Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
02.03.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на пети февруари две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 7129 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № ІІ-71-44 от 07.08.2015г. по гр.д. № 21055/2013г. Софийски
районен съд, 71 състав: Не приел за съвместно разглеждане предявения от Ц.Ц.Д.,
ЕГН **********, срещу „П.Ю.“ ЕАД (правоприемник на „Озеленяване“ ЕАД), ЕИК *******,
осъдителен иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за присъждане на сума в размер на
43 000 лв., представляваща мораторна лихва върху вземането по чл. 225, ал. 3 КТ, изтекла в периода от 29.07.1999г. до 28.10.2010г.; Отхвърлил предявения от Ц.Ц.Д.,
ЕГН **********, срещу „П.Ю.“ ЕАД (правоприемник на „Озеленяване“ ЕАД), ЕИК *******,
осъдителен иск с правна квалификация чл. 225, ал. 3 КТ за заплащане на сумата
от 140 000 лв. в обезщетение на вредите от незаконното му недопускане до работа
в периода от 29.07.1999г. до 28.07.2010г. на длъжността „енергетик” в „Озеленяване”
ЕАД, на която е бил възстановен с решение по гр.д. № 8414/1995г. на СРС, 67
състав.
С определение № 96582 от 20.04.2017г. по същото дело са оставени без
уважение молбите на Ц.Ц.Д. от 14.09.2017г. и 17.09.2017г. за допълване на
решение № ІІ-71-44 от 07.08.2015г.
От ищеца Ц.Ц.Д. са подадени: въззивна жалба вх. № 1090545/23.09.2015г.
(неправилно приложена на л. 5 – 6 от приложеното ч.гр.д. № 13745/2015г. на СГС,
ІІ-Б състав) срещу решение № ІІ-71-44 от 07.08.2015г.; частна жалба вх. №
1089413/17.09.2015г. (неправилно приложена на л. 3 от ч.гр.д. № 13745/2015г. на
СГС, ІІ-Б състав) срещу решението от 07.08.2015г. в частта, имаща характер на
определение, с която не е приет за разглеждане и по същество е прекратено
производството по делото в частта му по иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 43 000 лв.; въззивна жалба вх. № 5139960/26.09.2017г. (приложена
в кориците на първоначално образуваното в.гр.д. № 8824/2016г. на СГС, ІІ-Б
състав – л. 23), с която се твърди нищожност и недопустимост на решение № ІІ-71-44
от 07.08.2015г.; жалба вх. № 5139957/26.09.2017г. (л. 24 от в.гр.д. №
8824/2016г. на СГС, ІІ-Б състав), срещу определение № 96582 от 20.04.2017г.
С въззивна жалба вх. № 1090545/23.09.2015г. въззивникът поддържа, че
атакуваното първоинстанционно решение е неправилно. Съдът не съобразил факта,
че ответникът не е оспорил искането на ищеца в исковата молба, изразено в неподаване
на отговор в срока по чл. 131 ГПК. Не било съобразено и че ищецът се явил в
проведеното първо открито съдебно заседание, а ответникът не се явил. В мотивите
си първостепенният съд приел, че неправилно е дал указания за представяне на
отговор, но с решението си не отменил доклада по делото. В решението нямало
констатация, че ответникът не е подал отговор, не се явил в първото открито
съдебно заседание и като следствие от това съдът не приложил закона, касаещ
основателността на иска. СРС не съобразил също, че със заповед № 218/1999г.
