РЕШЕНИЕ
№ 6
гр. Русе, 24.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ в публично заседание на тринадесети януари
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Силвия Павлова
Членове:Палма Тараланска
Михаил Драгнев
при участието на секретаря Ева Димитрова
като разгледа докладваното от Михаил Драгнев Въззивно търговско дело №
20214501000329 по описа за 2021 година
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
Подадена е жалба от „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД срещу
Решение № 260059 от 20.09.2021г. по гр.д. 374/2020г. по описа на РС- Бяла, с
което е отхвърлен иска на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД за
признаване за установено, че М. К. ИЛ., в качеството на кредитополучател
по договор за потребителски кредит № 2074527, сключен на 02.12.2015г.,
дължи на ищеца сумите, присъдени в издадена срещу нея Заповед за
изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 57/2020г. по описа на РС-
Бяла, а именно: сума от 8438,80лв., представляващи главница по 56 броя
неплатени погасителни месечни вноски за периода от 07.01.2017г. до
07.12.2021г., по отношение на които твърди, че е обявена предсрочна
изискуемост, считано от датата 19.09.2017г./дата на получаване на
уведомление за предсрочна изискуемост/; сумата от 1432,99лв.,
представляващи обезщетение за забава за периода от 07.01.2017г. до датата на
подаване на заявлението в съда 03.10.2019г., ведно със законната лихва. В
жалбата са наведени доводи за незаконосъобразност, неправилност и
необоснованост на първоинстанционното решение по подробно изложени
съображения. Иска се от въззивния съд да отмени решението на районния съд
и да постанови свое, с което да уважи предявения иск. Претендира
направените разноски.
В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба, в
1
който се сочи, че постановеното решение е правилно и законосъобразно. Иска
се от въззивния съд да остави без уважение жалбата и да потвърди
първоинстанционното решение.
Съдът констатира, че жалбата е подадена от процесуално легитимирана
страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт,
поради което е допустима.
Окръжният съд, като взе предвид оплакванията в жалбата, доводите на
страните и обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено
следното:
На 02.12.2015г. между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и М.
К. ИЛ. е сключен Договор за кредит № 2074527, с който е била отпусната
сумата от 10 000лв., платима на 72 месечни вноски, с плаващ лихвен процент,
формиран от фиксирана надбавка и пазарен лихвен индекс. За сключването
му е добавена такса за разглеждане на кредита в размер на 300лв. Годишният
процент на разходите по договора е изчислен на 15,36 %. Към договора са
приложени общите условия на дружеството и погасителен план. За
обезпечаване сумите по договора М.И. е била включена към колективна
застраховка „Кредитна Протекция Плюс“ пакет „Б“ с анюитетна вноска от
11,76 лв. На 03.12.2015г. сумата от 6900,41лв. е била преведена с платежно
нареждане по сметка на И. с IBAN: ***, а сумата от 3099,59 е използвана за
погасяване на дължимото по рефинансиран кредит № 1847345.
На 19.09.2017г. по Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ № Д-17-00187-1 и Приложение № 1 към него е прехвърлено
вземането към М. К. ИЛ. от „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД на
„Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД. С пълномощно към договора ДВ-
изпълнителен директор на „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД
упълномощава „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД да уведомява
съгласно чл. 99, ал. 3 от ЗЗД всички длъжници за цендиране на вземанията
им, като прилага и изрично Потвърждение за извършване на цесия на парични
вземания по чл. 99 от ЗЗД.
Изпратено е уведомително писмо № С-УКФ/2074527 за цесията до
М.И., с което се търси и изпълнение на цялото претендирано като остатъчно
задължение в размер на 9871,79лв., което е било изпратено по Български
пощи с обратна разписка до адреса, посочен в договора за кредит: гр. София,
ул. „*** и е върнато като неполучено.
На 06.07.2019г. ЧСИ ЙЦ рег. № ***, с район на действие СГС, е залепил
уведомление по реда на чл. 47 ГПК, след като е посетил горепосочения адрес
три поредни пъти, единият от които в неработен ден.
Изготвена е съдебно икономическа експертиза и допълнителна такава за
определяне на размера на непогасените задълженията на М.И. по Договор за
кредит № 2074527/02.12.2015г. и претендираните законни лихви.
