Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
29.06.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и седми май две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 12377 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 442539 от 03.07.2018г. по гр.д. № 57284/2016г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение №
501942 от 05.10.2018г. Софийски районен съд, 90 състав: Осъдил „У.Б.” АД, ЕИК ********,
да заплати на Д.Ц.Т., ЕГН **********, на основание на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата 154.59 лв.,
представляваща разлика между платена договорна лихва и действително дължима
такава по силата на договор за банков потребителски кредит на физическо лице №
107-TR2750260/2010г. за периода от 12.10.2011г. до 18.04.2016г., с която сума ответната
банка неоснователно се е обогатила за сметка на ищеца, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 12.10.2016г. до окончателното изплащане на задължението,
като отхвърлил този иск за разликата над 154.59 лв. до 242.68 лв. поради
погасяване по давност на вземането, а за разликата над 242.68 лв. до пълния
предявен размер от 1 250 лв. – като неоснователен; Осъдил ответната банка да
заплати на ищеца на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 7.53 лв., представляваща
дължима мораторна лихва върху главницата от 154.59 лв. за периода от
19.04.2016г. до 10.10.2016г., като отхвърлил акцесорния иск за разликата до
пълния му предявен размер от 243.54 лв.; Отхвърлил изцяло като неоснователни предявените
от Д.Ц.Т., ЕГН **********, срещу „У.Б.” АД, ЕИК ********, обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответната банка да
заплати на ищеца сумата 1 250 лв., представляваща заплатена, но недължима такса
за предсрочно погасяване на кредита, сумата 1 250 лв. - недължима договорна
лихва за периода от 18.04.2016г. до 28.05.2020г., и сумата 1 250 лв. - надвзети
суми от курсова разлика при погасяване на вноски в лева, състоящи се в
разликата между действително приложения от банката обменен курс лева/евро и
централния курс на БНБ. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да
заплати на ищеца 35.56 лв. - разноски по делото съразмерно с уважената част от
исковете, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на
ответника 930. 32 лв. – разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Срещу решението е подадена въззивна жалба вх. № 5135664/24.08.2018г. от ищеца
Д.Ц.Т., който го обжалва в частите, с които исковете са отхвърлени, с
оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон и
съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно СРС приел, че
вземането за надвзета лихва се погасява с изтичането на 5-годишен давностен
срок, считано от датата на имущественото разместване. Едва когато поискал да
погаси кредита предсрочно въззивникът установил, че са надвземани суми, като до
този момент бил въвеждан в заблуждение от банката, че дължимите лихви са
събрани коректно. Поради това давностният срок следвало да тече от момента на
узнаване на имущественото разместване – април 2016г. От представените доказателства,
вкл. изричното признание в съдебно заседание на представителя на ответника се
установило, че на въззивника неправомерно била начислена такса за предсрочно погасяване на кредита,
която той заплатил. В противоречие със закона и установената съдебна практика
районният съд приел, че едностранното повишаване на лихвата не е резултат от
неравноправни клаузи в договора. Превалутирането по курс „продава“ също било
резултат от неравноправни клаузи в договора, вкл. раздел III, чл. 3.2 от Рамков договор за
платежни услуги. Така от една страна въззивникът бил длъжен да плати дълга си в
евро, а от друга банката му продавала валута по едностранно определения от нея
курс, т.е. въззивникът бил принуден да иска обмяната по курс, различен от
централния, за да може да погасява кредита си. Поради това моли съда да отмени
първоинстанционното решение в атакуваните отхвърлителни части и вместо това
постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендира
разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя
списък по чл. 80 ГПК. Прави възражение за прекомерност на претендираното от
насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна „У.Б.” АД с
отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението
в обжалваните части като правилно. Претендира разноски за въззивното
производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за
прекомерност на претендирано от въззивника адвокатско възнаграждение. Съображения
излага в писмена защита от 14.05.2020г.