ищецът бил уволнен от длъжност с място на работа цех „Спомагателни дейности“,
каквато ищецът никога не бил заемал. Ищецът бил възстановен при отмяна на
заповед № 218/1999г. на длъжността преди уволнението „енергетик“ в
„Озеленяване“ ЕАД, а не бил възстановен на длъжност с място на работа цех
„Спомагателни дейности“. Ответникът не допуснал ищеца до работа именно на
длъжността „енергетик“ в „Озеленяване“ ЕАД, на която бил възстановен от съда. Ответникът
умишлено уволнил ищеца от длъжност, каквато той не заемал и по този начин не го
допускал на длъжността, която заема по трудов договор, в случая по силата на
решение по гр.д. № 8414/1995г. на СРС, 67 състав. Ответникът знаел за това
обстоятелство, видно от отказа на ищеца да подпише допълнително споразумение №
461/16.06.1999г. Съдът неправилно приел, че „тя погасява за в бъдеще това
задължение“ - именно със заповед № 218/1999г. ответникът отказал да допусне
ищеца до работа. Ответникът се съгласил с исканията на ищеца в исковата молба и
не ги оспорил с отговор, както и не се явил в първото съдебно заседание по
делото. Той бил длъжен да допусне ищеца до работа на длъжността „енергетик в
„Озеленяване“ ЕАД. Поради това се иска отмяна на атакуваното решение. С жалба
вх. № 5139960/26.09.2017г. поддържа, че решението от 07.08.2015г. е нищожно по
съображения, че съдът не се произнесъл по молба от 05.11.2013г. и в съдебно
заседание от 07.11.2013г. съгласно чл. 238, ал. 1 ГПК, с което нарушил чл. 239,
ал. 1 ГПК и не постановил неприсъствено решение при наличие на предпоставките
за това – по първоначално образуваното гр.д. № 12355/2010г. на СГС, І-4 състав ответникът
не подал отговор на исковата молба, и въпреки че бил предупреден за
последиците, не се явил в проведеното първо открито съдебно заседание на
04.05.2011г.. Съгласно чл. 118 ГПК, извършените от СГС, І-4 състав действия
запазвали силата си пред СРС, 71 състав. Поради това, след като липсвало
произнасяне от СРС съгласно чл. 239, ал. 1 ГПК и при наличие на направено
искане от ищеца, атакуваното решение било нищожно, недопустимо. С жалба вх. №
5139961/26.09.2017г. (л. 85 от делото на СРС) също твърди нищожност на
решението по съображения, че по гр.д. № 12355/2010г. на СГС, І-4 състав било
прието, че правното основание на иска било в чл. 344, ал. 1 КТ, и съгласно чл.
218, изр. 2 ГПК това трябвало да бъде правното основание, а СРС се произнесъл
по иск с правно основание чл. 225, ал. 3 КТ. Съгласно чл. 214 ГПК, съдът не
можел по своя инициатива да изменя основанието на иска, поради което СРС
постановил нищожно, недопустимо решение.
С частна жалба вх. № 1089413/17.09.2015г. срещу решението от 07.08.2015г. в
частта, имаща характер на определение, въззивникът навежда доводи за
неправилност. Допълнителната молба от 04.05.2011г. била подадена преди първото
заседание по делото и искът бил приет за разглеждане с определение на съда от
04.05.2011г. СРС неправилно тълкувал чл. 214, ал. 2 ГПК. Поради това се иска
отмяна на решението в частта, имаща характер на определение.
С жалба вх. № 5139957/26.09.2017г. срещу определение № 96582 от
20.04.2017г. се иска отмяна на атакувания акт по съображения, че СРС следвало
да се произнесе по подадените молби с решение по всяка една от молбите от
14.09.2017г. и 17.09.2017г.
Съображения излага в писмена защита от 11.02.2020г., с която поддържа, че
атакуваното решение следва да бъде обезсилено и делото – върнато на СГС по прекратеното
гр.д. № 12355/2010г. на СГС, І-20 състав за произнасяне по искането на ищеца от
17.12.2012г. за постановяване на неприсъствено решение.
Въззиваемата страна „П.Ю.“ ЕАД (конституирано по реда на чл. 227 ГПК като
правоприемник на заличеното в хода на делото „Озеленяване“ ЕАД) с отговор по
реда на чл. 263, ал. 1 ГПК (в оригинал на л. 8 – 9 от ч.гр.д. № 13745/2015г. на
СГС) оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди атакуваното решение като
правилно. Претендира разноски. С отговор на жалба вх. № 5139957/26.09.2017г. (л.
