№ 644
гр. София, 03.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Красимир Машев
Златина Рубиева
при участието на секретаря Валентина Игн. Колева
като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело №
20211000501684 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.
С решение № 261130 от 19.02.2021г., постановено по гр. д. №
10057/2017 г., /поправено с Решение № 261693 от 11.03.2021г., постановено
по реда на чл. 247 от ГПК/, СГС, I ГО, 11 състав е осъдил ЗАД „ДаллБогг:
Живот и здраве“ АД да заплати на Х. А. Х., на основание чл. 432, ал. 1 КЗ,
сумата от 30 000 лв., представляваща дължимото застрахователно
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на неговата
заварена дъщеря П. Т. М., вследствие на пътно-транспортно произшествие,
настъпило на 27.06.2016г., на път II – 73, при км. 76+800, в резултат на
противоправното поведение на И. Н. И., като водач на лек автомобил
„Ровър“, модел 200, с рег. № ******, ведно със законната лихва от
21.03.2017г. до окончателното плащане, като е отхвърлил иска за обезщетение
на неимуществени вреди до пълния предявен размер от 200 000 лв., както и
претенцията за изплащане на законна лихва за периода от 27.06.2016г. до
20.03.2017г. С решението СГС, I ГО, 11 състав е осъдил ЗАД „ДаллБогг:
Живот и здраве“ АД да заплати на Адвокатско дружество „Ч., П. и И.“, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., адвокатско
възнаграждение съразмерно с уважената част от иска в размер на 995, 40 лв. с
включен ДДС. С решението СГС, I ГО, 11 състав е осъдил ЗАД „ДаллБогг:
Живот и здраве“ АД да заплати по сметка на СГС, на основание чл. 78, ал. 6
от ГПК, сумата от 1 200, 02 лв., както и депозит за вещи лица в размер на
22,50 лв. С решението СГС, I ГО, 11 състав е осъдил Х. А. Х. да заплати на
1
ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ АД, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК,
сумата от 1 300, 50 лв. – разноски.
Срещу решението в частта, в която е отхвърлен искът за обезщетение за
неимуществени вреди за разликата над сумата от 30 000 лв. до пълния
предявен размер от 200 000 лв., е подадена въззивна жалба от ищеца в
първоинстанционното производство. В жалбата се релевират оплаквания за
неправилност на решението в обжалваната част, поради нарушение на чл. 52
ЗЗД. Сочи се, че определеният от съда по справедливост размер на
обезщетението за неимуществени вреди е в крайно занижен размер.
Поддържа се, че неправилно е прието наличие на съпричиняване от страна на
пострадалата в размер от 50 %. Твърди се, че ответникът не е успял да докаже
в условията на пълно и главно доказване, че с поведението си ищцата е
допринесла за настъпването на леталния изход. Посочва се, че в случая, дори
при липсата на правилно поставен предпазен колан, тежките и несъвместими
травми, получени от П., е било възможно да бъдат получени, тъй като се
касае за страничен удар. Прави се оплакване, че първостепенният съд не е
отчел в пълна степен, че загиналата млада жена е била отглеждана като
биологична дъщеря от ищеца и че двамата са били изключително близки,
като последният все още не е преодолял загубата й. Твърди се, че размерът на
обезщетението не е съобразен с нивата на застрахователните лимити и
икономическата конюнктура в страната към датата на инцидента, с
последователната съдебна практика при сходни случаи. Прави се искане
въззивният съд да постанови решение, с което да отмени решението в
обжалваната част и да присъди допълнително обезщетение в размер на
170 000 лв. Претендира се присъждане на разноски пред всички инстанции,
включително за адвокатско възнаграждение.
Срещу решението в осъдителната му част е подадена въззивна жалба от
ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ АД с релевирани оплаквания за
неправилност и необоснованост. В жалбата се излагат възражения срещу
определеното от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди,
като се твърди, че обезщетението е определено в завишен размер, с оглед
принципа на справедливост, постоянната съдебна практика в аналогични
случаи, като се твърди, че и ищецът, и загиналата са били хора със скромен
доход или без никакъв такъв, като никой от тях не е бил в състояние да
спечели сумата от 30 000 лв. преди настъпването на процесното ПТП, поради
което получаването на такова обезщетение се явява неравностоен еквивалент
от социално икономическа гледна точка. Излагат се съображения, че по
делото не е установено при условията на пълно и главно доказване
изключителната вина на застрахования водач на л.а. „Ровър“ с рег. №
*******. Поддържа се твърдение, че инцидентът е настъпил по вина на водача
на т.а. „Волво“, който, ако е управлявал превозното средство в прилежащата
му лента за движение и с по-ниска скорост, то не би се стигнало до удар
между двете МПС-та и те са щели да се разминат. В условията на
евентуалност се сочи, че дори и да се приеме за доказана вината на водача на
2
л.а. „Ровър“, то процесното ПТП е настъпило в условията на независимо
съизвършителство от страна на водача на товарния автомобил. Възразява се,
че в случая е налице липса на активна материално правна легитимация на
ищеца, тъй като последният не попада в кръга от лица, имащи право на
обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на П. М.. Твърди се, че по
делото не е доказано двамата да са живели в общо домакинство и между тях
да са съществували отношения на взаимна любов, разбирателство и уважение.