Въззивната жалба е процесуално
допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
С исковата молба, уточнена с молба от 17.10.2017г., съдът е сезиран с
обективно кумулативно съединени искове:
с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 1 250 лв.,
представляваща неправомерно начислена и заплатена от ищеца такса за предсрочно
погасяване по договор за банков потребителски кредит на физическо лице №
107-TR2750260/07.06.2010г.;
с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД за сумата 1 250 лв., представляваща неправомерно начислена от банката
и платена от ищеца договорна лихва за периода от 18.04.2016г. до 28.05.2020г;
с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД за сумата 1 250 лв., представляваща разлика между платена
възнаградителна лихва и действително дължима такава за периода от 07.06.2010г.
до 18.04.2016г.;
с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 1 250 лв. -
надвзети суми от курсова разлика при погасяване на вноски в лева, равняващи се
на разликата между действително приложения от банката обменен курс лева/евро и
централния курс на БНБ, и
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 243.54 лв., представляваща
мораторна лихва върху главниците от общо 5 000 лв. за периода от
19.04.2016г. до 10.10.2016г.
Претендирана е и законната лихва върху главниците от
подаване на исковата молба в съда на 12.10.2016г. до окончателното плащане.
Ищецът твърди, че между него и ответната банка бил
сключен договор за банков потребителски кредит на физическо лице №
107-TR2750260/07.06.2010г., по силата на който банката му предоставила кредит в
размер на 15 300 евро, с краен срок за погасяване 28.05.2020г. Твърди, че погасил
кредита предсрочно на 18.04.2016г., но банката неправомерно събрала такса за
предсрочно погасяване на кредита; През целия период на действие на договора
надвземала от ищеца суми при обмяната на левове за евро, като левовете не били
обменяни по централния курс на БНБ лева/евро към датата на плащането, а на
по-висок курс; Неправомерно били начислявани и възнаградителните лихви по
кредита.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове по основание и размер. Не оспорва, че между
страните е бил сключен договор за кредит, по който е извършено предсрочно
погасяване на дълга. Твърди, че не е начислявал и получавал такса за предсрочно
погасяване на кредита, както и че ищецът не е извършвал погасителни вноски в
лева, а единствено в евро. Последното твърдение коригира със становище от
26.04.2018г. като твърди, че е превалутирал вноските за погасяване на кредита
по официално обявения от банката обменен курс „продава“ евро срещу лева. В отговора
се твърди, че по технически причини за периода на действие на договора банката
получила лихви с 59.62 евро в повече, за което уведомила кредитополучателя и
заявила готовност да му ги възстанови. В отговора се поддържа и че предсрочното
погасяване на кредита представлявало нов юридически факт - анекс към договора, съдържащ
насрещни съгласувани волеизявления на страните относно погасяване на кредита
срещу заплащане на точно определена сума, поради което сумите били получени от
банката на договорно основание. Релевирал е и евентуално възражение за
погасяване по давност на вземанията. Оспорил е и иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
поради липса на законовите предпоставки за уважаването му. Искал е от съда да
отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. С оглед
оплакванията в жалбата, настоящият въззивен състав го намира и за правилно в
обжалваните части по следните съображения:
При исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на „получаване без основание” обикновено са обусловени от едно
преюдициално договорно правоотношение. Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на
основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго.
Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване факта
на предаване (плащане на сумата), след което в тежест на ответника е да докаже,
че е налице основание за получаването, съответно за задържане на полученото.
В случая не е било спорно и по делото се
установява, че между ищеца, като кредитополучател, и ответната банка, като кредитор, е
възникнало валидно облигационно отношение по договор за банков потребителски
кредит, сключен на 07.06.2010г. при общи условия, които кредитополучателят е заявил
писмено, че приема. Не е било спорно също, че на 18.04.2016г. кредитът е
погасен предсрочно. По реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК в първоинстанционното
производство е прието за безспорно между страните, че след 18.04.2016г. от
ищеца не са извършвани плащания или преводи към ответната банка във връзка с
погасяване на задълженията по процесния договор за кредит.
С чл. 4 от договора е уговорен годишен
лихвен процент по кредита, формиран от базов лихвен процент (БЛП) и надбавка
към него за редовен дълг от 12.115 %. От своя страна БЛП се формира от
тримесечен EURIBOR, съгласно Раздел III от ОУ, и премия, като към датата на
сключване на договора БЛП е в размер на 0.635 %, съответно годишният лихвен
процент (ГЛП) по редовен дълг към датата на сключване на договора възлиза на 12.75
%. Съгласно чл. 11.3 от договора, кредитополучателят дава съгласието си
кредиторът да променя едностранно размера на годишния лихвен процент по т.
