Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 11.09.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI – 17 състав, в
публично съдебно заседание на дванадесети август две хиляди и двадесета година
в състав:
СЪДИЯ:
ДИЛЯНА
ГОСПОДИНОВА
при секретаря С. Влахова като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 3107 по описа на СГС за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са обективно и субективно съединение установителни
искове с правна квалификация, както следва: чл. 422 ГПК вр.
чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, чл. 422 ГПК вр. чл. 92,
ал. 1 ЗЗД, както и чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Ищецът - „К.т.б.“ АД - в несъстоятелност, твърди, че на 17.04.2014 г. С договора кредитополучателят поел задължение да върне предоставената в заем сума на 20 равни месечни погасителни вноски, всяка в размер на 350 000 евро, дължими на 15-то число на месеца, считано от 10.03.2015 до 10.10.2016 г., както и да заплати годишна възнаградителна лихва в размер от 9 %, неустойка върху неплатена в срок главница в размер на 10 пункта годишно, неустойка върху неплатена в срок възнаградителна лихва в размер на 10 % годишно, както и комисионна за управление и обработка на кредита. На 06.11.2014 г. е подписан договора за встъпване в дълг, с който ответникът „К.“ сключил с ответника „Х.и.Б.“ АД договор за кредит, по силата на който предоставил на последния сума в размер на 7 000 000 евро. ООД е встъпило в дълга на кредитополучателя по договор за кредит, поради което отговаря солидарно с него за изпълнение на задълженията, възникнали по тази банкова сделка. Ищецът твърди, че длъжниците не са изпълнили задълженията си за заплащане на падежа на уговорените месечни вноски, поради което той обявил цялото задължение по договора за кредит за изцяло предсрочно изискуемо, като отправил изявление за това до кредитополучателя, което се счита достигнало до него на 13.11.2014 г., на която дата е изпратено до ответното дружество „Х.и.Б.“ АД на вписания в търговския регистър адрес на управление, който е и адрес за кореспонденция, посочен в договора за кредит. За вземанията на ищеца по договора за кредит е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, срещу която от страна на ответниците е подадено възражение. С оглед на това ищецът моли да се постанови решение, с което да се признае за установено по отношение на него, че „Х.и.Б.“ АД и „К.“ ООД му дължат солидарно следните суми: сума в размер на 7 000 000 евро, представляваща неплатена и предсрочно изискуема главница, сума в размер на 292 250 евро, представляваща просрочена лихва върху редовна главница, начислена за периода от 25.06.2014 г. до 25.11.2014 г., сума в размер на 3 701 833, 27 евро, представляваща просрочена лихва върху просрочена главница, начислена за периода от 25.07.2015 г. до 25.08.2017 г., сума в размер на 18 472, 22 евро, представляваща текущи лихви върху просрочена главница, начислена за периода от 25.08.2017 г. до 31.08.2017 г., сума в размер на 592 215, 87 евро, представляваща неустойка върху просрочена лихва, начислена за периода от 25.06.2014 г. до 31.08.2017 г., сума в размер на 35 000 евро, представляваща дължима такса за управление на кредита, сума в размер на 14 065, 57 евро, представляваща разноски във връзка с изпълнението за периода от 22.04.2015 г. до 31.08.2017 г.
Ответниците - „Х.и.Б.“ АД и „К.“ ООД, оспорват предявените искове. Посочват, че към настоящия момент ищецът не е носител на предявените вземания по договора за банков кредит, тъй като те са прехвърлени на дружеството „Д.к.к.“ ЕАД по силата на договор за продажба на вземания чрез пряко договаряне, сключен на 18.09.2017 г. Твърдят, че уговорената в чл. 13 от договора за банков кредит неустойка е нищожна поради противоречието й с добрите нрави. Правят възражение за погасяване по давност на предявените вземания.
Ответникът „Х.и.Б.“ АД твърди още, че не дължи никакви суми на ищеца по процесния договор за банков кредит.
Ответникът „К.“ ООД твърди, че договорът за встъпване в дълг, на който ищецът основава вземанията си към него, не е подписван от негов представител и представлява неистински документ. Счита, че този договор е антидатиран и е изготвен само за целите на настоящото производство. Посочва, че не е получил изявление на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.
Ответниците молят съдът да отхвърли предявените искове.
