№ 9602
гр. София, 26.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 154 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ДАНИЕЛА Б. АЛЕКСАНДРОВА
при участието на секретаря МИХАЕЛА М. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от ДАНИЕЛА Б. АЛЕКСАНДРОВА Гражданско
дело № 20211110171078 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано, въз основа на искова молба, подадена от М.
П. СТ. против „.................“ ЕООД /с ново наименование "........." ЕООД, съгласно вписване в
Търговския регистър от 21.03.2022 г./, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал.
1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 23 вр. с чл. 22 ЗПК за осъждане на ответното дружество да
заплати на ищеца сума в размер на 160,86 лв., представляваща неоснователно платена
стойност по договор за потребителски кредит от 18.01.2017 г., ведно със законната лихва от
10.12.2021 г. до изплащане на вземането.
Ищецът твърди, че на 18.01.2017 г. с ответника са сключили договор за предоставяне
на потребителски кредит в размер на 1 000 лева. Твърди, че е заплатил общо сумата от
1 160, 86 лв. по договора за кредит, като счита, че всичко заплатено над размера на чистата
стойност на кредита, подлежи на връщане на основание чл. 23 ЗПК. Излага съображения за
недействителност на процесния договор от 18.01.2017 г., поради неспазване на
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Цитира практика на СЕС и Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за
потребителски кредит. Моли съда да осъди ответното дружество да му заплати сумата в
размер на 160, 86 лева, представляваща недължимо платена сума по договор за сключен
потребителски кредит от 18.01.2017г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на
исковата молба /21.12.2021г./ до окончателното й изплащане. Претендира разноски.
Ответникът оспорва предявените искове като неоснователни и недоказани. Твърди, че
клаузите по договора за кредит и в частност тези, уреждащи размера на годишния лихвен
процент били изцяло съобразени с императивните разпоредби на ЗПК. Твърди още, че
таксата експресно разглеждане, представлявала възнаграждение, дължимо за самостоятелна
услуга, която ответното дружество предоставило на ищеца преди сключване на договора и
която услуга нямала връзка с условията и параметрите на договора за кредит, отнасящи се
до определяне размера на заплащането на възнаграждението и ползване на предоставения
кредит. Твърди още, че съгласно т.5.1 от общите условия „кредитополучателят има право да
се откаже от договора за кредит, без да дължи обезщетение за неустойка и без да посочва
причина за това пред кредитора. Това право можело да се реализира в срок до 14 дни от
сключването на договора за кредит. Излага съображения, че невярно било твърдението на
ищеца, че съществувала разлика между посочената в процесния договор за потребителски
1
кредит сума, която била подлежаща на връщане, тъй като при кандидатстване за отпускане
на сумата от 1000 лева ищецът получил необходимата информация относно стойността на
кредита, сумата, която трябвало да заплати на падежната дата и срокът, в който трябвало да
върне кредита. Излага съображения, че несъстоятелно било твърдението на ищеца, че
договорът за кредит бил сключен, поради крайна необходимост и явно неизгодни условия.
Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено
следното от фактическа и правна страна:
По иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че е извършено
плащане на исковата сума, чието възстановяване претендира, както и обстоятелството, че
същата е недължима. Ответникът следва да установи, че я е получил на валидно правно
основание.
С доклада по делото е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че между страните е сключен договор за кредит № **********/18.01.2017
г., по силата на който ответникът е предоставил на ищцата кредит в размер на 1000 лв.
От съдържанието на приетия по делото договор за кредит № **********/18.01.2017 г.
се установява, че договорът е сключен за срок от 12 дни, като ищцата е поела задължението
да върне заемната сума, ведно с начислена лихва и такса, възлизаща в общ размер на 1160,86
лв. чрез еднократно плащане с падеж на 30.01.2017 г. Видно от графите на първа страница
от договора, между страните е уговорен ГЛП в размер на 40,79 % и ГПР – 50 %. Установява
се още, че в договора е уговорена допълнителна услуга по експресно разглеждане на
заявката за кредит, за което кредитополучателят се е задължил да плати такса в размер на
147,45 лв. В договора е посочено, че кредитополучателят се съгласява и с общите условия на
кредитора, които са неразделна част от договора за кредит.
От приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което съдът
кредитира изцяло като компетентно, логично и обосновано изготвено, се установява, че на
27.01.2017 г. кредитополучателят М. П. СТ. е заплатила на кредитора „.................“ ЕООД
сума в размер на 1160,86 лв. с основание погасяване на задължения по договор за кредит №
**********. Вещото лице е посочило, че с внесената сума са погасени задължения по
кредита както следва: 1000 лв. главница, 13,41 лв. възнаградителна лихва и 147,45 лв. такса
за експресно разглеждане. Изяснено е, че предвид размера на всички дължими суми по
договора за кредит и срокът за погасяване, при прилагане на нормативно установената
формула в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК действителният размер на ГПР възлиза на
598,92 %. Следователно, съдът намира за установена първата предпоставка от фактическия
състав на предявения иск – наличие на извършено от ищеца плащане на исковата сума към
ответника.
