Р Е Ш
Е Н И Е
№ 597 / 26.10.2018 година, гр. Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският районен съд
Първи граждански състав
На двадесет и шести септември
през две хиляди и осемнадесета година
В публичното заседание
в следния състав:
Председател : Мария Ангелова
Членове :
Съдебни заседатели:
Секретар Ваня Кирева
Прокурор
Като разгледа
докладваното от съдия Мария Ангелова
Гражданско дело номер 718 по описа за 2018 година, взе предвид следното:
Предявени са обективно
съединени искове с правни основания чл.128 т.2 и чл.224 ал.1 от КТ от П.Б.Б. с
ЕГН ********** ***; против „Технолъч“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление в гр. **********, представлявано от управителя О. Й. М..
Ищецът твърди, че сключил с
ответника трудов договор на 02.05.2017 г., по силата на който започнал работа
като шофьор с основно месечно възнаграждение от 530 лв., като извършвал превози
с автомобил „Мерцедес“ с ДКН ******* и „Мерцедес“ с ДКН *********, най-често в
направление Хасково – Плевен. Независимо от факта, че ищецът редовно изпълнявал
трудовите си задължения и извършвал курсовете, съгласно указанията на
работодателя, същият не му заплащал трудовото възнаграждение, с изключение на
първия месец. Ответникът отказвал още и да прекрати трудовия договор с ищеца,
въпреки че в края на м.12.2017 г. ищецът го уведомил, че повече не може да
полага труд без възнаграждение за това. Тогава ищецът узнал, че трудовият му
договор не е регистриран в НОИ. От този момент ответникът престанал да
комуникира с него и не бил допускан до работното си място. Така ответникът останал
да дължи на ищеца неизплатено трудово възнаграждение от по 530 лв. за всеки от
месеците в периода юни – декември 2017 г., или всичко общо 3 710 лв. За този
период дължимо му било и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 13
дни в размер на 313 лв. Тези суми не били платени на ищеца до момента на
депозиране на исковата му молба. Предвид изложеното, ищецът претендира, съдът
да постанови решение, с което да му заплати посочените две суми, ведно със
законната лихва върху тях от датата на предявяване на иска до окончателното му
изплащане, както и направените по делото разноски. В открито съдебно заседание
ищецът се явява лично и с пълномощник, като поддържа предявените искове и иска
уважаването им изцяло, като основателни и доказани.
Ответникът, в указания му
срок по чл.131 от ГПК, депозира отговор на исковата молба, в който счита
предявените искове за допустими, но за неоснователни и недоказани по основание
и размер. Признава, че на 02.05.2017 г. между страните по делото бил подписан
трудов договор, с който ищецът бил назначен на длъжността „шофьор“, като
неговото желание било, такъв договор да не се подписва, а да извършва за
ответника услуги по превоз в определени дни, когато ответникът му възложи това,
за което да му заплаща възнаграждение. Договорът помежду им бил оформен като
трудов, но ищецът не искал същият да бъде регистриран в НОИ и НАП. По тази
причина ищецът не подал молба за назначаването си на работа и ответникът не му
бил издавал документи във връзка с трудовото законодателство. В изпълнение на
тази уговорка, в периода 02.05.2017 г. – 07.07.2017 г. ищецът извършил превози,
за които ответникът му заплатил на части и в брой сумата в общ размер на 3 025
лв., както следва: първоначално 525 лв., на 26.05.2017 г. - 300 лв., на
08.06.2017 г. – 300 лв., на 04.08.2017 г. – 300 лв., на 18.10.2017 г. – 700
лв., на 18.12.2017 г. – 200 лв. и на 17.01.2018 г. – 500 лв. В този период
ищецът извършил превози в дните, според приложена от ответника таблица за
отчитане на извършените превози – форма 76. След този момент, ищецът прекратил
едностранно взаимоотношенията си с ответното дружество, като по своя воля
преустановил извършването на превози, а ответникът му заплатил на части
дължимите суми. Ответникът иска, в случай, че съдът приеме, че е налице валидно
трудово правоотношение между страните, то да приеме, че последният превоз,
осъществен от ищеца, е бил на 07.07.2017 г., след което той е престанал да се
явява на работа по собствено желание, без да даде обяснения, след което не е
