрича се от обясненията си, че
пострадалият му посегнал с тоягата. След като пострадалият не му е посегнал с
тоягата обаче, още по-лишени от логика са обясненията на подсъдимия, поддържани
и при очната ставка, че след като бил бутнат на земята и се изправял, с
пострадалия дърпали тоягата. Неясно е каква причина е имал подсъдимият да дърпа
тоягата, взета му от пострадалия според дадените обяснения, след като в крайна
сметка пострадалият не е посегнал с нея към подс. А.. Единственият възможен
извод е, че подсъдимият изпада в противоречия, тъй като поддържа част от
неверните си обяснения – за това, че бил блъснат от пострадалия, че имало борба
за тоягата и че пострадалият извадил оръжие, но се отрича от други – за това,
че пострадалият му посегнал с тоягата, че го заплашвал. Докато за последното
обстоятелство в първоначалните си обяснения подсъдимият цитира заплашителните
реплики, отправени му от пострадалия, по време на очната ставка дава абсолютно
различни обяснения, че не е разбрал дали пострадалият отправя към него заплахи,
тъй като се отдалечил, а булдозерът бръмчал, след което изрично посочва, че
никой от двамата не е отправял заплахи към другия. Не се дава вяра и на
обясненията му, че след захвърляне на пръчката, бил предупреден от св. Г.Т. да
бяга. Подобно обстоятелство не се сочи в показанията на същата свидетелка. Освен
това самият подсъдим впоследствие, по време на очната ставка, не поддържа
тезата си, отричайки пострадалият да му е посягал.
Съвкупният анализ на цитираните
гласни доказателствени средства отново води до извода, че в първоначалните си
обяснения подсъдимият се стреми да изгради защитата си върху невярното
твърдение, че не той се е заканил на пострадалия, а напротив, св. К. му
посегнал и му се заканил - твърдения
които самият той отрича при очната ставка и които не са подкрепени с никакви
последващи действия на подсъдимия като подаване на сигнал или жалба срещу уж
нападналия го П.К.. За да убеди съда в защитната си теза, подсъдимият твърди
още, че пострадалият го обвинява, тъй като подс. А. в миналото зарязал една
жена и го намразили хора, които работели в завода. Те от своя страна казали на
св. К., че подсъдимият е бунтар и той казал, че ще го вкара пътя. Посоченото обяснение
не се подкрепя от събраните по делото доказателства, като самият подсъдим по
време на очната ставка отрича да е имал конфликти с хора от завода, свързани с
отношения с жена. Следователно, версията, че пострадалият го набеждава и
причината за това, не отговарят на истината. В допълнение, показанията на
пострадалия са последователни и подкрепени от другия доказателствен материал и
същият няма причина, доказана по делото,
да набеждава подсъдимия под страх от наказателна отговорност.
В
подкрепа на защитната версия, подсъдимият се стреми да компрометира и показанията
на св. Д., като сочи, че макар пазачът да излезнал, подсъдимият вече бил извън
сметището. Последното твърдение обаче не обяснява как подсъдимият е видял, че пазачът
излиза, ако сам вече не се е намирал на сметището, как отдалечавайки се с
колело, е наблюдавал действията на пазача, особено след като твърди, че се
стремял да избяга от страх за живота си. Несъстоятелна е и тезата на
подсъдимия, че свидетелят Д. лъже, че също е бил заплашван от подсъдимия, от
страх да не го изгонят от завода. Показанията на св. К.Д. срещу подсъдимия по
никакъв начин не са зависими от работата му в завода, доколкото пострадалият не
е негов началник, нито се установява управата на завода да има интерес от
осъждането на подсъдимия, поради което показанията на пазача да са пристрастни.
