№ 19892
гр. София, 02.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ЙОАННА Н. СТАНЕВА
при участието на секретаря С. Е. Д.
като разгледа докладваното от ЙОАННА Н. СТАНЕВА Гражданско дело №
20221110167291 по описа за 2022 година
Предявени са от Е. Г. М. срещу „Ф. Б.“ ЕООД установителни искове с правно основание
чл. 26 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният
между тях Договор за предоставяне на гаранция № 959328 е нищожен поради противоречие
със закона и добрите нрави.
Ищецът Е. М. твърди, че е страна по договор за паричен заем А. № 959328/14.10.2021г.,
сключен с „А. Ф.“ ООД, по силата на който бил получил сума от 400 лева при срок на
кредита 6 вноски. Във връзка с договора за заем бил сключен договор за предоставяне на
гаранция № 959328 с ответника. По договора дължал възнаграждение в размер на 130,86
лева, платимо на 6 вноски, всяка от който в размер на 21, 81 лева. Счита, че договорът за
предоставяне на гаранция е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 143, ал. 1
ЗЗП и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. чл.
19, ал. 4 ЗПК. На първо място, твърди, че договорът е нищожен поради противоречие с
добрите нрави. Поради накърняване на добрите нрави се достигало до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Поддържа, че е
налице нееквивалентност, тъй като сумата, която се претендира чрез него е в размер на
130,86 лева, която сума представлявала допълнителна сума, която била в размер над ½ от
сумата на отпуснатия кредит от 400 лева. Отделно сумата била заплатена без да се получава
нищо насреща, напротив, ищецът бил принуден да сключи договор за предоставяне на
поръчителство и то с предварително избрано от заемателя дружество, за да му бъде отпуснат
заема. Т.е. чрез договора за поръчителство се достигало единствено и само до увеличаване
на дължимата сума с над 50 %, без каквато и да е насрещна престация. Поддържа, че
1
договорът е нищожен и поради това, че се стигало до нарушаване на нормативно
предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр.
чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че уговореното възнаграждение по договора за предоставяне на
поръчителство представлява разход по кредита, който е бил известен и е следвало да бъде
включен в ГПР. Поддържа, че от съдържанието на чл. 2 от договора за предоставяне на
поръчителство се установява, че сумата, дължима за поръчителство, се заплаща директно на
„А. Ф.“ ООД. Намира, че с договора за поръчителство се цели едно допълнително
оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на кредитодателя, което
било уговорено по друго правоотношение единствено с цел да се избегнат ограниченията на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, което от своя страна водело до недействителност на договора за
поръчителство. Твърди, че договорът бил недействителен и на основание чл. 143, ал. 1 и ал.
2, т. 19 ЗЗП. Искането към съда е да уважи предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който се оспорва
предявения иск. Изложени са твърдения, че изпълнението на договорното задължение на
заемателя за обезпечаване на вземанията по договора за заем е породило сключването на
договора за предоставяне на гаранция, а дружеството било сключило договора поради
възможността да получи възнаграждение за предоставената услуга. Поддържа, че
преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора. Сочи, че ищецът следва да докаже в какво
точно се изразява противоречието в процесния случай и да наведе твърдения и
доказателства за нарушаването на определен морален принцип. Твърди, че престациите по
договора не били явно нееквивалентни, тъй като дружеството, издавайки гаранция, не
получавало нещо в повече, от това което предоставя, а напротив. С предоставянето на
гаранция била извършена възмездна услуга. Поддържа, че заемодателят действайки
добросъвестно и отчитайки индивидуалните предпочитания и възможности на всеки
заемател му е предоставил възможност да избере един от три възможни начина за
обезпечаване на договора, а ако прецени да не изпълни задълженията си, отговорността на
заемателя би била реализирана по общия ред. Сочи, че дружеството, изпълнявайки
гаранционни сделки по занятие, няма интерес да сключва безвъзмездни сделки. Поддържа,
че разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е неотносима към процесния договор поради факта, че е
приложима единствено и само за договори за потребителски кредит, какъвто процесният
договор категорично не бил. Счита, че договорът за предоставяне на гаранция не се
регулирал от ЗПК, а от ТЗ и всякакви твърдения за нищожност на основание ЗПК били
ирелевантни. Искането към съда е да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
По предявения установителен иск, в тежест на ищеца е да докаже сключването на
процесния договор за поръчителство между страните, както и твърденията си за
сключването му при нарушаване на закона, заобикаляне на закона, респ. при нарушаване на
2
добрите нрави, а в доказателствена тежест на ответника е да установи спазването на
изискванията за валидност на правоотношението.
Относно наличието на облигационно правоотношение между страните по договор за
предоставяне на поръчителство с приетия за окончателен по делото доклад съдът на
основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване
между страните, че е бил сключен Договор за предоставяне на гаранция № 959328 от
14.10.2021г.