престирал работната си сила на ответника. В тази връзка за периода след
07.07.2017 г. и до 31.12.2017 г. неверни и неоснователни били ищцовите
твърдения, че е полагал труд при ответника, за което му е било отказано
изплащане на трудово възнаграждение, както и че не е бил допускан на работното
си място. Предвид на това и с оглед чл.128 от КТ, само наличието на трудов
договор не било достатъчно, за да възникне задължение за работодателя да
заплаща трудово възнаграждение, щом ищецът не бил положил реален труд и не
извършвал работа за посочения период. При условията на евентуалност, ответникът
прави възражение за прихващане, ако съдът приеме, че между страните е налице
трудово правоотношение и че на ищеца се дължи претендираното възнаграждение от
3 710 лв. за периода юни – декември 2017 г., а именно – за прихващане на сумата
от 1 965 лв., представляваща разликата между заплатената на ищеца от ответника
сума в размер на 3 025 лв. и дължимото му възнаграждение за месеците май и юни
2017 г. от общо 1 060 лв. /2 х 530 лв./. Сумата от 1 965 лв. се явявала
недължимо платена, при липса на правно основание за нейното получаване от
ищеца, при което той се е обогатил неоснователно за сметка на ответника и
дължал връщането й. Предвид изложеното, ответникът иска отхвърляне на
предявения иск изцяло, като му се присъдят направените по делото разноски. В
открито съдебно заседание отговорът на исковата молба се поддържа изцяло от
управителя на ответното дружество и от негов пълномощник.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установена следната фактическа обстановка:
Като
писмено доказателство по делото се представи и прие трудов договор № 1/ 02.05.2017
г., между ищеца, като работник, и ответника, като работодател, сключен в гр.
Пловдив на основание чл.68 ал.1 т.2 от КТ – срочен, до завършване на определена
работа. Уговорено е било, ищецът да изпълнява при дружеството длъжността „шофьор,
пътен работник”, с място на работа - ул. „Дунав“ № 28. Основното месечно
трудово възнаграждение е от 530 лв., платимо веднъж месечно до 25-та дата на
следващия месец, като при добросъвестно изпълнение на трудовите задължения от
работника се гарантира изплащането на минималната работна заплата за страната,
а разликата до пълния размер остава изискуема и се изплаща допълнително със
законната лихва. Страните са уговорили, ищецът да има право на основен и
допълнителен платен годишен отпуск, без да е конкретизиран по размер. Той се е
задължил да постъпи на работа на 02.05.2017 г. или в 7-дневен срок от връчване
на екземпляр от трудовия договор. Срокът на предизвестието при прекратяване на
договора е 30 дни и за двете страни. Като допълнително условие в договора е
вписано – шофиране на „Мерцедес“ ******* и „Мерцедес“ *******. За управляването
от ищеца на първия от посочените автомобили, той представи по делото множество
пътни листове, заверени с печат от ответника, всички по направление Хасково –
Плевен или обратно, а именно: № 213701 от 03.05.2017 г., № 213702 от 17.05.2017 г., № 213703 от 28.05.2017 г., № 213704 от
02.06.2017 г., № 213705 от 04.06.2017 г.,
№ 213706 от 14.06.2017 г. и № 213707 от 07.07.2017 г. Всички тези 7 превоза по
посоченото направление, извършени от ищеца, фигурират и в представената от
ответника таблица за извършените превози за периода 03.05.-07.07.2017 г. /форма
76/ за общо 35 превоза в различни дни на посочения период. Ответникът представи
по делото още справка за заплатените на ищеца суми за 2017 г., видно от която
изплатена му е била сумата от общо 3 025 лв., от които - първоначално 525
лв. /по 15 лв. на ден/, на 26.05.2017 г. - 300 лв., на 08.06.2017 г. – 300 лв.,
на 04.08.2017 г. – 300 лв., на 18.10.2017 г. – 700 лв., на 18.12.2017 г. – 200
лв. и на 17.01.2018 г. – 500 лв. Според справка за актуално състояние на всички
действащи трудови договори за периода 01.05.2017 г. до 31.12.2017 г. на ответника,
издадена от ТД на НАП гр. Хасково, били са сключени общо три трудови договора,
два от които вече прекратени, като единственият действащ е този с разпитания по
искане на ответника свидетел по делото.
