№ 47
гр. Шумен, 26.01.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в закрито заседание на
двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Мариана Ив. Георгиева
Членове:Светлин Ем. Стефанов
Румяна В. Райкова
като разгледа докладваното от Светлин Ем. Стефанов Въззивно частно
гражданско дело № 20223600500003 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на чл.413, ал.2 във вр. с чл.274 и сл. от ГПК.
Постъпила е частна жалба от „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ООД с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „....“ № 29, ет. 3 представлявано от Я.Б.Я. чрез пълномощник
юрисконсулт Й.В.М. срещу разпореждане № 578/06.12.2021 г. по ч.гр.д. №
20213610100691 на РС – Велики Преслав, с което изцяло е отхвърлено
заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника И.И.А..
Жалбоподателят излага, че така постановеното разпореждане е
постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
е необосновано. Твърди, че за да го отхвърли, първоинстанционният съд
неправилно е приел, че са налице пречките по чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК
за издаване на заповед за изпълнение за всички суми, предмет на
задължението, тъй като законът не е дал алтернативни възможности на съда
за част от вземането да издаде заповед, а за друга да отхвърли искането.
Съдът е следвало да откаже искането за издаване на заповед за изпълнение
само по отношение на конкретните искания за които е достигнал до
заключението, че се основават на неравноправни клаузи, а именно за
възнаграждение по гаранционната сделка и разходите и таксите за събиране
1
на задължението, а за клаузите, за главница, договорна и законна лихва, които
не произтичат от клаузи с неравноправен характер не би следвало да е налице
пречка за издаване на заповед за същите. По този начин се нарушавало
правото на заявителя да събере вземането си по бърз начин и опростен ред
поради неговата безспорност. Сочи, че съда е приел, че задължението не е
безспорно, поради факта, че с извършените плащания в общ размер на
1980.00 лева се погасявало изцяло задължението на длъжника, като по този
начин заповедният съд е надхвърлил правомощията си и е преградил
развитието на текущото производство, при което в случай, че длъжникът
подаде възражение, би се развило исковото производство, в което ще се
извърши доказване на размер и основанието на претендираните суми.
Недопустимо било съдът в заповедното производство да прави
предположения, които биха преградили пътя на един евентуален исков
процес, още повече, че договорът за паричен заем е обезпечен с Договор за
предоставяне на поръчителство, който договор е самостоятелен и няма как
плащанията правени по него да се отнасят по Договора за паричен заем.
Отделно от това, счита за неправилно заключението на първоинстанционния
съд, че претендираните вземания се основават на клаузи с неравноправен
характер. Възнаградителната (договорната) лихва представлява договореното
и съответно дължимото възнаграждение на кредитора за ползването на
отпуснатата в заем сума и задължението на длъжника включвало, както
връщане на дължимата главница, така и плащане на договорената лихва, а при
изпадането на длъжника в забава и обезщетението за вреди. Относно
лихвеният процент, счита, че клаузата не е неравноправна и е недопустимо
обвързването й със законната лихва, доколкото тя няма възнаградитетелен
характер и не се дължи договорно, а на законово основание. Законната лихва
имала за цел да регулира лихвата при забава за изпълнение на едно
задължение и тя не е цена за услуга, а санкция за неизпълнение, поради което
нейния държавно определен размер не е показател, на базата на който можело
да се определя цена за услуга. В случая страните свободно са договорили
размера на договорната лихва по взаимно съгласие, като част от договорната
свобода, с която същите разполагат. С оглед изложеното моли въззивният съд
да отмени атакуваното разпореждане и постанови издаването на заповед за
изпълнение срещу длъжника относно претендираните със заявлението суми.
Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, против
2
подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.