6 от ч.гр.д. № 13745/2015г. на СГС) оспорва и тази жалба като неоснователна,
като същевременно поддържа и че същата е подадена след изтичане на срока за
обжалване на определението от 20.04.2017г. В открито съдебно заседание на
05.02.2020г. чрез процесуален представител въззиваемият оспорва подадените от
ищеца жалби и моли съда да потвърди атакуваните съдебни актове. Съображения
излага в писмени бележки от 12.02.2020г.
Съдът приема, че жалбите, с които е сезиран, са процесуално допустими като
подадени от надлежна страна, срещу подлежащи на обжалване съдебни актове и в
съответните процесуални срокове. Въззивна жалба вх. № 1090545/23.09.2015г. е подадена
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК; Доколкото в жалба вх. № 5139960/26.09.2017г. се
твърди нищожност и недопустимост на атакуваното решение, а за валидността и
допустимостта на атакувания акт съдът следи и служебно, въззивният съд приема,
че тази жалба представлява допълнение на подадената в срок въззивна жалба; Частна жалба вх. № 1089413/17.09.2015г. срещу
решението от 07.08.2015г. в частта, имаща характер на определение, е подадена в
срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, указан и в първоинстанционното решение; Атакуваното
определение (по правната си същност решение), постановено по реда на чл. 250 ГПК, първоначално е връчено на ищеца на 10.08.2017г. (съобщение на л. 76 от
делото на СРС). Видно от последвалите молби на ищеца за посочване на срока за
обжалване и обективираното върху определението разпореждане №
201703/25.08.2017г., определението с указания по какъв ред и в какъв срок
подлежи на обжалване е връчено на ищеца на 13.09.2017г. (съобщение на л. 87 от
делото на СРС). Въззивна жалба вх. № 5139957/26.09.2017г. срещу определение №
96582 от 20.04.2017г. е постъпила в съда в указания двуседмичен срок, поради
което същата е допустима.
За да се произнесе по основателността на жалбите, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
С искова молба вх. № на СГС 75088/28.10.2010г., въз основа на която
първоначално е било образувано гр.д. № 12355/2010г. на СГС, І-4 състав ищецът
твърди, че с влязло в сила на 28.07.2010г. решение по гр.д. № 1332/2000г. на СГС, ІІ-А отделение, бил възстановен на длъжността
„енергетик“ в „Озеленяване“ ЕАД. Преди уволнението със заповед №
218/29.07.1999г. заемал тази длъжност по силата на съдебно решение от
16.07.1997г. по гр.д. № 8414/1995г. на СРС, 67 състав. Със заповед №
218/29.07.1999г. ответникът го уволнил на основание чл. 330, ал. 2, т. 5 КТ от
длъжност, която ищецът никога не бил заемал – енергетик с място на работа цех
„Спомагателни дейности“. Заповедта за уволнение била отменена с цитираните
по-горе решения. Мястото на работа на ищеца
било управлението на фирмата, а не цех „Спомагателни дейности“. Заеманата
длъжност не била променяна от момента на влизане в сила на решението по гр.д. №
8414/1995г. на СРС, 67 състав на 23.10.1997г. до момента на влизане в сила на
решението по гр.д. № 1332/2000г. на СГС, ІІ-А отделение на 28.07.2010г., а
ищецът отказал да подпише допълнителни споразумения за промяна на мястото на
работа. Поради това е искал от съда да постанови решение, с което: Да признае
за установено, че трудовото правоотношение, създадено според ищеца по силата на
решението по гр.д. № 8414/1995г. на СРС, 67 състав, не е прекратявано и не е
изменяно до 28.07.2010г.; Да признае за установено, че ищецът не е заемал
длъжността „енергетик“ с място на работа цех „Спомагателни дейности“, като
ръкописно е добавено „и заповед № 218/1999г. е нищожна“; Да осъди ответника да
заплати на ищеца обезщетение за недопускане до работа на длъжността „енергетик“
в „Озеленяване“ ЕАД сумата 140 000 лв. за периода от 29.07.1999г. до
28.07.2010г.
Преписи от исковата молба и доказателствата са връчени на ответника на
08.11.2010г (л. 14 от гр.д. № 12355/2010г. на СГС) и в срока по чл. 131 ГПК
същият не е депозирал отговор на исковата молба.
