Р
Е Ш Е
Н И Е
№……………/……...2020 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и първи февруари през 2020 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 5123 по описа
за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
С решение № 567777 от 20.12.2018 г., постановено по гр.д. № 52518/2017 г. на СРС, 48 състав, са отхвърлени предявените от „Ч.Е.Б.” АД, срещу „И.- КО“ ЕООД, установителни
искове с правно основание
чл. 422 ЕИК, вр. е чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 327 ТЗ, чл. 98а, ал. 1 ЗЕ и чл.422,ал.1 ЕПК вр. чл.86,ал.1 ЗЗД, за сумата от
5333,51 лв., представляваща
стойност на потребена електрическа енергия през периода от 03.06.2016 г. до 03.12.2016 г. в обект е адрес: гр. София, бул. „*******, ведно със законната
лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК /15.12.2016 г./ до окончателното изплащане на сумата, както и за сумата от 137,12 лв., представляваща мораторна лихва за
периода 27.07.2016 г. - 15.12.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 20.01.2017
г. по ч.гр.д. № 73566/2016 г. по описа
на СРС, 48-ми състав, като
е осъден ищеца да заплати
на ответника общо 1000лв. разноски в заповедното и исковото производство.
Това решение е обжалвано в срок от ищеца ответник „Ч.Е.Б.”
АД, чрез пълномощник, с оплаквания за неговата неправилност поради неправилно
приложение на материалния и процесуалния закон, и необоснованост. Оспорва се
извода на първоинстанционния съд, че не било доказано наличие на облигационно
отношение между ищеца и ответника по договор за доставка на ел.енергия
доколкото събрааните по делото доказателства сочели именно че ответникът е
собственик на този обект още от 1997 г.,
както и оспорва извода за липсата на идентичност между имота, притежаван
от отвтеника и този, ва който наемател е „Г. х.“ ЕООД. Втората група оплаквания
са свързани с извода на първоинстанционния съд, че ответникът не се счита
обвързан с чл.4, ал.3 от Общите условия на ищеца, доколкото въззивникът-ищец
сочи, че не се е позовала на приложимост на ОУ в случая, а на случен договор за
солидарна отговорност между страните неприсъствено, по реда на чл.14, ал.1 от ЗЗД- чрез предложение за договор за солидарна отговорност, съдържащо се в
типова бланка с наличен в нея текст „изрично се съгласявам да бъда солидарно
отговорен за изпълнение на всички задължения налицето, за което давам
настоящето съгласие да бъде потребител в имота...“, с подписването на което от
представителя на ответното дружество, предложението е прието на 17.03.2014 г. и
с достигане на приемането до предложителя, договорът се счита сключен съгласно
чл.14, ал.1 от ЗЗД. Излага и доводи за реално потреБление на ел.енергия за
процесния период и нейното валидноотчитане с годно СТИ. Оспорва да е
бездействал за промяна на ОУ, както и оспорва да е прогласена нищожността на
чл.4, ал.3 от ОУ. Моли решението да се отмени и исковете да се умажат изцяло.
Претендира
разноски по списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна-ответник „И.“ ЕООД чрез пълномощник,
оспорва жалбата с писмен отговор, според който решението не страда от сочените
в нея пороци. Възразява да е доказано за
процесния период да има сключен договор между ищеца и него, а такъв бил сключен
между ищеца и „г.х.“ ООД. Възразява да е налице валидно сключен договор за
солидарна отговорност между страните, оспорва бланката, на коятосе позовава
ищеца, да е различна за ФЛ и за ЮЛ, а чл.4, ал.3 от ОУ намира да са неприложими
за ЮЛ. Моли жалбата да не се уважава и решението да се потвърди.Претендира
разноски по списък по чл.80 от ГПК.
не са дала писмен отговор по въззивната жалба в срока по чл.263, ал.1 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство :
Първоинстанционното решение
е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е
произнесъл съобразно предявените с исковата молба претенции.
При произнасянето
си по правилността
на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният
съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за
установени на относими към спора факти и приложимите материално правните
норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни
норми, дори ако тяхното нарушение
не е въведено като основание за обжалване.
Ищецът твърди, че е
налице облигационно отнощение, възникнало с ответника,
въз основа на поето солидарно задължение за заплащане цена на електрическа
енергия от длъжника „г.х.“ ЕООД. Поддържа, че съгласно приложимите към договора
с наемателя, със съгласие на ответника като собственик, общи условия, е
доставил за процесния период в посочения обект на
ответника –ресторант, електрическа енергия и мрежови услуги, като купувачът не
е заплатил дължимата цена, както и обезщетение за забава върху нея за периода
от датата на падежа, посочен във фактурите, до подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение. Иска да се установи, че ответникът му дължи
исковите суми като солидарен длъжник.
