Определение по дело №134/2020 на Окръжен съд - Кюстендил

  О   П   Р   Е   Д   Е   Л   Е   Н   И   Е

 

         гр. Кюстендил, 23.04.2020 г.

 

Кюстендилският окръжен съд, гражданска колегия, в закрито заседание

 на двадесет и трети април

през две хиляди и двадесета година, в състав:

                       

      ПРЕДСЕДАТЕЛ:  Ваня Богоева

                                                                            ЧЛЕНОВЕ:  Евгения Стамова

                                                                                                  Веселина  Джонева

 

като разгледа докладваното от съдия Ваня Богоева  в. ч. гр. д. № 134

по описа за 2020 г. на КнОС и за да се произнесе, взе предвид:

 

            Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

            Образувано е по постъпила частна жалба от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул „Панайот Волов“ №29, ет.3, представлявано от И.Ц.К.и Я.Б.Я., действащо чрез процесуалният представител по пълномощие юрисконсулт И.Т., насочена срещу разпореждане № 622/10.02.2020 г. на Районен съд – Кюстендил, постановено по ч.гр.д. № 286/2020 г. по описа на същия съд.

С обжалвания съдебен акт първоинстанционният съд е оставил без уважение заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, депозирано от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, с което се поддържа искане за издаване на заповед за изпълнение против Н.С.Ч., ЕГН**********, за следните суми: 300.00 лева представляваща неплатена главница по договор за паричен заем № 5481637/07.11.2018 г.; 36.00 лева, представляваща договорна лихва за периода 21.11.2018 г. до 22.05.2019 г., 107.80 лева, представляваща такса за експресно разглеждане на документи, 107.80 лева, представляваща неустойка за изпълнение на задължение; 145 лева, представляваща сума за разходи за извънсъдебно събиране на вземането; 11.14 лева, представляща законна лихва за периода от 22.11.2018 г. до 28.01.2020 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 05.02.2020 г. до окончателното изплащане на везмането, както и сторените по делото разноски – 25 лева държавна такса и 200 лева юрисконсултско възнаграждение. Съдът е указал на заявителя, на основание чл.415, ал.3 вр. ал.1, т.3 от ГПК, че може да предяви осъдителен иск за вземането си в едномесечен срок от съобщението, като довнесе дължимата държавна такса.  За да постанови обжалвания акт, заповедният съд е приел наличието на вероятна неравноправност на клаузи от приложения към заявлението договор.

Частният жалбоподател обжалва постановеното от РС – Кюстендил разпореждане, релевирайки доводи за неговата неправилност. На първо място излага, че заповедният съд е следвало да отхвърли частично заявлението само досежно претендираните вземания, произтичащи от установените неравноправни клаузи. Алтернативно излага довод за липса на неравноправни клаузи в процесния договор. Твърди, че в случая неустойката се претендира в следствие неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя за представяне в срок на обезпечение по договора за потребителски кредит. Изтъква, че съгласно ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, неустойката е нищожна, само ако единствената цел, за която тя е договорена, излиза извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. По същество моли съдът да отмени обжалваното разпореждане и да постанови издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за цялото претиндирано вземане.

Кюстендилският окръжен съд, след преценка на изложените в частната жалба доводи, както и събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

Заповедният съд е бил сезиран с подадено заявление по чл. 410 от ГПК от  „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, с което се поддържа искане за издаване на заповед за изпълнение против Н.С.Ч., ЕГН**********, за следните суми: 300.00 лева, представляваща неплатена главница по договор за паричен заем № 5481637/07.11.2018 г.; 36.00 лева, представляваща договорна лихва за периода 21.11.2018 г. до 22.05.2019 г., 107.80 лева, представляваща такса за експресно разглеждане на документи, 107.80 лева, представляваща неустойка за изпълнение на задължение; 145 лева, представляваща сума за разходи за извънсъдебно събиране на вземането; 11.14 лева, представляща законна лихва за периода от 22.11.2018 г. до 28.01.2020 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 05.02.2020 г. до окончателното изплащане на везмането, както и сторените по делото разноски – 25 лева. държавна такса и 200 лева юрисконсултско възнаграждение.

