Р Е Ш Е Н И Е
№ 306
гр. Перник, 11.10.2018 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, първи
въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и седми септември през
две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮДМИЛА ПЕЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. КАПКА ПАВЛОВА
2. мл.с. КРИСТИНА КОСТАДИНОВА
при участието на секретаря Златка
Стоянова, като разгледа докладваното от мл.съдия К. Костадинова в.гр.д. № 502 по описа на съда за 2018 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК във вр. с чл. 317 от ГПК.
С решение №
23/03.07.2018 г., постановено по гр.д. № 62 по описа на РС-гр. Трън за 2018 г.,
първоинстанционният съд е отхвърлил предявените от И.Б.П., с ЕГН: **********, против
Община Трън, със седалище и адрес на управление – гр. Трън, пл. „Владо Тричков“
№ 1, представлявана от Ц.Ц., обективно кумулативно съединени искове, както
следва: иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от Кодекса на труда КТ) за
признаване уволнението на И.П., извършено със заповед № ***от **, за незаконно
и неговата отмяна; иск с правно основание чл. 344 ал. 1, т. 2 от КТ за
възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност – „***”; иск с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за
осъждане на ответната община да заплати на И.П. сумата от 6 480 лева,
представляваща обезщетение за претърпени вследствие на незаконното прекратяване
на трудовото правоотношение имуществени вреди – пропуснати ползи поради
оставането му без работа за период от 6 месеца след уволнението, ведно със
законната лихва върху тази сума, за периода до предявяване на исковата молба (22.03.2018
г.) и за периода от предявяване на исковата молба (22.03.2018 г.) до окончателното
изплащане, както и иск с правно основание чл. 224, ал. 1
от КТ за осъждане на Община Трън да заплати на ищеца сумата от 2 160 лева, представляваща
обезщетение за неизползвани 60 дни платен годишен отпуск, от които 30 дни за
2017 г. и 30 дни за 2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, за периода
до предявяване на исковата молба (22.03.2018 г.) и за периода от предявяване на
исковата молба (22.03.2018 г.) до окончателното изплащане. Със същото
решение и предвид изхода на делото ищецът е осъден да заплати на Община Трън
сумата от 816 лева, представляваща разноски – заплатен адвокатски хонорар.
Срещу
постановеното решение е постъпила въззивна жалба от И.Б.П., с ЕГН: **********,
чрез процесуалния му представител – адв. А.Д. от САК, с която същото се оспорва
изцяло. Навеждат
се доводи за неговата незаконосъобразност, неправилност и необоснованост. Твърди
се, че при произнасянето си първостепенният съд е извършил неправилна преценка
на събрания доказателствен материал и на твърденията на ищеца. В тази връзка се
посочва, че РС-гр. Трън е достигнал до неправилен извод относно вида на
сключения между страните договор като погрешно го е приел за договор за
управление. Излагат се подробни аргументи, че процесният договор е трудов такъв
и спрямо него и породените от него отношения трябва да се прилагат разпоредбите
на КТ. Акцентира се върху обстоятелството, че прекратяването на договора следва
да се извърши при спазване правилата на трудовото законодателство, което в
настоящия случай не е направено. Цитирана е и съдебна практика. Иска се
първоинстанционното решение да бъде отменено изцяло като вместо него бъде
постановено друго, с което претенциите на жалбоподателя да бъдат уважени.
Претендират се разноски в производството и пред двете съдебни инстанции. Във
въззивната жалба не се въвеждат нови доказателствени искания.
В
законоустановения срок въззиваемата страна Община Трън е депозирала писмен
отговор, в който изразява становище за неоснователност на въззивната жалба.
Счита, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, постановено
в съответствие с установената по делото фактическа обстановка и приложимото
право. Развива подробни аргументи, че сключеният между страните договор е
договор за управление. В тази връзка счита, че правоотношението с ищеца е
прекратено законосъобразно, доколкото относно прекратяването му не следва да се
прилагат разпоредбите на КТ, а общите правила на гражданското право. Относно
иска с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ допълва, че претенцията относно
обезщетението за неизползвани платени неприсъствени дни за 2017 г. е
неоснователна, доколкото в процесния договор е уговорено същите да се ползват
само през годината, за която се отнасят, а относно 2018 г. счита, че такива
неизползвани и необезшетени дни няма. Акцентира върху обстоятелството, че във
въззивната жалба са развити бланкетни аргументи като не се сочат конкретни
нарушения. Иска се първоинстанционното решение да бъде потвърдено изцяло. Не са
въведени доказателствени искания.