Ответникът оспорва
исковете. Възразява, не е в оговорни отношения с ищеца за предоставяне на ел. енергия
за исковия период за ресторанта, не се е задължавал солидарнода
дължи задълженията на „г.х.“ ЕООД за ресторанта , възразява че чл. 4, ал. 3 от общите условия на ищеца е
неравноправна клауза и поради това е нищожна, а и не са приложими за ел.енергия
за стопански нужди. Възразява още, че в обекта липсвал сертифициран уред за измерване на ел. енергия,
и енергията е измервана неправилно.
За да отхвърли предявените
установителни искове по реда на чл.422 от ГПК, първоинстанционният съд е изложил фактически и
правни изводи за липсата на сключен договор между страните по спора за продажба
на ел.енергия
за стопанска и обществена дейност за процесния ресторант, колкото е приел, че приетият договор за продажба на ел.енергия
за стопанска и обществена дейност № 210029102917 от 18.03.2013 г. и
допълнително споразумение към него, сключени между ищеца и ответника, се
отнасят за друг обект /офис на адрес бул.*******/ , различен от процесния обект
/ресторант на адрес бул.Черни връх № 6/, а за процесния ресторант такова
облигационно отношение е възникнало между ищеца и наемателя на ресторанта- „Г.х.“
ЕООД, както и за липсата на сключен между страните по спора на договор за
солидарна отговорност на ответника за задълженията на наемателя за цената на ел.енергията
за процесния период, доолкото е приел, че декларацията , подписана от
представителя на ответното другжество на 17.03.2014 г. не може да се тълкува
като поемане на такова задължение за солидарна отговорност, поради друго предназначение
на същата- само да се даде съгласие друго лице, различно от собственика, да
упражнява правата на потребител на ел.енергия, и не може таз-и бланка да се
тълкува разширително, а предвид стопанското презназначение на процесния
ресторант, се явява неприложима нормата на чл.4, ал.3 от ОУ, като относима само
за ползване наел.енергия за битови нужди.
Въззивният съд споделя
изцяло и изложените в мотивите на първоинстанционното решение фактически
констатации и правни изводи въззивният съд и на основание чл.272 от ГПК
препраща към тях, без да е нужно да ги повтаря.
В допълнение и по
наведените с въззивната жалба довод за неправилност на решението, въззивният
съд отбелязва следното:
Събраните по делото
писмени доказателства легитимират ответното дружество като собственик на
търговски обект-ресторант на адрес гр.София, бул.******, за който обект
представителят на ответното дружество е и подписал бланка с логото на
ищеца, на декларация от наемодател при
пререгистрация на 17.03.2014 г., с която се е съгласил трето лице-„Г.х.“ЕООД да
упражнява правата и задълженията му като потребител на ел.енергия. Този ресторант
е и обекта, предмет на исковите претенции, и за именно този обект по делото не
е представян писмен договор за продажба на ел.енергия между настоящите ищец и
отвтеник. За различен обект-офис, на различен адрес- гр.София, бул.*******, е сключен нарочен писмен договор/№ 210029102917 от
18.03.2013 г. и споразумение към него /приети по делото/ за продажба на
ел.енергия за стопанска и обществена дейност. Ето защо оплакванията по
въззината жалба относно извода, че не е установено наличие на облигационен
договор между страните за продажба на ел.енергия за стопанска и обществена
дейност за исковия период за ресторанта на бул.черхи връх, № 6, са
неоснователни.
Неоснователно е и
оплакването относно извода за липсата на договор за солидарно задължаване на ответника
за задълженията на „г.х.“ ЕООД за цената на потребената ел.енергия за
ресторанта за процесиня исков период. Такъв писмен договор за соридарност по
смисъла н ачл.121 от ЗЗД, не се установява от събраните по делото доказателства
да е бил сключен.
Основание за
възникване на солидарна отговорност може да бъде правна норма или договор /чл.
121 ЗЗД/. Съдът трябва служебно да установи вида на солидарната отговорност, според
основанията за нейното възникване, за да определи спецификата на конкретните
облигационни отношения и действителното съдържание на постигнатото общо
съгласие, тълкувайки договора съобразно критериите по чл. 20 ЗЗД / ср. решение
№ 213/6.01.2017 г. по гр. д. № 5864/2015 г. на ВКС, ІV г.о./.