При така установената и от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, същият неправилно е отхвърлил предявените от „Агенция за
2
събиране на вземанията“ ЕАД искове. Настъпването на предсрочната
изискуемост на договора не е единствено условие за пълно или частично
уважаване на иска по отношение на падежиралите вноски, както е приел
районният съд. Съдът не се е съобразил със задължителната практика на ВКС
в т.9 от ТР № 4/2013, ОСГТК, ВКС и т.1 ТР № 8/2017, ОСГТК, ВКС, съгласно
което предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване
дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна
изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата
на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.
Съдът констатира, че между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД
и „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД е бил сключен договор за цесия,
с приложението към който е било прехвърлено и вземането на М.И..
Неоснователно е възражението на въззиваемия относно несъобщаване на
цесията съгласно чл. 99, ал. 3 и 4 от ЗЗД.
Съгласно константната практика на ВКС изискването за съобщение от страна
на предишния кредитор е с цел да бъде избегнато двойно плащане от
длъжника. Възражение за несъобщаване или съобщаване от ненадлежно
упълномощено лице може да бъде наведено от длъжника само при
изпълнение на задължението към предишния кредитор, в противен случай то
е ирелевантно. Такава е и практиката залегнала в Решение № 173 от
15.04.2004 г. на ВКС по гр. д. 788/2003 г., ТК съгласно което:“
Неизпълнението му /на задължението за съобщаване по чл. 99, ал. 3 ЗЗД/ не
се отразява на действителността на договора за цесия, а води до неговата
непротивопоставимост на длъжника само тогава, когато съобщението за
сключването му се предхожда от изпълнение, престирано на досегашния
кредитор. От това следва ирелевантността на факта кога и на кого е съобщено
за прехвърленото вземане, след като по делото безспорно е било установено,
че задължението за главница по договора за заем не е погасено.“ и в
Определение № 987 от 18.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 867/2011 г., IV г. о.,
ГК: “ Длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомяване само
ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или
на овластено от този кредитор лице до момента на уведомлението.“
„Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД е упълномощена от
представител на предишния кредитор ДВ- изпълнителен директор на
„Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, да уведоми длъжника за
извършената цесия, което упълномощаване е законосъобразно и не
противоречи на чл. 99 ЗЗД. Константна практика на ВКС е, че уведомлението
за извършване на цесията е надлежно извършено и с получаване на исковата
молба. Същото в Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г.,
I т. о., ТК, съгласно което: „Уведомление, изходящо от цедента, но приложено
към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата,
съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 пр. първо
3
ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от
значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание
чл. 235, ал. 3 ГПК.“ и Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. №
12/2009 г., II т. о., ТК, съгласно което: „Доколкото законът не поставя
специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено
уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебното
производство по предявен иск за прехвърленото вземане не може да бъде
игнорирано.“ С оглед горното съдът намира, че задължението на М.И. е било
прехвърлено чрез цесия от „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД на
„Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД и това прехвърляне е
противопоставимо.
Съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно следи за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Потребител по
смисъла на § 13, т.1 от ЗЗП е всяко физическо лице, което придобива стоки
или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по
договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или
професионална дейност. Закона за потребителския кредит изрично в ал. 2 на
чл. 9, посочва, че страни по договора за потребителски кредит са
потребителят и кредиторът, като в алинея трета дава идентично с посоченото
по-горе определение за потребител, а именно: „Потребител е всяко физическо
лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа
извън рамките на своята професионална или търговска дейност.“ Несъмнено
М.И. е потребител по процесния договор за кредит съгласно дефиницията на
Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. След
извършена служебна проверка, а и с оглед наведени твърдения на ответника
съдът констатира, че договора за потребителски кредит и приложенията към
него, които са неразделна част от договора, не отговарят на изискванията на
чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 12, предл. последно от ЗПК, неспазването
на които водят до нищожност на договора на осн. чл. 22 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е да
докаже наличието на валиден договор, от който произтичат вземанията му.
Съдът констатира, че ищеца не е доказал, на първо място, че договора,
общите условия, които са неразделна част от него и договора за застраховка
са с изисквания от чл. 12, ал.1 ЗПК шрифт с размер не по-малък от 12. След
визуално сравнение съдът установи, че в представените от ищеца общи
условия към договора, използвания шрифт е очевидно по-малък по размер от
изискуемия от закона. Общите условия са неразделна част от договора и
следва да отговарят на същите изисквания за размер на шрифта, съгласно чл.