В съдебно
заседание пред въззивната инстанция процесуалният представител на ищеца И.П.,
адв. Д. поддържа въззивната жалба, оспорва постъпилия отговор. По същество
твърди, че при постановяване на решението си РС-гр. Трън не е направил правилна
оценка на целия доказателствен материал по делото и не се е съобразил със
задължителната съдебна практика. Претендира разноски съгласно представен към въззивната
жалба списък.
В заседание
пред въззивния съд адвокатът на ответника Община Трън оспорва жалбата, поддържа
депозирания отговор. По същество иска обжалваното решение да бъде потвърдено по
аргументите, изложени в писмения отговор. Претендира разноски съгласно
представен в заседанието списък.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване, поради
което същата е допустима и редовна и следва да бъде разгледана по същество.
Пернишкият
окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, намира за установено следното:
Производството
пред първата инстанция е образувано по повод на искова молба до Районен съд-гр.
Трън от 22.03.2018 г., подадена от И.Б.П.. Със същата са предявени при
условията на обективно кумулативно съединяване следните искове: иск с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване уволнението на И.П.,
извършено със заповед № ***от ***, за незаконно и неговата отмяна; иск с правно
основание чл. 344 ал. 1 т. 2 от КТ за възстановяване на ищеца на заеманата
преди уволнението длъжност – „***”; иск с правно основание чл. 344 ал. 1, т. 3
във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за осъждане на ответната община да заплати на И.П.
сумата от 6 480 лева, представляваща обезщетение за претърпени вследствие на
незаконното прекратяване на трудовото правоотношение имуществени вреди – пропуснати
ползи, поради оставането му без работа за период от 6 месеца след уволнението; иск
с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ за осъждане на
Община Трън да заплати на ищеца сумата от 2 160 лева, представляваща
обезщетение за неизползвани 60 дни платен годишен отпуск, от които 30 дни за
2017 г. и 30 дни за 2018 г. и иск с правно основание чл. 226, ал. 2 от КТ за
осъждане на ответника да заплати на И.П. обезщетение за причинените на
последния вреди поради незаконно задържане на трудовата му книжка, в размер на
1080 лева месечно, считано от 01.02.2018 г. до предаване на трудовата книжка.
Така посочените суми се претендират ведно със законната лихва върху всяка
сума, дължима за периода до предявяване на исковата молба (22.03.2018 г.) и за
периода от предявяване на исковата молба (22.03.2018 г.) до окончателното
изплащане. В исковата молба се твърди, че на *** между страните е сключен срочен
трудов договор – със срок до 10.04.2019 г., по силата на който ищецът е приел
да изпълнява длъжността *** като е бил назначен със Заповед № ***. Посочено е
че в договора е определено трудово възнаграждение в размер на 1080 лева
месечно, както и платен годишен отпуск от 30 дни, а като място на работа е
посочен гр. Трън. На следващо място се твърди, че ищецът е изпълнявал
добросъвестно трудовите си задължения до ***, когато е узнал, че със Заповед № ***от
*** трудовият му договор е прекратен едностранно и без предизвестие от
работодателя, поради което и е отказал да подпише заповедта. Уточнява, че е
инвалидизиран пожизнено със 76 % намалена работоспособност, което не било взето
предвид при уволнението му. Допълва и че ответникът не му е върнал трудовата
книжка след прекратяване на договора. Твърди, че не е ползвал платения си
годишен отпуск от 30 дни за 2017 г. и от 30 дни за 2018 г., за което
работодателят му е отправил покана по реда на КТ. Излага подробни доводи, въз
основа на които счита, че процесната заповед за прекратяване на трудовото му
правоотношение е назаконосъобразна и неправилна. В тази връзка акцентира върху
обстоятелството, че между него и ответника е сключен трудов договор, а не
договор за управление като се аргументира със съдържанието на договора. Изрично
уточнява, че в същия липсват типичните за договора за управление елементи като
бизнес задача, конкретни икономически показатели, които управителят следва да постигне
и т.н. Същевременно обаче е уговорено възнаграждение в твърд размер, платен
годишен отпуск и т.н, които клаузи са характерни за трудовия договор. По тези
съображения счита, че сключеният между него и община Трън договор следва да
бъде прекратен по реда на КТ.