Не се дава вяра на обясненията на подсъдимия, че булдозерът бил далеч от него и
пострадалия, на над 50 метра, тъй като това защитно твърдение категорично се
опровергава от показанията на самия К.Д., в чиято обективност съдът няма
причина да се съмнява, а също и от показанията на пострадалия, който в
показанията си пред съда и в очната ставка определя разстоянието между 7-10
метра. Освен това твърдението на подсъдимия, че булдозерът се намирал на 50
метра от случващото се между него и пострадалия не кореспондира на заявеното от
самия подсъдим, че захвърлил счупената част от пръчката и то след борба за нея
с пострадалия, там където бута булдозерът. Ситуацията, при която подсъдимият
твърди да захвърлил пръчката, а именно след дърпане с пострадалия, а не след
засилване, характерът на самата пръчка, твърдян от подсъдимия – половината от
тояга от метла, дълга общо 60-70 см., не съответстват на обясненията му, че
същата била захвърлена до булдозера, т.е. на 50 метра.
По посочените подробно по-горе
съображения, не се дава вяра на обясненията на подсъдимия, в които отрича да е
отправил към св. К. заплашителни реплики и в които твърди, че именно
пострадалият го е нападнал. Посочените обяснения представляват защитна теза. В
подкрепа на този извод е и признанието на самия подсъдим, че още преди началото
на конфликта, пострадалият го предупредил да напусне завода, като реакцията на последния
не била дружелюбна. Напротив, според обясненията, подсъдимият му казал да си
гледа работата. Налице е и още едно противоречие в обясненията на подсъдимия,
което затвърждава извода на съда за недостоверност на твърденията му. В
първоначалните си обяснения сочи, че пострадалият след като дошъл с колата си,
бутнал подсъдимия, без последният да го види, след което А.А. паднал и започнал
конфликтът между тях. От друга страна обаче, при очната ставка, подсъдимият
признава, че преди конфликта пострадалият го предупредил да напусне завода.
Последните обяснения опровергават твърдението на подсъдимия, че бил изненадан и
блъснат от пострадалия в гръб. Не се дава вяра и на обясненията на подсъдимия
за характера на т.нар. тояга, тъй като същите са противоречиви – веднъж
подсъдимият сочи, че се касае за тояжка от метла, а по време на очната ставка,
че било зелено дърво – див орех. От друга страна, показанията на пострадалия,
че се касае за дебело дърво, не по-малко от 1 метър са последователни и се
подкрепят от тези на св. Д., който описва дървото като голям кол. Поради това,
именно на последната група показания съдът дава вяра. Този въпрос се изяснява
окончателно и по време на очната ставка, когато и пострадалият и подсъдимият
определят дървото с дебелина около 4 см. Въз основа на изложеното се приема от
съда, че се касае за дебело парче дърво.
Кредитират
се обясненията на подсъдимия единствено по отношение на следните обстоятелства:
за другите лица, с които бил на сметището – свидетелите Т. и Т., жена му и пазача;
за прякора, с който е известен – „***”; че в себе си подсъдимият имал дървена
пръчка; обясненията по време на очната ставка за нейната дебелина, за това, че
св. К. предупредил подсъдимия да напусне завода и че св. К. не му е посягал с
тояга и не го е заплашвал. Съдът дава вяра и на обясненията на подсъдимия за
здравословното, имотното и семейното му състояние. Посочените обясненията не се
опровергават от другите доказателства по делото, а се подкрепят от тях.
Показанията
на пострадалия и на свидетеля Д. за инкриминираното деяние и състоянието на св.
К. след него, се подкрепят и от дадените пред съда показания на св. С.Г. – управител
на консорциума. Същият дава сведения и за контролно-пропускателния режим в
завода. По тези обстоятелства съдът дава вяра на показанията на св. Г., дадени
пред съда, като кореспондиращи с останалия доказателствен материал. Както се
посочи по-горе, не се дава вяра на показанията на свидетеля Г. пред съда относно
работното време на пазачите. По обстоятелството дали пострадалият имал
задължение да опазва имуществото на завода, показанията на свидетеля Г. пред
съда се кредитират частично, а тези, дадени пред орган на досъдебното
производство в протокол за разпит от 09.03.2018г., приобщени по реда на чл.281,
ал.5, вр. с чл.1, т.1 НПК – изцяло.