11, ал. 2, вр. чл. 5, ал. 4 ЗПК. Разпознаването на вид и размер на шрифта на
документ не изисква специални знания извън техническите такива, които
притежава всеки магистрат с оглед характера на работата, която извършва.
Сравняването на различни по размер шрифтове на текстове, пренесени на
4
хартиен носител, е лесно установимо посредством визуален анализ и за това
не са необходими специални знания. Още повече, както се посочи по-горе, в
тежест на ищеца е да докаже валидността на договора. При евентуални
твърдения от негова страна за промяна на размера на шрифта при копиране на
документа сам ищеца е следвало да представи оригинал или копие с
оригиналния размер без за това да му бъдат давани указания от съда. Също
така в негова тежест е било да изиска изготвяне на експертиза, ако сметне, че
размера на шрифта отговаря на изискването на ЗЗП и единствено използвания
вид шрифт, разстояние между буквите или друго обстоятелство, свързано с
форматиране на текста, би могло да заблуди проверяващия го орган. Също
така следва да се посочи, че съгласно Определение ECLI:EU:C:2021:268 от
14.04.2021г. на шести състав на съда, член 10, параграф 2 и член 22, параграф
1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23
април 2008 година относно договорите за потребителски кредити трябва да се
тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която налага
всички елементи на договор за потребителски кредит да бъдат представени с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт — не по-малък от 12. Това извикване
се отнася и до размера на шрифта на договора за застраховка, който е
неразделна част от договора за кредит, както е видно не само от предмета му
да бъде обезпечено вземането по кредита, но и начина му на сключване,
непосредствено съпровождащо сключването на договора за кредит и
включването на премията по него в годишния процент на разходите, и в
разбивката на дължимите суми по погасителния план към кредита. При
визуално съпоставяне на размера на шрифта на този договор и общите
условия към него е видно, че се разминава с договора за потребителски
кредит, като той е изписан с още по-малък размер на шрифта.
Не е спазено и изискването на чл. 11, ал. 1 , т. 12, предл. последно ЗПК,
съгласно което когато лихвеният процент не е фиксиран или когато
допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за
кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се
в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на
допълнителните разходи съгласно договора за кредит. Тълкувано
систематично и с оглед целта на закона съдът намира, че изискването на чл.
11, ал. 1, т. 12 ЗПК за информацията, съдържаща се в погасителния план, се
отнася не само до последващо поискан такъв, но и до първоначално
изготвения план в изпълнение на задължението по т. 11 на същия член. Съдът
констатира, че договора за кредит не е сключен с фиксиран, а с променлив
лихвен процент, като той се изчислява въз основа на фиксирана надбавка
събрана с пазарен лихвен индекс. Съгласно чл. 5а) от допълнителните
разпоредби на ЗПК "Променлив лихвен процент по кредита" е лихвеният
процент, предвиден в клауза на договора за кредит, по силата на която
кредиторът и потребителят уговарят, че приложимият към договора за
потребителски кредит лихвен процент се формира на база на променлива
компонента (референтен лихвен процент) и фиксирана надбавка.
5
Фиксираната надбавка не може да бъде променяна едностранно за целия срок
на договора за кредит. Наличието на променлив лихвен процент е видно от
договора, а и бива признато от ищеца с твърденията му, че при последващи
изменения на индекса лихвения процент по договора е спаднал до 10,614% и
в последствие се е увеличил на 14,614%. Закона е въвел, с цел защита на
потребителите на кредити, условие в приложения погасителен план изрично
да бъде посочено, че той важи само до последваща промяна на лихвения
процент, когато той не е договорен като фиксиран. Това изискване се поставя,
за да може длъжникът да научи, че определените в плана месечни вноски
подлежат на промяна, независимо дали тази промяна е по обективни
критерии, като изменение в пазарни индекси, или по други показатели.
Липсата на информация в плана за възможната промяна на лихвения процент
води до нарушение на правилата на чл. 11, ал. 1 , т. 12, предл. последно, вр.
чл. 11, ал. 1 , т. 11 ЗПК.