С определение по реда на чл. 140 ГПК СГС, І-4 състав приел, че е сезиран с
иск с правно основание чл. 344, ал. 1 КТ и насрочил делото за разглеждане в открито
съдебно заседание на 04.05.2011г. В проведеното на същата дата съдебно
заседание ответникът не е изпратил представител. В това заседание ищецът
представил допълнителна молба, с която предявил претенция за мораторна лихва за
периода 29.07.1999г. - 27.10.2010 вкл. за сумата от 43 000 лв. СГС, І-4
състав счел, че така заявеното искане е допустимо и на основание чл. 214, ал. 2 ГПК приел за съвместно разглеждане предявения обективно съединен иск за мораторна
лихва.
В проведено на 17.12.2012г. съдебно заседание по гр.д. № 12355/2010г. СГС, І-20
състав ищецът поискал постановяване на неприсъствено решение. С протоколно
определение от същата дата СГС счел, че предявените искове съставляват трудов
спор и са родово подсъдни на районния съд като първа инстанция, поради което и
на основание чл. 104, т. 4 ГПК прекратил производството по гр.д. № 12355/2010г.
на СГС, І-20 състав и изпратил делото на СРС по компетентност. След обжалване,
определението е влязло в сила на 24.04.2013г.
След изпращане на делото на СРС е образувано гр.д. № 21055/2013г. на СРС,
71 състав. На 25.03.2013г. съдът разпоредил връчване на исковата молба на
ответника за отговор в 1-месечен срок. На 03.07.2013г. ответникът депозирал
отговор, с който оспорил предявените установителни искове като недопустими, а
предявеният осъдителен иск – като неоснователен.
С определение от 02.09.2013г. СРС, 71 състав прекратил производството по
делото в частта относно предявените установителни искове по т. 1 и т. 2 от
петитума на исковата молба – за признаване за установено, че трудовото
правоотношение на ищеца, „създадено по силата на съдебно решение” по гр.д. №
8414/1995г. на СРС, 67 състав, влязло в сила на 23.10.1997г., не е прекратявано
и не е изменяно до 28.07.2010г., и за признаване за установено, че ищецът не е
заемал и не е работил и не е имал трудов договор за заемане на длъжността „енергетик”
с място на работа цех „Спомагателни дейности” и се обяви за нищожна заповед №
218/29.07.1999г., с която е уволнен дисциплинарно от посочената длъжност, като
уволнението с посочената заповед било отменено като незаконосъобразно с влязло
в сила решение от 28.07.2010г. В частта по осъдителния иск СРС дал правна
квалификация на същия по чл. 225, ал. 3 КТ и разпределил доказателствената
тежест между страните. Определението в прекратителната част е влязло в сила, видно
от приложеното ч.гр.д. № 4696/2014г. на СГС, ІІ-Д въззивен състав.
С оглед твърденията в исковата молба и съобразно частичното прекратяване на
производството с влязло в сила определение, първоинстанционният съд е бил
сезиран с иск с правно основание чл. 225, ал. 3 КТ за сумата 140 000 лв.,
представляваща обезщетение за недопускане до работа в периода 29.07.1999г. -
28.07.2010г. По силата на чл. 118, ал. 2, изр. 2, пр. последно ГПК, приет за
съвместно разглеждане е бил и осъдителен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 43 000 лв., представляваща лихва забава в плащането на
главницата от 140 000 лв. за периода 29.07.1999г. – 27.10.2010г. вкл.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
По частната жалба срещу решението от 07.08.2015г. в частта, имаща характер
на определение:
По делото се установи, че с молба, представена в съдебно заседание на 04.05.2011г.
ищецът е предявил иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 43 000 лв.,
представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 29.07.1999г. до
завеждане на исковата молба в съда на 28.10.2010г. В същото съдебно заседание
СГС приел иска за съвместно разглеждане.