Посочва се, че загиналата е била пълнолетна към датата на ПТП, като липсват
доказателства, подкрепящи твърдението на ищеца, че смъртта й е
единствената причина последният да не я осинови. Поддържа се твърдение,
че след като ищецът не е осиновил и не е имал намерение да осинови
загиналата, то последният не попада в кръга от лица, които могат да
претендират за обезщетение за неимуществени вреди. Допълва се, че по
делото не е установено ищецът да е търпял и да продължава да търпи
изключителни болки и страдания, както и че е имал приживе трайна, дълбока
и емоционална връзка със загиналата, каквито е необходимо да са налице, за
да попадне последният в разширения кръг от лица, които имат право на
обезщетение. Посочва се, че по делото е било установено, че П. е познавала
биологичния си баща, с който се е виждала в Бургас. Твърди се, че ищецът и
загиналата са имали нормални отношения, но не и такива, присъщи на
връзката между родител и дете. Сочи се, че според свидетелските показания
П. е наричала приживе Х. „бате“, което говори, че последната не го е
възприемала като баща, а като външен човек, който е съжителствал с майка й.
Поддържа се, че от свидетелските показания се установява, че състоянието на
Х. след инцидента е провокирано от това, че е научил, че при него е
пострадала и родната му дъщеря Р.. Прави се искане въззивният съд да
отмени решението в обжалваната част, като вместо това постанови друго, с
което да отхвърли изцяло предявения иск като неоснователен и недоказан. В
условията на евентуалност се претендира съдът да намали размера на
присъденото обезщетение. Предявява се претенция за присъждане на
направените съдебни разноски в двете съдебни инстанции.
В открито съдебно заседание пред настоящата инстанция ищцовата
страна поддържа подадената от нея въззивна жалба и изразява становище, с
което оспорва жалбата на насрещната страна.
По делото е постъпило писмено становище от ответника, в което
поддържа подадената от него въззивна жалба и оспорва въззивната жалба на
ищеца.
Въззивните жалби, с които въззивният съд е сезиран, са подадени в
законоустановения срок, от процесуално легитимирани страни, поради което
се явяват допустими.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.2 ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
3
Въззивният съд приема, че предявеният иск е с правно основание чл.
432, ал.1 КЗ, вр. с чл. 45 ЗЗД и с предмет – присъждане на обезщетение в
размер на 200 000 лв. за претърпените от ищеца неимуществени вреди
вследствие смъртта на П. Т. М. настъпила в резултат на ПТП на 27.06.2016г.,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането до
окончателното изплащане. При предявен иск с посоченото правно основание,
ищецът следва да установи, че е извършено противоправно деяние от водач
на застрахован с договор за застраховка „Гражданска отговорност” при
ответника автомобил, че това деяние му е причинило вреди и те са в причинна
връзка с противоправното деяние. С обжалваното решение, СГС, І ГО, 11
състав е уважил частично предявения иск, като е определил за справедливо в
случая обезщетение за причинените неимуществени вреди на Х. А. Х. сумата
от 60 000 лв. За основателно е прието възражението на ответника за
съпричиняване от страна на загиналата, поради което размерът на
обезщетението е намален на сумата от 30 000 лв., съобразно приетия процент
на съпричиняване – 50%.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбите.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните
части.
С оглед спорния предмет на делото във въззивното производство, на
първо място е необходимо да се изследва механизма на процесното ПТП във
връзка с доводите на ответника – жалбоподател, че причинител на ПТП е
водачът на товарния автомобил – участник в ПТП, а не водачът, застрахован
при него със застраховка „Гражданска отговорност“.
От приетата пред първата инстанция автотехническа експертиза /АТЕ/
се установява следната фактическа обстановка - процесното ПТП е настъпило
на път II – 73, гр. Карнобат – гр. Шумен, между с. Вълчин и с. ***, в района
на 76+880, на прав пътен участък. Път II – 73 е предназначен за двупосочно
движение на автомобилите, като за всяка посока има по една пътна лента,
разделени с единична непрекъсната линия. ПТП е настъпило в светлата част
на денонощието с добра метеорологична видимост. Процесният л.а. „Ровер“
се е движил по път II – 73 в дясната пътна лента със скорост на движение 73
км/ч. Приближавайки към мястото на настъпване на ПТП, в същото време, в
пътната лента за насрещно движение и в обратна посока се е движила
товарна композиция, състояща се от влекач и полуремарке. Водачът на л.а.
„Ровър“, по неустановени причини, е изгубил управлението на управлявания
от него автомобил, като се е отклонил надясно, напуснал платното за
движение надясно, след което водачът със завъртането на кормилното колело
на автомобила наляво го върнал върху платното за движение, преминал през
цялото платно, като го напуснал от ляво. В следващия момент водачът
4
завъртял кормилното колело надясно и автомобилът се насочил надясно за
посоката на пътя, преминал през пътната лента за насрещното движение и
навлязъл в дясната пътна лента /т.е. в собствената си/. Водачът на товарния
автомобил, възприемайки движението на л.а. „Ровър“, в момента, когато л.а.
„“Ровър“ се е намирал в неговата пътна лента, отклонявайки товарния
автомобил наляво и със задействана аварийно спирачна система, е навлязъл в
пътната лента, предназначена за насрещното му движение. Когато л.а.
„Ровър“ се е върнал в своята пътна лента е настъпил удар между
автомобилите. Товарният автомобил с предната си лява част, в зоната на
преден ляв фар, е ударил л.а. „Ровър“ в лявата му странична част, в зоната на
левите му врати. Вследствие на удара задната част на л.а. „Ровър“ се е
завъртяла надясно, като е достигнала до мантинелата в дясно на пътя и се е
ударила в нея. Реализирал се е втори удар между предната дясна част на
лекия автомобил и страничната лява част на влекача. В следващия момент
лекият автомобил е бил захванат от влекача и е бил издърпан в посоката на
движение на товарния автомобил. Автомобилите са се установили на местата,
където са били намерени от компетентните органи.
