Р Е Ш Е Н И Е
№ V- 246 7.06.2021г. Град Бургас
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Бургаският окръжен
съд, гражданско отделение, пети въззивен състав
На седми декември, две
хиляди и двадесета година
В публичното
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЯРА КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ : 1. ГАЛЯ БЕЛЕВА
2.
мл.с.АЛЕКСАНДЪР МУРТЕВ
Секретар: Жанета Граматикова
Прокурор: -
като разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 2348 по описа за 2020 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Теленор България‘ ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. “Младост“ 4, Бизнес парк, сграда 6, чрез адв. Здравко Цанев, съдебен адрес: гр. София, ж.к. “Гео Милев“, ул. “Александър Жендов“ № 6, ет.5, против Решение № 1815 от 28.07.2020г. по гр.д.№10607/2019 г. по описа на Бургаския районен съд.
С решението е прието за установено, че Н.Х.Х., ЕГН **********, дължи на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, следните суми: 110,45 лева по договор за мобилни услуги № *********/18.12.2017 г., ведно с Приложение към него, за номера ********** и **********, от които 57,62 лева за предоставени мобилни телефонни услуги чрез номер ********** за периода от 15.04.2018 г. до 14.06.2018 г. и 52,83 лева за предоставени мобилни телефонни услуги чрез номер ********** за периода от 15.04.2018 г. до 14.06.2018 г.; 160,46 лева по договор за мобилни услуги № *********/12.03.2018 г. за номер ********** за предоставени мобилни телефонни услуги за периода от 15.04.2018 г. до 14.06.2018 г.; законната лихва върху тези суми от 19.09.2019 г. до окончателното им изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. дело № 7829/2019 г. по описа на БРС.
С решението са отхвърлени предявените от „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, против Н.Х.Х., искове за приемане за установено, че Х. дължи на дружеството следните суми: 114,93 лева, представляваща общ размер на неустойка за предсрочното прекратяване на договор за мобилни услуги № *********/18.12.2017 г., ведно с Приложение към него, формирана като сбор от 52,47 лева неустойка за номер ********** и от 62,46 лева неустойка за номер **********; 27,48 лева, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги № *********/12.03.2018 г. за номер **********; законната лихва върху тези суми от 19.09.2019 г. до окончателното им изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. дело № 7829/2019 г. по описа на БРС.
Съразмерно на уважената част от исковете Н.Х.Х. е осъдена да заплати на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, сумата от 252,35 лева, представляваща разноски по ч. гр. дело № 7829/2019 г. по описа на БРС, както и сумата от 635,13 лева, представляваща разноски в първоинстанционното производство.
Въззивното дружество обжалва решението в отхвърлителната му част по съображения, че същото е постановено в противоречие с материалния закон, съдопроизводствените правила и е необосновано.
Преповторена е подробно фактическата обстановка, изложена в исковата молба. Между страните имало сключен Договор за мобилни услуги № *********/18.12.2017 г., ведно с Приложение към него, по силата на който на Х. бил предоставен мобилен телефонен номер ********** с уговорена стандартна месечна абонаментна такса в размер на 20,99 лева с ДДС, а съгласно Приложението на клиента бил предоставен мобилен телефонен номер ********** с уговорена стандартна месечна абонаментна такса 24,99 лева на месец с ДДС (20,82 лева без ДДС). Сключен бил и Договор за мобилни услуги № *********/12.03.2018 г., по силата на който на клиента бил предоставен мобилен телефонен номер ********** с уговорена стандартна месечна абонаментна такса 10,99 лева с ДДС.
За задълженията на ответника операторът издал следните фактури: фактура № **********/15.05.2018 г., фактура № **********/15.06.2018 г. Сумите по фактурите не били платени. Поради изпадането на ответника в забава, дружеството прекратило процесните договори за мобилни услуги и била издадена фактура № **********/15.08.2018г., включваща задължения за заплащане на неустойка в размер на 142,41 лв. общо за трите телефона. За номер ********** неустойката била в размер на 52,47 лв., за номер ********** - 62,46 лв., а за номер ********** – 27,48 лв.