С молба от 22.05.2018
г. ищецът е оттеглил исковата си претенция с правно основание чл. 226, ал.
2 от КТ за осъждане на ответника да му заплати обезщетение за причинените вреди
поради незаконно задържане на трудовата му книжка, в размер на 1080 лева
месечно, считано от 01.02.2018 г. до предаване на трудовата книжка.
В постъпилия
в срока по чл. 131 от ГПК писмен отговор ответникът е оспорил всички предявени
с исковата молба претенции. Твърди, че сключеният между него и ищеца договор е
такъв за управление на общинското предприятие. В тази връзка е изложил подробни
съображения като е акцентирал върху нормативното основание за сключване на
договора – Правилника за дейността на общинско предприятие „***“, където
изрично се предвижда последното да се управлява от директор въз основа на
договор за управление, както и върху процедурата за избор на директор – въз
основа на представен от кандидата план за дейността на предприятието и след
проведено с него събеседване. На следващо място е посочено, че процесният
договор има съдържанието на такъв за управление, като независимо от някои
сходни елементи, в него не са налице задължителните съгласно чл. 66 от КТ
уговорки за всеки трудов договор. В тази връзка счита, че договорът за
управление между страните е прекратен законосъобразно. На последно място
оспорва претенцията на ищеца по чл. 224, ал. 1 от КТ за заплащане
на неизползваните дни отпуск за 2017 г., доколкото съгласно договора тези дни
следва да се използват само през текущата календарна година и не подлежат на
обезщетяване при прекратяване на договора през следващата година.
Като доказателства в първоинстанционното
производство са приети: договор за управление, Заповед № ***, Заповед № ***от ***,
експертно решение на ТЕЛК № ***, издадено от МБАЛ „Р. Ангелова“ АД, покана за
ползване на отпуск, Заповед № *** за отлагане на платен отпуск, копие от лична
карта на И.П., четири броя справки по Закона за данък върху доходите на
физическите лица (ЗДДФЛ) относно И.П., Вътрешни правила за работната заплата в
общинско предприятие „***“, Правилник за вътрешния трудов ред в общинско
предприятие „***“, Правилник за дейността на общинско предприятие „***“, протокол
от проведено събеседване за избор на ***“, план за дейността на общинско
предприятие „***“, справка от регистър БУЛСТАТ, заповед № *** за разрешаване на
отпуск, заповед № *** за разрешаване на отпуск, два броя заявления за ползване
на отпуск, заявление за назначаване на длъжност, автобиография на И.П., карта
за предварителен медицински преглед, удостоверение от Изпълнителна агенция по
горите, удостоверение от национално управление по горите, диплома за завършено
висше образование и свидетелство за съдимост. В хода на делото пред първостепенния
съд е извършена и приета съдебно икономическа експертиза, видно от която
обезщетението по иска с правно основание чл. 225, ал. 1 от КТ за периода от
01.02.2018 г. до 31.07.2018 г. възлиза на 6 480 лева, обезщетението по чл. 224,
ал. 1 от КТ за неизползвани 15 дни отпуск за 2017 г. е в размер на 736,34 лева
бруто, а след приспадане на 10% данък по ЗДДФЛ възлиза на 662,72 лева като в
периода от 01.04.2017 г. до 31.01.2018 г. на И.П. не е начислявано и изплащано
възнаграждение за прослужено време и трудов стаж.