След като се запозна с доказателствата по делото, съдът намира
частната жалба за неоснователна, поради следните съображения:
Ч.гр.д. № 20213610100691 на РС – Велики Преслав е образувано по
депозирано от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД с ЕИК
********* чрез юрисконсулт Й.В.М. заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК срещу
длъжника И.И.А. за заплащане на следните суми: 354.00 лева - главница;
20.85лева – договорна лихва за периода от 07.10.2019 г. до 01.09.2020 г.,
273.15 лева - възнаграждение по гаранционна сделка (поръчителство), 45.00
лева – разходи и такси извънсъдебно събиране, 42.32 лева – мораторна лихва
за периода 02.09.2020г. до 22.10.2021г., ведно със законната лихва от датата
на подаването на заявлението до изплащане на вземането, както и разноските
по заповедното производство общ размер на 225.00 лева, от които 25.00 лева
– държавна такса и 200.00 лева – юрисконсултско възнаграждение.
С разпореждане № 578/06.12.2021 г. по ч.гр.д. № 20213610100691 по
описа на РС – Велики Преслав, съдът е отхвърлил изцяло заявлението на
жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК срещу длъжника И.И.А.. За да го отхвърли изцяло
заповедният съд е приел, че подаденото заявление се основава на договор с
потребител, който съдържа неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 1
и ал. 2 от ЗЗП по отношение на претенцията за заплащане на сумата от 273.15
лева – възнаграждение по гаранционна сделка (поръчителство) и
следователно нищожни. От представените доказателства, било видно, че
кредита е обезпечен чрез сключване на договор за предоставяне на
поръчителство от същата дата 04.09.2019г., сключен между „Файненшъл
България“ ЕООД и длъжника, с който поръчителят „Файненшъл България“
ЕООД се задължава да сключи договор за поръчителство с „ИЗИ АСЕТ
Мениджмънт“ АД по силата на който да отговаря солидарно с потребителя
пред „ИЗИ АСЕТ Мениджмънт“ АД за всички задължения по договора за
кредит. Съгл. чл. 3 от Договора за предоставяне на поръчителство,
поръчителят имал право на възнаграждение за изпълнение на задълженията
по договора, като възнаграждението възлизало на 1128.60лева платимо на
вноски, всяка от които в размер на 94.05 лева. Претендираната със
3
заявлението сума за това възнаграждение била в размер на 273.15 лева. Приел
е, че независимо, че договора за кредит и договора за поръчителство
формално представляват самостоятелни договори, при внимателният им
прочит и при наличието на изрична уговорка за приоритетно плащане на
възнаграждението за поръчителство пред това по основното задължение по
кредита и след отчитане на обстоятелството, че кредиторът и поръчителят са
свързани лица по см. на §1 от ДР на ТЗ (направена е служебна справка от съда
в ТР, от която се установява, че „ИЗИ АСЕТ Мениджмънт“ АД е едноличен
собственик на капитала на поръчителя „Файненшъл България“ ЕООД) същите
следвало да се разглеждат, като едно цяло и задължението по договора за
поръчителство трябвало да се включи в общия размер на разходите по
кредита. В договора за кредит ГПР бил определен на 41.08%, като в него не
бил включен разхода по договора за поръчителство и по този начин се
заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Отделно от това клаузите на
договора за поръчителство не сочели за доброволност при избора на
обезпечение и сключването му било предпоставка за ускорено отпускане на
кредит и целта му била да обезщети кредитора за вреди при евентуална
неплатежоспособност на длъжника, което влизало и в противоречие с
предвиденото в чл. 16 от ЗПК - доставчика на финансови услуги сам да оцени
платежоспособността на потребителя, поради което е отхвърлил искането за
заплащане на сумата от 273.15 лева – възнаграждение по договор за
предоставяне на поръчителство. Изцяло за неоснователна е приел
претенцията за сумата в размер на 20.85 лева – договорна лихва за периода
07.10.2019г. – 01.09.2020г., като неравноправна, тъй като договореният
лихвен процент от 35% надвишавал 3 – пъти законната лихва по просрочени
задължения. Приел е, че няма пречка страните да уговорят заплащане на
възнаградителна лихва над законната лихва, предвид чл. 9 от ЗЗД, но ако
договорната лихва надвишава трикратно размера на законната лихва, то е
налице неравноправие, тъй като в този случай размерът на възнаградителната
лихва превишава нейната обезщетителна функция по повод предоставеното
ползване на заемната сума. С оглед приетата на осн. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП
нищожност на клаузата, като неравноправна и в съответствие с чл. 26, ал. 4 от
ЗЗД е приел за дължима възнаградителна лихва до размера на законната лихва
– 10% , която за целия период на договора, в случай, че същият не е бил
обявен за предсрочно изискуем върху главницата от 1250.00 лева възлизала
4
на 60.49 лева - изчислена посредством математическа програма.