Вещото лице констатира, че лекият автомобил „Ровър“ преди да
започне да се отклонява в дясно се е движил със скорост от 73 км/ч, а към
момента на удара скоростта му е бил около 31 км/ч. Вещото лице излага, че
навлизането на товарния автомобил в насрещното платно за движение е било
провокирано от движението на л.а. „Ровър“ в неговата пътна лента преди
това. Експертът сочи, че от техническа гледна точка причината за
настъпването на ПТП се крие в субективните действия и на двамата водачи -
водачът на товарния автомобил, който е навлязъл в пътната лента за насрещно
движение, където е настъпил удара с л.а. „Ровър“ и водачът на лекия
автомобил, който с трайното и цялостно навлизане в пътната лента за
насрещното му движение е създал крайно критична пътна обстановка. Сочи,
че, ако водачът на лекия автомобил не е бил навлязъл в насрещната му пътна
лента, най-вероятно водачът на товарния автомобил е нямало да се отклони
наляво и да навлезе в пътната лента на лекия автомобил. При така описаната
ситуация вещото лице е категорично, че двата автомобил биха се разминали и
е не би настъпил удар между тях. Предвид обстоятелството, че процесното
ПТП е настъпило на прав пътен участък в светлата част от денонощието с
добра метеорологична видимост, то вещото лице прави извод, че двамата
водачи са имали възможност да се забележат взаимно от голямо разстояние. В
конкретния случай и двамата водачи са имали възможност да предотвратят
настъпването на злополуката.
От заключението се установява, че деформациите по лекия автомобил
„Ровър“ са основно в лявата му странична част в зоната на левите му врати и
деформация в задната му дясна част. Вещото лице счита, че предвид
механизма на настъпване на процесното ПТП, предпазните колани са били
малко ефективни. Излага, че тялото на пострадалата пътничка вследствие на
възникналата инерционна сила е политнало напред и вляво, тъй като ударът е
5
бил кос спрямо автомобила. Допълва, че при положение, че загиналата е била
с поставен предпазен колан при настъпването на удара тялото й е нямало да
изпадне от автомобила, но не може да определи какви травми би получила
последната в този случай. Излага, че тялото й е намерено на четири метра в
дясно от платното за движение за посоката на л.а. „Ровър“. Установява, че
загиналата е седяла на дясна задна седалка.
В о.с.з. пред първата инстанция вещото лице поддържа заключението
си. Установява, че в момента, в който лекият автомобил се е намирал в лявата
част на платното, в посоката му на движение, разстоянието между двата
автомобила е било не повече от 50м. В този момент водачът на товарния
автомобил е виждал автомобила пред себе си в неговата пътна лента и най-
вероятно причината да завие наляво е била, за да избегне челен удар, но той
не е имал възможността, тъй като след около 1 - 2 секунди е настъпил ударът
и за тези 2 секунди той не е имал възможност да прецени дали лекият
автомобил ще се върне или няма да се върне в неговата си лента за движение
и е предприел т.н. спасителна маневра. Експертът счита, че вероятно всички
стъкла на автомобила са се счупили и вратата също се е отворила. Най-
силният удар, който е нанесен по автомобила, е бил ударът между предната
част на товарния автомобил и страничната лява част на лекия автомобил. Това
е бил първият удар, тогава и двата автомобила са се движили относително
един срещу друг. Ударът е настъпил в предна и задна леви врати, т.е. този,
който е седял на задна лява седалка е понесъл директно този удар, а
изпадането на пътничката е реализирано вследствие на завъртането на
автомобила от центробежната сила, която създава. Тя е изпаднала от другата
страна на мантинелата. Вещото лице конкретизира, че първият удар е между
лекия автомобил с товарния автомобил. Вторият удар е, когато автомобилът
се удря в мантинелата със задна част. Според вещото лице пострадалата е
изпаднала точно между първия и втория удар. Сочи, че от момента на удара в
мантинелата, пътничката вече не е била в автомобила. Вещото лице не е
могло да определи степента на деформациите в дясната страна на автомобила.
От показанията на свидетеля Д., се установява, че последният е
наблюдавал настъпването на процесното ПТП от около 150 м. Първоначално
чул свирене на гуми. Обърнал се да погледне и видял тъмен на цвят
автомобил, който бил излязъл от шосето и се движил в лявата част няколко
секунди. В един момент автомобилът се завъртял и тръгнал перпендикулярно
срещу отсрещната мантинела. Там настъпил тежък удар с камион, който
идвал отгоре. Автомобилът се опитвал да се върне обратно на пътя, като в
момента, в който го сторил, на мястото настъпил ударът.
Вещото лице, изготвило първоначалната АТЕ, след разпита на
свидетеля, потвърждава заключението си. Разяснява, че шумът, който е
възприел свидетелят, е един. Излага, че незабавно след първия удар е
настъпил и втория, поради което свидетелят ги е възприел като един шум от
цялата ситуация. От спирачните следи на товарния автомобил се виждало, че
последните започват в лентата за движение на последния и се движат в
6
посока на насрещната му такава. Експертът сочи, че със скоростите, с които
са се движили ППС, за по-малко от 1 секунда би настъпил челен удар и точно
това време е принудило най-вероятно водачът на товарния автомобил да завие
в ляво, за да избегне челен удар. В същия момент другият водач е възприел
същата ситуация и е решил да се върне в своята лента, поради което и ударът
е настъпил. Вещото лице заявява, че действително удар не би настъпил при
положение, че товарният автомобил не бе завил наляво, но сочи също, че
водачът му е нямало как да знае, че лекият автомобил ще се прибере в своята
пътна лента.