Въз основа
на събраните доказателства първоинстанционният съд е приел за установено, че в
периода от 10.04.2017 г. до 31.01.2018 г. ищецът е работил в *** като е заемал
длъжността „***“, до прекратяване на правоотношението му със заповед № ***от ***,
на основание чл. 10, ал. 1 от Договор за управление на ***. На следващо място
РС-гр. Трън е приел, че съгласно приложимата нормативна уредба – Конституцията
на Република България (КРБ), Закона за местното самоуправление и местната
администрация (ЗМСМА) и Закона за общинската собственост (ЗОбС) в правомощията
на общинския съвет е да организира управлението на общинската собственост, като
в тази връзка може да създава общински предприятия и да приема правилници за
тяхната дейност и структура. От своя страна посочените нормативни актове
възлагат в задължение на кмета на общината да назначава и освобождава
ръководителите на звената на издръжка на общинския бюджет, какъвто е и случаят
с директора на общинското предприятие. В тази връзка е посочено, че съгласно
чл. 55 от ЗОбС директорите на общинските предприятия се назначават от кмета на
общината по ред, определен от общинския съвет. Посочено е и че съгласно чл. 10
от Правилника за дейността на общинското предприятие *** управлението на
последното се осъществява от директор, назначен от кмета на общината по договор
за управление, след провеждане на събеседване. По тези съображения
първоинстанционният съд е приел, че предвид приложимата правна уредба
сключеният между страните договор е такъв за управление. На следващо място в
подкрепа на този извод РС-гр. Трън е анализирал и съдържанието на процесния
договор като е счел, че същият има съдържанието на договор за възлагане на
управлението, а не на трудов договор. На последно място предвид разпоредбата на
чл. 10, ал. 1 от договора и неговия характер първостепенният съд e приел, че
последният подлежи на прекратяване по реда, уговорен в него и по общите правила
на гражданското право без за това да намират приложение разпоредбите на КТ. По
тези съображения и РС-гр. Трън е отхвърлил всички предявени от И.П. искове, доколкото
е счел, че прекратяването на правоотношението между страните е извършено
законосъобразно и предвид характера на това правоотношение ищецът няма право на
обезщетенията по чл. 224 и чл. 225 от КТ.
Съгласно чл.
269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваните части, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е постановено от съдия от РС-гр. Трън в предвидената
от закона форма и в кръга на неговата компетентност, поради което същото е
валидно. По отношение на допустимост настоящият състав на въззивния съд намира
постановения първоинстанционен акт за допустим в обжалваните части.
По въпросите
за незаконосъобразността, неправилността и необосноваността на обжалваното
решение въззивният съд е обвързан от доводите, посочени съответно във
въззивната жалба и насрещната въззивна жалба.
От фактическа страна се установява, че на 10.04.2017 г. страните са
сключили помежду си договор, наименован „договор за управление“, по силата на
който ищецът е приел да изпълнява длъжността „***“ на общинско предприятие ***
като за заемане на тази длъжност от страна на последния от кмета на община Трън
е била издадена Заповед № ***. На следващо място страните не спорят, а и от
Заповед № ***от *** се установява, че считано от ***
правоотношението, възникнало помежду им по силата на посочения договор, е било
прекратено едностранно от ответника.
На следващо място от представени заявление за ползване на отпуск и
заповед № *** за разрешаване на отпуск, а и от приетата
по делото и неоспорена от страните съдебно-икономическа експертиза се
установява, че за 2017 г. ищецът има неизползван платен отпуск от 15 дни.
На последно място по делото е представен и Правилник за дейността на
общинско предприятие *** приет на основание чл. 52, ал. 3 от ЗОбС, от който се
установява, че последното не е самостоятелно юридическо лице, осъществява
дейността си от свое име и за сметка на общината, а управлението му се
осъществява от директор, назначен от кмета на общината по договор за
управление, след провеждане на събеседване.
Така
установената фактическа обстановка налага следните изводи от правна страна:
Основният
спорен по делото въпрос от значение за изводите на въззивния съд по настоящото
производство е какъв е характерът на правоотношението, което се създава при
възлагане на управлението на общинско предприятие, когато последното е такова
по чл. 51 до чл. 55 от ЗОбС – трудовоправен или мандатен т.е. по договор за
управление.
За да се
достигне до обоснован отговор на този въпрос, както правилно е приел
първоинстанционният съд, следва да се изследва нормативната уредба на
структурата и дейността на общинското предприятие по принцип и на ОП *** в
частност.