По
искане и на двете страни, по делото се събраха и гласни доказателства, чрез
разпита на свидетелите Н. В. С., посочена от ищеца, и Г. Д. Д., посочен от
ответника. Св. С. познава ищеца от 10 години и живее с него на съпружески
начала. Тя знаела, че той работи при ответника, може би 7-8 години като шофьор
и пътен работник, като когато започнал работата си там, свидетелката била извън
страната ни за 2 години. Той имал трудов договор, но се оказало, че не е бил
заверен и постоянно се оплаквал, че не си получава парите навреме, макар да
водел много разговори с ответника за това. За 2016 г. той си получил парите
през 2017 г., почти цяла година след това, като му били изплатени на ръка. През
последните 2-3 години ищецът ходел редовно на работа, а после вече бил на
повикване – викали го когато има работа. Ищецът работил при ответника до
декември месец 2017 г. Но те не винаги имали работа, ако нямат работа, той си
стоял в къщи и не получавал пари. Ищецът управлявал голяма кола, с която правели
осевите линии по асфалта и пътували в различни градове.
Св. Д.
работи като технически ръководител при ответника от месец юли 2016 г. и от там
познава ищеца, който когато е имало нужда, работил при тях, но не целогодишно.
Когато работодателят осигурял обект и когато имало работа, му се обаждали –
имали устна уговорка за това. В задълженията на свидетеля било, да се занимава
с изпълнение на пътна маркировка, за качество, за безопасност, като участвал в
целия процес на работа. Но освен за себе си, не знаел, дали има сключени и
други трудови договори с останалите работещи. През 2017 г., след като завършили
обекта в П. през юли, ищецът повече не бил идвал на работа, а имало и обекти в
Д. и Л., но викали други работници. Работниците били на повикване и повече не
били викали ищеца на работа. През 2016 г. на повечето обекти присъствал ищецът,
когато извършвали същата дейност. В ответното дружество се плащало на ръка и
самият св. Д. не се подписвал за заплатите си. Той коментирал с ищеца, че има
претенции към работодателя за неплатени пари, не знаел какво му е било отговорено,
но периодично му се плащало. Плащало се, когато има обекти и когато мине
процедурата по фактуриране и превеждане на парите, като обикновено имало доста забавяне.
Собственикът плащал, когато има възможност. Авансови пари не им се давали, само
ако са извън града - командировъчни на ден. За пътуването до други градове, по
принцип трябвало да има пътни листове, което било задължение на този, който
управлява автомобила. Св. Д. не знае за случай, ищецът да е искал да работи, а
ответникът да му е отказал. Ищецът управлявал ''Мерцедес'' - товарен бус.