Посочено е и основанието за възникване на задължението за неустойка- чл.11 от първия договор за мобилни услуги от 18.12.2017г., както и начина на формиране на размера му- понеже договора бил прекратен след 11.01.2018г., размерът на неустойката бил определен в съответствие с условията на чл.1.2 вр. чл.1.1 от Спогодба от 11.01.2018г. между Комисията за защита на потребителите и „Теленор България“ ЕАД по гр.д.№15539/2014г. и гр.д.№16476/14г. на СГС, които били приложими и към договори, сключени преди посочената дата, докато за втория договор /от 12.03.2018г./ основанието било единствено в чл.11 от договора. Посочен е и начина на формиране на неустойката, а именно: не повече от три месечни стандартни абонаментни такси без ДДС с добавени част от стойността на ползваните отстъпки от месечните абонаментни планове, съответстващи на оставащия срок до края на договора /ако такива са били договорени/, както и част от стойността на отстъпките за предоставени на потребителя устройства, съответстваща на оставащия срок на договора за мобилни услуги /в случай, че такива са били предоставени на лизинг или срещу заплащане в брой/. Следва да се отбележи, че това твърдение противоречи изцяло на поддържаната в първата инстанция теза, че неустойката не е определена в съответствие с условията на спогодбите, а била функция единствено от самата клауза на чл.11 от договора за мобилни услуги.
Изложено е оплакване, че съдът не е установил правилно фактическата обстановка и е оценил неправилно доказателствения материал, с което допуснал процесуално нарушение, довело до необоснованост на решението в обжалваната част. Доказателствата не били обсъдени поотделно, както и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила. Развити са подробно съображения. Намира за необоснован и неправилен извода на съда, че процесните договори не били надлежно развалени с изтичането на подходящия срок за изпълнение, считано от доставяне на предупредителното писмо, тъй като бездействието на длъжника да плати дължимата сума в предоставения срок нямало за последица прекратяване на договора, а давало основание на кредитора да го прекрати в един бъдещ момент. Според въззивника, налице били всички предпоставки, предвидени в чл.87, ал.1 ЗЗД да се приеме, че процесните договори са били надлежно развалени. Безспорно било установено, че за разлика от ищеца, ответникът бил неизправната страна по договора. Също така било установено наличието на писмено волеизявление /последна покана за доброволно плащане/, с което кредиторът дал подходящ срок за доброволно изпълнение, както и предупреждение, че след изтичането на този срок, кредиторът ще счита договорът ще бъде прекратен, като към дължимата сума ще бъде добавена неустойка. В противоречие с правилата на формалната и правна логика, съдът превратно приел, че това волеизявление нямало за последица прекратяване на договора. След като кредиторът отправил предупреждение, че ще бъде начислена неустойка, която е уговорена при разваляне на договора, то единственият логичен извод бил за наличието на изявление, че в случай на неплащане в предоставения срок, договорът се счита за прекратен. Цитирана е съдебна практика относима към изискванията по отношение на предупреждението по чл.87, ал.1 ЗЗД и настъпването на ефекта на разваляне на самия договор.