Третото лице помагач на страната на ищеца - „Д.к.к.“ ЕАД, заявява, че предявените искове са основателни и следва да бъдат уважени.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност, както и във връзка със
становищата на страните и техните възражения, намира за установено
от фактическа и прстрана следното:
По исковете с
правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 и
ал. 2 ТЗ за установяване дължимостта
на сума в размер на 7 000 000 евро –главница и 292
250 евро – възнаградителна лихва:
От представените в производството писмени доказателства се установява, че между „КТБ” АД, от една страна, и „Х.и.Б.“ АД, от друга, са валидно възникнали облигационни отношения по сключен договор за банков кредит от 17.04.2014 г. Това е видно от представения по делото писмен договор от 17.04.2014 г., който е подписан от представител на двете страни по сделката и обективира насрещните им волеизявления за съгласие по отношение на всички съществени елементи от съдържанието на тази банкова сделка. По силата на този договор банката е предоставила на кредитополучателя „Х.и.Б.“ АД кредит в размер на 7 000 000 евро, а последният е поел задължение да върне предоставената му в заем парична сума на 20 броя равни месечни вноски, всяка една от които е платима на 15-то число на всеки месец в периода от 10.03.2015 г. до 10.10.2016 г.
От заключението на изготвената съдебно-счетоводна експертиза се установява, че кредитът, който е отпуснат по силата на процесния договор от 17.04.2014 г., е усвоен от кредитополучателя до пълния му уговорен размер от 7 000 000 евро на 17.04.2014 г. С оглед на това следва да се приеме, че в тежест на последния е възникнало задължението да върне усвоените парични средства и той дължи да го изпълни като престира на кредитора тази сума.
С чл. 10 от договора за кредит кредитополучателят е поел задължение, наред с главницата, да заплаща на банката и възнаградителна лихва върху предоставените му за ползване средства в размер на 9 % годишно върху фактически ползваните суми по кредита, която се начислява ежедневно върху дебитното салдо по заемната сметка на кредитополучателя и е платима на 25-то число на съответния месец. Доколкото банката извършва действия по предоставяне на кредити на физически и юридически лица по занятие, същата следва да получава насрещна престация за това от кредитополучателя съгласно чл. 430, ал. 2 ТЗ, а именно възнаграждение за времето, през което последният ползва предоставените му парични средства, какъвто характер има лихвата, чиято дължимост е уговорена с чл. 10 от договора за кредит.
След като по делото се установи, че кредитът е усвоен от „Х.и.Б.“ АД до пълния му отпуснат размер от 7 000 000 евро на 17.04.2014 г., то следва да се заключи, че от този момент дружеството е започнало да ползва получените парични средства и в негова тежест е възникнало и задължение да заплаща на банката възнаградителна лихва за това в уговорения размер.
С договор, сключен на 06.11.2014 г., е постигнато съглашение между длъжника по описаната банкова сделка „Х.и.Б.“ АД и ответника „К.“ ООД за встъпване на последното дружество по реда на чл. 101 ЗЗД във всички задължения на кредитополучателя, възникнали по силата на договора за кредит от 17.04.2014 г. Това съглашение трябва да се квалифицира като такова за встъпване в дълг по смисъла на чл. 101 ЗЗД. То е сключено между лицето, което встъпва в чуждия дълг и длъжника на задълженията, които са възникнали по силата на банковата сделка, като всеки от тези правни субекти е изразил воля за това, подписвайки анекса. В закона се допуска съгласието за встъпване в дълг да може да бъде постигнато както между третото лице и кредитора, така и между третото лице и длъжника, без участието на кредитора, както е направено в настоящия случай, като и в двете хипотези това съглашение поражда едни и същи правни последици.
В срока за подаване на писмен отговор ответникът „К.“ ООД е въвел правоизключващo възражениe, че такъв договор не е валидно сключен, което следва да бъде разгледано. Ответникът твърди, че договорът за встъпване в дълг е нищожен поради липса на съгласие за сключването му – такова не е изразено от законния представител на дружеството, което се съгласява да отговаря наред с кредитополучателя по договора за кредит. Оспорва и автентичността на този договор, като твърди, че той не е подписан от лицето Б.Л., което се сочи да е положило подпис като представител от името на търговското дружеството „К.“ ООД.