По
искане на ищеца, по делото бе назначена и изслушана съдебно – счетоводна
експертиза, чието заключение съдът приема като компетентно и безпристрастно
дадено. Вещото лице, след проверка на материалите по делото, е установило, че дължимото
на ищеца за периода юни – декември 2017 г. основно трудово възнаграждение
възлиза в брутен размер на общо 3 710 лв. /530 лв. х 7 месеца/, и в нетен
размер на общо 2 851,56 лв. /407,37 лв. х 7 месеца/. Ответникът не
предоставил на експертизата разплащателни ведомости и други документи,
удостоверяващи изплащането на възнаграждения по договора за посочения период,
поради което вещото лице не установило изплащането на такива. В открито съдебно
заседание управителят на ответното дружество заяви, че не ги е предоставил,
т.к. не разполага с такива. На експертизата не се представили още издадени
пътни листове за процесния период, както и присъствена форма 76 на наетите лица
в дружеството за периода. В ТД на НАП не бил регистриран трудовият договор с
ищеца и не било отразено прекратяването му. В случай на прекратяване на
трудовото правоотношение, ако правото на отпуск не е било упражнено по време на
съществуването му, то се трансформирало в право на парично обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск по чл.224 ал.1 от КТ, определено по реда на
чл.228 ал.1 от КТ. Размерът на това обезщетение в случая експертизата
изчислява, в случай че се приеме наличие на трудово правоотношение между
страните в периода 03.05.-31.12.2017 г. – за полагащия се платен годишен отпуск
от 13 дни - обезщетение в брутен размер от 313,17 лв. и в нетен размер от
281,85 лв. Вещото лице сочи, че представената от ответника по делото справка за
платени суми на ищеца /л.26/ била изготвена за целите на оперативното
счетоводство на работодателя, при което не можело по категоричен начин да се
установи, дали на ищеца са били изплащани суми, кога, на какво основание и в какви
размери.
При
така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни
изводи по основателността на предявените обективно съединени искове:
Предявеният
иск за заплащане на трудово възнаграждение е с правно основание чл.128 т.2 от КТ, според който работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на
работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената
работа. Не е спорно по делото, че страните са сключили
процесният трудов договор помежду си, като обстоятелството дали и поради какви
причини същият не е бил регистриран в НАП и НОИ е ирелевантно за настоящия
казус, съображенията си за което съдът вече изложи с влязлото в сила
определение № 526/17.04.2018 г за частичното прекратяване производството по
настоящото дело. Касае се за трудов договор от 02.05.2017 г., между ищеца,
като работник, и ответника, като работодател, сключен на основание чл.68 ал.1
т.2 от КТ – срочен, до завършване на определена работа, за длъжността „шофьор,
пътен работник” - шофиране на „Мерцедес“ ***** и „Мерцедес“ *********.
Непосредствено след сключването му, ищецът е започнал да изпълнява трудовите си
задължения, като още на следващия ден е изпълнил курс по направление
Хасково-Плевен. В изпълнение на договора, ищецът е изпълнявал такива курсове по
същото направление, където ответното дружество е имало обект, през периода 03.05.-07.07.2017
г. - общо 35 превоза в различни дни. Основният спорен въпрос между страните по
делото е, дали и след посочената крайна дата ищецът е продължил да изпълнява
трудовите си задължения към ответника, респ. да престира труда си по процесния
трудов договор. След съвкупния анализ на събрания по делото доказателствен
материал, съдът достига до отрицателен отговор на този въпрос. Дали и доколко работникът изпълнява трудовите си задължения точно и
добросъвестно, подлежи на доказване и то е в тежест на страната, която от тези
факти извлича изгодни за себе си правни последици /чл. 154 ал. 1 ГПК/, респ. в
тежест на ищеца, който не проведе пълно и главно доказване в тази насока. За
доказване на такова изпълнение, що се отнася до периода 08.07.2017 г. –
31.12.2017 г. ищецът ангажира единствено гласни доказателства, чрез разпита на
свидетелката С. Тя е съжителстваща с него на съпружески начала и в този смисъл
показанията й нито са безпристрастни и непосредствени, нито са конкретни и
непротиворечиви. От една страна сочи, че през последните 2-3 години ищецът
ходел редовно на работа при ответника, а после вече бил на повикване – викали
го когато има работа. От друга страна твърди, че ищецът работил при ответника
до декември месец 2017 г., но не винаги имали работа и ако нямали, той си стоял
в къщи и не получавал пари. Показанията на разпитания по искане на ответника
свидетел Д., негов технически ръководител и през процесния период, са
по-конкретни и непосредствени. Той е категоричен, че през 2017 г., след като
завършили обекта в П. през юли, ищецът повече не бил идвал на работа при ищеца,
нито е имало случай, ищецът да е искал да работи, а ответникът да му е отказал.