По делото са събрани показанията и на свидетеля М., от които се
установява, че последният пътувал на предната седалка до шофьора в
процесния лек автомобил по време на настъпването на инцидента. На задната
седалка пътували П. и Р.. Свидетелят и водачът И., когато се качили в лекия
автомобил, веднага си сложили предпазните колани, докато П. и Р. не си ги
поставили. Всички пътници в колата са се познавали и всички били наясно,
че водачът няма шофьорска книжка, като този факт им станал известен, още,
когато И. си купил колата и се похвалил на Р. и П.. Р. го попитала дали има
шофьорска книжка, а той й казал, че няма. Разговорът за липсата на
шофьорска книжка станал в присъствието на П. и Р., като този факт бил
коментиран от присъстващите и непосредствено преди злополуката.
Свидетелят установява, че водачът на лекия автомобил имал заболяване на
ръцете и краката /показва в с.з., като свива ръцете си към гърдите навътре към
тялото си/, можел да ги движи свободно, но нямал бързи рефлекси. Обяснява,
че помни, когато шофьорът се навел, за да спре музиката в колата, която се
намирала под жабката пред мястото на свидетеля, който също се навел, за да
види какво се случва. Според свидетеля, в този момент водачът не е гледал
платното за движение. Не усетили автомобилът да се отклонява от пътя.
Съдът кредитира показанията на свидетелите, тъй като възпроизвеждат
техните непосредствени възприятия и не са в противоречие с останалия
доказателствен материал по делото.
От приетата пред първата инстанция комплексна медико-
автотехническа експертиза /КСМАТЕ/ се установява, че скоростта на
автомобил „Ровър“ преди произшествието е била около 70 км/ч, а
непосредствено преди удара с влекача „Волво“ е била около 30,5 км/ч.
Движението на лекия автомобил е било закъснително, т.е. скоростта му е
намалявала. Скоростта на състава влекач - полуремарке преди ПТП е била
около 100 км/ч. Ударът е настъпил при 98 км/ч и до разделянето на предната
част на товарния автомобил със странична лява част на лекия автомобил,
скоростта е паднала до 82 км/ч. За посоката на движение на товарния
автомобил има поставени забранителни пътни знаци „Забранено е
движението със скорост по-голяма от 60 км/ч” и „Забранено е изпреварването
на МПС”. Първата контактна точка между л.а. „Ровър“ и т.а. „Волво“ се
намира в дясната част на пътното платно в дясната пътна лента спрямо
посоката на движение на лекия автомобил и лявата пътна лента спрямо
7
посоката за движение на товарния автомобил и отстои на около 136,2 м след
приетия ориентир и на около 2,70 м вляво от десния край на платното за
движение. След удара лекият автомобил се е завъртял по посока обратна на
часовниковата стрелка, след което е последвал втори удар с предната дясна
част на автомобила и резервоара на автомобилния влекач. След втория удар
последвал трети удар със задната част на автомобила и предпазната метална
ограда /мантинелата/. След удара товарният автомобил е продължил
движението си още около 20 м, след което е последвал удар с предния ляв
ръб на влекача и мантинелата. В момента на удара и след него товарният
автомобил е бил със задействана спирачна система в процес на ефективно
спиране. Процесното ПТП е протекло при дневна светлина, облачно и добра
видимост, пътното платно е било сухо. Участъкът, върху който е настъпило
процесното ПТП, е прав с дължина на правия участък около 400м. За
посоката на движение на товарния автомобил преди правия участък е имало
десен за водача завой. За посоката на движение на лекия автомобил също е
имало десен за водача завой. От края на десния завой за водача на лекия
автомобил до приетия ориентир са измерени около 27 м. От ориентира до
мястото на удара е измерено разстояние около 136 м. Следователно от края на
завоя до мястото на удара разстоянието е било около 163 м. От края на завоя
спрямо посоката на движение на товарния автомобил до мястото на удара
разстоянието е било около 237 м. Времето, необходимо товарният автомобил
да измине разстоянието от 237 м, е около 8,5 секунди. Процесното ПТП не би
настъпило, ако всеки водач се е движил по принадлежащата му лента. При
движението си в десния завой, водачът на лекия автомобил е следвало да
управлява автомобила така, че да следва принадлежащата му лента. Водачът
на влекач „Волво ФХ” с прикачено полуремарке е управлявал със скорост от
около 100 км/ч на пътен участък, в който максимално разрешената скорост е
60 км/ч, което не му е позволило да реагира своевременно на възникналата
опасна ситуация. Скоростта, при която товарният автомобил е можел да спре
преди мястото на удара, е около 60 км/ч. (т.е. съвпада с ограничението на
скоростта за товарния автомобил). Техническата възможност за
предотвратяване на произшествието от страна на водача на лекия автомобил
се свежда до управление на автомобила със скорост, която би му позволила да
владее автомобила безпроблемно, а той го е управлявал с технически
несъобразена с конкретните пътни условия скорост, което е пряка причина за
загуба на напречна устойчивост на автомобила и напускането на пътното
платно първо отдясно и след това отляво. Вещото лице установява, че в
резултат на първия удар л.а. „Ровър“ е отблъснат силно напред по посоката на
движение на т.а. „Волво“ и отклонен наляво, придобил е силна ротация в
посока обратна на часовника, завъртял се е на около 150 – 170 градуса и се е
ударил със задната си част в мантинелата. Този удар е помогнал на тялото на
П. да излети през отвора на задното стъкло. След удара на задната част на
лекия автомобил в мантинелата и излитането на загиналата пътничка П. от
автомобила, поради ротацията л.а. „Ровър“ е продължил да се върти до около
8
250 градуса, до момента, в който се е позиционирал пред т.а. „Волво“. След
това е бил застигнат от товарния автомобил и вероятно е бил ударен от него в
предната част на дясната му страна. От този удар се е завъртял до около 270
градуса, като е застанал с дясната си страна успоредно на товарния
автомобил. В това положение л.а. „Ровър“ се е ударил в левия резервоар на
т.а. „Волво“ и е бил тласкан напред до удар на предния му ляв ъгъл в
мантинелата. Това е продължило, докато предната му дясна част се е зацепила
на някое от опорните колчета на мантинелата. Последвало е протриване на
дясната страна на лекия автомобил с лявата страна на полуремаркето, докато
предният ляв ъгъл на т.а. „Волво“ се е ударил също в мантинелата и триейки
се в нея е спрял. Колко удара и протривания са се осъществили върху дясната
страна на лекия автомобил не може да бъде определено, но всички са
настъпили след изпадането на загиналата от автомобила и са неотносими към
смъртта й.