От титулната част на представения по делото писмен договор за встъпване в дълг от 06.11.2014 г., както и от описанието на представителите на страните, които се подписват в него, се установява, че този договор е подписан от името на ответното дружеството „К.“ ООД от физическото лице Б. А.Л.. При извършена от съда служебна справка за вписаните в търговския регистър по партидата на това търговско дружество е видно, че Б.Л. е вписания в търговския регистър към този момент негов законен представител. Съдът намира за недоказано оспорването, заявено от ответника, на автентичността на този договор. По делото не се установи, че лице различно от Б.Л. се е подписало за кредитополучател в тези документи. Напротив от заключението на приетите в производството единична и тройна съдебно-почеркови експертизи се доказва, че подписът за поемателя в договора за встъпване в дълг е положен точно от лицето Б.Л., който е вписания в търговския регистър управител на „К.“ ООД за периода от 23.08.2013 г. до 31.07.2014 г. Изводът на вещото лице в тази насока е категоричен, направен е в рамките на неговите специални знания, поради което съдът го възприема изцяло. Установяването на неавтентичността на оспорения договор за встъпване в дълг е поставено в доказателствена тежест на ответника „К.“ ООД съгласно чл. 193, ал. 3 ГПК, поради което и за него са неблагоприятните последици от неангажиране на доказателства за осъществяване на твърдения факт и съдът следва да приеме, че този документ е автентичен.
В производството от ответника „К.“ ООД не се представиха доказателства, от които да се установява, че договорът за встъпване в дълг е подписан на дата, различна от посочената в него такава – от 06.11.2014 г. Това обстоятелства не се доказва от заключенията на нито една от изготвените експертизи, като извод за неговото настъпване не следва и от съдържанието на положените върху подписите печати, в които изписването на правната форма на търговските дружества няма доказателствено значение. При възражение за антидатиране посоченият в документа издател, какъвто е дружеството „К.“ ООД, не може да се ползва от правилата на чл. 181, ал. 1 ГПК относно достоверната дата, тъй като те се отнасят сам за определена категория трети спрямо документа лица, какъвто не е издателят. Ето защо и това дружество може да опровергава верността на посочената в документа дата на неговото съставяне като съгласно приложимото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК носи доказателствената тежест за установяване на обстоятелствата относно действителното време на съставяне на документа. В тази насока е практиката на ВКС – Решение № 23 от 11.09.2017 г., постановено по т.д. № 2413/2015 г. по описа на ВКС, II т.о. Липсата на представени доказателства за това, че договорът на встъпване в дълг е съставен на дата, различна от посочената в неговото съдържание, прави възражението за неговото антидатиране, направено от „К.“ ООД, неоснователно.
След като по делото се доказа, че договорът за встъпване в дълг е подписан от органният представител на „К.“ ООД, който е неговия волеизявяващ орган, то се налага извода, че този документ обективира валидно изразена от това дружество воля за съгласие за сключване на това съглашение и то със съдържание такова, каквото е отразено в него. Ето защо и сключеният на 06.11.2014 г. договор за встъпване в дълг е породил правни последици между страните по него, което означава, че задълженията по договора за банков кредит от 17.04.2014 г. за връщане на предоставената на кредитополучателя за временно ползване парична сума и за заплащане на възнаградителна лихва, са възникнали освен в тежест на „Х.и.Б.“ АД, също така и в тежест на ответника „К.“ ООД. Съгласно чл. 101, изр. 2 ЗЗД встъпилото лице и първоначалният длъжник отговарят спрямо кредитора за задълженията като солидарни длъжници. Ето защо в случая банката може да търси изпълнение на задълженията по договора за кредит и от първоначалния длъжник и от лицето, което се е съгласило да встъпи като съдлъжник, които отговарят изцяло за тяхното изплащане при условията на солидарност.
Не е спорно между страните, че размерът на неплатената част от задължението на кредитополучателя за връщане на предоставената в заем сума на месечни вноски, за което при условията на солидарност отговаря и ответника „К.“ ООД възлиза на 7 000 000 евро. Това се установява и от заключението на изготвената основна съдебно-счетоводна експертиза.
Описаното задължение е срочно, тъй като страните са уговорили изрично датите, на които всяка една разсрочена вноска от главницата следва да бъде заплатена. Те са постигнали договорка, че главницата в размер на 7 000 000 евро следва да се заплати на 20 месечни вноски с падеж 15-то число на всеки един месец в периода от 10.03.2015 г. до 10.10.2016 г.
Възнаградителната лихва се дължи за целия срок на действие на договора за кредит, в който кредитополучателят ползва предоставените му парични средства, т.е. считано от 17.04.2014 г. Това задължение също е срочно, доколкото страните по договора за кредит са постигнали съгласие за момента, в който то трябва да бъде изпълнено. В чл. 10 от договора е уговорено, че възнаградителната лихва се дължи ежемесечно, на 25-то число на съответния месец за времето от усвояване на кредита до окончателното връщане на заетата сума.