Настоящият въззивен състав напълно споделя изводите на районния съд, че
подобно последващо обективно съединяване на искове е недопустимо. Не е налице
някоя от изрично предвидените в процесуалния закон хипотези на последващо
съединяване на искове, поради което искът по чл. 86 ЗЗД неправилно е бил приет
за разглеждане от СГС, І-4 състав по гр.д. № 12355/2010г. Правилно също районният
съд е приел, че разпоредбата на чл. 214, ал. 2 ГПК в случая е неприложима, тъй
като същата касае само изтекли лихви от датата на предявяване на иска, но не и
от по-ранна дата. Разпоредбата на чл. 214, ал. 2 ГПК е ясна и не се нуждае от
тълкуване, а доводите в частната жалба са неоснователни.
Поради това, въпреки непрецизно формулирания диспозитив на решението в тази
част, произнасянето на СРС е с ефект на оставяне без разглеждане на иска по чл.
86 ЗЗД и прекратяване на производството в тази част като недопустимо. Поради
това първоинстанционното решение в частта, имаща характер на определение,
следва да бъде потвърдено.
По жалбата срещу решението от 07.08.2015г. в частта му по иска с правно
основание чл. 225, ал. 3 КТ:
Нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение, който не е дефиниран
в закона, но в съдебната практика и теория се приема че е налице, когато
решението е постановено извън правораздавателната власт на съда, в незаконен
състав, неподписано поради отказ, при неспазване на писмената форма или
неразбираемост на волята на съда, която не може да бъде разкрита и по пътя на
тълкуването. Във всички случаи нищожността на съдебното решение се свързва с
липса на надлежно волеизявление на съдебния състав.
В случая е налице такова надлежно изявление на съдебния състав, постановил
атакуваното решение – последното е постановено в рамките на правораздавателната
власт на съда, в законен състав, в писмена форма и е подписано, а волята на
съда е ясна и разбираема.
Решението е и допустимо. Недопустимо е решение, което не отговаря на
изискването за произнасяне по същество при надлежно сезиране, а именно: когато
е постановено по иск, какъвто не е бил предявен от ищеца или съдът е бил
десезиран с него; когато съдът се е произнесъл, като е разрешил спора въпреки
липсата на възникнало право на иск или при ненадлежно упражнено такова. Липсата
на абсолютна положителна или наличието на абсолютна отрицателна процесуална
предпоставка (съответно - липса на правен интерес от иска, процесуална
легитимация, процесуална правоспособност и дееспособност, подведомственост,
представителна власт на сезиращия съда от името на ищеца, редовност на исковата
молба, респ. наличие на сила на пресъдено нещо, изтекъл преклузивен срок, висящ
процес относно същото право) е пречка за произнасянето на съда, за която той следи
служебно.
Непостановяването на неприсъствено решение, респ. непроизнасянето с нарочен
акт за отхвърляне на искането за постановяване на такова по реда на чл. 239,
ал. 3 ГПК, не представлява нито абсолютна, нито относителна процесуална
предпоставка за допустимост на произнасянето на съда с крайния акт по
съществото на спора. Неподаването на отговор и неявяването в съдебно заседание
на ответника не задължава съда да постанови неприсъствено решение. Преценката
дали да постанови такова решение е предоставена на съда, вкл. като прецени дали
искът е вероятно основателен с оглед посочените в исковата молба обстоятелства
и представените доказателства.
Неоснователен е и поддържаният довод за нищожност и недопустимост на
решението с оглед дадената първоначално от СГС неправилна правна квалификация
на претенцията по чл. 344, ал. 1 КТ. Съдът, който разглежда делото, е длъжен да
даде правна квалификация на претенцията с оглед фактическите твърдения в
исковата молба, а в хипотезата на чл. 118, ал. 2 ГПК приетата от предходния съд
квалификация не го обвързва. Районният съд е дал правилна правна квалификация
на претенцията с оглед твърденията в исковата молба, поради което не е налице
поддържаното от въззивника недопустимо изменение на основанието на иска по
инициатива на съда.
Въззивният съд намира, че при постановяване на атакуваното решение не са
нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е
правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 345, ал. 1 КТ, при възстановяване на
работника или служителя на предишната му работа от съда той може да я заеме,
ако в двуседмичен срок от получаване на съобщението за възстановяване се яви на
работа, освен ако този срок не бъде спазен по уважителни причини. Според чл.