Вещите лица разясняват начина на действие на предпазните колани,
като описват, че при страничен удар и при преобръщане ефективността им
намалява, тъй като инерционните сили действат настрани и горната част на
тялото може да се наклонява. Въпреки това посочват, че при правилното им
поставяне коланите задържат пътника върху седалката и не биха позволили
тялото му да изпадне от автомобила. Уточняват, че за пътничката на лявата
задна седалка коланът не е бил ефективен, тъй като тя е била ударена
директно от деформирания интериор на задната лява врата и задната лява
колона. Но при положение, че П., която е седяла на задна дясна седалка, е
била с правилно поставен предпазен колан, последната е нямало да се удари в
интериора в зоната на лявата задна врата, като е щяла да остане на седалката
си и е нямало да излети извън автомобила. Експертите са на мнение, че тя е
нямало да получи тежки наранявания, тъй като пътникът на предната дясна
седалка не е получил такива при същите условия.
Вещите лица от КСМАТЕ описват как се е стигнало да леталния изход
по отношение на П. М. - при първия удар между превозните средства тялото
на П. е политнало с главата напред силно наляво и по-леко напред и се е
ударила в интериора на задната лява врата и средната колона. Този удар е бил
най-силен за нея. След това е настъпило рикошетно отблъскване надясно и от
действието на центробежната сила, породена от силната ротация, тя е
полетяла назад също с главата напред. Плъзгайки се по облегалката на
задната седалка тя е излетяла през отвора на вече счупеното задно закалено
стъкло и прелитайки над мантинелата е паднала в отводнителния канал,
където е била намерена. Тъй като автомобилът „Ровър“ се е въртял, се ударил
със задната си част в мантинелата, това е способствало излитането й от
автомобила. Ако П. е била с поставен предпазен колан, независимо колко на
брой удари е претърпял лекият автомобил, пострадалата е щяла да бъде
предпазена от тежките наранявания. Тя е щяла да остане върху задната дясна
седалка, както е останал жив и почти неувреден пътникът, седящ на предна
дясна седалка. След процесното ПТП са останали живи пътничката на лява
9
задна седалка, въпреки че е седяла на най-опасното място без поставен
предпазен колан. Вторият оцелял е пътникът на предна дясна седалка, който е
бил с поставен предпазен колан.
Според експертите травма на далака може да доведе до смъртен изход,
но е малко вероятно при скорост на движение от 72 км/ч. Твърдят, че не е
възможно да настъпят повреди в механизмите на работа на предпазните
колани в процесния случай.
В о.с.з. пред първата инстанция вещите лица поддържат заключението
си, като заявяват, че не може да се определи дали травмата е получена при
удара или при изпадането от лекия автомобил, но е сигурно, че на мястото,
където е седяла тя – задна дясна седалка, не се установяват деформации на
интериора на автомобила, които да притиснат тялото й и да причинят
смъртоносни увреждания. Въпреки, че не могат да определят кои травми са
получени при самото излитане на тялото и кои при изпадането, те правят
извод, че всички са вследствие на отхвърчането на тялото, поради липсата на
колан. Категорични са, че ударите върху тялото на пострадалата са следствие
от движението й в купето на автомобила и извън него, а не от деформация на
интериора му. Експертите правят обобщаващо заключение, че ако загиналата
е била с поставен предпазен колан е нямало да се стигне до летален изход.
Съдът кредитира заключението на изготвената КСМАТЕ, тъй като
вещите лица са отговорили обективно и изчерпателно на поставените
въпроси, освен това изводите им не са в противоречие с останалия събран по
делото доказателствен материал и се допълват в частност с изводите на
вещото лице, изготвило първоначалната АТЕ.
По делото не се спори, че водачът на лекия автомобил – участник в
ПТП е имал сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“
при ответника, със застрахователно покритие и към датата на ПТП.
Не се спори между страните, а и това се установява от приложена
справка от ОДМВР - Бургас, сектор „Пътна полиция“, че И. Н. И. е бил
неправоспособен водач – няма данни да му е издавано СУМПС или успешно
да е издържал изпит за водач.
Не се спори, че водачът И. е имал вроден физически недъг.