Ищецът твърди, че задължението на кредитополучателя за връщане на получената в заем сума е станало изцяло изискуемо преди уговорения между страните краен падеж, тъй като на 13.11.2014 г. е настъпила предсрочна изискуемост на целия дължим остатък от кредита. Ето защо съдът следва да разгледа въпроса дали по делото се установява това да се е осъществило и кога.
В тази връзка на
първо място следва да се посочи, че за да отговори на въпроса дали е настъпила
предсрочната изискуемост на целия дължим остатък от кредита, съдът съобразява
указанията, дадени с т. 18 от Тълкувателно решение № 4/
С чл. 42, б. „ж“ от договора за кредит страните са постигнали съгласие, че банката има право да обяви едностранно за изискуемо преди срока цялото кредитно задължение, когато кредитополучателят е изпаднал в забава при погасяването по главницата или лихвите по настоящия кредит. При тълкуване на волята на страните, изразена в тази договорна клауза и при съобразяване на приетото с цитираното тълкувателно решение се налага изводът, че в процесния случай настъпването на предсрочната изискуемост на цялата неиздължената част от кредита, е обусловено, както от настъпване на обективния факт, предвиден в цитираната уговорка – забава в плащане на вноска от главницата или на вноски от възнаградителната лихва, дължими по договора за кредит, така и е поставено в зависимост от осъществяване на още едно обстоятелство - реализирането на субективното право на банката да трансформира неиздължената част от кредита в предсрочно изискуем, което става чрез отправяне на нарочно волеизявление от кредитора до длъжника за отнемане преимуществото на срока и достигане на това изявление до последния.
Към датата, на която ищецът твърди, че главното задължение по договора за кредит е станало изцяло предсрочно изискуемо – 13.11.2014 г., все още не е настъпил падежът за заплащане на нито една от уговорените 20 броя равни месечни вноски, на които трябва да бъде изпълнено задължението за връщане на предоставения кредит. Към тази дата са настъпили падежите на част от задължението за заплащане на месечните вноски, на които трябва да бъде изпълнено задължението за заплащане на възнаградителна лихва, а именно на задължението за заплащане на възнаградителната лихва, дължима на 25-то число от месеците април, май, юни, юли, август, септември и октомври 2014 г. От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че солидарните длъжници са извършили само две плащания за погасяване на задължения, възникнали по процесната сделка, които са отнесени за погасяване на задълженията за възнаградителна лихва с падежи 25.04.2014 г. и 25.05.2014 г. След това нито кредитополучателят, нито встъпилото в дълга дружество, не са престирали някакви суми за погасяване на задълженията за възнаградителна лихва, които са възникнали в тяхна тежест по силата на процесния договор, поради което са изпаднали в забава плащането на тези свои задължения, които са в общ размер от 264 250 евро и са с падежи 25.06.2014 г., 25.07.2014 г., 25.08.2014 г., 25.09.2014 г. и 25.10.2014 г. С оглед на това, следва да се заключи, че към 13.11.2014 г. вече са настъпили тези обективни факти, които страните са се съгласили, че са предпоставка за възникване на правото на банката-кредитор да превърне целия неплатен остатък от кредита в предсрочно изискуем съгласно чл. 42, б. „ж“ от процесния договор.
Освен това, по
делото се установява, че от страна на банката е направено нарочно волеизявление
до кредитополучателя „Х.и.Б.“ АД за отнемане преимуществото на срока му
съгласно уговорената възможност. Такова изявление за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем се съдържа в писмо с изх. на „КТБ“ АД /н/ № 8492/ 13.11.2014 г.
За да се отговори на въпроса дали това изявление е достигнало до кредитополучателя, който е негов адресат, трябва да се съобрази, че в практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, се приема, че е допустимо в договора между страните да са уредени способи за връчване на кореспонденция между тях, както и да се предвиди, че изявлението на едната от страните ще се счита за достигнало до другата страна, без фактически същото да е получено. Клауза, която фингира недоставено или само изпратено съобщение като получено, е в съответствие с принципите на добросъвестно упражняване на правата на кредитора тогава, когато с нея ясно са разписани определени предпоставки, при наличието на които ще се счита, че е положена дължимата грижа, както и когато в договора изрично е предвидено, че опитът за предаване на съобщението се приравнява на фактическото му получаване. В тази насока е разрешението, дадено в Решение № 101 от 19.08.2019 г., постановено по т.д. № 439/2017 г. по описа на ВКС, II т.о. и Решение № 180 от 23.11.2016 г., постановено по т.д. № 2400/2015 г. по описа на ВКС, I т.о.
