РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 04.02.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „Г“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на двадесети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ТАНЯ ОРЕШАРОВА АНДРЕЙ Г.

при участието на секретаря Антоанета Петрова,

като разгледа докладваното от младши съдия Г. въззивно гражданско дело № 9714 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на М.на О. срещу Решение № 136/24.10.2017 г. по гр. дело № 18351/2012 г. на Софийския районен съд, 30. състав, с което са отхвърлени исковете за признаване за установено по отношение на въззивника, че В.Г.Т. му дължи сумите от: 8 206, 73 лева – стойност на установено липсващо имущество по акт за начет с рег. № Ф-463/16.02.2006 г., ведно със законната лихва за забава за плащане на тази сума от 16.02.2011 г. до окончателното ѝ изплащане; 2 117, 50 лева – мораторна лихва за периода 30.01.2004 г. до 20.02.2006 г., и 17 022, 06 лева – мораторна лихва за периода 21.02.2006 г. – 16.02.2011 г.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост и неправилно приложение на материалния закон. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд е отхвърлил иска единствено защото е приел, че по делото е изтекла предвидената в чл. 35, ал. 3 ЗДВФК (отм.) абсолютна 10-годишна давност. Излагат се доводи, че същата тече не от датата, в която е изтекъл отчетния период, за който се търси отговорност на въззиваемия Т. (30.01.2004 г.), а от датата на издаване на акта за начет (16.02.2006 г.). Излагат се доводи, че датата на причиняване на вредата не е можела да бъде установена, а настъпването на вредата е установено едва с акта за начет, поради което давностният срок започва да тече от последната дата. Излагат се аргументи, че исковата молба е предявена през 2012 г., като и тази дата е била в рамките на 10-годишния срок на абсолютната давност. Сочи се, че първоинстанционният съд не бил обсъдил съществуването на вземането, а отхвърлил иска единствено поради изтичане на давностния срок. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде уважен в пълен размер.

Постъпил е отговор на жалбата от въззиваемия В.Т., в който се излага становище, че въззивната жалба е неоснователна. В отговора е посочено, че дори и да се приеме, че давността тече от датата на издаване на акта за начет на 16.02.2016 г., същата е изтекла на 16.02.2016 г. – преди постановяване на първоинстанционното решение. Поради това правилно първоинстанционният съд бил отхвърлил предявените искове. Иска се потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендират се разноски за особен представител.

В съдебното заседание въззивникът – М.на О., и контролиращата страна – М.на финансите, не са взели становище по жалбата. Въззиваемият Т. поддържа отговора на въззивната жалба.

Първоинстанционният съд е приел, че е налице претенция за осъждане на отчетник да плати сумата, с която е начетен с влязъл в сила акт за начет. Изложил е, че тъй като актът е издаден през месец февруари 2006 г. е приложим отмененият Закон за държавния вътрешен финансов контрол, действал до 21.04.2006 г., като това изрично е предвидено в § 3 от обнародвания на последната дата действащ Закон за държавната финансова инспекция. Първоинстанционният съд е приел, че съгласно
чл. 35, ал. 3 ЗДВФК (отм.) независимо от спирането или прекъсването на давностните срокове имуществена отговорност по същия закон не се търси, ако са изтекли повече от 10 години от причиняването на вредата. Приел е също така, че подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение или искова молба не могат да прекъснат посочения абсолютен давностен срок. Поради това е приел, че претенцията е погасена по давност и е отхвърлил иска.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Най-напред съдът не намира за правилно възражението, че съдът е длъжен винаги да изследва дали претенцията на ищеца по делото е възникнала, ако същата е била погасена по давност. Целта на съдебния процес е винаги да установи съществуването на едно валидно и изискуемо (или евентуално – такова, чиято изискуемост ще настъпи) право. Установяването на естествени права, които не подлежат на защита чрез използване на държавна принуда не е част от правосъдната дейност на държавата. Затова с цел пестене на време на съда, което е в интерес на цялото общество (доколкото съдебният състав разглежда дела на различни правни субекти), когато един иск се отхвърля, решаващият делото съдебен състав е длъжен да изложи мотиви само по онзи факт от основанието на иска, който съдът приема, че не се е осъществил. По този въпрос съдът е длъжен да разгледа всички доводи на страните, но не следва да разглежда останалите факти, които са елементи от основанието на иска, щом е приел, че една от предпоставките за уважаването му не е налице.