225, ал. 3 КТ, когато незаконно уволненият работник или служител бъде
възстановен на работа и след явяването му в предприятието, за да заеме
работата, на която е възстановен, не бъде допуснат да я изпълнява,
работодателят дължи обезщетение на работника или служителя в размер на брутното
му трудово възнаграждение от деня на явяването му до действителното му
допускане до работа.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 2/12.12.2013г. по тълк.д. № 2/2013, ОСГК на ВКС, отговорността на
работодателя по чл. 225, ал. 3 КТ е договорна, произтичаща от неизпълнение на
трудово задължение по възстановеното трудово правоотношение (чл. 127, ал. 1 КТ), като съгласно чл. 228, ал. 1 КТ обезщетението се определя на базата на
последното месечно брутно трудово възнаграждение на работника или служителя,
получено преди незаконното уволнение, което не може да бъде по-малко от размера
на установената за страната минимална работна заплата за периода на
недопускането.
С оглед посочената нормативната уредба, при иск с правно
основание чл. 225, ал. 3 КТ следва да са налице кумулативно дадените в закона
предпоставки - работникът да е възстановен на заеманата преди уволнението
длъжност с влязло в сила решение, да се е явил в предприятието, за да започне
работа в срока по чл. 345, ал. 1 КТ, както и да не е бил допуснат от
работодателя да изпълнява работата, на която е възстановен.
Възстановяването на незаконно уволнения работник на
предишната работа се извършва с влязло в сила съдебно решение. То възстановява
трудовото правоотношение занапред във вида, в който е съществувало към незаконното
уволнение - както би съществувало, ако работникът не беше уволнен. Съгласно
мотивите на Тълкувателно решение № 6 от 25.06.2015 г. по тълк.д. № 6/2014г.,
ОСГК на ВКС, възстановяването на неправомерно прекратеното трудово
правоотношение не води до ретроактивно запълване с изпълнение на права и
задължения на веднъж изтеклото време, през което то не е съществувало, и
възстановеното трудово правоотношение има действие занапред.
Съгласно практиката на ВКС, под „явяване на работа” по
смисъла на чл. 345, ал. 1 КТ следва да се разбира работникът или служителят да
се яви лично, фактически в предприятието и изрично да заяви желанието си да
заеме длъжността, на която е възстановен от съда, като явяването може да бъде
удостоверено както с подаване на писмено волеизявление пряко пред работодателя,
така и по друг подходящ начин, стига същият да може да бъде доказан при
евентуален бъдещ съдебен процес с допустими от процесуалния закон
доказателствени средства. Достатъчно е еднократно явяване на работника или
служителя на работа, за да се приеме, че е изпълнил задължението си по чл. 345,
ал. 1 КТ.
В случая по делото не е било спорно, че страните са били в трудово
правоотношение, което е било прекратено със заповед № 141/31.07.1995г. С влязло
в сила на 23.10.1997г. съдебно решение, постановено по гр.д. № 8414/1995г. на
СРС, 67 състав, заповедта за уволнение е отменена като незаконосъобразна и
ищецът е възстановен на заеманата до уволнението длъжност „енергетик“ в ОФ
„Озеленяване“ (л. 7 и л. 24 от гр.д. № 12355/2010г. на СГС).
Впоследствие трудовото правоотношение е прекратено със заповед №
218/29.07.1999г. на основание чл. 330, ал. 2, т. 5 КТ, приета по делото – л. 5
– 6 от гр.д. № 12355/2010г. на СГС. Видно от заповедта, същата е връчена на
служителя на 29.07.1999г. С влязло в сила на 28.07.2010г. решение по гр.д. №
1332/2000г. на СГС, поправено по реда на чл. 192, ал. 2 ГПК (отм.), е признато
за незаконно уволнението, извършено със заповед № 218/29.07.1999г., и ищецът е
възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „енергетик“ в „Озеленяване“
ЕАД.
С оглед така установеното, предявеният иск с правно основание чл. 225, ал.