Предвид недължимостта на уговореното възнаграждение по
гаранционната сделка ( поръчителство) и редуцирания размер на договорната
лихва и с оглед твърдяното от заявителя плащане по договора от страна на
длъжника в размер на 1980.00лева преди подаването на заявлението в съда, е
констатирал, че в случая длъжникът не само е изплатил цялата главница по
договора за кредит в размер на 1250.00 лева, както и следващата го
възнаградителна лихва (редуцирана от съда на 60.49 лева за целия период на
дотовора), но е и платил повече от дължимото. Предвид недължимостта на
главните вземания е отхвърлил и останалите претенции в подаденото
заявление за разходи и такси по извънсъдебно събиране на вземането, които
също целели заобикаляне на разпоредбите на ЗПК – чл. 10а, ал. 2 и чл. 33 от
ЗПК.
Настоящата съдебна инстанция споделя изводите на районния съд.
Заповедният съд е длъжен да извърши преценка за съответствие на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение със закона и добрите нрави,
а по силата на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК, искането не може да се основава на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или при наличие на
обоснована вероятност за това, за което съда следи служебно. При тази
преценка съдът съпоставя твърденията за обстоятелствата, от които
произтичат субективните права, предмет на заявлението, със закона и добрите
нрави, изследва и въпроса за наличие на неравноправни клаузи.
Сключеният договор между „ИЗИ АСЕТ Мениджмънт“ АД и длъжника
И.И.А. представлява договор за потребителски кредит, по аргумент от чл. 9,
ал. 1 от Закона за потребителския кредит, поради което, в случая намират
приложение разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл. 24 от ЗПК за договора за
потребителски кредит се прилагат чл.143-148 от ЗЗП.
Разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП дава легално определение на
понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като в ал. 2 на
същата разпоредба, изчерпателно са изброени различни хипотези на
неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в
алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени
клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят
не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите
на договор при общи условия, какъвто е и настоящия. Тези нормативни
5
разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е
транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП/ ДВ бр. 64/2007 г. / Според чл.
3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност
създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между
правата и задълженията, произтичащи от договора. Действително страните са
свободни при сключването на сделки, но ограничителят на свободата на
волята на страните са именно добрите нрави като неписани, но трайно
утвърдили се правила, непосредствено свързани със справедливостта,
добросъвестността и нормалното развитие на обществените отношения.
От прочита на договор за предоставяне на поръчителство № 3623098 от
04.09.2019 г. и договор за паричен заем № 3623098 от същата дата следва, че
двата процесни договора в цялост съставляват източника на облигационното
задължение на длъжника /сключени са на една и съща дата, имат един и същ
номер/, като от съдържанието им е видно, че размерът от 1128.60 лева за
възнаграждение, дължимо от потребителя по гаранционната сделка е почти
колкото отпуснатата в заем сума в размер 1250.00лева, както и че
кредитополучателят не е имал реална възможност за избор на "поръчител" по
договора за паричен заем. Въведен е изключително кратък срок за
представяне на тези обезпечения - 3дневен от сключване на договора, което
задължение не е уговорено предварително, а едва след сключване на
договора, което лишава заемателя от предварителната яснота за възможните
тежести, които би понесъл ако сключи договора. Въведени са редица и
изключително обусловени и сложни условия, на които да отговарят тези
поръчители, в голямата си част несъобразени с конкретния размер на
предоставения заем, като договорът за поръчителство е сключен на същата
дата и със същия номер като договора за заем - едновременно с него, т. е.