Погрешно съдът приел, че ищецът не бил положил дължимата грижа да сведе до знанието на ответника писменото си предупреждение по чл.87, ал.1 ЗЗД. Счел е, че в полето за адрес били отразени само населеното място и пощенския код на селото, но не и номерът на пощенската кутия на получателя, чийто адрес бил ***. Необоснован бил извода, че пощенската услуга не била извършена до конкретния адрес на ответника, а именно ***, а дори и да се приемело, че е така, съдът следвало да укаже на ищеца, че не сочи доказателства за тези относими факти, което било нарушение на принципа на служебното начало. Съдът следвало да направи преценка на положените усилия по откриване на длъжника, в зависимост от обстоятелствата при всеки конкретен случай. В случая кредиторът използвал куриерска услуга с доставяне до пощенска кутия от лицензирано дружество и не можело да бъде изисквано от същия да полага свръхдължима грижа и да прави разходи за допълнителни пощенски услуги като препоръчана пратка или известие за доставяне. Сочи, че съдът не е зачел материалната доказателствена сила на удостоверението за доставка на предупредителното писмо. Сочи, че според константната практика на ВКС, документите, които се издавали от пощенските оператори за удостоверяване на приемане, пренасяне и доставяне на пощенски пратки съставлявали по своя характер официални свидетелстващи документи, тъй като тези субекти били овластени с удостоверителна компетентност. Доказателствената сила на представеното по делото удостоверение за доставка не била оборена, поради което съдът бил длъжен да счита фактите, отразени в този документ за осъществени. Дори да се приемело, че представеното удостоверение представлява частен свидетелстващ документ, той също се ползвал с доказателствена стойност, която се преценявала с оглед на всички обстоятелства по делото. Цитирана е съдебна практика в тази насока.
Намира за неправилен и извода на съда, че ищецът не положил необходимата грижа и не отразил пълния адрес на ответника в договорите. Сочи, че ответникът потвърдил верността на своя адрес с нарочно обективирано изявление, като за същия съществувало задължение да предоставя актуални лични данни за своя адрес и поради тази причина не можело да черпи благоприятни последици от собствената си недобросъвестност. Заявява, че още към момента на сключване на процесните договори, потребителят съзнавал, че мобилният оператор е отразил по непълен начин постоянния му адрес. Ответникът не упражнил правото си по чл.16 от Регламент 2016/679 и не поискал операторът да коригира неточните лични данни досежно постоянния му адрес и адреса за кореспонденция.
Претендира се отмяната на решението в обжалваната част, както и постановяване на ново решение, с което исковата претенция за неустойка да бъде уважена, ведно със сторените разноски пред двете инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК
е постъпил писмен отговор от адв. Симеон Чокелиев – особен представител
на Н.Х., съдебен адрес: гр.Несебър, ул.“Иван Вазов“ № 2, ет.1.
С него жалбата е оспорена като неоснователна. Въззиваемата страна
намира за правилен извода на съда, че процесните договори не били надлежно
развалени и че процесната неустойка не била дължима от въззиваемата. От
поканата по делото по никакъв начин не се установявало след изтичане на
предоставения срок дали договорът ще бъде прекратен или развален /а и
въззивникът очевидно не правел разлика между различния смисъл на двете понятия,
вложен в закона/, както и по какъв начин щяло да се случи това. Развити са
подробни съображения, като е цитирана и съдебна практика в подкрепа на
становището на въззиваемата страна, че изводът на районния съд бил следствие на
правилно приложение на материалния закон по отношение на непълно осъществен
фактически състав на ясната и недвусмислена разпоредба на чл.87, ал.1 ЗЗД. С
поканата безспорно кредиторът предупредил, че в един бъдещ момент ще предприеме
действия по прекратяването на договора, а не, че при неизпълнение ще смята
договора за развален. Освен това от
съдържанието на удостоверението за доставка на предупредително писмо не можело
да се установи по какъв начин и на кой адрес било извършено доставянето и дали
е била доставена процесната последна покана. Доказването на факта на връчването
било в тежест на ищеца, което не било сторено по делото, а с доводите си във
въззивната жалба въззивникът по елементарен начин се опитал да размести
доказателствената тежест, поради което същите не следвало да бъдат вземани
предвид от въззивната инстанция. Не била представена товарителница, от която би
могло да се установи до кой адрес била изпратена последната покана, нито
обратна разписка, от която би могло да се установи дали пратката е била доставена и ако не- каква била
причината за това. Изложени са обстойни аргументи.
Моли обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно,
обосновано и законосъобразно.