По настоящото дело се твърди, че вземането на М.на О. към въззиваемия Т. в качеството му на отчетник е възникнало поради настъпили липси в периода, в който същият е заемал отчетническа длъжност. Този период е приключил на 13.08.2003 г., когато същият е освободен от длъжността „главен специалист по отчета и съхранението на материалните средства в ОВР“ със заповед № ГС 6784 от същата дата (констатация на лист 3 от акта за начет № Ф-463/16.02.2006 г., приложено по делото). Следователно най-късно на тази дата е било извършено действието или бездействието, за което на въззиваемия Т. е можело да се търси отговорност за причинени вреди в звеното, в което е бил отчетник. Разпоредбата на
чл. 35, ал. 3 ЗДВФ (отм.) е категорична, че давностният срок, уреден в тази разпоредба, тече от „причиняването на вредата“.

Поради това са неоснователни възраженията във въззивната жалба, че когато времето на причиняване на вредата не можело да бъде установено с точност, следвало да се приложи по аналогия разпоредбата на чл. 32 ЗДВФК (отм.), която установява начина на определяне на размера на причинената и подлежаща на обезщетяване вреда. Двете разпоредби имат различна законодателна цел – правилата за определяне на размера на настъпилата вреда целят да гарантират по-пълно обезщетяване на щетите, нанесени на публичноправни организации, а правилата относно давността целят защита на отчетника, които не може да бъде задължаван да дава обяснения за събития, случили се преди повече от 10 години. Поради това при невъзможност за точно установяване на момента, в който е възникнала липсата, за начален момент на давностния срок се приема последният момент, в който същата е можела да възникне – в случая това е моментът на освобождаването на въззиваемия Т. от отчетническа длъжност на 13.08.2003 г., или абсолютната давност за вземането е изтекла на 13.08.2013 г. Следователно изводът на първоинстанционния съд, че вземането по акта за начет е погасено по давност е правилно и искът следва да се отхвърли.

Неоснователно е възражението във въззивната жалба, че исковата молба спирала теченето на давността. Това правило се прилага само за „обикновената“ погасителна давност по вземанията за акт за начет, уредена в чл. 35, ал. 1 ЗДВФК (отм.), която съгласно препращането на следващата алинея 2 се спира и прекъсва на основанията, предвидени в ЗЗД, каквото е и подаването на искова молба
(чл. 116, б. „б“, предложение първо ЗЗД). Разпоредбата по отношение на абсолютната давност – чл. 35, ал. 3 ЗДВФК (отм.) обаче е изрична, че изтичането на 10-годишен срок препятства възможността да се търси имуществена отговорност на отчетника, независимо от спирането и прекъсването на по-краткия давностен срок по алинея 1 на посочената разпоредба. Следователно подаването на искова молба не прекъсва абсолютната давност по делото и няма основание за изменение на изводите на първоинстанционния съд в тази насока.

Първоинстанционното решение е правилно и следва да се потвърди.

Относно разноските:

При този изход на спора разноски следва да се присъдят само на въззиваемия Т. съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК. Същият е бил представляван от особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, поради което въззивникът (ищец в първоинстанционното производство) следва да бъде осъден да плати поетия за сметка на съда депозит от 1 570, 34 лева по реда на чл. 77 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „г“ въззивен състав

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 136/24.10.2017 г. по гр. дело № 18351/2012 г. на Софийския районен съд, 30. състав.

ОСЪЖДА на основание чл. 77 ГПК М.на О., с код по БУЛСТАТ: ******, с адрес: София, ул. „******, да плати по сметка на Софийския градски съд сумата от 1 570, 34 лева (хиляда петстотин и седемдесет лева и 34 стотинки) – възнаграждение за особен представител на ответника по делото.

 

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                              2.