По доводите за неправилност на решението, поради неправилни изводи
на първоинстанционния съд относно причинителя на процесното ПТП,
въззивният съд намира следното:
От събрания по делото доказателствен материал категорично се
установяват елементите от фактическия състав на разпоредбите на чл. 432,
ал.1 КЗ, вр. с чл. 45 ЗЗД, а именно: наличие на увреждане от управляващ
застрахован при ответното дружество автомобил, противоправното поведение
и вината, както и причинно-следствената връзка между деянието и смъртта на
П. Т. М.. Неоснователно е възражението на жалбоподателя-ответник, че по
делото не е установено противоправното поведение на водача на лекия
автомобил, застрахован в ответното дружество. Настоящият състав приема,
10
че причина за настъпването на процесното ПТП са действията на
застрахования при ответника водач на лекия автомобил „Ровър“, който е
загубил контрол върху неговото управление, навлязъл е в насрещната лента
за движение и излязъл от пътното платно, като рязко е преминал отново през
ширината му, за да навлезе обратно в своята пътна лента, като с действията си
е създал изключителна опасност на пътя за всички участници в движението.
Т.е. той е нарушил правилата за движение за избор на скорост, съобразена с
конкретните пътни условия, поради което поведението му, подробно описано
в заключението на АТЕ – първоначална и повторна комплексна, е
противоправно, съответно виновно, в причинна връзка с вредоносния
резултат (чл. 20 ЗДвП вр. чл. 45, ал. 2 ЗЗД). Действително и поведението на
другия водач на ППС също е било противоправно, тъй като той е управлявал
товарния автомобил с превишена скорост и с цел заобикаляне на лекия
автомобил е навлязъл в лентата за насрещно движение – противоправно
виновно поведение в причинна връзка също с вредоносния резултат.
Следователно и двамата водачи са причинили ПТП. Но в настоящия случай
това негово противоправно поведение е неотносимо, тъй като при
съпричиняване на увреждането от няколко делинквенти, застрахователят по
застраховка „Гражданска отговорност”, сключена с един от тях, отговаря
спрямо увреденото лице за пълния размер на вредите до размера на
застрахователната сума, а не съобразно приноса за увреждането на
застрахования при него делинквент (арг. чл. 53 ЗЗД), като степента за принос
на всеки от тях е релевантна само в отношенията между тях. Застрахователят
по застраховка „Гражданска отговорност“ на един от делинквентите отговаря
спрямо увреденото лице солидарно с останалите застрахователи, а предвид
функционалната обусловеност на неговата отговорност от деликтната
отговорност на физическото лице отговаря по отношение на увредения в
обема, в който отговаря застрахованият при него делинквент - за всички
вреди и в пълния им размер. С оглед изложеното, възражението, че
вредоносният резултат е настъпил поради поведението и на друг водач,
незастрахован при ответника не води до намаляване на отговорността на
ответното застрахователно дружество.
По отношение на активната материалноправна легитимация на ищеца, с
оглед направеното във въззивната жалба на ответника оспорване, съдът
намира следното:
Настоящият състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че
ищецът е материалноправно легитимиран да получи обезщетение вследствие
на смъртта на П. Т. М..
По делото не се спори, че П. е доведена дъщеря на Х..
От показанията на свидетелката Ч., се установява, че децата на С. – П. и
Т., били отгледани от нея и Х. в къщата на последния в с. ***. Свидетелката
не познавала биологичния им баща. Когато С. и Х. се събрали Т. бил в
детската градина, а П. – ученичка. Имали и тяхно дете – Р.. Те живеели като
11
семейство. Отношенията между децата и Х. били като на деца и родител. Те
били гледани добре. Добре възпитавани и облечени. Х. не правел разлика
между тях и Р., грижил се много както за П., така и за Т.. Взаимно се гледали
и си помагали. Така било и когато П. се омъжила и отишла да живее с мъжа
си в гр. Бургас. Въпреки това тя и децата й всяка седмица идвали на гости в с.
***. Х. се занимавал с животновъдство и се грижил децата да не са лишени от
нищо. Държал се като баща и дядо на децата на П.. Последната го наричала
„бати“, тя била наясно, че не й е биологичен баща, но го считала като баща. Х.
понесъл тежко смъртта на П., страдал за нея. Станал по-свит и затворен в
себе си. Преди това бил общителен и комуникативен. Х. продължил да се
грижи за децата на П., които продължавали да бъдат водени всяка седмица от
баща си в с. ***.
От показанията на свидетелката А. – бивша съпруга на брата на П. Т., се
установява, че дори и след като се омъжила и заживяла в Бургас при съпруга
си, П. прекарвала доста време при Х. и майка си, водила и своите деца. При Х.
и майка си П. се чувствала по-свободна, не мислила за пари и грижи.
Свидетелката установява, че Х. и майката на П. били заедно от 1994г., като
имали и свое биологично дето – Р.. Всички живеели заедно, били задружно
семейство в добри отношения. Х. и П. били като баща и дъщеря. Той не
правел разлика между биологичното си дете и доведените – П. и Т.. Не делял
и внуците си – децата на П. и децата на свидетелката и Т.. След като научил за
инцидента Х. не бил на себе си. П. починала на място, а Р. била в реанимация.
И към настоящия момент, съпругът на П. продължавал да води децата им при
Х. и С., като Х. се чувствал малко по-добре, тъй като в тях виждал нея. Все
още не можел да превъзмогне загубата й.
Съдът кредитира показанията на двете свидетелки, тъй като те
разкриват своите непосредствени възприятия и впечатления, като взаимно се
допълват и не противоречат на останалия доказателствен материал по делото.
Ищецът по делото е дал обяснения, като сочи, че живее със С. на
съпружески начала от 1994г. Отгледал П. като своя дъщеря и й помагал до
последно. Много тежко приел смъртта й. Действително не бил припознал
родната си дъщеря Р.. С. имала развод с първия си съпруг. П. го познавала.
Със С. живеели заедно от 24 години, като той не бил идвал и един път. С. и
децата ходили при него, но той не им обръщал внимание, тъй като бил
алкохолик. Т. и П. наричали ищеца „бате Х.“. Те знаели кой е баща им.