На първо
място КРБ в чл. 136 въздига общината в основна административно-териториална
единица, в която се осъществява местното самоуправление като заедно с това я обявява за самостоятелен правен
субект – юридическо лице. В допълнение в чл. 138 и чл. 139 от КРБ изрично е
посочено, че орган
на местното самоуправление в общината е общинският съвет, а орган на
изпълнителната власт е кметът като съгласно чл. 140 от КРБ общината има право
на своя собственост. Законът за
общинската собственост (ЗОбС) от своя страна в чл. 51, ал. 2 предвижда, че общината може да
осъществява самостоятелно стопанска дейност чрез общински предприятия,
създадени по реда на този закон. В тази връзка в ЗОбС се съдържат и основните
параметри на статута на всяко общинско предприятие. Пряко относими към
настоящия спор са разпоредбите, които предвиждат, че общинското предприятие осъществява
дейността си въз основа на правилник, приет от общинския съвет, в който се
определят предметът на дейност, структурата, управлението, численият състав и
правата и задълженията на предприятието по отношение на предоставеното му
общинско имущество (чл. 52 от ЗОбС), както и разпоредбите, които постановяват,
че директорът на общинското предприятие се назначава от кмета на общината по
ред, определен от общинския съвет (чл. 55 от ЗОбС). От така цитираната нормативна уредба
може да се направи обоснован извод, че законът възлага в правомощие на всеки
общински съвет самостоятелно да определи начина на управление и реда, по който
се назначава директор на всяко общинско предприятие.
В
настоящия случай по делото не се спори, че ОП „***“ е създадено с Решение № 132
на Общински съвет на община Трън от 17.12.2008 г., като нормативното основание
за приемане на същото е в чл. 52, ал. 2 от ЗОбС. Не се спори и че в
съответствие с правомощието си, уредено в чл. 52, ал. 3 от ЗОбС, общинският
съвет на община Трън е приел Правилник за дейността на ОП „***“ – гр. Трън (правилника),
като последният има съдържанието по ал. 4 от същия текст. В тази връзка
настоящият съдебен състав счита, че посоченият правилник е валиден и урежда
статута на ОП „***“ към процесния момент, доколкото липсват данни, които могат
да обусловят неговата незаконосъобразност или противоречие с друг нормативен
акт от по-висока степен.
На
следващо място в съответствие с разпоредбата на чл. 52, ал. 4 и чл. 55 от ЗОбС
Правилникът за дейността на ОП „***“ урежда управлението на последното като
съдържа изрична регламентация относно реда за назначаване на неговия директор,
както и правата и задълженията на същия. В този смисъл в чл. 10 от правилника
изрично е посочено, че управлението на предприятието се осъществява от
директор, назначен от кмета на общината по договор за управление, след
провеждане на събеседване. Освен това в чл. 11 от същия правилник са подробно
посочени правата и задълженията на директора, както и основните параметри въз
основа на които следва да се осъществява работния процес в предприятието.
В
тази връзка и въззивният съд счита, че по отношение на ОП „***“ съответният
общински съвет е упражнил правомощието си по чл. 55 от ЗОбС и изрично е изявил
правновалидна воля управлението на същото да се осъществява от директор,
назначен по договор за управление. По тези съображения – с оглед приетия
правилник и цитираните разпоредби от ЗОбС – настоящият съдебен състав споделя
извода на първостепенния съд, че кметът на община Трън е сключил с ищеца И.П.
именно договор за управление на ОП „***“, а не трудов договор.
В
този смисъл въззивният съд намира възраженията на ищеца, че общинското
предприятие не е самостоятелен правен субект и в този смисъл с директора му
следва да се сключва трудов договор, за неоснователни. Следва да се отбележи,
че никъде в законодателството не се съдържа подобно ограничение, напротив често
разпространена практика е на т.нар. граждански дружества по чл. 357 и сл. от ЗЗД да се назначават управители по силата на договор за управление. На следващо
място, видно от приложимата нормативна уредба, законодателят изрично е
предоставил в правомощие на съответния общински съвет да регламентира реда, по
който се назначава директорът на дадено общинско предприятие. В това правомощие
следователно влиза и възможността общинският съвет да избере по какъв договор
следва да се назначава директорът на такова предприятие – по трудов договор или
по граждански договор. В този смисъл и цитираната от жалбоподателя практика,
обективирана в Решение № 6 от 18.01.2017 г. по в.гр.д. № 527/2016 г. на ОС-гр.