Не се дава вяра на онази част от
показанията на св. Г. пред съда, в които твърди, че като пазач на пострадалия
не му е възложено и възможно да опазва имуществото. Това съждение е свързано с
твърденията на свидетеля, че пострадалият не бил материално отговорно лице и
нямал функциите на пазач, т.е. не отговоря, ако определено имущество изчезне от
завода. Това обаче все още не означава, че пострадалият нямал задължение да
опазва имуществото на завода, макар и на като материално отговорно лице.
Напротив, останалите показания на св. Г., дадени пред съда, описват именно такава
функция. Същият твърди, че пострадалият имал задължение да седи в кабината на
портала, където има видеонаблюдение, и при забелязани нарушения и нередности,
да отиде да провери и да сигнализира, да проверява преминаващите през портала
хора и автомобили, не само да вдига бариерата, а да проверява и да не допуска
кражба. Сочи още, че пострадалият имал задължение да отговаря за периметъра на
завода и извън портала – ако види, че външно лице е направило нещо, да му каже
да напусне територията на завода и да сигнализира органите на реда. В
показанията си на досъдебното производство свидетелят изрично сочи, че пазачите
отговарят за опазване имуществото на завода, недопускане външни лица и кражби.
Пред съда свидетелят обяснява, че опазването на имуществото е свързано именно с
пропускателния режим. Съдът дава вяра на
цитираните показания, в които се описват конкретно задълженията на св. К., тъй
като те кореспондират с писмените доказателства – трудов договор и длъжностна
характеристика. Според същата пазачът отговаря за контролно-пропускателния
режим в завода, носи отговорност при укриване на кражби и нарушения. Част от
критериите за оценка на трудовото му представяне е именно липсата на кражби и
злоупотреби с имуществото на фирмата и спазване изискванията за охранителна
дейност, а пропускателният режим е свързан с водене на отчетност за влизащите
посетители на фирмата, с посрещане и изпращане на посетители и служители.
Следователно, счита се, че пазачът е свършил добре работата си, ако на
територията на завода няма кражби и злоупотреби с имущество. В същия смисъл са
и показанията на пострадалия, че обикалял, гледал камерите и ако видел
нарушители, отивал да им каже да се махнат. Задълженията на пазача по
пропускателния режим - да следи през
портала да преминават именно служители и посетители на фирмата, като не допуска
външни лица, да проверява преминаващите през портала хора и автомобили и да не
допуска кражби, са свързани именно с функция по опазване имуществото на
консорциума.
От правна страна.
При така установеното от фактическа
страна, съдът намира от правна страна, че с действията си подсъдимият от
обективна и от субективна страна е изпълнил състава на престъплението по чл. 144,
ал. 3, вр. с ал. 2, вр. с ал. 1 от НК.
От
обективна страна на инкриминираната дата, в с. Шишманци, подсъдимият се заканил
на пострадалия с убийство, което личи от употребените в този смисъл реплики, че
ще му отреже главата, че ще го убие, че е до там и е мъртъв. Тези изразни
средства обективират закана не с друго престъпление, а именно с убийство чрез
отрязване на главата и привеждане в мъртво състояние. Обективен израз на
заканата е и посягането към пострадалия с дърво в потвърждение на
заплашителните реплики. Заканата била отправена към пострадалия в качеството му
на длъжностно лице при изпълнение на службата му. Качеството на длъжностно лице
произтича от задълженията на пострадалия като *** да следи за спазването на
контролно-пропускателния режим в завода, да проверява влизащите и излизащите
лица и така да опазва имуществото на завода. Тази му функция го определя като
длъжностно лице по смисъла на чл.93, т.1, б. ”б” от НК, тъй като му било
възложено да изпълнява работа, свързана с пазене на чуждо имущество в
консорциум, като консорциумът винаги съставлява обединение на
търговци-юридически лица или на еднолични търговци. Заканата била отправена при
изпълнение службата на пострадалия като *** в завода. Именно във връзка със
задълженията си да следи за навлизащите в територията на завода лица и за
опазване на имуществото на завода, същият отправил към подсъдимия и
придружаващите го лица забележката да напуснат територията на завода, тъй като
е чужда собственост и се влиза от определено място. Именно по повод тази
забележка подсъдимият пък се заканил на пазача – св. К.. Заканването би могло
да възбуди основателен страх от осъществяването му у пострадалия, респективно у
човек като пострадалия, поставен в същата ситуация. Годността на заканата да
възбуди основателен страх се извежда от множеството отправени заканителни
реплики, от замахването през това време с парчето дърво от близко разстояние,
както и от съпровождащите заплахите за убийство организационни действия, които
подсъдимият щял да предприеме – събирането на цялата махала, пресрещането на
пострадалия, начина на извършване на убийството чрез отрязване на главата.