Заявява, че ще тъжи за П. цял живот, тъй като не можели да я върнат.
Обясненията на страната не съставляват доказателствено средство,
каквито са свидетелските показания. Твърденията на страната са предмет на
доказване. В тази връзка съдът приема, че обясненията на ищеца, дадени по
реда на чл. 176 ГПК, се подкрепят от свидетелските показания.
Със задължителните за съдилищата указания, дадени в Тълкувателно
решение № 1 от 21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г., ОСНГТК НА ВКС -
материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди
12
от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в постановление №
4 от 25.05.1961 г. и постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на
Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и
дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт
продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо
да бъдат обезщетени. С Постановление № 4 от 25.05.1961 г. Пленумът на ВС
се е произнесъл, че правилното прилагане на закона изисква за
неимуществени вреди да бъдат обезщетявани само най-близките на
пострадалия – неговите низходящи (деца), съпруг и възходящи (родители), и
то след като се установи, че действително са претърпели вреди. По-късно, с
Постановление № 5 от 24.11.1969 г., Пленумът на ВС е признал право на
обезщетение и на отглежданото, но неосиновено дете, съответно на
отглеждащия го, както и на лицето, което е съжителствало на съпружески
начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак,
ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на
правилата на морала. Включването на посочените лица в кръга на
правоимащите е мотивирано със съдържанието на съществувалите между тях
и починалия житейски отношения, които са напълно сходни с отношенията
между биологичен родител и дете, съответно между съпрузи, и е справедливо,
при установени действително претърпени вреди, те също да могат да получат
обезщетение. Признаването на право на обезщетение на отглежданото дете,
съответно на отглеждащия го, е обвързано с изискване отглеждането да е
било трайно и да е създало връзка и чувства като между биологичен родител
и дете, без да се поставя условие за предприети формални процедури по
осиновяване или установяване на произход. В този смисъл, въззивният съд
приема за неоснователно възражението на жалбоподателя-ответник, че след
като ищецът не е осиновил починалата, той не попада в кръга от лица, които
могат да претендират обезщетение от нейната смърт.
В конкретния случай се установи, че ищецът Х. е започнал да живее на
семейни начала с майката на П. от 1994г. и тя се е преместила при него заедно
с двете си деца – П. и Т.. По делото се установи, че Х. се е грижил за П. като
за рождено дете, като е полагал грижи за отглеждането и възпитаването й. По
безспорен начин се установи, че ищецът не е правил разлика между нея и брат
й и неговото биологично дете, грижил се е за всички по еднакъв начин.
Семейството е било задружно, взаимно са си помагали. След като се е
омъжила П. е продължила редовно да посещава Х. и майка си, оставала е при
тях с преспиване, като водила и децата, за които ищецът се грижил като техен
дядо и продължава да полага грижи и след смъртта й. Установи се, че
биологичният баща на П., когото макар тя да познавала, не е полагал грижи за
нея и брат й.
От съвкупната преценка на събраните доказателства, въззивният съд
приема, че по делото несъмнено се установи, че Х. е осигурил необходимата
бащина грижа за П., като е налице трайна и силна близка връзка между
двамата, присъща за родител и дете. В този смисъл намира за неоснователно
13
възражението на жалбоподателя-ответник. Свидетелката А. установи, че
съпругът на П. продължавал да води децата при Х. и С., тъй като те искали да
бъдат при свои близки и роднини, което говори за създадена семейна среда. В
конкретния случай се установи фактически силна степен на близост,
обгрижване, възпитание, обич и привързаност, което дава основание на
настоящия съдебен състав да приеме, че са налице изключителни
обстоятелства в отношенията между ищеца Х. и П. М. и тези близки
отношения дават основание да се приеме, че тя е била отгледана от Х. като
свое дете. Наличието на тази емоционална връзка и установеното страдание
на ищеца след нейната смърт, дава основание да се приеме, че е справедливо
да бъдат обезщетени претърпените от него вреди.
Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно
засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени,
предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се
определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД –
по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието
„справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е
свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи
обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат
предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички
случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията
за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е
обусловено от съобразяване и на общи критерии - момент на настъпване на
смъртта, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което
претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите
между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения.
Възприето е и становището, че при определяне на справедливия размер на
обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-
икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито
промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно
покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите“.
Съдът взе предвид горните постановки, както и установените от
свидетелските показания действителни отношения между Х. и П., а именно
ищецът Х. е отгледал П. като собствено дете, полагал е грижи за нея, докато
навършила пълнолетие и се омъжила, като и след това продължил да се
грижи за нея и децата й, които всяка седмица идвали на гости в с. ***.
Ищецът никога не е правил разлика между нея и биологичното му дете, като
безспорно между двамата е имало изградена дълбока връзка, присъща на
родител и дете. Съобрази и младата възраст на починалата към момента на
инцидента - 34 г., внезапното настъпване на смъртта й, цялостното негативно
отражение на събитието върху психо-емоционалното състояние на ищеца и
като съобрази преобладаващата съдебна практика относно присъжданите в
сходни случаи обезщетения, съдът приема, че справедливото обезщетение за
14
ищеца се равнява на сумата от 60 000 лв. В тази връзка намира за
неоснователни възраженията на жалбоподателя-ответник, че обезщетението
за неимуществени вреди е в завишен размер. За да не уважи претенцията в
пълния заявен размер, съответно жалбата на ищеца, съдът взе предвид, че Х. е
започнал да се грижи за П. не от раждането й, а от една по-късна възраст,
когато тя е била на 13 години, както и че към момента на произшествието П. е
била пълнолетна, не е живеела заедно със своите родители, имала е свое
семейство - т.е. била е финансово и организационно по-малко зависима от
родителите си.
