Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260027/23.02.2021 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданско отделение, в открито съдебно заседание, проведено
на 27.01.2021 год, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА ДЖАМБАЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА
РОСИЦА СТАНЧЕВА
при
секретаря Юлия Калчева, като разгледа докладваното от съдия ДОНЧЕВА в.гр.д. №
513/2020 год, за да се произнесе, взе предвид:
Подадена е въззивна жалба от ЗАД „Алианц
България” АД чрез Адв.дружество „Вукова и Бачева”, представлявано от адв. Ц. В.
чрез адв. Б.С., срещу решение № 260 198/20.08.2020 год по т.д. № 2052/2019
год на Окръжен съд Варна, т.о., в осъдителните му части по исковете с правно
осн. чл. 226 КЗ (отм), както следва: за разликата над 5000 лв до 40 000 лв
по иска на Е.И.И. и за разликата над 5000 лв до 40 000 лв по иска на И.И.И.
за обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от тях вследствие смъртта на тяхната баба Е. И.
И., настъпила в резултат от ПТП, предизвикано от К. А. К. при управление на
автобус от градския транспорт в гр.Варна на 16.03.2015 год, за което водачът е
осъден с влязла в сила присъда по НОХД № 867/2019 год на ВОС. Въззивникът се
позовава на разпоредбата на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ, съгласно която до
влизане в сила на наредбата за утвърждаване
на методиката по чл. 493а, ал.2 от КЗ обезщетението за претърпените неимуществени
вреди на лицата по чл. 493а, ал.2 от КЗ се определя в размер на 5000 лв.
Исковете са предявени преди да бъде издадена наредбата по чл. 493а КЗ, поради
което трябва да намери приложение § 96, ал.3 от ПЗР на ЗИДКЗ във вр. с ал.2 и
ал.1 от същия параграф, както и във вр. с чл. 493я ал.3 от КЗ. Оспорва дадената
от съда правна квалификация на исковете по чл. 226 от отменения КЗ по
съображения, че нормата на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ е приложима за всички претенции,
предявени след 21.06.2018 год, каквито са исковете в настоящото производство.
Възразява срещу извода на съда, че при констатирано противоречие между
европейското и националното право, съдът е компетентен сам да приложи общностното право. Посочва, че
съдът не е обсъдил доводите на ответника
относно степента на обвързване между внуците и тяхната баба. По изложените
мотиви въззивникът моли за отмяна на
решението в обжалваните части и постановяване на друго, с което исковете бъдат
отхвърлени в размера над 5000 лв до 40 000 лв. Претендира за присъждане на
разноски.
В постъпилия отговор от Е.И.И. и И.И.И. чрез адв. С.Б.С. е изразено
становище за неоснователност на въззивната жалба и за потвърждаване на
решението в обжалваната част. Претендират присъждане на разноски.
Подадена е и насрещна въззивна жалба от Е.И.И. и И.И.И. чрез адв. С.Б.С. срещу решението в
отхвърлителната му част за разликата над 40 000 лв до претендираните
80 000 лв за всеки от ищците. По
съображения за незаконосъобразност и необоснованост на решението в тази част,
въззивниците молят за неговата отмяна и постановяване на друго, с което
предявените искове бъдат уважени в пълен размер, с присъждане на законната
лихва върху главниците от датата на деликта, и разноски за двете инстанции.
В отговора на насрещната жалба ЗАД „Алианц
България” АД се поставя акцент върху съпричиняването на вредата от страна на
пострадалата, за което са събрани доказателства – заключение на
съдебно-автотехническа експертиза и свидетелски показания на очевидец на ПТП,
но същите са неправилно интерпретирани от съда. На второ място се сочи
необоснованост на извода на съда за наличието
на изключителна близост в отношенията между ищците и пострадалата.
Поради изложеното моли за потвърждаване на решението в отхвърлителните му
части.
Съставът на Апелативен съд Варна
намира, че въззивната и насрещна жалби
са подадени в срок от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което са процесуално допустими.
Разглеждайки ги по същество, съдът намира
следното:
Предмет на делото са искове с правно осн.