4.1.а, съответно размера на анюитетната вноска, при условията на т. 9.4 от ОУ.
Съгласно раздел III, т. 9.2 от ОУ на
договора, базовият лихвен процент по кредитите се формира като сбор от
съответния пазарен лихвен индекс, определен в зависимост от валутата на кредита
и периода на олихвяване, и премия. Банката може едностранно да променя размера
на премията по реда, установен н същите ОУ. Според т. 9.3.2 от ОУ, за базов лихвен
индекс при кредити в евро се прилага
едномесечен или тримесечен/шестмесечен индекс EURIBOR. Съгласно т. 9.4 от ОУ,
при кредити, погасявани чрез анюитетни вноски, годишният лихвен процент по
кредита се променя, в случай че базовият лихвен процент се промени с повече от
0.25 процентни пункта спрямо действащия към момента на промяната размер, като
минималният размер на годишния лихвен процент по кредита не може да бъде
по-нисък от размера му, определен към датата на договора за кредит или към
датата на сключен последващ анекс към договора, с който е извършена промяна в
лихвените условия по кредита. Според т. 9.6.1 от ОУ, при промяна на нормативната база и/или условията на финансовите
пазари и/или възникване на други обективни обстоятелства, водещи до съществено
повишаване разходите на банката по привлечения ресурс и/или до допълнителни
разходи по предоставените кредити, банката има право да привежда базовия лихвен
процент в съответствие с пазарните условия, като към приложимия за периода на
олихвяването договорен лихвен индекс начислява допълнителна, респ. променя
съществуваща, премия в размер до 2 процентни пункта за всяка такава
актуализация, за което банката уведомява кредитополучателите по реда, установен
в ОУ.
От приетото в първоинстанционното
производство заключение на ССЕ се установява, че прилаганите годишни лихвени
проценти върху редовната главница по договора за кредит от страна на банката са:
за периода от 07.06.2010г. до 30.09.2010г. - 12.750 %; за периода от
01.10.2010г. до 31.03.2011г. – 13.001 %; за периода от 01.04.2011г. до
30.06.2011г. – 13.346 %; за периода от 01.07.2011г. до 01.04.2012г. – 13.652 %,
и за периода от 02.04.2012г. до 18.04.2016г. – 12.898 %. Общият размер на начислената
от банката договорна лихва за периода от 07.06.2010г. до 18.04.2016г. е 9 624.90
евро. Наказателна лихва за просрочена главница в периода от 07.06.2010г. до
18.04.2016г. не е прилагана от банката. При годишен лихвен процент от 12.75 %
за целия период от 07.06.2010г. до 18.04.2016г., общият размер на дължимата
договорна лихва би следвало да е 9 365.17 евро, или разлика от 259.73 евро
за целия период, а за периода 12.10.2011г. – 18.04.2016г. разликата е в размер
на 216.13 евро (422.71 лв.). С
междубанков превод от 18.04.2016г. със сумата от 8 884.35 евро е погасена
изцяло дължимата главница по кредита към тази дата – 8 779.79 евро, и начислената
за периода от 29.03.2016г. до 18.04.2016г. договорна лихва в размер на 66.06
евро. В процесния период банката не е извършвала капитализация на лихви на
основание чл. 12.6 от договора за кредит. Ищецът е внасял дължимите погасителни
вноски в периода от 14.06.2010г. до 24.03.2016г. с вноски в български лева на
каса в офис на банката. Превалутирането на вноските от лева в евро е извършвано
от ответната банка съобразно Раздел III, чл. 3.2 от Рамков договор за платежни
услуги от 07.06.2010г., сключен между страните по делото, съобразно официалния курс
на банката „продава“ евро срещу лева към съответната дата на превода. Изключение
представлява единствено вноската, направена от ищеца на 23.06.2011г. в размер
на 240 евро, по отношение на която не е имало основание и не е извършвано
превалутиране. Размерът на дължимата договорна лихва за периода от 07.06.2010г.