Съдържанието на договора не отговаря и на изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, съгласно което в него следва да бъде посочен годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Видно от договора е, че въпреки че
е определен ГПР, не са посочени взетите предвид допускания, описани в
приложение № 1 на ЗПК, при определянето му. Неотносима е практиката на
някой окръжни съдилища, често сочена от „Агенция за събиране на
вземанията“ ЕАД, за неприложимост на изискването за посочване на
допусканията за изчисляване на ГПР при наличие на погасителен план,
доколкото тя се отнася само до договори с фиксиран лихвен процент. Също
така практиката по въпроса не е еднопосочна, като в обратния смисъл са
например- Решение № 30 от 9.03.2020 г. на ОС - Русе по в.т.д. № 33/2020 г.и
Решение № 35 от 22.03.2018 г. на ОС - Русе по в.т.д. № 3/2018 г.
Тъй като не са спазени горепосочените изисквания, според чл. 22 ЗПК
договорът е недействителен и заемополучателят дължи чистата стойност на
кредита, т. е. главницата /чл. 23 ЗПК/. Главницата по договора е 10 000 лв.,
като призната от ищеца като платена е сумата от 3853,55лв. Следователно
дължима остава сумата от 6 146,45лв., представляваща неизплатена главница
по Договор за кредит № 2074527/02.12.2015г. Съгласно чл. 23 ЗПК последица
от обявяване на нищожността на договора е отпадането на дължимите лихви,
разноски и други плащания към него, поради което съдът намира, че не се
дължи и лихва за забава. Недължимостта на лихва, независимо дали по
характера си е възнаградителна или за забава, е предвидена от Закона за
потребителския кредит като санкция за недобросъвестно договарящия
кредитор по договор за потребителски кредит. Законната лихва след подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК чрез
пощенска пратка на 27.09.2019г. като последица от съдебното предявяване на
претенцията се дължи.
6
Последица от обявяването на договора за нищожен е, че отпуснатата в
заем сума става незабавно изискуема, като недължимо платена поради липса
на основание. Следователно въпроса за настъпване на предсрочната
изискуемост на кредита не подлежи на разглеждане от съда.
Съдът намира, че не е бил надлежно сезиран и няма да обсъжда
предявения в условията на евентуалност осъдителен иск за същата сума.
Искането на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД е било оставено без
разглеждане с Решение № 260059 на 20.09.2021г., което в тази му част има
характера на определение. Съдът в решението си е указал, че акта в тази му
част подлежи на обжалване в едноседмичен срок от съобщаване на страните,
който е изтекъл на 08.10.2021г., докато въззивната жалба е подадена на
14.10.2021г. Следователно определението, с което е оставен без разглеждане
осъдителния иск на дружеството, е влязло в сила, а жалбата против него е
просрочена.
С оглед така приетата обстановка, съдът намира решението на
районният съд за частично неправилно и го отменя, като вместо това уважава
исковете на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД до размера на
непогасената от длъжника М.И. главница в размер от 6146,45лв.
По разноските:
Материалния интерес на предявените искове е в размер на 8438,80лв.
главница и 1432,99лв. обезщетение за забава или общо 9 871,79лв. Уважената
част от иска е 6 146,45лв., а отхвърлената е 3 725,34 лв.
В изпълнителното производство: „Агенция за събиране на
вземанията“ ЕАД е направила разноски за платена държавна такса в размер
на 197,44лв./л.6/ и иска присъждане на 50лв. юрисконсултско
възнаграждение, изчислено съгласно чл. 26 от Наредбата за заплащането на
правна помощ, което следва да се присъди на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37
ЗПП. За заповедното производство „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД
е направила разноски в общ размер от 247,44лв., а дължими съобразно
уважената част от иска са 154,06лв.
В първата инстанция: „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД е
направила разноски за платена държавна такса в размер на 197,44лв./л.40/,
150лв./л.87/ депозит за възнаграждение на вещо лице и иска присъждане на
250лв. юрисконсултско възнаграждение, изчислено съгласно чл. 25,ал.1 от
Наредбата за заплащането на правна помощ. Съдът намира, че с оглед
ниската правна и фактическа сложност на делото следва да се присъди
юрисконсултско възнаграждение в минимален размер от 100лв. на осн. чл.