Сериозността на заканата се потвърждава и от твърдението на подсъдимия, че е
лежал в затвора и не му пука да излежи и пострадалия – израз на липсата на
задръжки у заканващия се, свързани с наказуемостта на заканителното деяние.
Всички посочени особености на отправената закана я правят годна да възбуди основателен
страх у пострадалия за осъществяването й. А обстоятелството, че свидетелят К.
действително е изпитал такъв страх и продължава да изпитва по време на разпита
му пред съда, е само допълнителен довод за тази годност на заканването.
От
субективна страна подсъдимият действал с пряк умисъл. Същият съзнавал, че
отправя към пострадалия закана за убийство и че в подкрепа на думите си замахва
към него с дърво. Това проличава от вложения смисъл и последователността в
използваните от него изразни средства – не само, че ще го убие, но как ще стане
това и че пострадалият е мъртъв. Подсъдимият съзнавал още, че извършва тези
действия в отговор на направената му забележка да напусне завода, която
пострадалият отправил в качеството си на ***, следящ за реда за влизане в
завода и опазване на имуществото му. Подсъдимият А. предвиждал, че отправените
реплики и замахването с дървото ще бъдат възприети от пострадалия поради
близкото разстояние между тях и изказването им на висок глас. Предвиждал също,
че думите и действията му са годни да предизвикат у пострадалия основателен
страх, че подсъдимият може да ги изпълни. Подсъдимият А. целял именно този
резултат, което личи от словесното пресъздаване на бъдещото убийство от събирането
на още хора, до привеждането в мъртво състояние на пострадалия. Волевият
елемент на умисъла на подсъдимия - да направи заканата годна да възбуди
основателен страх у пострадалия, проличава и от демонстрираната
незаинтересованост за наказателната санкция, която би последвала.
По наказанието.
Инкриминираното деяние изпълнява
едновременно съставите на ал.2 и ал.3 на чл.144 от НК. При това положение
следва подсъдимият да отговаря по по-тежко наказуемия състав, а именно по
чл.144, ал.3 от НК. Предвиденото в ал.3 на чл.144 от НК наказание е лишаване от
свобода до 6 години. А минимално предвиденият срок на наказанието лишаване от
свобода в общата част на НК е 3 месеца.
При определяне на наказанието, на
първо място следва да се вземе предвид самото деяние – същото се изразява в заканване
срещу пострадалия чрез множество реплики за предстоящо убийство, описване на
начина на изпълнението му, придружаващи действия на подсъдимия чрез замахване с
дебело дърво към пострадалия от близко разстояние, изразена готовност на
подсъдимия да изтърпи евентуалното наказание при изпълнение на замисъла за
убийство. Всичко това прави заканата годна да създаде за пострадалия едно
подчертано и интензивно чувство на основателен страх, че тя ще бъде изпълнена. Тази
отчетлива годност на заканата да възбуди основателен страх, съпроводена с
изразеното отношение на неповлияване от евентуално наказание, характеризират
деянието с висока обществена опасност. В същото време следва да се отчете, че
подсъдимият напуснал завода след обаждането на спешен телефон 112, което
показва, че макар да демонстрира липса на задръжки, свързани с органите на реда
и наказателното преследване, подсъдимият все пак има такива и преустановява
инкриминираното деяние. Като отегчаващо отговорността обстоятелство следва да
се отчете съдебното минало на подсъдимия, многократно осъждан, но все пак за
престъпления, различни по обект от инкриминираното деяние. Смекчаващи
отговорността обстоятелства са процесуалното поведение на подсъдимия (явяване и
участие при извършването на всички процесуални и следствени действия) и
влошеното му здравословно състояние.