Това кореспондира и с писмените доказателства по делото, представени от
ответника, неоспорени от ищеца, че последният изпълнен от ищеца курс е бил този
по пътен лист от 07.07.2017 г., без данни за други такива. Ето защо, съдът
приема, че ищецът е изпълнявал добросъвестно трудовите си задължения при
ответника по процесния трудов договор единствено през периода 03.05.-07.07.2017
г., при което и на основание чл.128 т.2, вр. чл.245 от КТ за този период му се
дължи уговореното трудово възнаграждение, като за първия от месеците – ищецът
не претендира.
Вторият спорен въпрос
по делото е, дали с извършените от ответника през 2017 г. плащания в полза на ищеца
са били погасени именно търсените в настоящото производство неизплатени трудови
възнаграждения, респ. тези за обоснования по – горе и претендиран период 01.06.-07.07.2017
г. Съдът достига до отрицателен отговор и на този въпрос. Преди всичко, следва
да се приеме, че действително ответникът е изплатил на ищеца сочените от него
суми - от общо 3 025 лв., от които - първоначално 525 лв. /по 15 лв. на ден/,
на 26.05.2017 г. - 300 лв., на 08.06.2017 г. – 300 лв., на 04.08.2017 г. – 300
лв., на 18.10.2017 г. – 700 лв., на 18.12.2017 г. – 200 лв. и на 17.01.2018 г.
– 500 лв. В тази насока е представената от ответника справка за заплатените на
ищеца суми за 2017 г., неоспорена от страна на последния. Ответникът обаче не
проведе пълно и главно доказване на възражението си, че с тези плащания е
погасил именно търсеното трудово възнаграждение. Вещото лице посочи, че тази
справка е била изготвена за целите на оперативното счетоводство на
работодателя, при което не може по категоричен начин да се установи, дали на
ищеца са били изплащани суми, кога, на какво основание и в какви размери.
Същевременно не са му били представени от ответника разплащателни ведомости и
други документи, удостоверяващи изплащането на възнаграждения по договора за
посочения период, поради което вещото лице не установи изплащането на такива. В
открито съдебно заседание управителят на ответното дружество заяви, че не ги е
предоставил, т.к. не разполага с такива. Съгласно императивната разпоредба на чл. 270 ал.3 от КТ, изпълнението на
произтичащото от писмения трудов договор парично задължение за изплащане на
дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или
посочено от него лице във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков
превод по влог на работника. Непротиворечиво, в съответствие с разпоредбата на
чл.164 ал.1 т.4 от ГПК, съдебната практика приема, че са недопустими
свидетелски показания за установяване погасяване на тези парични задължения,
установени с писмен акт, без в настоящия случай да е налице хипотезата на ал.2
от същия. В тази връзка, съдът не приема за доказано и от показанията на св. Д.,
че на ищеца са били заплатени конкретно процесните суми от ответника. Напротив,
от анализа на гласните доказателства, във връзка с писмените, налага се извод,
че извършените през 2017 г. от ответника на ищеца плащания касаят други техни
отношения от 2016 г.,когато на повечето обекти на ответника присъствал ищецът и
извършвали същата дейност /св. Д./, издължаването за което ответникът направил
година по-късно. Това била обичайна практика при него - плащало се, когато има
обекти и когато мине процедурата по фактуриране и превеждане на парите, като
обикновено имало доста забавяне; ответникът плащал, когато има възможност, като
авансови пари не се давали, а само ако са извън града - командировъчни на ден
/св. Д./. Във връзка с последното, може да се приеме, че първото от плащанията
- първоначално 525 лв. /по 15 лв. на ден/ касае авансово заплатени командировъчни.