чл. 226 от КЗ (отм), приложим на осн. § 22 от ПЗР на КЗ, предявени от И.И.И. и Е.И.И. срещу ЗАД „Алианц България” АД за заплащане
на сумата от 80 000 лв за всеки от ищците, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, причинени в резултат от смъртта на баба им Еленка Илиева
Иванова, починала на 13.05.2015 год в гр.Варна от травмите, получени при
пътно-транспортно произшествие, предизвикано от Коста Атанасов Костов при
управление на автобус „Мерцедес” с ДК № В 4285 КТ.
Безспорно е установено по делото, че между
собственика на превозното средство – „Транстриумф Холдинг” АД и ответното дружество
ЗАД „Алианц България” АД е сключен застрахователен договор – застр.полица №
017714900000603 по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” със
срок на действие от 00,00 часа на 20.03.2014 до 24.00 часа на 19.03.2015 год,
покриваща отговорността за причинените имуществени и неимуществени вреди на
трети лица, свързани с притежаването и използването на застрахованото МПС,
както и от всяко лице, което го ползва на законно основание.
На 16.03.2015 год в гр.Варна, пресичайки
пешеходната пътека на кръстовището на бул. „Вл. Варненчик” и ул.”Ген.Колев”, Е.
И. И. е била ударена от автобус на градския транспорт, при което получила
травматични увреждания и на 13.05.2015 год починала от раните си.
Фактът на извършване на деянието, неговата
противоправност и вината на дееца се приемат за установени чрез обвързващата
сила на присъдата по НОХД № 867/2019 год на Окръжен съд Варна (влязла в сила на
11.10.2019 год). Деянието е извършено по време на действие на застрахователния
договор, а деликвентът е бил работник в дружеството – собственик на
застрахованото превозно средство. Тези обстоятелства са безспорно установени по
делото и обуславят възникване на отговорността на застрахователя.
По делото е прието заключение на
съдебно-автотехническа експертиза, която е установила следния механизъм на
пътно-транспортното произшествие:
Автобусът, движейки се по крайната дясна
лента на бул. „Вл.Варненчик”, при кръстовището с ул.”Ген.Колев” предприел завой
на дясно по маршрута си. В същото време пострадалата се е намирала на тротоара от
дясната страна на завиващото МПС, на разстояние около 6-7 метра от
кръстовището. За да може несъчленен автобус с дължина 11,7 метра да направи
завой на 90 градуса, необходимо е той да се изнесе напред и след това да
започне да завива на дясно. Траекторията на предните гуми е по-голяма от тази
на задните гуми. При това положение в момента, когато автобусът вече е завил и
почти е преминал пешеходната пътека, от дясната му страна пешеходката е
започнала да пресича и е ударена със задния десен калник, вследствие на което е
паднала и задните десни гуми са минали през краката й. Точката на контакт между
тялото на пострадалата и корпуса на автобуса е на разстояние 7,32 метра от
предната му част, следователно той вече е извършил завоя и се е намирал с почти
цялата си дължина по трасето на ул. „Ген.Колев”. Тези данни дават основание да
се заключи, че преди да предприеме пресичане на улицата, пострадалата е имала
възможност да забележи автобуса и да избегне удара. Към заключението е приложена
схема, на която ясно се вижда мястото на съприкосновение по петното от кръв,
намерено на местопроизшествието. Разпитан е свидетелят Я. Н. – очевидец на
пътно-транспортното произшествие. Впечатленията му са избледнели предвид
изминалия дълъг период от време, но от тях се установява, че той се е движел в
обратна посока на пострадалата и вече е преминал през кръстовището преди
автобусът да завие, и едва тогава жената е тръгнала да пресича и е била
ударена. Тези показания, които не влизат в противоречие с установеното от
експертизата като механизъм на ПТП, също подкрепят извода за наличие на
съпричиняване.