сключването на "договора за предоставяне на поръчителство" от
кредитополучателя е било ултимативно условие за предоставянето на
кредита. Налице е неравноправно третиране на клиенти на кредитора с оглед
срока на разглеждане на заявлението за не/посочилите, че ще обезпечат
вземането с поръчителство на ЮЛ-поръчител, което и следва да е одобрено
от кредитодателя. Изискването за обезпечение в малък срок е и злоупотреба с
лошото финансово състояние на потребителя, който очевидно има нужда от
средствата. Финансовата институция е длъжна да оцени платежоспособността
на потребителя съгласно чл. 16 от ЗПК /за което са предоставени редица
правомощия да изисква и събира информация (чл. 16 и сл. ЗПК) и едва след
анализа й да прецени дали да предостави заемната сума/, а с акцесорния
договор се цели да се обезщетят вредите от неплатежоспособност на
длъжника, то последното е в противоречие с чл. 16 от ЗПК, тъй като
възмездността на договора за поръчителство прехвърля върху
кредитополучателя тежестта от оценката по чл. 16 от ЗПК, за която
потребителят не дължи такси и комисиони и др. плащания съгласно чл. 10а,
6
ал. 1 и 2 от ЗПК.
Вноските по договора за предоставяне на поръчителство са били
включени в месечните вноски по договора за кредит, което води до
оскъпяване на кредита. Така кредитополучателят дължи възнаграждение за
поръчител, което общо възлиза на 1128.60 лева при заета сума от 1250.00
лева, за която заета сума се дължи и възнаградителна лихва от 35%, като тази
вноска не е включена в ГПР, съгласно ЗПК. От договора за кредит следва, че
"възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство" е пряко
свързано с кредита и са едно цяло, тъй като задължението към поръчителя е
неделимо от задължението по кредита и е известено на кредитора при
подписването му, т. е. възнаграждението е "общ разход по кредита" по см. на
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК и затова следва да се включи в общия размер на
плащанията по кредита, но не е бил отразен като такъв в "ГПР" по договора за
кредит. След като разходът за допълнително ежемесечно възнаграждение за
поръчител е пряко и неотменно свързан с договора за кредит и изрично е
посочено в погасителния план (месечна вноска от 94.05 лева), който обаче не
е включен в ГПР, то очевидно кредитополучателят е въведен в заблуждение
относно реалната цена на кредита, което е сторено още с предоставянето му
на преддоговорна информация. Отделно от това, уговореното
възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство се дължи,
независимо дали отговорността на поръчителя ще бъде ангажирана при
евентуално длъжниково неизпълнение или не, като възнаграждението е почти
равно на задължението, което длъжникът следва да върне по договора за
потребителски кредит, която уговорка излиза извън обичайните рамки на
размер за възнаграждение.
От данните в ТР се установява, че поръчителят е сто процента
собственост на кредитора "Изи Асет Мениджмънт" АД. Двете дружества се
намират в такава икономическа свързаност, която сочи на недобросъвестност
с оглед обективираните права и задължения по договора за предоставяне на
поръчителство, които представляват на практика разделяне на приходите от
кредита между две свързани, формално отделно обособени юридически лица,
с цел да се заобиколи ЗПК и да се консумира недопустима печалба. Така
създадените допълнителни възнаграждения за поръчителя, които не са и
надлежно описани в договора за паричен заем, макар да са включени в
месечните вноски, води до недобросъвестно оскъпяване на кредита в ущърб
на потребителя, който е поставен в неравноправна и неизгодна позиция.