Правната теория и
съдебната практика соча като критериите за разграничаването между различните правни
фигури на солидарно задължаване –солидарно съдлъжничество, встъпване в дълг,
или поръчителство, сподържанието н адоговора, от който солидарността произтича,
и каузата на такъв договор, и целта -дали волята е била за задължаване за чужд
дълг или като за свой - в първия случай е налице поръчителство, а във втория -
встъпване в дълг. Изложеното с исковата молба сочи на поемане от ответното
дружество на задължение за чужд дълг, т.е. ответното дружество да е поръчител
на задълженията нанаемателя за цената на потребената ел.енергия. На този извод
навежда и текста в бланката-образец на декларация от наемодател при
ререгистрация на текста : „изрично се съгласявам да бъда солидарно отговорен за
изпълнение на всички задължения налицето, за което давам настоящето съгласие да
бъде потребител в имота...“. Не е налице документ, който да е подписан и от
третото лице-наемателя „г.х.“ ЕООД за соридарното му
задължаване наред с „И.“ ЕООД, при което не е налице договор за солидарно
съдлъжничество, и е наличе в случая поръчителство само, за което е достатъчно
сключване на договор за поръчителство само между кредитора и поръчителя. Съгласно
чл. 138, ал. 1 ЗЗД, с договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо
кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. Този
договор трябва да бъде сключен в писмена форма, която да обективира съвпадането
на две противоположни по посока и съвпадащи по съдържание волеизявления.
Постигането на съгласие предполага едната страна да адресира до другата
волеизявление (предложение), което предложение може да бъде прието или
отхвърлено. Предложението не изисква форма за действителност, но при
договорите, които изискват писмена форма за действителност, действието на
договора е функция не само на съгласието, но и на допълнителен юридически факт
- спазването на определена форма. Поръчителството е договор, при който писмената
форма, предвидена в чл. 138, ал. 1, изр. 2-ро ЗЗД, е форма за действителност, а
не за доказване. Формата е обикновена, свободно избрана от страните, но
договорът трябва да бъде подписан както от поръчителя, така и от кредитора.
Няма пречка договорът за поръчителство да бъде материализиран и в друг документ
(напр. документа за главния дълг) или с два различни документа (напр. писмено
предложение и писмено приемане), но във всички случаи, за да е спазено
изискването за форма, следва да са налице писмени волеизявления на двете страни
по договора - кредитор и поръчител. В случая ищецът твърди да е отправил
писмено предложение до ответника с типовата бланка, и с подписването й на
17.03.2014 г. ответното дружество е приело предложението и с достигането на
приемането при предложителя договорът за солидарното задължаване на ответника
се считал сключен . В случая подписването на типовата бланка от представителя
на ответното дружество обективира изявление-съгласие за соридарна отговорност
на това дружество за чужд дълг, което изявление няма доказателства да е било
приемо от насрещната страна-от ищеца, при това писмено, с насрещно съвпадащо
изявление за това приемане. Правилата за формата като условие за действителност
на сделката са императивни и страните не могат да се отклоняват от тях, а
неспазването им води до нищожност на сделката - чл. 26, ал. 2 ЗЗД. При извод,
че не е налице валиден договор за поръчителство, сключен между страните. В
случая се явява неприложима нормата на чл.14, ал., от ЗЗД, доколкото
специалното изискване на формата за договора за поръчителство предполага и
изрично писмено насрещно изявление на ищцовото дружество за приемане на
солидарното задължаване, каквото по делото не е ангажирано. Съдържанието на
типовата бланка и не сочи на изявление от страна на Ч.Е. Б. АД към друго лице за поемане на солидарно
задължение, а съдържа само изявление-съгласие на друго лице да е солидарен
длъжник, при което за сключване на
договора за поръчителство в случая е било необходимо и ищцовото дружество
изрично да преме писмено това съгласие. Ето защо въззинитя съд приема, както и
първоинстанционния съд, че не е налице поето валидно от ответкита солидарно
задължение към ищеца, при което не е налице нито главен дълг за цена н а
ел.енергия, дължима от главния длъжник, нито акцесорен дълга за лихви за забава
върху главницата. Предявените искове се явяват неоснователни срещу ответника „И.“ЕООД.
Поради съпвадане извод
на двете инстанции относно неоснователността на предявените искове, обжалваното
решението следва да се потвърди изцяло.
По разноските:
Съобразно изхода на спора,
направените от въззивника-ищец разноски остават в негова тежест, тъй като
жалбата не се уважава. Въззиваемата страна-ответник има право на разноски за
възивната инстанция, които съдът, предвид направеното възражение за
прекомерност над сумата 300лв., намира за основателно.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 567777 от 20.12.2018 г., постановено по гр.д. № 52518/2017 г. на
СРС, 48 състав.
ОСЪЖДА „Ч.Е.Б.” АД, ЕИК ********, със седалище
и адрес на управление ***, БенчМарк Бизнес Център, ДА ЗАПЛАТИ на „И.- КО“ ЕООД, ЕИК *********** седалище ***, основание
чл.78, ал.3 от ГПК сумата 300 лева разноски за въззивната инстанция.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ищеца за разноски.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на
касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.