За установяване вида и степента на
неимуществените вреди, по делото е прието заключение на съдебно-психологична
експертиза, събрани са и гласни доказателства. От тях се установява следното:
Ищците са братя, а пострадалата при ПТП е
тяхна баба по бащина линия. Когато се родил И. – по-големият брат, майката е
била твърде млада, на 19 години, и грижите за детето били поети почти изцяло от бабата ежедневно, от
сутрин до вечер. Често се налагало да остава и през нощта. Когато И. бил на 2
години, баща му претърпял тежка катастрофа и дълго време лежал в болница, а
майка му била ангажирана с грижи за него, включително и след изписването му. Тогава
бабата взела детето при себе си на вилата, където то живяло в продължение на
една година. След раждането на второто дете – Е., който страдал от хронично
възпаление на корема, бабата денонощно се грижила за него, като едновременно с
това помагала и на по-големия брат, вече ученик. Тя била като втора майка за
децата, пред нея те споделяли всичко, имало силна духовна близост помежду им. По-късно
родителите започнали работа в Германия, а децата останали при баба си. През
2014 год Е. отишъл при тях, а баба Е. се преместила да живее при по-големия си
внук И., който – вече пълнолетен, я подкрепял и подпомагал. Той се грижил за
нея и в месеците след получената при
инцидента травма, включително до смъртта й. И досега редовно посещавал
гроба й и извършвал всички възпоменателни ритуали в нейна памет, като израз на своята
скръб, но и от уважение към религиозната вяра, която тя изповядвала приживе. В
семейството имало изградени изключително силни връзки на взаимна любов и
привързаност.
Новината за смъртта на тяхната баба
причинила на двамата ищци изключително голяма болка, защото в нейно лице те
изгубили човека, който майчински се грижил за тях през целия си живот. Връзката
помежду им е била изключително силна и емоционална – повече, отколкото е прието
за обичайно в нашите семейни традиции.
Разрешението на спорния пред настоящата съдебна
инстанция въпрос относно легитимацията
на ищците да претендират обезщетение за неимуществени вреди, причинени
вследствие смъртта на тяхната баба, е обусловено от произнасянето на ОСГНТК на
ВКС по тълк. д.№1/2016 г. С решението по него общото събрание на трите колегии
на ВКС е приело, че материално легитимирани да получат обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са освен лицата,
посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969
г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е
създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата
смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо
да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка
с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на
цитираното решение е прието, че обезщетение следва да се присъди само тогава,
когато от доказателствата по делото може да се направи несъмнен извод, че
лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за
съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за
настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и
продължителност) морални болки и страдания. Отчетено е, че според традиционните за българското общество семейни
отношения братята и сестрите,
бабите/дядовците и внуците са част от най-близкия родствен и семеен кръг, а
връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна
и емоционална близост.
Ето защо когато съдът установи, че поради конкретните
житейски обстоятелства привързаността между тях е станала толкова силна, че
смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и
страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за
съответната родствена връзка, справедливо е да
признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия
родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна
само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на
близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания,
които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от
разрешението, залегнало в постановления № 4/61 год и № 5/69 год на Пленума на
ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на
починалия.
В конкретния случай по делото е установено, че ищците
са били отгледани с много любов от своята баба, която е поемала изцяло върху
себе си грижите за тях в трудни за семейството периоди. В известен смисъл,
особено в случаите на продължително отсъствие на родителите (по ред причини от
обективен характер), отношенията им са
били толкова близки, колкото между майка и нейните деца.
Съдът намира, че свидетелските показания следва да
бъдат кредитирани изцяло, тъй като са основани на непосредствени възприятия
относно фактите до които се отнасят, не са опровергани от насрещната страна и
няма основание за съмнение в достоверността им. Тези доказателства, подкрепени
и от констатациите на съдебно-психологичната експертиза, дават основание на
съда да приеме, че между ищците и тяхната починала баба е съществувала здрава,
продължителна и дълбока емоционална семейна връзка, както и че те са понесли и
продължават да понасят сериозни морални болки и страдания от смъртта й. Това налага извод, че е справедливо да се
направи изключение от ограничението на ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г., като
въззивниците получат обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Претенцията
им не е обусловена единствено от формалната връзка на родство, а от
действителните отношения между тях и баба им, характеризиращи се с особено
силна привързаност и взаимна обич.