Всичко това сочи, че целта на договора за поръчителство е плащане в
полза на кредитора, което е разход пряко свързан с кредита, който не е
включен в ГПР по кредита, а представлява прикрито допълнително
възнаграждение по кредита извън договорната лихва, което води до
съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на
потребителя, който ако се включи в ГПР би се стигнало до надхвърляне на
максимума от 50 % по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Чрез позволени от закона средства
- създаване от кредитора на негово собствено дружество, чиято печалба се
7
формира основно от възнаграждения по договори за поръчителство в полза на
собственика му за задължения на клиенти на този собственик, се постига
заобикалянето на чл. 19 от ЗПК. Заобикаля се и ограничението на чл. 33 от
ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост де факто е
изцяло свързана с усвояването и управлението на кредита. Това правно
положение е недопустимо по см. на ЗПК, тъй като по този начин и
кредитодателят и поръчителят се домогват да заобиколят изискванията на
ЗПК, което е забранено с чл. 21 от ЗПК, поради което правилно заповедния
съд е приел, че клаузата за заплащане на възнаграждение по сключеният
договор в общ размер на 1128.60 лева /на вноски от по 94.05 лв. за 12 месеца,
съобразно приложения погасителен план към договора за кредит/ срещу
задължението на поръчителя да сключи договор за поръчителство с кредитора
"Изи Асет Мениджмънт" АД, по силата на който да отговаря пред кредитора
солидарно с потребителя /длъжника/ за изпълнение на всички задължения по
договора, е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗПП, съответно
нищожна съгл. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, чл. 21, ал. 1 и чл. 24 от ЗПК, вр. чл. 146,
ал. 1 и 2 от ЗЗП – основанията по чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК.
Предвид направеното от заявителя твърдение, че длъжникът по
договора е заплатил до подаване на заявлението в съда сумата в размер на
1980.00 лева, по двата договора и както по – горе се установи, че същите са
едно цяло, тъй като е видно, че задължението към поръчителя е неделимо от
основното задължение по кредитното правоотношение, то правилно предвид
признатата нищожност на клаузата, относно възнаграждението по
гарнционната сделка, заповедният съд е отхвърлил заявлението изцяло. Дори
и да не споделя изводите на заповедния съд досежно, ограничението на
размера на възнаградителната лихва на самостоятелно основание до
трикратния размер на законната лихва, а не както част от ГПР – съгласно чл.
19, ал. 4 от ЗПК, но доколкото в случая, при включването в него и на разхода
по договора за предоставяне на поръчителство, същият евентуално ще
надхвърли 50%, правилно е прието, че в случая платеното от длъжника в
размер на 1980.00лева надхвърля действително дължимото по представеният
договор за кредит (главница - 1250.00 лева, лихви и разноски). Изчисленията,
при изключване на плащанията по нищожните клаузи на договора, са
невъзможни в заповедното производство. За установяване на точният размер
на вземанията си, заявителят разполага с възможността по чл. 415, ал. 3 от
ГПК, да установи точният им размер в исковото производство, за което
надлежно е уведомен с обжалваното разпореждане, поради което е
неоснователно направеното възражение в жалбата, че съда е преградил пътя
8
на един евентуален исков процес, доколкото провеждането му зависи изцяло
от волята на заявителя, съгласно сочената разпоредба.
Предвид всичко гореизложено, така депозираната жалба е
неоснователна и следва да се остави без уважение, а обжалваното
разпореждане да се потвърди.
Водим от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 578/06.12.2021 г. по ч.гр.д. №
20213610100691 на РС – Велики Преслав, с което изцяло е отхвърлено
заявлението на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД с ЕИК
********* със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „....“ № 29, ет.
3 за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
ГПК срещу длъжника И.И.А. с ЕГН **********.
Определението е окончателно и неподлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9