Сливен, не кореспондира с настоящия случай, доколкото в посочения казус,
съответният общински съвет изрично е приел в издадена от него наредба, че
общинското предприятие се управлява от директор, с когото кметът на общината
сключва трудов договор. В тази връзка цитираното решение единствено потвърждава
възможността на общинския съвет самостоятелно да определи реда, по който да се
назначава директор на общинското предприятие. В допълнение настоящият съдебен
състав отбелязва, че съгласно трайната съдебна практика преценката за вида
правоотношение, което се създава при възлагане на управлението на общинско
предприятие, е строго конкретна и зависи от приложимите спрямо съответното
предприятие в дадена община подзаконови нормативни актове (в този смисъл
Определение № 727 от 17.10.2017 г., постановено по гр.д. № 1294/2017 г. на 3-то
Г.О на ВКС). По отношение на цитираното от жалбоподателя Решение № 162 от
05.01.2015 г. по т.д. № 3246/2013 г. на 1-во т.о. на ВКС въззивният съд счита,
че същото не го обвързва, доколкото не дава отговор на основния въпрос по
настоящото дело. Видно от посоченото решение в него се изследва друг правен
въпрос, а съждението че с директора на общинското предприятие се сключва трудов
договор е единствено довод, в подкрепа на който не са изложени никакви
съображения, тъй като същият цели да обоснове друг правен извод.
На
следващо място изводът, че в процесния случай между страните е сключен договор
за управление, а не трудов договор се подкрепя и от обстоятелството, че правата
и задълженията на съответния директор са нормативно установени в чл. 11 от
цитирания правилник, като в посочения текст са съответно възпроизведени
разпоредби от чл. 141 от Търговския закон ТЗ). Освен това същите права и
задължения са уговорени с аналогично съдържание и смисъл, макар и в
по-конкретен вид, и в текста на сключения договор. В тази връзка при преглед на
последния е видно, че в него се съдържат характерни за договора за управление
клаузи като например: права и задължения на директора – да организира трудовия
процес в предприятието, да управлява имотите и вещите на предприятието, да
извършва всички необходими действия, свързани с дейността на предприятието, да
съставя самостоятелен баланс на предприятието и др. (чл. 6 и чл. 9 от договора);
ограничения за директора – при извършване на разпоредителни действия с
имуществото на предприятието, за разпространение на информация относно
предприятието вкл. след прекратяване на договора, за водене на съдебни дела от
името на предприето и т.н. (чл. 7 от договора); правомощия на доверителя община
Трън – да изисква информация за дейността на предприятието, да намалява
едностранно уговореното възнаграждение при неспазване на задължения по договора
от страна на директора, да дава
разрешение за извършване на разпоредителни сделки и др. (чл. 4 и чл. 7 от
договора). Не на последно място самият предмет на договора, посочен в чл. 1 от
същия, се изразява във възлагане от страна на община Трън на управлението на ОП
„***“ на ищеца в качеството му на ***. Освен това с оглед сключване на договора
ищецът е представил и План за дейността на ОП „***“ гр. Трън през периода 2017
г. – 2019 г. В тази връзка относно направеното от жалбоподателя възражение за
липса на конкретика в съдържанието на този план, то въззивният съд намира, че
преценката доколко същият отговаря на критериите, поставени от доверителя
Община Трън, е извън неговите правомощия, а е и без правно значение за изводите
по настоящото дело.
По
изложените съображения настоящият съдебен състав намира за неоснователни и
възраженията на жалбоподателя, че процесният договор не съдържа характерните за
договора за управление клаузи, подробно описани в жалбата. В настоящия случай
се касае за общинско предприятие, което не е търговско дружество или
самостоятелно ЮЛ, а представлява специализирано звено на общината за изпълнение
на местни дейности и услуги, финансирани от общинския бюджет (чл. 52, ал. 1 от
ЗОбС). Освен това, както правилно е приел и първоинстанционният съд по арг. от
чл. 140 от КРБ и чл. 11, ал. 1 от ЗОбС, основната дейност на общината като
орган на местното самоуправление не е стопанската дейност. В този смисъл и с
оглед предмета на дейност на самото ОП „***“ спрямо управлението на същото е
практически неприложимо изискването за възлагане на управителя да постигне
определена печалба, производителност, рентабилност, инвестиции, стопански цели
и т.н., каквото би било положението при едно търговско дружество. Независимо от
това обаче не може да се приеме, че посочената специфика в дейността на
даденото общинско предприятие съставлява пречка с директора на последното да се
сключи мандатен договор.