В съдебно заседание въззивникът е депозирал молба- становище, с която поддържа правните и фактически доводи, изложени в жалбата, както и исканията за отмяна на решението в обжалваната част и е оспорил възраженията в отговора на въззиваемата, като е развил подробни съображения по всяко от тях.
Особеният представител на въззиваемата- адв.Чокелиев, също поддържа отговора на въззивната жалба и моли решението да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно. Моли да му бъде изплатено определеното възнаграждение.
По допустимостта на въззивното производство Бургаският окръжен съд намира следното:
Въззивната жалба е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес да обжалва решението в атакуваната част. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК и е допустима.
Във въззивната инстанция страните не са ангажирали доказателства.
От фактическа и правна страна се установява следното:
Пред въззивната инстанция предмет на делото са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.92 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД- за неустойки и обезщетение за забавеното им плащане по сключени между страните договори за мобилни услуги.
Ищецът- сега въззивник, твърди, че поради неизпълнение в срок на задълженията на ответницата по процесните договори, за които задължения са издадени две фактури, договорите за мобилни услуги са прекратени предсрочно по вина на ответницата /поради изпадането ѝ в забава/, поради което на основание чл.11 от договорите същата дължи неустойка на ищеца. За същата била издадена фактура №**********/15.08.2018г., общо за сумата от 142,41 лв. Моли да бъде установено това задължение на ответницата към дружеството- ищец, ведно с обезщетението за забавено плащане, считано от подаването на заявлението.
Ответницата- сега въззиваема, действаща чрез особения си представител, оспорва исковете. Сочи, че по делото липсват каквито и да било доказателства за предсрочно прекратяване на договорите, начина на прекратяването и датата на прекратяването им. Изтъква, че за прекратяването на договорите е необходимо нарочно волеизявление, изпратено от изправната и получено от неизправната страна. Сочи още, че надлежното разваляне на договорите е елемент от фактическия състав на вземането за неустойка, доколкото при липса на други уговорки прекратяването следва да се осъществи по реда на чл.87, ал.1 ЗЗД. Противопоставено е и възражение за нищожност на клаузата за неустойка на първо място като неравноправна, сключена при общи условия, на съдържанието на които ответницата не е могла да оказва влияние, неотговаряща на изискванията за добросъвестност и водеща до значително неравновесие между правата и задълженията на страните, а на второ- възражение за нищожност на неустоечната клауза с добрите нрави. Моли за отхвърлянето на исковете.
Преди първото по делото заседание ищецът е депозирал молба, с която е допълнил фактическите си твърдения относно неустойката: Съгласно чл.19 б, б.“в“ от ОУ операторът има право да прекрати едностранно индивидуален срочен договор, в случай, че потребителят не е платил дължимите суми след изтичането на срока за плащането им. Общо неплатените задължения по двете фактури били в размер на 270,91 лв. Начина на формирането на сумите бил посочен в чл.11 от договорите между страните. По договора от 18.12.2017г. неустойката била формирана при приложението на чл.1.2 вр. чл.1.1 от Спогодба от 11.01.2018г. между Комисията за защита на потребителите и „Теленор България“ ЕАД по гр.д.№15539/2014г. и гр.д.№16476/14г. на СГС. Посочил е още, че на 16.07.2018г. на ответницата била изпратена покана за доброволно плащане на посочения в договорите адрес за кореспонденция, в която била посочена общата дължима сума, разбивката ѝ, от която става ясно каква част е тази за ползваните услуги. В поканата се съдържали и размера на сумата, която би била дължима от ответницата за неустойка, ако не погаси доброволно задълженията. В същата се съдържал и текст, който ясно и недвусмислено предупреждавал ответницата за възможните последици от неизпълнението на задълженията ѝ. Сочи се, че прекратяването на договора е осъществено с изтичането на дадения подходящ 10- дневен срок за доброволно изпълнение, считано от връчването на тази покана, като последното се удостоверявало с удостоверение от „Тип топ куриер“ АД, съгласно което писмото е доставено на 23.07.2018г. Затова намира, че са налице материално-правните предпоставки за възникване на задължението за неустойка. Развити са подробни съображения в подкрепа на становището на ищеца за неоснователност на възраженията на ответната страна за нищожност на клаузата за неустойка.