3 КТ е неоснователен. Ищецът твърди работодателят да не го допускал до работа в
периода от 29.07.1999г. до 28.07.2010г. В този период обаче работодателят не е
имал задължение да допуска ищеца до работа, тъй като с връчване на заповедта за
уволнение на 29.07.1999г. трудовото правоотношение между страните е било
прекратено – чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ. Ирелевантно за настъпване на
прекратителния ефект на заповедта е дали същата е законосъобразна или не. Както
правилно е посочил и районният съд, незаконното уволнение също води до
прекратяване на трудовото правоотношение, но в полза на служителя се поражда
правото да иска отмяната му по реда на чл. 344, ал. 1 КТ, което в случая ищецът
е направил. Друг извод не следва от обстоятелството, че в заповед №
218/29.07.1999г. е посочено, че мястото на работа на ищеца е в цех
„Спомагателни дейности“. Между страните е съществувало едно трудово
правоотношение, прекратено с връчване на заповедта на 29.07.1999г., поради
което несъстоятелни са доводите на въззивника работодателят да бил длъжен след
прекратяването да го допуска до работа на длъжността „енергетик“ в
„Озеленяване“ ЕАД. С влизане в сила на 28.07.2010г. на решението по гр.д. №
1332/2000г. на СГС, трудовото правоотношение е възстановено – занапред, във
вида, в който е съществувало към незаконното уволнение и на заеманата преди
уволнението длъжност „енергетик“ в „Озеленяване“ ЕАД. Ето защо в периода от
прекратяване на трудовото правоотношение на 29.07.1999г. до влизане в сила на
28.07.2010г. на решението, с което ищецът е възстановен на заеманата до
уволнението длъжност, работодателят не е имал задължение да допуска ищеца до
работа, а съответно не дължи и обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ за този период.
Предвид съвпадението на изводите на двете инстанции, първоинстанционното
решение и в тази част следва да бъде потвърдено.
Във връзка с доводите в жалбата следва да се посочи, че неподаването на
отговор от ответника в срока по чл. 131 ГПК не преклудира правото му да оспори
иска и да навежда правни доводи, вкл. такива за недопустимост, като за
допустимостта на иска съдът е длъжен да следи и служебно. Последиците от неподаване
на отговор не се приравняват на признание на иска, а в закона липсва презумпция,
че неподаването на отговор прави иска основателен или че освобождава ищеца от
доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК.
Районният съд правилно в мотивите на решението е констатирал, че погрешно е
разпоредил повторно връчване на исковата молба на ответника, но съдът нито е
могъл, нито е бил длъжен с решението си да отменя доклада по делото. Същевременно
погрешното посочване в доклада, че от ответника е подаден отговор в срока по
чл. 131 ГПК, не се е отразило на правилността на изводите на районния съд. Доколкото
доводите в жалбата за липса на констатации в атакуваното решение относно
обстоятелството, че ответникът не подал отговор и не се е явил първото съдебно
заседание касаят поддържаното от въззивника наличие на предпоставките за
постановяване на неприсъствено решение, както беше посочено и по-горе, преценката
налице ли са предпоставките за постановяване на решение по реда на чл. 239 ГПК,
вкл. налице ли е вероятна основателност на иска, е предоставена на съда.
Непостановяването на неприсъствено решение по никакъв начин не може да обуслови
извод както за невалидност или недопустимост на решението, така и за неправилност
на същото.