Най-сетне, независимо от гореизложеното, дори и с описаните плащания ответникът
да е целял погасяването на дължимото на ищеца трудово възнаграждение за периода 01.06.-07.07.2017 г., като не го е сторил по разписания за това
законов ред – приложим е правният принцип на правото, че който плаща зле –
плаща два пъти. Предвид така изложените съображения, изцяло неоснователно се
явява направеното от ответника при условията на евентуалност, възражение за
прихващане със сумата от 1 965 лв., представляваща разликата между заплатената
на ищеца сума от общо 3 025 лв. и дължимото му възнаграждение за месеците май /дължимото
за който месец възнаграждение не е предмет на настоящата ищцова претенция/ и
юни 2017 г. от общо 1 060 лв., която разлика се явявала недължимо платена, при
липса на правно основание за нейното получаване от ищеца, при което той се е
обогатил неоснователно за сметка на ответника и дължал връщането й. Относно
размера на дължимото за този период трудово възнаграждение на ищеца, съдът взе
предвид данните по трудовия договор и заключението на назначената по делото
експертиза. Посоченият от вещото лице нетен размер на дължимото на ищеца месечно
трудово възнаграждение е в размер на 407,37 лв., при 22 и 21 работни дни,
съответно за юни и юли 2017 г. С оглед на това, дължимото за отработените от
ищеца седем дни от м.07.2017 г. нетно трудово възнаграждение, съдът изчислява
на сумата от 135,80 лв. /407,37 лв. : 21 работни дни х 7 отработени дни/.
Общото за периода 01.06.-07.07.2017 г. дължимо от ответника на ищеца нетно
трудово възнаграждение възлиза на сумата от 543,17 лв. /407,37 лв. за м.06. +
135,80 лв. за м.07/. До този нетен размер и за посочения период искът следва да
се уважи, ведно със законната лихва от датата на предявяването му 22.03.2018 г.
до окончателното изплащане, като искът за разликата до пълния предявен размер
от общо 3 710 лв., от по 530 лв. за
всеки от месеците в периода юни – декември 2017 г., като неоснователен и
недоказан следва да се отхвърли.
Разпоредбата на чл.224 ал.1 от КТ сочи, че при прекратяване на трудовото
правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за
неизползвания платен годишен отпуск пропорционално на времето, което се
признава за трудов стаж. С оглед на
това, в настоящия случай предявения на това основание иск съдът намира за
преждевременно предявен и в тази връзка – за неоснователен. На преценка преди
всичко подлежи въпросът, налице ли е прекратяване на процесното трудово
правоотношение между страните. Същото се сочи за сключено, на основание чл.68
ал.1 т.2 от КТ – срочен трудов договор, до завършване на определена работа, без
обаче тази работа да е конкретно описана. Естеството й не може да се
индивидуализира и от останалите клаузи на договора, сключен в гр. Пловдив – за длъжността
„шофьор, пътен работник”, с място на работа - ул. ****, за шофиране на
„Мерцедес“ ****** и „Мерцедес“ ******. Съдържанието на трудовия договор е
императивно установено в нормата на чл. 66 от КТ, а изискването за посочване на
времетраенето на трудовия договор, в хипотезата на чл. 68 ал. 1 т. 2 от КТ, е
допълнително разяснено с решения на ВКС. Безспорно съдебната практика приема,
че за да е налице уговорката за срок, в трудовия договор следва да се посочи
съответната работа с необходимата конкретност. Единствено при това условие
работата може да бъде приета като “определена” по смисъла на посочения текст.