Горното обстоятелство се установява и от приетия като доказателство Договор за
предоставяне на гаранция № 959328.
В договора е посочено, че Е. М. е бил одобрен за получаване на кредит и е сключил на
14.10.2021г. Договор за кредит „А.“ № 959328 с „А. Ф.“ ООД. Съгласно чл. 1, ал. 1 от
договора, потребителят възлага, а гарантът се съгласява да издаде гаранция в полза на „А.
Ф.“ ООД за сума съобразно посоченото в ал. 2 на този член с цел гарантиране изпълнението
на всички парични задължения на потребителя, възникнали съгласно Договор за кредит,
както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по
договора за кредит, а именно- задължение за връщане на цялата усвоена заемна сума по
договора за кредит; задължение за плащане на възнаградителна лихва; задължение за
плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането, разходи за събиране на
вземането, съдебни разноски, адвокатски хонорари. Посочено е, че гаранцията се издава от
„Ф. Б.“ ЕООД в срок до 5 дни от подписване на настоящия договор и в случай че
потребителят не изпълни задължението си по чл. 3 от договора за кредит в указания срок да
предостави обезпечение- поръчителство от едно физическо лице или банкова гаранция.
Сумата по гаранцията е в размер на по-малката от двете суми: 494,63 лева или сума,
равна на усвоената и невърната главница, както и законна лихва за забава в случай на забава
на плащането, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски, адвокатски хонорари, в
случай че такива са начислени.
Съгласно чл. 2, ал. 1 от Договора за предоставяне на гаранция за поемане на
задължението по чл. 1 потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 130,86
лева, платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 21,80 лева. Вноските са
дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за кредит, сключен с
„А. Ф.“ ООД. В ал. 2 е посочено, че на падежа на всяка вноска съгласно ал. 1 дължимото
възнаграждение става незабавно дължимо и платимо, без да е необходимо изпращането на
писмено уведомление от гаранта до потребителя за настъпването на падежа. Съгласно ал. 3
дължимото възнаграждение за издаване на гаранцията, както и всички други плащания по
договора, дължими от потребителя на гаранта, се заплащат по начините, установени в
договора за кредит за плащане на задълженията на потребителя по същия. В чл. 2, ал. 4 е
посочено, че с подписване на договора гарантът декларира, че „А. Ф.“ ООД е овластено да
приема вместо гаранта изпълнението на задължението на потребителя за плащане на
възнаграждението по този договор по ал. 1 и всички други вземания на гаранта по договора.
В случай че платената сума е недостатъчна за погасяване на изискуемите задължения на
3
потребителя към „А. Ф.“ ООД и задължението на потребителя към гаранта по договора,
страните се съгласяват, че задължението по договора се погасява след погасяване на всички
суми и разходи, дължими в следствие на допусната забава и/или неизпълнение по договора
за кредит от страна на потребителя.
От гореизложеното следва, че между страните е налице правоотношение по договор за
поръчителство и съдът следва да се произнесе по релевираните от ищеца основания за
неговата нищожност. В тази насока съдът намира следното.
Уреденият в чл. 138 и сл. от ЗЗД договор за поръчителство представлява съглашение за
учредяване на обезпечение, поради което има акцесорен характер спрямо
правоотношението, за вземанията по което се поема поръчителството, но въпреки това
представлява самостоятелно съглашение, чиято правна валидност следва да се преценява
отделно. Макар законът да го урежда като едностранен безвъзмезден договор, няма правна
пречка в рамките на свободата на договаряне, поръчителството да бъде уговорено като
двустранно възмездно правоотношение. Съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 1 ЗЗД поръчителство
може да съществува само за действително задължение и щом договорът, за който се
поръчителства /в случая договор за потребителски кредит/ е недействителен, то същият не
може да породи действително задължение, за което да носи отговорност поръчителят.
Доколкото се касае за отделна правна сделка, недействителността на договора за
потребителски кредит сама по себе си не води автоматично до недействителност и на
договора за поръчителство, но поръчителят не би могъл да отговаря за изпълнение на
несъществуващо задължение, основано на нищожно правоотношение.
Различно, обаче, е положението в случаите, в които договорът за поръчителство само
формално представлява отделна гаранционна сделка, а в действителност се явява част от
кредитното правоотношение. В тези случаи поръчителство не съществува, а целта на
сделката е да се уговори допълнително възнаграждение за кредитора по договора за
потребителски кредит, в нарушение на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК. Доколкото в тези хипотези се цели постигане на запретен от закона правен
резултат чрез използване на законни средства /съставляващо дефиницията за заобикаляне на
закона/, то договорът за поръчителство е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и
обстоятелството, че той формално е сключен с различен правен субект от кредитора, не
може да доведе до неговото саниране.