По отношение възражението за съпричиняване: В константната
практика по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, /решение № 45 от 15.04.2009
г. по т. д. № 525/2008 г. на ІІ т. о., решение № 159/24.11.2010 г. по т. д. №
1117/2009 г. на ІІ т. о., решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на
ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011 г. по т. д. № 623/2011 г. на ІІ т. о., решение
№ 59 от 10.06.2011 г. по т. д. № 286/2010 г. на І т. о., решение №
153/31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010 г., решение № 169/28.02.2012 г. по т. д.
№ 762/2010 г. на ІІ т. о. и др./, Върховният касационен съд последователно е
застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт
на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка
между поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице
съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, пострадалият трябва
обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или
улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е
действал или бездействал виновно. В настоящия случай, по делото се
установи безспорно и категорично твърдението на ответника, че пострадалата
е пътувала без поставен предпазен колан. Следователно налице е нарушение
на разпоредбата на чл.137в ЗДвП. Както е посочено в решение №
169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., релевантен за
съпричиняването и за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно
установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало /наред с
неправомерното поведение на деликвента/ до увреждането като
неблагоприятен резултат.
В този смисъл, въззивният състав приема за безспорно установено, като
се изхожда от механизма на процесното ПТП, че смъртта на пострадалата е
била причинена, поради това, че тя не е била с поставен обезопасителен
колан, с какъвто безспорно е бил оборудван лекият автомобил, в който тя е
пътувала. За да достигне до този извод, съдът кредитира заключението на
КСМАТЕ, тъй като експертите са разгледали задълбочено наличните данни и
в резултат на този анализ са направили категоричен извод, че е нямало да се
стигне до летален изход, ако пострадалата е пътувала с правилно поставен
предпазен колан. Съдът дава вяра на КСМАТЕ пред единичната СМЕ /в тази
част/, тъй като вещото лице, изготвило единичното заключение, не дава
категорични отговори, служи си с хипотези и не държи сметка за конкретния
механизъм на ПТП. Въпреки, че автомобилът е претърпял и странични удари,
15
а ефективността на колана е принципно валидна при челни удари, в
конкретния случай именно неизползването му е довело до изпадане на тялото
на пострадалата от автомобила и настъпване на леталния изход. Вещите лица
от КСМАТЕ са взели предвид и липсата на деформации по автомобила /от
страната, където е седяла починалата/, които, ако бяха налични биха могли да
я затиснат и да настъпи смъртта й. Разгледали са и получените от пътувалия
на предната дясна седалка пътник травми, който е бил с поставен предпазен
колан и който е получил само леки увреди. Независимо от последния етап от
механизма на ПТП, при който лекият автомобил е бил притиснат към
мантинелата, то по делото се установи, че процесният автомобил е понесъл
първо удар в лявата част, а не в дясната, където се е намирала пострадалата.
Тя, според вещите лица, е изпаднала от автомобила още след първия удар, т.е.
преди притискането на автомобила към мантинелата), което обстоятелство
също е в подкрепа на приетото от съда. В заключение: В разглеждания казус
и при съобразяване на конкретния механизъм на ПТП, е от значение, че
ответникът проведе необходимото пълно главно доказване на възражението
си за съпричиняване, като по делото се установи, че тялото на пострадалата е
било свободно подвижно в купето на автомобила поради неизползване на
предпазен колан, поради което тя е изпаднала от него и е получила
несъвместима с живота травма.
Настоящият съдебен състав приема за доказано и възражението за
съпричиняване, изразяващо се в поемане на риск при пътуване в МПС с
неправоспособен водач – обстоятелство, което съдът приема за безспорно
установено, както и че починалата е била напълно наясно с този факт –
липсата на свидетелство за управление на МПС и въпреки това е приела да
пътува в процесния автомобил. Липсата на свидетелство за управление на
МПС, наред с физическия недъг на водача, са оказали влияние върху
противоправния резултат. Съпоставяйки поведението на водача с това на
пострадалата, въззивният съд приема, че тя в равна степен е съпричинила
противоправния резултат. Водачът, който е бил неправоспособен, е
управлявал с несъобразена с пътните условия скорост, довело до загуба на
устойчивост и до некоординирани действия, в резултат на които е напуснал
принадлежащата му пътна лента и пътното платно. И пострадалата, поради
неизползване на предпазен колан и качване в автомобила на неправоспособен
водач е съпричинила противоправния резултат. С оглед гореизложеното
съдът намира за доказано възражението на ответника за съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на загиналата, като споделя извода на
първоинстанционния съд за размера му от 50%.
С оглед приетото, определеният размер на обезщетението за
неимуществени вреди следва да бъде намален съобразно приетия процент
съпричиняване, с оглед което обезщетението, на което има право ищецът,
възлиза на 30 000 лв., както е присъдил и първоинстанционният съд.
В заключение: Първоинстанционното решение е правилно и следва да
бъде потвърдено в обжалваните части.
16
Относно разноските пред настоящата съдебна инстанция: с оглед
неоснователността и на двете жалби, всяка страна следва да поеме
собствените си разноски за въззивната инстанция.
Мотивиран от горното, Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261130 от 19.02.2021г., постановено по
гр. д. № 10057/2017 г., /поправено с Решение № 261693 от 11.03.2021г.,
постановено по реда на чл. 247 от ГПК/, от СГС, I ГО, 11 състав в
обжалваните части.
Решението може да са обжалва от страните пред ВКС на Р. България, в
едномесечен срок от връчването му, при наличието на предпоставките по чл.
280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17