Необходимостта да е посочено каква е работата, с определящи я признаци – вид и
обем или като икономическа цел и резултат, които да я индивидуализират ясно и
да позволяват да се констатира завършването й, като основание за прекратяването
на договора по чл. 325 т. 4 от КТ, е указана в съдебната практика, както и
последицата от неизпълнението й. Трудов договор, в който е вписано, че се
сключва на основание чл. 68 ал. 1 т. 2 от КТ, но липсва конкретизация на
работата, за извършването на която и до завършването на която се наема
съответният работник или служител, следва да се смята сключен за неопределено
време, а породеното от същия трудово правоотношение – за безсрочно. Такъв е и
настоящият случай и процесният трудов договор следва да се счита за сключен за
неопределено време, който подлежи на прекратяване, както е посочено в него – с
30-дневно предизвестие и за двете страни. Настъпването на такъв юридически факт
или на друг, който да е довел до прекратяване на трудовото правоотношение –
нито се твърди, нито се доказа по делото. Ето защо, както към подаване на
исковата молба, така и към даване ход на устните състезания по делото, при
съществуващо трудово правоотношение между страните - в полза на ищеца все още не
е възникнало правото на търсеното от него обезщетение по чл.224 от КТ. Предвид
изложеното, искът за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 13 дни
за периода май – декември 2017 г. в размер на 313 лв., ведно със законната
лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане, като
неоснователен следва да се отхвърли изцяло.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца деловодни разноски,
съобразно уважената част на предявените обективно съединени искове /чл.78 ал.1
от ГПК/, а именно в размер на 47,26 лв.
Ищецът
следва да бъде осъден да заплати на ответника деловодни разноски, съобразно
отхвърлената част на предявените обективно съединени искове /чл.78 ал.3 от ГПК/, а именно в размер на 432,49 лв.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на Районен съд –
Хасково – държавна такса по уважения иск в размер на 50 лв., както и сумата от 150
лв., представляваща изплатено от бюджетните средства на съда възнаграждение на
назначената и изслушана по делото експертиза, както и 5 лв. държавна такса за
издадено на вещото лице съдебно удостоверение – л.41 /чл.78 ал.6 от ГПК/ -
всичко общо 205 лв.; както и в случай на служебно издаване на изпълнителен лист
за събирането им – и държавна такса от още 5 лева.
Мотивиран
така, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Технолъч“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.
Хасково, ул. „Братя Миладинови“ № 11, представлявано от управителя О. Й. М.; ДА ЗАПЛАТИ на П.Б.Б. с ЕГН ********** ***;
сумата от общо 543,17 лв.,
представляваща дължимо и неизплатено му нетно трудово възнаграждение за периода
01.06.-07.07.2017 г. по сключен помежду им трудов договор № 1/02.05.2017 г.;
ведно със законната лихва от датата
на предявяване на иска 22.03.2018 г. до окончателното изплащане; като искът за
разликата до пълния предявен размер от общо 3 710 лв., от по 530 лв. за всеки
от месеците в периода юни – декември 2017 г., ОТХВЪРЛЯ.
ОТХВЪРЛЯ предявения иск по чл.224 ал.1 от КТ от П.Б.Б. с ЕГН ********** против
„Технолъч“ ЕООД с ЕИК ********* за неизплатено му по същия договор обезщетение
за неизползван платен годишен отпуск от 13 дни за периода май – декември 2017
г. в размер на 313 лв., ведно със законната лихва от датата на предявяване на
иска до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „Технолъч“ ЕООД с ЕИК ********* ДА ЗАПЛАТИ на П.Б.Б. с ЕГН ********** сумата
47,26 лв., представляваща деловодни
разноски.
ОСЪЖДА П.Б.Б. с ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на „Технолъч“ ЕООД с ЕИК *********
сумата 432,49 лв., представляваща
деловодни разноски.
ОСЪЖДА „Технолъч“ ЕООД с ЕИК ********* ДА
ЗАПЛАТИ по сметка на Районен съд – Хасково – държавна такса по уважения иск в
размер на 50 лв., 150 лв. за вещо лице и 5 лв. държавна такса за издадено на
вещото лице съдебно удостоверение – всичко общо 205 лв.; както и в случай на служебно издаване на изпълнителен лист
за събирането им – и държавна такса от още 5
лв.
Допуска предварително изпълнение на решението, в частта на присъденото
възнаграждение за работа, на основание чл.242 ал.1 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
СЪДИЯ :/п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: В.К.