В случая се касае за сключен договор за кредит, страни по който са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за кредит са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребителите, а приетият по делото договор за кредит е по правната си същност договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това
2
число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно,
както и на специалните правила по ЗПФУР.
Предявеното в настоящото производство вземане произтича от твърдения за сключен
между страните договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, какъвто,
съобразно разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР, е всеки договор, сключен между доставчик и
потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно
или повече. Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, „средство за
комуникация от разстояние“ е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на
услуги от разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на доставчика
и на потребителя. Несъмнено използването на електронни формуляри в интернет,
провеждането на разговори по телефон и изпращането на писма по имейл представляват
средства за комуникация от разстояние и предвид изложените от ищеца твърдения за
методите на сключване на процесния договор, правоотношението между страните попада в
приложното поле на посочения нормативен акт.
Съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови
услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за
предоставяне на информацията на потребителя, както и че е получил съгласието на
потребителя за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и т. 3), като за доказване на посочените
обстоятелства се прилага разпоредбата на чл. 293 ТЗ, а в случаите на електронни изявления
– Законът за електронния документ и електронния подпис (в действащата редакция към
м.01.2017 г.). Същевременно съгласно императивната разпоредба на чл. 22 ЗПК когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен.
Видно от приетия по делото стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредит се установява, че ответникът е изпълнил задължението
си за предоставяне на преддоговорна информация. Както се посочи и по-горе, доколкото се
касае за сключен договор от разстояние при условията на ЗПФУР чрез онлайн платформата
на ответника, съдът намира, че е изпълнена изискуема форма за траен носител по смисъла
на чл. 10, ал. 1 ЗПК. Предвид това, съдът намира за неоснователни наведените твърдения за
липса на съгласие за сключване на договора от разстояние, като индиция в тази насока е и
обстоятелството, че ищцата е усвоила предоставения кредит, респ. е върнала сумата, за
която се е задължила.
На следващо място, съдът не споделя съображенията на ищеца за липса на съществен
елемент от договора за кредит, тъй като не бил посочен общият размер на кредита. Видно от
първа страница на приетия по делото договор е посочен размера на сумата, която се отпуска
– 1000 лв., както и общата дължима сума – 1160,86 лв. Поради това следва извод, че
кредиторът е спазил изискването на чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК.
По отношение на наведените доводи за нищожност на съглашението поради
противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съдът намира същото за неоснователно. Според
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин, като с нормата чл. 19, ал. 1 ЗПК е посочено, че годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Според чл. 19, ал. 5 и ал. 6 ЗПК
3
надвишаването на максималния императивен размер на годишния процент на разходите
/ГПР/ не води до нищожност на целия договор, а също така не води и до нищожност на
всички лихви и разходи по договора, а води до нищожност единствено и само на клаузите,
които надвишават максималния допустим размер над 5 пъти законната лихва за забава по чл.
19, ал. 4 ЗПК. В случая в съглашението е посочен ГПР в размер 50 %, като съобразно
заключението на вещото лице в него не е включен разходът за такса за експресно
разглеждане. Доколкото клаузата за такса за експресно разглеждане е относително
самостоятелна по отношение на целия договор, респ. и без съответната клауза договорът би
имал правно действие, съдът намира, че не е налице нищожност на целия договор. В случая
този порок е относим за наличието на частична недействителност на съответната
неравноправна клауза на основание чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, чл. 146, ал. 5 ЗЗП и чл. 19,
ал. 5 ЗПК.
На следващо място ищецът навежда противоречие на сключения договор с
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, съгласно която договорът за кредит следва да
съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни
обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за
всички приложими лихвени проценти. Съдът намира, че в сключения договор това
изискване е спазено като е посочен ГЛП в размер на 40,79 %, а в чл. 6 от общите условия са
посочени и условията за прилагане на лихвения процент. От друга страна, не са налице
релевираните от ищеца съображения за противоречие на уговорената възнаградителна лихва
с добрите нрави, доколкото същата съответства на законовите изисквания, тъй като не
надвишава петкратния размер на законната лихва /арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК/.
На следващо място ищецът навежда противоречие на сключения договор с
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, съгласно която договорът за кредит следва да
съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен
план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
Съдът намира, че в случая това изискване също е спазено, тъй като погасителният план е
инкорпориран на първа страница от договора чрез посочване на падежа – 30.01.2017 г.,
доколкото се касае за еднократно връщане на заемната сума.
По отношение на наведеното противоречие на договора с чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК,
съгласно който договорът следва да съдържа наличието или липсата на право на отказ на
потребителя от договора, респ. срок и условия за упражняване на това право, съдът намира
същото за неоснователно. Видно от клаузата на чл. 5 от общите условия това изискване е
спазено, като е разписан редът, по който кредитополучателят може да упражни правото си
на отказ от договора.
По изложените съображения, съдът приема, че сключеният между страните договор
за кредит е действителен, доколкото не страда от пороците, посочени в чл. 22 ЗПК, респ.