78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащането на
правна помощ. Със списък по чл. 80 ГПК „Агенция за събиране на
вземанията“ ЕАД променя искането си за присъждане на 50лв.
юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство на 100лв., което
изменение е недопустимо. В списъка е посочено още, че се търси
допълнително възнаграждение за вещото лице, но не е посочен размерът му.
7
На вещото лице е платено възнаграждение от 164,50 лв./л.154/, но не е
направено изрично искане за плащането му. В съответствие с практиката на
ВКС, обективирана в Определение № 546 от 16.10.2015 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 2014/2015 г., I т. о., ТК и Определение № 47 от 11.03.2021 г. на ВКС по гр.
д. № 2827/2019 г., II г. о., ГК, съдът намира, че е ограничен от включените в
списъка разходи на страната и не следва да присъжда непоисканите от нея
разноски. „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД е направила в
първоинстанционното производство разноски за общо 447,44лв., а дължими
съобразно уважената част от иска са 278,59лв.
М.И. е сключила договор за правна помощ и съдействие с адв. МК и
Д.Т. без да заплаща адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ЗА /л.58/,
като съдът е определил такова с Определение № 260086/01.11.2021г. на
823,58лв., което се явява минималното за предявените искове. Съответно при
съотношение уважена-отхвърлена част на иска дължими остават 310,80лв.
Във въззивната инстанция:
„Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД е направила разноски за
платена държавна такса в размер на 197,44лв./л.13/ и иска присъждане на
150лв. юрисконсултско възнаграждение, изчислено съгласно чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащането на правна помощ. Съдът намира, че с оглед ниската
правна и фактическа сложност на делото следва да се присъди
юрисконсултско възнаграждение в минимален размер от 100лв. на осн. чл.
78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащането на
правна помощ. „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД е направила във
въззивното производство разноски за общо 297,44лв., а дължими съобразно
уважената част от иска са 185,19лв.
М.И. е сключила договор за правна помощ и съдействие с адв. МК и
Д.Т. без да заплаща адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ЗА /л.26/,
като минималното адвокатско възнаграждение съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от
Наредбата № 1 е 823,58лв. Съответно при съотношение уважена-отхвърлена
част на иска дължими остават 310,80лв. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА
адвокатското възнаграждение при предоставена безплатна правна помощ
следва да се присъди директно на адвоката, предоставил помощта- адв. МК и
адв. Д.Т.. Съдът задължава същите да посочат банкова сметка, на която да
бъде извършено плащането на дължимото им възнаграждение от страна на
„Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД.
Мотивиран така, окръжният съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260059 от 20.09.2021г. по гр.д. 374/2020г. по
описа на РС- Бяла в частта, с която е отхвърлен искът на „Агенция за
събиране на вземанията“ ЕАД за признаване за установено, че М. К. ИЛ., в
качеството на кредитополучател по договор за потребителски кредит №
8
2074527, сключен на 02.12.2015г., дължи на ищеца сумите, присъдени в
издадена срещу нея Заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.
№ 57/2020г. по описа на РС-Бяла в размер до 6146,45лв., представляващи
главница по 56 броя неплатени погасителни месечни вноски за периода от
07.01.2017г. до 07.12.2021г., като вместо това ПОСТАНОВИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че М. К. ИЛ., ЕГН: **********, с
адрес: с. ***, ДЪЛЖИ на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Люлин“, бул.
„Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда „Лабиринт“, ет. 2, оф. 4,
представлявана от Д. Б. Б., сума от 6146,45лв., представляваща главница по
договор за потребителски кредит № 2074527, сключен на 02.12.2015г.,
присъдена в издадена срещу нея Заповед за изпълнение на парично
задължение по ч.гр.д. № 57/2020г. по описа на РС-Бяла, ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението на 27.09.2019г.
ОСЪЖДА М. К. ИЛ. да заплати на „Агенция за събиране на
вземанията“ ЕАД сумата от 617,84 лв. , разноски по делото.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД да заплати на адв.
МК и адв. Д.Т. сумата от 621,60 лв. , разноски по делото.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260059 от 20.09.2021г. по гр.д.
374/2020г. по описа на РС- Бяла в останалата му част.
Решението подлежи на обожаване пред ВКС в едномесечен срок.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9