В първото по делото заседание процесуалният представител на ответницата е оспорил представените от ищеца покана и удостоверение, като сочи, че същите не установяват прекратяване/ разваляне на договора. Не било ясно кога и къде е било изпратено предупредителното писмо, като било посочено само населеното място на ответницата, а от удостоверението не ставало ясно докъде и на кого е била доставена поканата.
В първата инстанция са приети писмените доказателства, представени от ищеца, както и съдебно-техническа експертиза.
Бургаският окръжен съд като взе предвид събраните по делото доказателства, становището на страните и съобрази относимите разпоредби на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
От приложеното заповедно производство се установява, че по реда на чл.410 ГПК против ответницата Н.Х. е издадена заповед №3924/21.10.2019г. по ч.гр.д.№ 7829/2019г. по описа на РС-Бургас, за задължения на ответницата по процесните договори, след които са и процесните пред въззивната инстанция за: компенсаторна неустойка общо в размер на 114,93 лв., начислена за предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги №********* от 18.12.2017г. и приложение към него- за номер ********** и номер **********, както и за сумата от 27,48 лв. - компенсаторна неустойка, начислена за предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги №********* от 12.03.2018г. - за номер **********, ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на заявлението- 19.09.2019г. до окончателното изплащане, както и за сумата от 385 лв. с ДДС- разноски по делото. Тъй като ответницата не е открита на постоянния и настоящ адрес и няма регистрирани актуални трудови договори /след 2019г./, на основание чл.47, ал.5 ГПК във връзка с чл.415, ал.1, т.2 ГПК /ред., ДВ, бр.86/2017г./ районният съд е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземането си. Искът е предявен в едномесечния срок /съобщението с указанията е връчено на 21.11.2019г., а исковата молба е входирана в съда на 16.12.2019г./. Следователно предявените установителни искове са допустими.
Не са спорни между страните обстоятелствата във връзка със сключването на договорите, предоставените услуги, както и неизпълнението на задълженията за заплащане стойността на услугите от страна на ответницата на задълженията по фактура №**********/15.05.2018г. за отчетен период 15.04.2018г.- 14.05.2018г., включваща задълженията за мобилни номера **********, ********** и **********, на обща стойност 214,00 лв. с ДДС, както и на тези по фактура №**********/15.06.2018г. за отчетен период 15.05.2018г.- 14.06.2018г., включваща задълженията за мобилни номера **********, ********** и **********, на обща стойност 289,89 лв. с ДДС. По въпроса за неизпълнение задължението за заплащане на услугите по цитираните фактури решението на БРС е влязло в сила.
Не е спорно също, че процесните неустойки са уговорени в чл.11 от договорите като основание и размер, както и в чл.19 б, б.“в“ от ОУ на дружеството за взаимоотношенията с потребителите на електронни съобщителни услуги.
Спорният въпрос е дали ищецът е упражнил правото си да прекрати/ по терминологията, ползвана в ЗЕС/, респективно- да развали договорите / съгласно чл.87, ал.1 ЗЗД/ с ответницата поради констатираното неизпълнение, както и по въпроса дали това изявление е достигнало до ответницата.
Въззивната инстанция намира за неоснователни оплакванията в жалбата, касаещи фактическите и правни изводи на БРС, че от съдържанието на последната покана е видно единствено, че кредиторът предупреждава клиента, че при неплащане на дължимата сума ще предприеме няколко действия, сред които и „договорът да бъде прекратен“, поради което не може да се приеме, че договорите са надлежно развалени с доставяне на „предупредителното писмо“ на 23.07.2018г.