По жалбата срещу определението от 20.04.2017г., постановено
по реда на чл. 250 ГПК:
Въпреки че районният съд е наименувал акта си
определение, по правната си същност атакуваният акт представлява решение,
доколкото с него съдът се е произнесъл по исканията на ищеца за допълване на
решението от 07.08.2015г. Така постановеният акт въззивният съд намира за
валиден и допустим, а по същество – правилен, по следните съображения:
С молба вх. № 1087849/14.09.2015г. ищецът поискал от СРС
да постанови в решението, че отменя определението си от 02.09.2013г. за
насрочване на делото, в което се позовал на отговор на ответника на исковата
молба; да посочи в решението, че ответникът не е подал отговор и не се е явил в
първото съдебно заседание; Искал е също съдът да отмени определението си, с
което не допуска предявените установителни искове, да допусне разглеждането на
установителни искове „1, 2 и 3“ и да допълни решението с произнасяне по искове
„1, 2 и 3“;
С молба вх. № 1089417/17.09.2015г. ищецът е искал
допълване на решението с произнасяне по предявения иск за нищожност на заповед
№ 218/29.07.1999г.;
С молба вх. № 1089418/17.09.2015г. ищецът е поискал
допълване на решението с текста: „Отменя определението на СРС, с което не е
допуснал установителни искове № 1, 2 и 3“;
С молба вх. № 1089414/17.09.2015г. ищецът е поискал от съда
в диспозитива на съдебното решение да отмени определението, наречено в мотивите
„указание“, с което е определил предаване на отговор от ответника в 1-месечен
срок, както и в диспозитива на решението да отмени определението от
02.09.2013г., с което се позовал на отговор на ответника, като отново е искал
допълване на решението като постанови, че ответникът не е подал отговор и не се
явил в първо съдебно заседание;
С молба вх. № 1089419/17.09.2015г. отново е искал допълване
на решението с текст, че ответникът не е подал отговор на исковата молба и не
се явил в първото съдебно заседание.
Съгласно чл. 250 ГПК, страната може да поиска да бъде
допълнено решението, ако съдът не се е произнесъл по цялото й искане. Непълно е решението, което не обхваща целия
спорен предмет - липсва формирана воля на съда относно част от спорното право, по
някой от съединените искове или относно допълнителни искания, свързани с
главния спорен предмет (напр. за законна лихва). Когато съдът се е
произнесъл по целия спорен предмет, но е пропуснал да обсъди доказателства,
доводи и възражения на страните, постановеният съдебен акт не е непълен и този
пропуск не може да се отстрани по реда на чл. 250 ГПК чрез постановяване на допълнително
решение, поради забраната на чл. 246 ГПК след обявяване
на решението съдът сам да го отмени или измени.
В случая с решението от 07.08.2015г. СРС се е произнесъл по допустимия
предмет на спора – по иска с правно основание чл. 225, ал. 3 ГПК, поради което
основното решение не е непълно. Определението от 02.09.2013г. в частта, с
която СРС е прекратил производството по делото в частта му по установителните
искове, е от категорията на неоттегляемите съдебни актове, които съдът не може
сам да отмени или измени. Производството в частта му установителните искове е
прекратено с влязло в сила определение и по тези искове СРС не е дължал
произнасяне, а евентуално такова би било недопустимо. Съдът не е дължал и
нарочно произнасяне с решението подал ли е ответникът отговор и явил ли се е в
първото съдебно заседание. Поради това правилно с атакувания акт от
20.04.2017г. СРС е оставил без уважение исканията на ищеца с молбите от
14.09.2015г. и 17.09.2015г. за допълване на решението от 07.08.2015г. Доводът в
жалбата срещу този съдебен акт, че СРС следвало да се произнесе с отделен акт
по всяка от молбите е несъстоятелен, а погрешното наименование на акта
„определение“ не е от естество да обуслови извод за неправилността му, тъй като
от значение е какъв е актът по правната си същност, а не как е наименуван от
съда.
Ето защо въззивният съд намира, че и този съдебен акт
следва да бъде потвърден.
При този изход, разноски за настоящата инстанция се
следват на въззиваемия, който с отговора на въззивната жалба е заявил претенция
за присъждането им. По делото обаче няма
доказателства да е направил такива, поради което разноски не му се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № ІІ-71-44 от 07.08.2015г., постановено по гр.д. № 21055/2013г. на
Софийски районен съд, 71 състав.
ПОТВЪРЖДАВА
определение № 96582 от 20.04.2017г. (по правната си същност решение),
постановено по гр.д. № 21055/2013г. на Софийски районен съд, 71 състав, с което
са оставени без уважение молбите на Ц.Ц.Д. от 14.09.2017г. и 17.09.2017г. за
допълване на решение № ІІ-71-44 от 07.08.2015г.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.