налице е валидно възникнало облигационно отношение.
По отношение на евентуалното въведено твърдение за унищожаемост на договора
поради крайна нужда, съдът намира, че твърдяната крайна нужда остана недоказана в хода
на процеса, като в този смисъл не може да се прави извод само от твърденията на ищеца, че
кредитните суми са били необходими поради липса на други средства, за което и не се
представиха никакви доказателства.
Предвид гореизложеното следва да се прецени оспорената като неравноправна клауза
за такса за експресно разглеждане. Съгласно чл. 2, ал. 2 от общите условия кредиторът
предоставя възможност на кредитополучателя да заяви изрично получаването на
4
допълнителна незадължителна услуга за експресно разглеждане на кандидатура за кредит,
която гарантира експресна обработка на кандидатурата на кредитополучателя. Услугата
експресно разглеждане гарантира получаването на отговор на искането за отпускане на
кредит до 15 минути от изпращането му. Съобразно клаузата на чл. 2, ал. 4 от общите
условия за услугата експресно разглеждане на кандидатури на кредитополучателя,
последният дължи такса за експресно разглеждане, която се изчислява спрямо сумата на
кредита и периода на договора за кредит, като общата дължима сума се вписва в
специалните условия към договора за кредит. Съдът намира, че посочените клаузи
противоречат на императивната норма на чл.10а, ал.2 ЗПК, съгласно която кредиторът не
може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Отделно от това, с начисляване на таксата в тежест на
кредитополучателя се вменява задължение да заплати цена за определено действие, което
кредиторът така или иначе следва да извърши преди да сключи с кредитополучателя договор
за кредит. В този смисъл съдът не споделя направеното от ответника възражение, че
уговорената такса не представлява част от облигационната връзка между страните, а
предхожда нейното възникване, доколкото таксата е уговорена в договора и е включена в
размера на общата дължима сума по договора. Нищожните клаузи не пораждат действие
между страните, поради което се налага извод, че платената от ищеца сума в размер 147,45
лв., представляваща такса за експресно разглеждане е получена от ответника, без да е
налице основание за това.
Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че
предявеният иск е основателен до размера от 147,45 лв., като за горницата до пълния
предявен размер от 160,86 лв. следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По разноските:
С оглед изхода от спора право на разноски имат и двете страни. На основание чл. 78,
ал. 1 ГПК на ищеца следва да се присъдят разноски съразмерно на уважената част от иска в
размер общо на 320,82 лв. за държавна такса и депозит за съдебно-счетоводна експертиза.
Видно от представените доказателства ищцата е сключила договор за правна защита и
съдействие с адв. Искрен Николов, като е уговорена безплатна правна защита на основание
чл. 38, ал.1, т.2 ЗА. Ето защо, в полза на адв. Николов следва да се присъди адвокатско
възнаграждение съобразно уважената част от иска в размер на 274,99 лв., при съобразен
размер на минималните адвокатски възнаграждение съгласно чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от
9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има и ответникът съразмерно на
отхвърлената част от иска в размер на 8,34 лв. за юрисконсултско възнаграждение в
минимален размер, което на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащане на правната помощ съдът определя първоначално на 100 лв.
Воден от горното, Софийски районен съд, 154 състав
РЕШИ:
ОСЪЖДА „.................“ ЕООД /с ново наименование "........." ЕООД, съгласно
вписване в Търговския регистър от 21.03.2022 г./, ЕИК ................, със седалище и адрес на
управление АДРЕС, представлявано от З. С. Р. и А. М. да заплати на М. П. СТ., ЕГН
**********, адрес: АДРЕС на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 23 вр. с чл.
22 ЗПК сумата в размер на 147,45 лв., представляваща неоснователно платена стойност по
договор за потребителски кредит от 18.01.2017 г., ведно със законната лихва от 10.12.2021 г.
до изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над 147,45 лв. до пълния
5
предявен размер от 160,86 лв.
ОСЪЖДА „.................“ ЕООД /с ново наименование "........." ЕООД, съгласно
вписване в Търговския регистър от 21.03.2022 г./, ЕИК ................, със седалище и адрес на
управление АДРЕС, представлявано от З. С. Р. и А. М. да заплати на М. П. СТ., ЕГН
**********, адрес: АДРЕС на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в размер от 320,82 лв.
ОСЪЖДА „.................“ ЕООД /с ново наименование "........." ЕООД, съгласно
вписване в Търговския регистър от 21.03.2022 г./, ЕИК ................, със седалище и адрес на
управление АДРЕС, представлявано от З. С. Р. и А. М. да заплати на адв. И. П. Н., ЕГН
********** на основание чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение в размер от 274,99 лв.
ОСЪЖДА М. П. СТ., ЕГН **********, адрес: АДРЕС да заплати на „.................“
ЕООД /с ново наименование "........." ЕООД, съгласно вписване в Търговския регистър от
21.03.2022 г./, ЕИК ................, със седалище и адрес на управление АДРЕС, представлявано
от З. С. Р. и А. М. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски в размер от 8,34 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6