Ето защо настоящият състав намира, че въззивниците еса
претърпели пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни
по степен морални болки и страдания от загубата на пострадалата, които следва
да им бъдат възмездени по реда на чл.52 ЗЗД.
По отношение размера на обезщетението, обсъждайки
доводите на застрахователя във въззивната жалба, съдът съобрази следното:
Застраховката "Гражданска отговорност" е
сключена с полица № 01714900000603 г., валидна до 19.03.2015 год и по силата на
§ 22 от Преходните и заключителни
разпоредби на Кодекса за застраховането (в сила от 01.01.2016 г.), за
застрахователните договори, сключени преди влизането в сила на КЗ (01.01.2016
г.), какъвто е и процесния случай, се прилага част четвърта от отменения Кодекс
за застраховането (отм. ДВ бр. 102 от 29.12.2015 г.), освен ако
страните договорят друго след влизането в сила на КЗ, каквито данни по делото
няма. Ето защо, съдът намира, че при определяне размера на дължимото
застрахователно обезщетение, са приложими единствено нормите на част четвърта от отменения Кодекс
за застраховането, които не предвиждат лимит на обезщетенията за
неимуществени вреди, под този посочен в чл.266 КЗ (отм.) - за всяко събитие при
едно пострадало лице до 2 000 000 лв.
Действително в § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр.
101 от 2018 г.) е определен максимален размер от 5000 лева за обезщетяване на
разширения кръг лица, между които попадат бабите и дядовците, като е придадено
обратно действие за съдебните претенции, предявени след 21.06.2018 г.
Настоящият съд обаче намира, че исковете, макар и заведени на 12.12.2019 г., не
попадат в тази хипотеза, тъй като материално правните норми на новия Кодекс за
застраховането, са приложими само за
произшествията, в резултат на които се претендира обезщетение за неимуществени
вреди, възникнали след влизането му сила, а именно след 01.01.2016 г. Тъй като искът е с основание чл.226 от КЗ (отм.),
няма как да се прилагат разпоредби от сега действащия КЗ.
Дори да се приеме, че разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр.
101 от 2018 г.) е приложима за всички претенции, предявени след 21.06.2018 г.,
независимо от това по време на действие на кой кодекс е възникнало
застрахователното събитие, настоящият състав намира, че тази разпоредба противоречи
на правото на ЕС, доколкото е предвидена по-малка сума от посочените в чл.1, параграф 2 от Втора
директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/1ОЗ/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката
"Гражданска отговорност", чийто чл.9, ал.1 предвижда, следните
минимални суми: в случай на телесно увреждане минимална застрахователна сума 1
000 000 EUR за пострадал или 5 000 000
EUR за събитие, независимо от броя на пострадалите; в случай на имуществени
вреди 1 000 000 EUR за застрахователно събитие, независимо от броя на
пострадалите. Разпоредбите на посочената директива са транспонирани във
вътрешното ни право в чл.266 от КЗ от 2005 г. (отм.) в сила от 11.06.2012 г.,
съгласно който задължителна застраховка „Гражданска отговорност" на
автомобилистите се сключва за следните минимални застрахователни суми:1. за
неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт: а)
2 000 000 лв за всяко събитие при едно пострадало лице; б) 10 000 000 лв за
всяко събитие при две или повече пострадали лица; 2. за вреди на имущество
(вещи) - 2 000 000 лв за всяко събитие.
Съгласно Решение на СЕС от 24.10.2013 г. по
дело С-277/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на
основание член 267 ДФЕС от Augstākās tiesas Senāts (Латвия)
с акт от 16 май 2012 г., постъпил в Съда на 1 юни
2012 г., член 3, параграф 1 от Директива 72/166 и
член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5, не се допуска национална
правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“ при използването на моторни превозни средства, да покрива обезщетението за неимуществени вреди,
дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за
смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно
произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от
посочените в член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5. Решенията на
ЕС по преюдициални запитвания са част от позитивното европейско право и са
задължителни за всички съдилища и учреждения в страните членки, в т.ч.-
Република България съгласно чл.633 ГПК.
