Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София,
11.05.2022 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети март през две
хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл. съдия Антоанета Ивчева
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 2571 по описа за 2021
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 9.10.2020 г., постановено по гр.д.№ 12939/ 2020 г. на Софийски
районен съд, ІІ ГО, 177 състав, е отхвърлен като неоснователен предявеният от „П.К.Б.“
ЕООД- *** /ЕИК *****/ срещу С.К.Р. /ЕГН **********/ установителен иск по чл.422 ГПК за признаване за установено, че С.К.Р. /ЕГН **********/ дължи на „П.К.Б.“
ЕООД- *** /ЕИК *****/ сумата 679.77 лева- главница по сключен помежду им Договор
за кредит № ********** от 09.02.2016 г., ведно със законната лихва от
25.11.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата 196.30 лева-
възнаградителна лихва, и сумата 554.12 лева- възнаграждение за закупен
допълнителен пакет от услуги, „поради извършено плащане“. На основание чл.38,
ал.2 ЗАдв ищецът „П.К.Б.“ ЕООД е осъден да заплати на адв. Кр. Б.сумата 340 лв.-
адвокатско възнаграждение за предоставено безплатно адвокатско представителство
/чл.38, ал.1, т.2 ЗАДв/ в заповедното производство.
С
определение по чл.248 ГПК от 30.11.2020 г. /влязло в сила- според направеното
от СРС отбелязване/ сумата 340 лв.- адвокатско възнаграждение за предоставено
безплатно адвокатско представителство /чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв/ в първоинстанционното
производство, е присъдена на Адвокатско съдружие „Б.Л.“, вместо на адв. Кр. Б..
Постъпила
е въззивна жалба от „П.К.Б.“ ЕООД- ***
/ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която искът по
чл.422 ГПК е отхвърлен за сумата 196.30 лв.- възнаградителна лихва, дължима по
процесния договор за потребителски кредит, с искане да бъде постановена
отмяната му и да бъде постановено решение за признаване дължимостта на
посочената сума, с присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата
страна С.К.Р. /ответница по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС
решение като правилно в обжалваната част да бъде потвърдено, с присъждане на разноски
за въззивното производство по чл.38, ал.2 ЗАдв.
Предявен е
установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.9 ЗПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира
от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е
подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо- в обжалваната част.
По
същество решението на СРС е и правилно в обжалваната отхвърлителна част и
следва да бъде потвърдено.
Предявеният
от „П.К.Б.” ЕООД установителен иск по чл.422 ГПК
вр.
чл.9 ЗПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД- с предмет претендирано от дружеството вземане за
възнаградителна лихва в размер на 196.30 лв., е неоснователен.
Установява
се въз основа на събраните по делото писмени доказателства, че на 9.02.2016 г. между
ищеца „П.К.Б.“ ЕООД и ответницата С.Р. е бил сключен договор за паричен заем
/чл.240 ЗЗД/ под № **********/ 9.02.2016 г., регламентиран от Закона за
потребителския кредит /ЗПК- в сила от 12.05.2010 г./, сключен при общи условия.
По силата на този договор „П.К.Б.“ ЕООД предоставило възмездно в заем на
ответницата С.Р. сумата 950 лв., а последната се задължила да върне заетата
сума, ведно с възнаградителна лихва от 41.17 % годишно, или общо 1 409.52
лв., на 24 равни месечни вноски от по 58.73 лв. всяка, платими в 3- тия ден от
месеца, като падежът на първата погасителна вноска е определен на 3.04.2016 г.,
съответно падежът на последната- на 3.03.2018 г.
Анализът
на събраните в процеса доказателства не може да обоснове приемането на извод от
въззивния съд, че ответницата Р. е неизправна страна по сключения с ищеца
договор за потребителски кредит и дължи плащане на неизплатената част от дълга
по кредита, представляваща възнаградителна лихва и възлизаща на сумата 196.30
лева. Независимо дали на основание чл.22 ЗПК /недействителност на договора в
неговата цялост/, както е приел първоинстанционният съд, или поради нищожността
на договорната клауза за възнаградителна лихва, сумата 196.30 лв.-
възнаградителна лихва, е недължима от ответницата, тъй като договорената между
страните по процесния кредитен договор клауза за възнаградителна лихва е нищожна и въз основа на нея не е
възникнало валидно задължение за плащането й от ответницата- кредитополучател
по договора. Предвид договорения размер от 41.17
% годишно /ГЛП/, посочената договорна клауза противоречи на добрите нрави и
се явява нищожна, за което обстоятелство съдът следи служебно. При констатиране
свръхпрекомерност на уговорена престация по договора, която не е икономически
обоснована, съдът служебно следва да съобрази противоречието на тази клауза с
добрите нрави, т.е. нищожността на клаузата и дали същата влече нищожност на
целия договор /в този смисъл Решение № 125/ 10.10.2018г. по т.д. № 4497/ 2017
г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение № 252/ 21.03.2018 г. по т.д.№ 951/ 2017 г. на ВКС,
ІІ ТО, постановени по реда на чл.290 ГПК/. Накърняване на добрите нрави по смисъла
на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД е налице, когато при договаряне на насрещните
задължения на страните се нарушават принципите на справедливостта, на добро-съвестността
в гражданските и търговските взаимоотношения и на недопускането на неоправдано
имуществено разместване. В случая договорът за заем е със срок от 24 месеца, с
главница от 950 лв. и уговорена възнаградителна лихва от 41.17 % годишно, като
дължимата при този ГЛП размер на сумата за връщане е определен на 1 409.52
лв., т.е. лихвата е определена на 459.52 лв. общо. Размерът на тази
възнаградителна лихва е свръхпрекомерен, като не е установено по делото да е
икономически обоснован. Тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност
в гражданските и търговските взаимоотношения и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението и то във
вреда на кредитополучателя, като е породила задължение в обем, нарушаващ
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване и като краен резултат-
водещ до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД,
клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, поради което и валидно задължение
за плащането на такава по процесния договор за кредит не е възникнало. Искът за
сумата 196.30 лв.- възнаградителна лихва, е неоснователен и правилно е
отхвърлен с обжалваното решение.