Към заявлението са представени: Тарифа на „Вива Кредит“ ООД /праводател на заявителя по силата на сключен договор за цесия/, относима към договори за паричен заем „Вивакредит сега 14 и 30“ или „Вивакредит план“и Договор за паричен заем „Вивакредит План“ № 5481637 от 07.11.2018 г.

Съдът с разпореждане № 622 от 10.02.2020 г., постановено по ч.гр.д. № 286/2020 г. е отхвърлил искането като неоснователно, констатирайки вероятна неравноправност на отделни клаузи на процесния договор, а именно клаузата за начисление на неустойка.

При така установеното от фактическа страна, КнОС от правна приема следното:

Частната жалба е допустима, доколкото е подадена срещу  подлежащ на въззивна проверка съдебен акт, в законоустановения срок и от лице, имащо правен интерес от обжалване. По същество въззивният съд я приема за частично основателна. Съображенията в тази насока са следните:

В заповедното производство съдът извърша преценка дали е дължимо претендираното от заявителя вземане срещу длъжника. Отделно от тази преценка, съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК, заповедният съд е длъжен служебно да извърши проверка дали искането, в неговата цялост или част, не противоречи на закона и добрите нрави, съответно дали искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това. Следователно в заповедното производство съдът осигурява реализация само на правнозащитими права. За неравноправни клаузи, като такива противоречащи на закона, съдът следи служебно и в заповедното производство, в изпълнение на правомощията си по чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК.

В изпълнение на коментираните правомощия и след запознаване с депозираното заявление, ведно с доказателствата към него, съдът намира, че в процесния договор за паричен заем е налице вероятна неравноправност на отделни негови клаузи, които макар и неотчетени от заповедния съд, ще бъдат обект на проверка от настоящата инстанция, действаща като такава по същество на спора.

Договора за паричен заем попада под разпоредбите на Закона за потребителския кредит. Потребителски кредит е форма на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид

                                                                     - 2 -

за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне /аргументирано чл. 9, ал. 1 ЗПК/.

Следователно отправна точка при дефиниране на потребителския кредит е понятието за потребител, за което законът установява легална дефиниция в чл. 9, ал. 3 ЗПК. По смисъла на посочената разпоредба потребител е всяко физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност /чл. 9, ал. 3 ЗПК/. За разлика от потребителя, кредиторът който му предоставя или обещава да предостави потребителския кредит, действа в рамките на своята професионална или търговска дейност и затова законът предпочита и защитава интересите на контрагента му, въпреки че допуска кредитор да бъде и физическо лице /чл. 9, ал. 4 ЗПК/.

При анализ на приложения към заявлението договор за паричен заем, съдът установява, че в чл.3, т.5 от договора за паричен заем е уговорен фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на 40.26%, а в т.8 от сащия член е посочен годишния процент на разходите в размер на 49.27%. В случая кредиторът се е задоволил единствено с посочване като абсолютни стойности на лихвения процент по заема, без да разпише ясна методика, по която се формира годишното оскъпяване.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти. По договора структурата на дълга е главницата /отпусната в заем сума/ и ГПР. В ГПР, съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, се включват всички разходи на кредитора свързани с договора за кредит, включително и възнаградителната лихва. Правната норма на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал.1, т.7 - 9 договорът е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.

Налице е вероятна нерваноправност на процесният договор поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. В цитирания чл.3, т.5 и т.8 от процесния договор е уговорено, че годишният лихвен процент ще е в размер на 40.26%, а годишния процент на раходите в размер на 49.27%. Никъде в договора обаче не е предвиден редът, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, което съставлява нарушение на чл. 11, .ал. 1,  т. 9 ЗПК. За  да  е  изпълнено  изискването  на  закона,  в  договора  следва  да  бъде посочено  по  ясен  и разбираем  за потребителя  начин  разпределението  на  съответната погасителна  вноска  между  различните  дължими  суми,  както  и  последователността,  в  която  същите  ще  се  погасяват,  което  в случая  не  е  сторено, тъй  като  подобна  информация  в  договора за  кредит изобщо липсва,  нито  потребителят  би могъл  да  я  извлече  от  съдържанието  му.

Нормата на чл. 26, ал.1, пр.1 от ЗЗД определя за нищожни договорите, които противоречат на закона. Противоречието се изразява в неспазването на императивна правна норма или основен правен принцип. В случая клаузата относно размера на договорената лихва, противоречи на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва, въведена като критерий за допустим размер на договорната лихва.

