Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 21.01.2019 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври през 2018
година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 2073 по описа
за 2018 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 285870 от 05.12.2017
г., постановено по гр.д. № 50372/2016 г. на СРС, 41
състав, е отхвърлен като
неоснователен предявения от М.Д.С. срещу
А.Е.П., гръцки гражданин, иск с правно
основание чл.92 ЗЗД за заплащане на сумата от 20 000 лева, предявен като
частичен от иск в общ размер от 51 250 лева, която сума представлява неустойка
по споразумение от 15.01.2012 г. за неизпълнение на задължение за заплащане на
оставащи лизингови вноски по договор за финансов лизинг № 05576-001/03.09.2011
г. в полза на лизингодателя „П.Л.Б.“ ЕАД, придобиване на собствеността на лек
автомобила марка „БМВ“, модел „Х5 SD“ с per. № *******и прехвърляне на същата в полза на
ищеца. С решението
съдът се епроизнесъл и относно разноските по делото, като е осъдил на
основание чл.78, ал.З ГПК, М.Д.С. да
заплати на А.Е.П., гръцки гражданин, сумата 1 100 лева разноски за първата съдебна
инстанция.
Решението
е обжалвано от ищеца М.Д.С. чрез пълномощник адв.С.М., с искане за отмяната на решението и
уважаване изцяло на предявения иск и присъждане на всички разноски. Излагат се доводи за неправилност на решението поради нарушение на
материалния и процесуалния закон, довело и до необоснованост. Твърди се, че
първоинстанционният съд не е тълкувал правилно уговорката между страните по
процесното споразумение за „прибиране“ на МПС от лизингодателя, като вложеният
смисъл на „прибиране“ бил не само поради възстановяване фактическата власт
върху МПС от лизингодателя, но и при разпореждане със същото МПС и
придобиването му от трето лице, различно от ищеца М.С.. В този смисъл се и
твърди с въззивната жалба, че неправилно първоинстанционният съд е преценил
фактическата обстановка при преценка насъбраните по делото доказателства, и
неправилно еприел, че се търси неустойка за това, че не е била прехвърлена
собственосттта върху МПС, предмет на лизинговия договор, от ответника на ищеца,
а всъщност неустойката се търсела за това, че лизингодателят е „прибрал“ МПС,
предмет на лизинга, по начина с прехвърляне на собствеността на трето лице. С
въззивната жалба ищецът излага доводи, че целта на сключеното между него и
отвтеника п. споразумение е ответникът П. да придобие собствеността върху
процесното МПС по силата на договор за лизинг, и след това да прехвърли
собствеността на ищеца, като за изпълнение на това свое задължение ответникът П.
следвало да изпълни 2 кумулатинти действия : да заплати оставащите лизингови
вноски по договора и да прехвърли собствеността на МПС на ищеца. Въззивникът-ищец
се съгласява с извода на първоинстанционния съд, че ответникът П. е изпълнил първото от тези 2
действия, но за разлика от решението на СРС, намира, че ответникът П. е
изпаднал в неизпълнение на второто действие-да прехвърли на ищеца собствеността
на МПС, за което е налице и невъзможност поради прехвърляне на собствеността на
трето лице, и така не епостигната целта на споразумението меужду тях, за което
и дължи уговорената неустойка със самото споразумение. Твърди се , че именно с
неустойката се гарантира постигане целта на споразумението, която е МПС да
стане собстевност на ищеца М.С.. Намира за неправилен и извода на
първоинстанционния съд, че неустойката била нищожна поради противоречие с
добрите нрави и морала като надхвърляща очаквания размер на вредите, който
извод бил немотивиран.
Въззиваемата страна – ответник А.Е.П. оспорва жалбата с писмен отговор чрез пълномощник
адв.Р.К., с възраженията, че решението
не страда от сочения от жалбоподателя пороци. Възразява, че с въззивната жалба
ищецът измества правния спор така, както е описан с исковата молба и който е
повдигнат пред съда за нейзпълнение на споразумението между страните, подписано
за уреждане на заемни правоотношения между тях. Възразява, че след като по
делото е било установено, че ответникът няма парични задължения към ищеца
поради прехвърлянето им от ищеца на трето лице по договор за цесия, то логически
собствеността върху процесното МПС е рехвърлена не на ищеца, а на цесионера Е. П.,
и поради липсата на задължение на ответника към ищеца по договор за заем, не са
претъпрени от ищеца и вреди, които да бъдат обезщетени, а и не било налице
неизпълнение на споразумението от 15.01.2012 г. Моли жалбата да се остави без
уважение.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и
съдът се е произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция.