Доколкото специалният закон /ЗЕС/ и договорите между страните, включително Общите условия, не съдържат ред за прекратяване на договора при виновно неизпълнение на задълженията на потребителя /виж чл.20а, ал.2 от ЗЗД/, то за едностранното прекратяване на договорната връзка поради виновно неизпълнение на едната от страните следва да намери приложение разпоредбата на чл.87, ал.1 ЗЗД- двустранният договор следва да бъде развален /т.е. прекратен/ с едностранно волеизявление на изправната страна /кредитора/, като даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, в писмена форма /тъй като процесните договори са сключени в писмена форма/, че след изтичането на срока ще смята договора за развален. От цитираната разпоредба става ясно, че предупреждението, че договорът ще бъде развален следва да е ясно и недвусмислено заявено. В случая представената от ищеца последна покана за доброволно плащане /л.67/ не съдържа подобно изявление. Действително, в поканата е посочен неплатения размер на задължението, както и размерът на дълга преди и след начисляване на неустойката за забава, в размерите, които се претендират в заповедното и исковото производство по чл.422 ГПК. Даден е и 10- дневен срок за доброволно изпълнение на задължението, макар че некоректно е посочено, че същия започва да тече от датата на писмото /т.е. от датата, посочена в него- 16.07.2018г./, а не от неговото получаване.
В поканата обаче е записано следното предупреждение към длъжника:
„При неплащане на дължимата сума, ще бъдем принудени да предприемем следните действия:
- договорът ви с Теленор за предоставяне на мобилни/ фиксирани услуги ще бъде прекратен, след което използването на съответния мобилен/ фиксиран номер няма да бъде възможно;
- към посочената дължима сума ще бъде добавена неустойка в размер съгласно Вашия договор;
- всички оставащи лизингови вноски, в случай, че сте закупили устройство на лизинг, ще станат предсрочно изискуеми, съгласно условията на договора за лизинг“.
Тази формулировка е ясна и не се нуждае от тълкуване по смисъла на чл.20 от ЗЗД, поради което от нея буквално следва, че едва след като ответницата не плати доброволно задълженията, посочени в поканата в дадения ѝ срок, ищецът ще пристъпи към описаните по-горе действия- ще прекрати договора, ще начисли неустойка и ще направи предсрочно изискуем остатъка от лизинговите вноски. На основание чл.87, ал.1 ЗЗД това последващо прекратяване обаче следва да стане с ново волеизявление на ищеца до ответницата. Данни, нито дори твърдения, че това е станало до подаването на заявлението по чл.410 ГПК по делото няма.
Изложеното е достатъчно, за да се приеме, че ищецът не е упражнил надлежно правото си да прекрати договора поради виновно неизпълнение на ответницата на задълженията ѝ да заплати процесните две фактури /извън третата, която е за неустойката/, поради което не е възникнало правото му да получи уговорените неустойки по двата договора.
За пълнота на изложението следва да се разгледа и второто оплакване в жалбата.
Основателно е оплакването на въззивника, че липсата на посочена улица и номер на сграда в поканата за доброволно изпълнение, както и в удостоверението от куриерската фирма, извършила доставката, само по себе си не води до извод, че същата не е била доставена до пощенската кутия на ответницата в с.Веселие.