Настоящата хипотеза е именно такава поради следните причини. На първо място това е
така, защото от извършената от съда служебна справка по партидата на „Ф. Б.“ ЕООД в
публичния ТРРЮЛНЦ се установява, че към датата на сключване на договора и към
настоящия момент върху дружеството се упражнява непряко контрол от „М. Ф. Г.“ АД. От
справка в публичния ТРРЮЛНЦ се установява се установява, че „М. Ф. Г.“ АД е част от
Съвета на директорите на „А. Ф.“ АД /дружеството- кредитодател/, поради което двете
дружества са свързани лица по смисъла на пар. 1, ал. 1, т. 6 от ДР на ТЗ.
Същевременно от клаузата на чл. 3, ал. 1, т. 3 от договора за предоставяне на заем /с
характер на договор за потребителски кредит/ се установява, че в хипотезата на обезпечение
4
на заема чрез дружество-поръчител, то следва да бъде одобрено от кредитора, т.е.
кредиторът едностранно определя кое дружество да бъде поръчител по кредита. На
следващо място от съдържанието на чл. 2, ал. 1 от договора за предоставяне на
поръчителство се установява, че възнаграждението на поръчителя е разсрочено на
погасителни вноски, чиито падежни дати се определят от падежите на погасителните вноски
по договора за потребителски кредит. На следващо място от клаузата на чл. 2, ал. 4 от
договора за предоставяне на поръчителство се установява, че „А. Ф.“ ООД е овластено да
приема вместо поръчителя изпълнение на задължението на потребителя за плащане на
възнаграждение по този договор и всички други вземания на поръчителя по този договор.
На последно място в чл. 11 от договора е уговорено право на поръчителя да прехвърли по
всяко време своите права по този договор /включително суброгационните права срещу
потребителя/ на всяко трето лице по своя преценка /включително кредитора по договора за
паричен заем или определено от него трето лице/.
От гореизложеното следва, че е налице договор за поръчителство, сключен с
предварително определено от кредитора по договора за потребителски кредит юридическо
лице-поръчител, представляващо свързано с кредитора дружество, като в договора е
предвидено възнаграждението за поръчителството да се плаща в полза на кредитора /а не на
поръчителя/ заедно с погасителните вноски по кредита, и е уговорена изрично възможността
суброгационните права на поръчителя да бъдат придобити възмездно чрез цесия от
определено от свързаните дружества трето лице, което от своя страна води до
възстановяване на платените от поръчителя суми. При тази правна конструкция
поръчителят нито носи риска от неизпълнение, нито реално получава уговореното
възнаграждение, нито упражнява суброгационните си права при плащане. Единственият
правен и икономически ефект от сделката е кумулиране в полза на „А. Ф.“ ООД на
допълнителен финансов приход от 130,86 лева, представляващ престацията на потребителя
по гаранционната сделка.
При липсата на който и да било от елементите от същественото съдържание на договора
за поръчителство се налага изводът, че процесната сделка не представлява такъв договор, а
по съществото си е съглашение за въвеждане на допълнително възнаграждение за кредитора
по договора за потребителски кредит, чието възникване му е било известно при сключването
на договора /възнаграждението за гарант е включено и описано в погасителния план към
договора за заем- л. 6 от делото/. Следователно възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство представлява част от общия разход по кредита за
потребителя по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, и е следвало да бъде включено при
изчисляване на годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. В случая това не
е сторено, поради което договорът за кредит се явява сключен в нарушение на
императивните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а процесният
договор за предоставяне на поръчителство е нищожен поради заобикаляне на закона на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД по изложените по-горе съображения.
Ето защо съдът намира, че предявеният установителен иск за прогласяване
5
нищожността на договора за предоставяне на поръчителство е основателен и следва да бъде
уважен.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски има единствено ищецът. Същият е сторил
разноски за държавна такса в размер на 50 лева, които следва да му се присъдят. Ищецът е
бил представляван безплатно по делото от адв. М. М. съгласно представен договор за правна
защита и съдействие от 15.11.2022г. Съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ минималното
адвокатско възнаграждение е 400 лева, към която сума следва да бъде прибавено начислено
ДДС в размер на 80 лева с оглед представените доказателства за регистрация по ДДС /л. 34
от делото/, тоест на адв. М. М. следва да се присъди общо 480 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Е. Г. М., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к., №, вх.,
ет., ап.,, срещу „Ф. Б.“ ЕООД, с ЕИК, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул., №,
ет., ап.,, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, нищожността на сключения между
страните Договор за предоставяне на гаранция № 959328 от 14.10.2021г.
ОСЪЖДА „Ф. Б.“ ЕООД да заплати на Е. Г. М. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
50 лева, представляваща сторените по делото разноски.
ОСЪЖДА „Ф. Б.“ ЕООД да заплати на адв. М. В. М., АК- гр. Пловдив, с адрес на
упражняване на дейността: гр. П., бул., №, ет., ап.,, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата
от 480 лева, представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство по
делото на Е. Г. М..
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6