При произнасянето си по
правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Първоинстанционният
съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на твърденията и
възраженията на страните, изложени с исковата молба и отговора по нея, и анализ
на приетите по делото писмени доказателства, които констатации и правни изводи
въззивният съд споделя и на основание
чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение изцяло, без
да е нужно да ги преповтаря. Те сочат на наличие на споразумение между страните от 15.01.2012 г. за
съвместна покупка на лек автомобила марка „БМВ“, модел „Х5 SD“ с peг. № *******от „П.Л.Б.“ ЕАД, с което се уговорили сумата от 20 225,44 лева да бъде
заплатена от ищеца на горепосоченото дружество, а оставащите лизингови вноски,
данък застраховки „Автокаско“ и „Гражданска отговорност на автомобилистите“ за
периода на лизинга да бъдат за сметка на ответника, поради предоставен му от
ищеца и непогасен заем. Уговорено е още със споразумението, че за времето на лизинговия договор МПС се предоставя за ползване на ищеца, а след изтичане срока на
договора и навършване на 5 години от покупката ответникът да прехвърли
собствеността на автомобила на ишеца. Страните постигнали също съгласие при невъзможност или спиране на плащанията на
лизинговата вноска от ответника и „прибиране на колата“ от „П.Л.Б.“ ЕАД,
ответникът П. да дължи на ищеца цялата сума за покупна на превозното
средство, равняваща се на 51 250 лева, както и вложените средства за периода до
сключване на споразумението, в размер на 6 000 лева.
Не е спорно пред въззивната
инстанция, видно от съдържанието на
въззивната жалба, че ответникът П. не е изпадал в невъзможност, нито е спирал
плащания по лизинговите вноски. Не се установи по делото лизингодателят „П.Л.Б.“ ЕАД да е „прибрал“ МПС поради неизпълнение на
задължение на лизингополучателя П.. Въззивният съд намира, че тълкуването
волята на страните по споразумението от 15.01.2012 г. сочи на кумулативна
обвързаност на неизпълнение от страна на лизингополучателя П. на задължения по
лизинговия договор/вкл. и неплащане на лизингови вноски/ с „прибиране“ на
колата от лизингодателя. Целта на лизинговия договор е лизингополучателят, при
спазване задълженията си по договора, да
придобие собствеността на МПС, предмет на лизинга, и до тогава и да го
управлява, и в именно този смисъл следва да се разбира значението на „прибира“-
пречка за лизингополучателя да управлява МПС и да придобие собствеността върху
него, ако не изпълнява задълженията си по договора за лизинг. В този смисъл и решение № 446 от
29.12.2015 г. по гр. д. № 2611/2015 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС- „Задължението за неустойка се поражда от факта
на неизпълнение на това договорно задължение, което тя обезпечава и обезщетява.
Затова неустойка се дължи от неизправната страна по договора само в случаите,
когато е налице онази форма на неизпълнение, за която тя е уговорена“.
Едва с въззивната жалба ищецът
навежда доводи за друго тълкуване на споразумението и вложения смисъл в думата
„прибиране“ и на друга невъзможност да се придобие собствеността от М. С.,
която да не е причинена от неизпълнение на задължения на лизингополучателя П.
по договора за лизинг, който довод се явява и преклудиран съгласно чл.146, ал.3
от ГПК и неподлежащ на обсъждане от съда.
Неоснователно е оплакването по
въззивната жалба относно извода за нищожност на уговорената неустойка по
смисъла на чл.26 от ЗЗД поради противоречие с добрите нрави. Общия размер на
неустойката възлиза на 57 250 лв. и, първо, надхвърля размера на задължението на П. по
лизинговия договор/след като се приспаднат платените от самия М.Д. суми /, и
второ-при липсата на парично задължение от П. към Д. поради прехвърляне на вземанията на Д. към П.
на трето лице, няма и претърпяна вреда от страна на Д. от неизпълнение
задължението да му бъде прехвърлена собствеността върху МПС. В противен случай Д.
би получил облага, която не му се дължи при липсата на парично задължение на П.
към него, което задължение към минал момент е обусловило сключването на
споразумението от 15.01.2012 г. Въззивният съд споделя изцяло изложените от
първоинстанцинония съд мотиви относно липсата на доказателства за съществуване
на парично задължение на П. към Д.,
което споразумението от 15.01.2012 г. да продължава да обезпечава след договора
за цесия от 12.05.2016 г.
Ето защо поради съвпадане изводите
на двете съдебни инстанции, обжалваното решение следва да се потвърди изцяло.
По разноските за въззивната
инстанция :
Поради неуважаване на
жалбата, направените от жалбоподателя разноски остават в негова тежест. Въззиваемата
страна-ответник не е направил искане за разноски пред въззивния съд.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 285870 от
05.12.2017 г., постановено по гр.д. № 50372/2016 г.
на СРС, 41 състав.
ОСТАВЯ без уважение искането
по чл.78, ал.1, вр. чл.80 от ГПК на въззивника М.Д.С. за разноски за въззивната инстанция .
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжлаване
пред Върховния касационен съд в 1-месечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.