Налице е вероятна неравноправност и относно клаузата за разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането в размер на 145.00 лева.  Наведените твърдения в заявлението обуславят извода, че претенцията за сумата от 145.00 лева има характер на компенсаторна неустойка, тъй като уговарянето й предварително в договора цели да обезпечи изпълнението в срок на задължението за връщане на заемната сума и да обезщети разходите за извънсъдебно събиране на вземанията. Наименоваването на това задължение от заявителя като такса, вместо неустойка, съставлява опит да се представи на кредитополучателите, същата като възнаграждение за извършването на допълнителни услуги, които съгласно чл. 10а, ал. 1 от Закона за потребителския кредит са разрешени. Дейността обаче по събирането на просрочено задължение не съставлява предоставяне от страна на кредитора на допълнителна услуга, за която потребителят да дължи възнаграждение. По същество така начислената неустойка е в пълно противоречие с ограничението в чл. 33 от ЗПК, тъй като предвижда различен вид обезщетяване на вредите от неизпълнение на главното задължение от разрешения от закона.

Относно клаузата на договора, с която е уговорена неустойка, обезпечаваща задължението на кредитополучателят за осигури обезпечение на своето вземане, съдът приема следното:

Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.

Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия.  Чрез предвиждането на тази разпоредба се цели да се обремени неоснователно заемополучателя с допълнителни парични задължения, без това да бъде ясно отразено в общия размер на подлежащата на връщане сума, а представено, като санкция за неизпълнение на задължения на заемополучателя за предоставяне на обезпечение. Налице е противоречие между клаузата за неустойка и добрите нрави още при сключването на договора, от което следва, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка.  

Достигайки до извод за вероятна неравноправност на уговорената клауза за неустойка, заповедният съд е отказал изцяло да издаде заповед за изпълнение за сочените в заявлението суми.

КнОС счита за нужно да отбележи, че при недействителност на договора на основание неравноправност на негови разпоредби, съобразно нормата на чл. 23

                                                                         - 3 -

ЗПК, потребителят следва да върне чистата стойност по договора за кредит, но не дължи лихва или други разходи по договора, т.е. следва да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение за дължимата главница по кредита.

С оглед изложеното и това, че нищожните клаузи не пораждат задължение за плащане по тях, съдът намира, че заявлението по чл. 410 от ГПК в тези части подлежи на отхвърляне, като първоинстанционния акт постановил същият резултат следва да бъде потвърден в тези част. Следва да се издаде заповед за изпълнение за претендираната със заявлението глваница.

По изложените правни съображения, съдът

 

                                                 О   П   Р   Е   Д   Е   Л   И:

 

ОТМЕНЯ разпореждане № 622/10.02.2020 г. на Районен съд – Кюстендил, постановено по ч. гр. д. № 286/2020 г. по описа на същия съд в частта, с която е отказано да се издаде заповед за изпълнение за сумата от 300.00 лева представляваща неплатена главница, претендирана че се дължи на основание договор за паричен заем № 5481637/07.11.2018 г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.02.2020 г.- датат на депозиране на заявлението до окончателното изплащане на вземането и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ДА СЕ ИЗДАДЕ ЗАПОВЕД ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ в полза на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул „Панайот Волов“ № 29, ет.3, представлявано от И.Ц.К.и Я.Б.Я., действащо чрез процесуалният представител по пълномощие юрисконсулт И.Т. против Н.С.Ч., ЕГН **********, с постоянен адрес: с. Трекляно, община Трекляно и настоящ адрес: с. Средорек, община Трекляно за сумата от 300.00 лева представляваща неплатена главница, претендирана че се дължи на основание договор за паричен заем № 5481637/07.11.2018 г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху главницата  от депозиране на заявлението до окончателното изплащане на вземането, както и сторените пред заповедния съд  разноски в размер на 25. 00 лева платена ДТ и 200 лева- юрисконсултско възнаграждение.

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 622/10.02.2020 г. на Районен съд – Кюстендил, постановено по ч. гр. д. № 286/2020 г. по описа на същия съд, в останалите обжалвани части.

ВРЪЩА делото на КнРС за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК, съобразно дадените указания.

Определението не подлежи на обжалване.

 

                                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                                                              ЧЛЕНОВЕ:

                                                                                       

.