до 18.04.2016г., според прилагания от банката погасителен план и предвид
годишната договорна лихва, чиито размер е изменян, е 9 500.82 евро, поради
което банката е събрала със 124.08 евро (или 242.68 лв.) повече от дължимите. За
периода 12.10.2011г. – 18.04.2016г. разликата е в размер на 79.04 евро (или
154.59 лв.).
При така установената фактическа
обстановка, въззивният съд намира за неоснователен довода на въззивника за допуснато от районния съд нарушение на материалния закон като приел, че
едностранното повишаване на лихвата не е резултат от неравноправни клаузи в
договора.
Относно приложимостта на основанията
по чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 1 ЗЗП и чл. 145 ЗЗП спрямо клаузи в договор за
банков кредит, предвиждащи възможност за едностранно увеличаване от страна
на банката на първоначално договорения размер на базовия лихвен процент, както
и до преценката дали при договори за кредит с променлив лихвен
процент методиката на банката кредитор за определяне на базов лихвен процент е
извън договорното съдържание и ако е така, спазено ли е изискването за ясни и
разбираеми клаузи, е формирана по реда на чл. 290 ГПК константна практика на ВКС, обективирана
в решение № 77/22.04.2015г. по гр. дело № 4452/2014г. на
ВКС, ГК, III ГО, решение № 424/02.12.2015г. по гр. дело № 1899/2015г. на
ВКС, ГК, IV ГО, решение № 51/04.04.2016г. по т. дело № 504/2015г. на ВКС,
ТК, II ТО, решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС,
ТК, II ТО, решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на
ВКС, ТК, I ТО, решение № 165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на
ВКС, ТК, I ТО, решение № 201/02.03.2017г. по т. д. № 2780/2015г. на ВКС,
ТК, II ТО и др. Съгласно тази практика, една договорна клауза е неравноправна
при наличието на следните предпоставки: 1/ клаузата да не е индивидуално
уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да
създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и
задълженията - съществено и необосновано несъответствие между правата и
задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя. Прието е,
че основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е изменението на цената да се
дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на
финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от
държавния регулатор. Само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не
може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за
неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията,
макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля. За да се прецени дали
конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване на общия
принцип, въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и
недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно
конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да
промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин. Във
формираната постоянна практика е прието, че уговорката в договор за
банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на
договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание
и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства,
които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед
общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП. Съгласно решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС,
ТК, II ТО, методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да
съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида,
количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните
компоненти - пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на
договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато
между съконтрахентите съгласие за начина на формиране на възнаграждението на
кредитодателя, т.е. да е налице конкретна формула за определяне на
възнаградителната лихва - съществен елемент от съдържанието на този вид банкови
сделки. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна
информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да
промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато
методологията, създадена от банката - кредитор, например с нейни вътрешни
правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за
добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.
В случая с договора за кредит страните
са уговорили, че банката може да изменя ГЛП по кредита при условията на т. 9.4
от ОУ, която клауза от своя страна предвижда механизъм за това изменение,
обвързан от изменението на приложимия съгласно т. 9.3.2 базов лихвен индекс и
на т.нар. премия. Съгласно заключението на ССЕ, ГЛП е изменян в съответствие с
изменението на тримесечния EURIBOR. Няма данни в процесния период банката да е
повишавала другия компонент на БЛП, поради което не може да се приеме, че
банката е повишавала ГЛП по процесния договор за кредит въз основа на
неравноправната клауза на т. 9.6.1 от ОУ. Поради това правилно районният
съд е приел, че установената по делото надплатена от ищеца лихва в периода
07.06.2010г. – 18.04.2016г. е в размер на 124.08 евро (или 242.68 лв.), а предвид своевременно релевираното от
ответника възражение за погасителна давност е приел, че искът с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 1 250 лв., представляваща
разлика между платена възнаградителна лихва и действително дължима такава за
периода от 07.06.2010г. до 18.04.2016г., е основателен до размер от 79.04 евро
(или 154.59 лв.) и за периода
12.10.2011г. – 18.04.2016г.