Неправилно е обаче становището на въззивника, че приложеното удостоверение от „Тип- Топ Куриер“ АД, има материална удостоверителна сила. С такава се ползват единствено препоръчаните пратки по чл.5, ал.2 от Общите правила за условията за доставяне на пощенски пратки и колети, тъй като се връчват срещу подпис на лицето, получило пратката /така- решение №101 от 19.08.2019г. по търг.д.№439/17г. на ВКС, второ търг.отд./. Несъстоятелна е тезата на въззивника, че не следва да бъде задължаван да прибягва до връчване на изявлението чрез препоръчана пратка, поради оскъпяването на услугата. В негова тежест е да докаже /при оспорване, каквото в случая е налице/, че изявлението за разваляне на договора е достигнало до длъжника, а в случая това не е сторено. По делото няма твърдения, нито доказателства, че в договора страните са уговорили „фингирано“ връчване на кореспонденцията помежду им, а именно- че при определени обстоятелства изявлението ще се счита за връчено, дори и фактически адресата да не го е получил /в каквато хипотеза само кредиторът би могъл да се освободи от задължението да установи действителното връчване- лично, чрез трето лице, или при условията на отказ/, при което би било достатъчно само установяването на доставянето до адреса на длъжника.
Видно е също, че удостоверението е издадено приблизително две години след датата, за която се твърди /и е посочено в удостоверението/, че е извършено връчването, като същото е издадено от лице, посочено като офис мениджър. Очевидно е, че удостоверението не изхожда от връчителя на поканата /лицето, което е извършило доставката на пратката/, поради което не се представлява и свидетелстващ документ за обстоятелствата във връзка с връчването- дата и адрес, на който е извършена доставката. Съгласно чл.180 ГПК този частен документ е доказателство единствено за авторството на лицето, което го е съставило.
Неоснователно е оплакването на въззивника, че районният съд е допуснал процесуално нарушение като не му указал с окончателния доклад, че въпреки приложената последна покана, не сочи доказателства доказателства. Видно е от мотивите на БРС за приемане на допълнително представените от ищеца доказателства- последна покана и удостоверение, че съдът е приел, че същите са депозирани от страната за установяване релевантния факт на прекратяването на договора, като изрично е посочил, че по тяхната доказателствена стойност ще се произнесе с крайния съдебен акт. За съда не съществува задължение да указва на страната, дали представените от нея доказателства действително установяват твърденията ѝ- видно от разпоредбата на чл.146, ал.2 ГПК съдът дължи единствено указания за кои от твърдените факти страните не сочат доказателства.
Ето защо, дори да се допусне, че приложената последна покана за доброволно плащане, съдържа изявление за разваляне на процесните договори /каквото в случая и според настоящата инстанция липсва/, то няма доказателства, че същата е получена от адресата- въззиваемата Х. /в поканата, както и в удостоверението фамилията на ответницата е сгрешена- „Х.“/.
Поради съвпадане на фактическите и правни изводи на двете инстанции Бургаският окръжен съд приема, че в обжалваната част решението на районния съд е правилно и следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото на въззивника не се дължат разноски /нито за заповедното, нито за исковото производство пред двете инстанции/.
Възнаграждението на особения представител, назначен по реда на чл.47 от ГПК се дължи независимо от изхода на делото, поради което същото, в размер на 200 лв. следва да бъде заплатено на адв.Чокелиев от внесения депозит.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл.271, ал.1, предл.1 ГПК Бургаският окръжен съд
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1815 от 28.07.2020г. по гр.д.№10607/2019 г. по описа на Бургаския районен съд В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която са отхвърлени предявените от „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, против Н.Х.Х., искове за приемане за установено, че Х. дължи на дружеството следните суми: 114,93 лева, представляваща общ размер на неустойка при предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги № *********/18.12.2017 г., ведно с Приложение към него, формирана като сбор от 52,47 лева неустойка за номер ********** и от 62,46 лева неустойка за номер **********; 27,48 лева, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги № *********/12.03.2018 г. за номер **********; законната лихва върху тези суми от 19.09.2019г. до окончателното им изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. дело № 7829/2019 г. по описа на БРС.
ПОСТАНОВЯВА на адв. Симеон Александров Чокелиев да се изплати възнаграждение в размер на 200 лв. /двеста лева/, за участието му като особен представител на въззиваемата Н.Х.Х. по в.гр.д.№2348/20г. на БОС, платимо от внесения депозит /л.32 от делото на БОС/.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД за присъждане на разноски.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.