С оглед изложеното съдът счита, че
наказанието на подсъдимия следва да се определи под средния към минималния
размер, предвиден в закона. За този извод съдът се ръководи, на първо място, от
посочената реакция на подсъдимия след обаждането на органите на реда и от процесуалното
му поведение, които обстоятелства го определят като деец с не толкова висока степен
на обществена опасност, която да доведе до налагане на наказание в среден или в
по-висок размер. За това не може да съдейства и съдебното му минало, което,
макар и тежко, е свързано със съвсем различни престъпления от настоящото, т.е.
не може да се открие някаква трайност в престъпните му нагласи срещу
обществените отношения по раздел 5 на глава втора от НК. Забелязва се също, че
последното престъпно посегателство, извършено от подсъдимия, е отдалечено във
времето – през 2011г.
Въпреки посочените съображения,
водещи до налагане на наказание, ориентирано към минималния размер, същото не
следва да се налага в абсолютен минимум, а напротив. Следва да се отчете, че
самото деяние се отличава с висока степен на обществена опасност, а
подсъдимият, макар за друг вид престъпления, е осъждан многократно. Последното
обстоятелство, макар и в не толкова голяма степен, не може да не намери
отражение при определяне на наказанието. Ето защо съдът намира и с оглед
генералната превенция, че наказание под 9 месеца лишаване от свобода не би
действало предупредително към останалите членове на обществото, нито би
отговаряло на характера на самото деяние и на степента на обществена опасност
на дееца, изразена чрез деянието и с оглед предходните му осъждания.
Отново с оглед целите на
наказанието, съдът намира, че едно по-високо наказание от посочените 9 месеца
лишаване от свобода, пък би попречило на превъзпитателното и поправителното
действие на наказанието спрямо подсъдимия. Както личи от справката за съдимост,
наказателната репресия не е указала нужното влияние да възпре подсъдимия да
върши престъпления в период от 1989 до 2011г. От 2011г. се забелязва обаче
преустановяване на престъпната дейност, очевидно повлияно от други външни
фактори, а не от налаганите до момента санкции. Поради това съдът счита, че
прекалено строгото наказание би имало обратния ефект и вместо да превъзпита
подсъдимия, би го върнало към престъпните му навици. Вместо това с определянето
на едно по-ниско наказание - в размер на 9 месеца лишаване от свобода на
основание чл.54 от НК, ще се даде възможност на подсъдимия, без да се създава
чувство на безнаказаност, по-бързо да се приобщи обратно към начина си на живот
и грижата за семейството, и с оглед влошеното имотно състояние на същото, да
изпълнява тази си социална роля. Така ще се даде и възможност на подсъдимия да
продължи започнатия процес на непрестъпно поведение. Ето защо на подсъдимия се
определя и налага наказание 9 месеца лишаване от свобода.
Наказанието следва да бъде ефективно
изпълнено с оглед постигане целите в чл.36 от НК, а и с оглед невъзможността за
прилагане на условното осъждане по чл.66 НК поради това, че подсъдимият е
осъждан на лишаване от свобода за престъпления от общ характер, като не е
реабилитиран.
Наказанието следва да се изтърпи при
първоначален строг режим на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б” от ЗИНЗС,
доколкото наказанието е лишаване от свобода, престъплението е умишлено и до
извършване на инкриминираното деяние на 14.10.2017г. не са изминали повече от 5
години от изтърпяване на предходно ефективно наложено наказание лишаване от
свобода, а именно на наказанието 2 години лишаване от свобода, наложено по НОХД
8229/2011г. на РС Пловдив, и изтърпяно на 12.08.2013г.
Така мотивиран, съдът постанови
присъдата си.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
ВЯРНО С ОРИГИНИЛА!
ТС