В
трайно установената практика на ВКС /Определение № 901 от 10.07.2015 г. по
гр.д.№ 6295/ 2014 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по
гр.д.№ 5093/ 2007 г. на ВКС, ГК, II ГО, Решение № 906 от 30.12.2004 г. по
гр.д.№ 1106/ 2003 г. на ВКС, II ГО/ е възприето становището, че няма пречка
страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера
на законната лихва. Съгласно чл.9 ЗЗД страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на
закона и на добрите нрави. Максималният размер на договорната лихва
/възнаградителна или за забава/ е ограничен винаги от втората хипотеза на чл.9 ЗЗД, касаеща добрите нрави. Така за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Приема се, че
противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва,
а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната лихва. В случая
договорената възнаградителна лихва е в размер 41.17 % и надвишава трикратния размер на законната лихва /към
датата на сключване на процесния договор- общо 30 %/, поради което противоречи
на добрите нрави и се явява нищожна.
С
оглед осигуряване на предвидената в законодателството потребителска защита съдът е длъжен да упражни правомощието
си за преценка относно противоречие на претендираните вземания със закона или
добрите нрави, както и да извърши преценка дали искането се основава на
неравноправна клауза. Когато се касае за договор за потребителски кредит,
включен в обхвата на ЗПК, съдът е длъжен служебно да следи за спазване
императивните разпоредби на чл.19, чл.10а, чл.22 и чл.33 ЗПК. Задължението на
съда да следи служебно за неравноправни клаузи в исковото производство
произтича пряко от целта и на Директива 93/1 З/ЕИО и Директива 2008/48- да се
осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и
интересите на потребителите. Този принцип е въздигнат и в основен принцип на
гражданския процес, което следва от изричната разпоредба на чл.7, ал.3 ГПК /нова-
ДВ, бр.100/ 2019 г., обн. 20.12.2019 г./.
Неоснователни,
с оглед гореизложеното, са и доводите на въззивника във връзка със свободата на
договарянето. Автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договор е ограничена от разпоредбата на чл.9 ЗЗД в две посоки:
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона
и на добрите нрави, което ограничение се отнася както за гражданските сделки,
така и за търговските сделки /чл.288 ТЗ/, като за спазването им съдът следи
служебно /Тълк. решение № 1/ 2009 г. по тълк. дело № 1/ 2009 г. на ВКС, ОСТК/.
При тези съображения
отговорността на ответницата за изпълнението на възникнало по договора от 9.02.2016
г. задължение за плащането на възнаградителна лихва не може да бъде ангажирана,
тъй като се основава на нищожна /вкл. неравноправна/ договорна клауза, поради
което и решението на СРС в тази обжалвана част като правилно следва да бъде потвърдено.
При
този изход на спора право на разноски- съгласно чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК, има
въззиваемата страна. На основание чл.38, ал.2 ЗАдв на адв.- пълномощника й-
адв. Н. И. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение от 300 лв. за
осъщественото във въззивното производство безплатно процесуално
пердставителство.
Водим от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 9.10.2020
г., постановено по гр.д.№ 12939/ 2020 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 177
състав, в обжалваната част, в която
е отхвърлен като неоснователен предявеният от „П.К.Б.“ ЕООД- *** /ЕИК *****/
срещу С.К.Р. /ЕГН **********/ установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.9 ЗПК вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че С.К.Р. дължи на „П.К.Б.“ ЕООД- ***
сумата 196.30 лева- възнаградителна лихва по сключен помежду им Договор за
кредит № ********** от 9.02.2016 г.
ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД- ***
/ЕИК *****/ да заплати на адв. Н.И. /ЕГН
**********/ от САК сумата 300 лв. /триста
лева/- адвокатско възнаграждение за осъществено във въззивното производство
безплатно процесуално представителство
на въззиваемата страна С.К.Р. /ЕГН **********/, на основание чл.38, ал.2 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване-
съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.