На
последно място неоснователни са и възраженията на жалбоподателя, че в процесния
договор се съдържат редица типични за трудовия договор клаузи, както и че
същият е бил третиран от администрацията на ответника като трудов договор. Възнаграждението
по договора за управление се определя от взаимната воля на страните по него в
съответствие с принципа на равнопоставеност помежду им, като липсва каквото и
да било изискване същото да е поставено в зависимост от предмета му. В този
смисъл обстоятелството, че по договора е уговорено възнаграждение в твърд
размер не обуславя извод за трудовоправен характер на правоотношението. Същите
съображения следва да се възприемат и относно клаузата, която урежда платените
и неплатени присъствени дни, на които има право директора през всяка календарна
година. Относно твърденията на жалбоподателя, че в договора е посочено работно
място и работно време, то видно от текста на документа такива клаузи не се
съдържат, поради което и съдът не ги обсъжда. Не на последно място следва да се
отбележи, че съгласно трайната съдебна практика в договора за възлагане на управление могат да се
уговорят размерът на възнаграждението, начинът на плащането му, размерът и
начинът на ползването на отпуски, различни обезщетения и пр., но без това да
превръща създаденото мандатно правоотношение в трудово (в този смисъл В Решение
№ 306 от 25.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1387/2011 г., 4-то г. о.). Относно
възражението на жалбоподателя, че за назначаването му на длъжността „***“ и за
прекратяване на процесния договор, както и за разрешаване ползването на отпуски,
са му били издадени заповеди, в част от които като основание за издаване са
посочени разпоредби от КТ, въззивният съд счита, че това макар и да
представлява некоректна практика, е въпрос на вътрешна документна и счетоводна
организация на доверителя община Трън и не следва да се взема предвид при
извода относно към вида на процесния договор.
По
гореизложените съображения въззивният съд споделя извода на първата инстанция,
че сключеният между страните по делото договор е такъв за възлагане на
управлението на общинското предприятие, а не трудов договор. В тази връзка за
прекратяването му приложение следва да намерят разпоредбите на общото
гражданско законодателство, както и постигнатите от страните по договора
уговорки, а не правилата на КТ. По тези съображения и доколкото в чл. 10, ал. 1
от договора е изрично предвидено, че същият може да се прекрати едностранно и
предсрочно от ответника чрез кмета на общината, а ищецът като страна по него се
е съгласил с тази уговорка, то следва извод и че прекратяването на процесното
правоотношение е законосъобразно. Същото е извършено по реда, предвиден в
договора за управление като разпоредбите на КТ, включително тези, уреждащи
различните видове обезщетения при прекратяване на трудовия договор, се явяват
неприложими. В тази връзка въззивната жалба е неоснователна, а
първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде
потвърдено изцяло.
По исканията
за разноски на страните:
С оглед
изхода на делото и предвид представени договор за правна защита и съдействие и
платежно нареждане на въззиваемата страна община Трън следва да бъдат присъдени
и направените в настоящото производство разноски в размер на 816 лева.
Предвид
резултата от въззивното обжалване претенциите на въззивника И.П. за разноски и
пред двете съдебни инстанции следва да бъдат оставени без уважение.
Водим от
горното, Пернишкият окръжен съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 23/03.07.2018 г.,
постановено по гр.д. № 62 по описа на РС-гр. Трън за 2018 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК И.Б.П., с
ЕГН: **********, с настоящ адрес: *** и постоянен адрес:***, ДА ЗАПЛАТИ на Община Трън, със седалище
и адрес на управление – гр. Трън, пл. „Владо Тричков“ № 1, представлявана от Ц.Ц.,
сумата от 816 лева, представляваща разноски – адвокатски хонорар във въззивното
производство.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок, считано
от 11.10.2018 г. на основание чл. 280, ал. 3, т . 3 вр. с чл. 316 ГПК, с
изключение на частта относно иска с правно основание чл. 224 от КТ, в която
решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3,
т. 3 предл. последно от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.