При констатиране на противоречие между европейското и
националното право съдът е длъжен, в рамките на своята компетентност, да
приложи общностното право в неговата цялост и да защити правата, които то дава
на частноправните субекти, като остави без приложение евентуалните разпоредби
от вътрешното право, които му противоречат, без оглед на това дали те
предхождат или следват общностната правна норма, както и без да е необходимо да
изиска или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг
конституционен ред. Ето защо, приложими спрямо ищците за последиците от
процесното ПТП от 16.03.2015 г. са нормите на чл.266 КЗ (отм.), като
действителният размер на претърпените от тях морални вреди бъде съобразен с
нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди за процесния период.
В заключение:
При определяне на размера на справедливо обезщетение, настоящият
състав отчита на първо място съществувалата
между ищците и пострадалата дълбока духовна и емоционална връзка, интензитета и
необратимия характер на претърпените от тях болки и страдания вследствие
смъртта й. Наред с това обаче следва да се съобрази, че съгласно заключението
на съдебно-психологическата експертиза, чувството на скръб и емоционална
лабилност и при двамата ищци са в
значителна степен овладяни, което е естествено при хора в млада възраст. На тях тепърва предстои да изграждат живота си, да се
утвърждават професионално, да създадат семейства. Всички тези позитивни
очаквания несъмнено ще компенсират в бъдеще психическата травма от загубата на
баба им.
Поради това, и
ръководейки се от правилото по чл.52 – ЗЗД настоящият състав намира, че
обезщетение в размер на 30 000 лева, би възмездило справедливо претърпените от всеки
от двамата ищци вреди.
Доколкото поведението на пострадалата, не е елемент от
престъпния състав, съдът намира, че в настоящото производство е допустимо да се
разгледа направеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат,
предвид обстоятелството, че претендираното обезщетение, може да бъде намалено,
в случай, че увреденият е допринесъл за настъпване на вредите (чл.51, ал.2 ЗЗД).
Това възражение не е въведено с въззивната жалба, но
се съдържа в отговора на насрещната въззивна жалба, поради което съдът дължи
произнасяне по него. Това е така (въпреки ограничението на чл. 269 от ГПК),
защото въззивното производство поддържа висящността на процеса относно размера
на дължимото застрахователно обезщетение, а при подадени въззивна и насрещна
жалби предмет на проверка е първоинстанционното решение в неговата цялост.
При извършването на тази проверка
въззивният съд е длъжен да съобрази и обсъди всички факти от значение за определяне размера на обезщетението.
Един от елементите на фактическия състав на
съпричиняването е наличието на причинна връзка между вредите и поведението на
пострадалия. С ангажираните специални знания на вещото лице се установява, че
пострадалата е могла своевременно да възприеме завиващия автобус и да избегне
удара, като изчака неговото преминаване през кръстовището. Разпоредбата на чл.
119 ал.5 от ЗДвП, на която се е позовал съдът, освобождава пешеходеца от
отговорност за съпричиняване само в случай, че водачът е превишил разрешената
максимална скорост на движение, или е нарушил друго правило, имащо отношение
към произшествието. Тази разпоредба не следва да намери приложение в
хипотезата, когато самият пешеходец е нарушил задължението си, вменено му по
силата на чл. 113 ал.1 от същия закон, а именно: при пресичане на пешеходна
пътека, преди да навлезе на платното за движение, да се съобрази с
приближаващите пътни превозни средства.
Поради това настоящият състав намира, че с поведението
си пострадалата е допринесла за увреждането, което е основание за намаляване на
обезщетението с 20%. респ. от приетия
общ размер от по 30 000 лв,
исковете следва да се уважат за сумата от 24 000 лв за всеки от ищците.
По разноските:
Ищците са представлявани от адв. С.Б.С. *** при
условията на чл. 38 от ЗА. С настоящото решение исковете са уважени до размер
на 24000 лв за всеки от ищците. Съразмерно с уважената част от исковете в полза на процесуалния представител на осн.