Неоснователен в тази връзка е поддържаният в жалбата
довод относно началния момент, от който тече приложимата в случая 5-годишна
давност по чл. 110 ЗЗД. Няма спор в съдебната практика, че вземането на платилия без основание става
изискуемо от момента на плащането и от този момент започва да тече
погасителната давност. Така изрично е прието и в т. 7 от ППВС № 1/1979г., което
в тази част е задължително за съдилищата - при първия фактически състав
на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието не е налице при самото
извършване на престацията, поради което давностният срок започва да тече от
деня на получаването й. Ето защо вземането на ищеца за надплатени лихви за
период пет години преди завеждане на исковата молба в съда е погасено по
давност, както правилно е приел и районният съд. Кога е узнал ищецът за
надплатените лихви е ирелевантно за течението на погасителната давност.
Правилно също районният съд е приел, че останалите главни искове са изцяло
неоснователни. Противно на поддържаното от въззивника, по делото няма
доказателства същият да е платил на банката такса за предсрочно погасяване на
кредита. Обратно – съгласно заключението на ССЕ, такава не е заплащана. Фактът
на плащане на такава такса е изрично оспорен от ответника с отговора на
исковата молба, а от процесуалния му представител не е правено признание на
такъв факт и в хода на делото. При доказателствена тежест за ищеца съобразно
чл. 154, ал. 1 ГПК, същият не е доказал твърдението си да е платил такса за
предсрочно погасяване, поради което този иск е неоснователен и подлежи на
отхвърляне.
По делото няма никакви доказателства ищецът да е плащал лихви за период
след предсрочното погасяване, поради което и по същите съображения за
недоказаност искът с правно основание чл. 55, ал. 1 пр. 1 ЗЗД за сумата 1 250
лв., представляваща договорна лихва за периода от 18.04.2016г. до 28.05.2020г.,
подлежи на отхвърляне.
Неоснователен е и искът за сумата 1 250 лв. – сбор от надвзети суми от
курсова разлика при погасяване на вноски в лева, равняващи се на разликата
между действително приложения от банката обменен курс лева/евро и централния
курс на БНБ. Цитираният в заключението на ССЕ рамков договор за платежни услуги
не е представен по делото, но дори да беше така, клауза, предвиждаща при
извършване на платежните операции приложимост на обменните курсове на банката,
не е неравноправна и като такава нищожна. Кредитополучателят е дължал връщане
на дълга във валутата, в която кредитът му е бил отпуснат – евро, като негова е
била преценката дали да закупи евро от банката-кредитор или от трето лице,
продаващо валута. И в двата случая обаче търговецът няма задължение да продава
валута по централния курс на БНБ.
Въззивната жалба в частта й по акцесорния иск за мораторни лихви е
бланкетна, а и с оглед изхода на спора по главните искове първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено и в частта, с която акцесорният иск е
отхвърлен.
Предвид
съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено в атакуваните части, вкл. в частта за разноските.
При този изход и изричната претенция,
разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемия. Доказано
направените такива са в размер на 960 лв. – адвокатско възнаграждение с вкл.
ДДС, което е заплатено, видно от приложените договор за правна защита от
24.10.2018г., фактура и платежно нареждане от 29.10.2018г. Възражението на въззивника
за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът намира за неоснователно. Изчислен
дори в редакцията на Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатски
възнаграждения с ДВ бр. 45/2020г., съобразно чл. 2, ал. 5 и чл. 7, ал. 2 от
Наредбата, минималното възнаграждение с оглед броя и цената на исковете възлиза
на 960 лв. без ДДС, а с ДДС (§2а от ДР на Наредба № 1/2004г.) – на 1 152
лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 442539 от 03.07.2018г., постановено по гр.д. № 57284/2016г. на Софийски
районен съд, 90 състав, поправено по
реда на чл. 247 ГПК с решение № 501942 от 05.10.2018г., в обжалваните
отхвърлителни части, вкл. в частта за разноските.
ОСЪЖДА Д.Ц.Т., ЕГН **********,***, да
заплати на „У.Б.” АД, ЕИК ********, на основание чл. 78 ГПК сумата 960.00 лв. (деветстотин и шестдесет лева), представляваща разноски за
въззивното производство.
В необжалваните осъдителни части решение № 442539 от 03.07.2018г.,
постановено по гр.д. № 57284/2016г. на Софийски районен съд, 90 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение №
501942 от 05.10.2018г., е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.