чл. 38 от ЗА следва да се присъди дължимото адвокатско възнаграждение,
съобразено с предвидения в Наредба №
1/2004 год минимален размер, а именно по двата иска общо 2500 лв за всяка
инстанция, като първоинстанционното решение над тази сума до пълния присъден
размер от 2930 лв следва да се отмени.
Съразмерно с отхвърлената част от иска, с оглед своевременно направеното възражение
за прекомерност, в полза на ответника следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на
2210 лв по всеки от исковете, или в общ размер 4420 лв лв за настоящата инстанция, съответна
част от заплатената държавна такса в размер на 840 лв, както и още 1870 лв,
представляващи разликата над присъдените с решението разноски от 2550 лв до
пълния дължим размер, или общо разноски 7130 лв лв за двете инстанции.
Водим от горното съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 260 198/20.08.2020
год по т.д. № 2052/2019 год на Окръжен съд Варна, т.о. в осъдителните му части
по исковете на И.И.И. с ЕГН ********** и Е.И.И. с ЕГН ********** срещу ЗАД
„Алианц България” АД с ЕИК ********* за разликата над 24 000 лв до
40 000 лв, присъдени на всеки от
ищците като обезщетение за неимуществени вреди, както и в частта, с
която в полза на адв. С.Б.С. е присъдено адвокатско възнаграждение на осн. чл.
38 от ЗА за разликата над 2500 лв до 2930 лв, и вместо него
П О
С Т А
Н О В И:
ОТХВЪРЛЯ иска на И.И.И. с ЕГН ********** срещу ЗАД „Алианц
България” АД с ЕИК ********* за горницата над 24 000 лв до 40 000 лв,
претендирана като обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди от
смъртта на баба му Е. И. И., починала на 13.05.2015 год при пътно-транспортно
произшествие, причинено на 16.03.2015 год от К. А. К. при управление на автобус
„Мерцедес” с ДК № В 4285 КТ в гр.Варна, за което водачът е осъден с влязла в
сила присъда по НОХД № 867/2019 год на ВОС, като неоснователен и недоказан.
ОТХВЪРЛЯ иска на Е.И.И. с ЕГН **********
срещу ЗАД „Алианц България” АД с ЕИК ********* за горницата над 24 000 лв
до 40 000 лв, претендирана като обезщетение за претърпени от него
неимуществени вреди от смъртта на баба му Е. И. И., починала на 13.05.2015 год
при пътно-транспортно произшествие, причинено на 16.03.2015 год от К. А. К.
при управление на автобус „Мерцедес” с
ДК № В 4285 КТ в гр.Варна, за което водачът е осъден с влязла в сила присъда по
НОХД № 867/2019 год на ВОС, като неоснователен и недоказан.
ПОТВЪРЖДАВА
решението в отхвърлителната му част за сумата над 40 000 лв
до 80 000 лв по иска на И.И.И. с ЕГН ********** срещу ЗАД „Алианц
България” АД с ЕИК ********* и за разликата над 40 000 лв до 80 000
лв по иска на Е.И.И. с ЕГН ********** срещу ЗАД „Алианц България” АД с ЕИК
*********, ведно със
законните лихви върху главниците, считано от 12.12.2016 год. до окончателното
им изплащане,
ОСЪЖДА ЗАД „Алианц България” АД с ЕИК
********* да заплати на адвокат С.Б.С. с ЕГН ********** сумата 2500 лв,
представляваща адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в качеството
му на процесуален представител на И.И.И. с ЕГН ********** и Е.И.И. с ЕГН **********,
на осн. чл.38 от Закона за адвокатурата и Наредба № 1/2004 год за минималните
адвокатски възнаграждения.
ОСЪЖДА И.И.И. с ЕГН ********** и Е.И.И. с
ЕГН ********** да заплатят на ЗАД „Алианц България” АД с ЕИК ********* сумата 7130
лв, представляваща разноски по делото за двете инстанции съразмерно с уважената
част от иска, на осн. чл. 78 от ГПК
Решението подлежи на касационно обжалване в
едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ при наличие на
предпоставките по чл 280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.