При тълкуване на клаузата на чл. 49, изр. 2 от сключения договор за кредит се налага изводът, че между банката и кредитополучателя е постигното изрично съгласие за това при какви конкретни обстоятелства в отношенията между тях ще се счита, че всички изявления във връзка с тази сделка са получени, въпреки че реално не са достигнали до адресата, а именно когато документите са изпратени на адресите на страните, посочени в договора чрез куриер или с препоръчана поща, но не са получени там. В цитираната договорна клауза изрично е записано, че в този случай се приема, че страната, която не е намерена на адреса, не е осигурила възможност за получаване на документите, т.е. не е положила дължимата грижа за това, както и че в тези случаи опитът за връчване на документа се приравнява на неговото фактическо получаване. След като между „КТБ“ АД /н/ и „Х.и.Б.“ АД е постигната изрична уговорка за това какви са предпоставките, при които се фингира недоставено или само изпратено съобщение по договора като получено от другата страна, както и тази последица е изрично посочена в договорната клауза, то трябва да се приеме, че тази уговорка е допустима и произвежда действие в отношенията между страните по сделката.
От представените в производството документи е видно, че писмото, в което е обективирано изявлението на „КТБ“ АД /н/ за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, е изпратено до кредитополучателя „Х.и.Б.“ АД чрез куриер, на адреса на това дружество, който е посочен в сключения договор за кредит /в чл. 50 от договора/, като това е и вписания в търговския регистър адрес на управление. От направените от куриера удостоверявания е видно, че при посещение на адреса дружеството не е открито, като е констатирано, че там няма такова лице и документът не е получен от адресата на адреса по договора. С оглед на това следва да се заключи, че в производството се доказа да са настъпили всички предпоставки, при които съгласно волята на страните, изразена в чл. 49 от договора, изявлението на всяка от тях ще се счита за достигнало до другата без фактически същото да е получено и предвиденото в тази договорна клауза фикция следва да се приложи и да се приеме, че изявлението на „КТБ“ АД /н/ за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, съдържащо се в писмо с изх. на № 8492/ 13.11.2014 г. е достигнало до дружеството-кредитополучател на 14.11.2014 г.
Предвид изложеното, съдът намира, че ищецът е реализирал правото си да трансформира цялата неиздължена част от кредита по договора от 17.04.2014 г. в предсрочно изискуем, като този факт е осъществен на 14.11.2014 г., която дата е тази, на която изявлението на банката за това се счита получено от длъжника.
Съгласно постоянната практика на ВКС моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредитът за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника – кредитополучател, като от този момент целият или неплатеният остатък по кредита става изискуем както по отношение на кредитополучателя, така и по отношение на солидарните длъжници, чиято отговорност е акцесорна на тази на главния длъжник, като е без значение дали те са уведомени отделно за това или не. В този смисъл е Решение № 145 от 09.01.2017 г. по т. д. № 31/2015 г. на ВКС, II т.о., Решение № 40 от 17.06.2015 г. по т.д. № 601/2014 г. на ВКС, ТК, I т.о., Решение № 23 от 24.03.2015 г. по т.д. № 1717/2013 г. на ВКС, ТК, I т.о. ето защо съдът не обсъжда възраженията на „К.“ ООД, че това дружество, което е солидарен длъжник, не е уведомено от банката за упражняване на правото за обявяване на предсрочната изискуемост на целия кредит. Релевантен за надлежното упражняване на това право и настъпване на предсрочната изискуемост на главното задължение по кредите е само факта на достигане на волеизявлението на кредитора до главния длъжник, който е „Х.и.Б.“ АД.
Следователно в настоящия случай трябва да се приеме, че на 14.11.2014 г. е настъпила изискуемостта на цялата непогасена част от главницата по сделката за банков кредит, която възлиза на сумата от 7 000 000 евро и считано от тази дата задължението за заплащане на посочената сума, което е възникнало в тежест освен на кредитополучателя и на солидарния длъжник „К.” ООД, е станало изискуемо и „КТБ“ АД /н/ може да претендира изпълнението му, включително по съдебен ред изцяло и от всеки един от солидарните длъжници.
Настоящият съдебен състав счита, че от момента на настъпване на
предсрочната изискуемост на основното задължение на кредитополучателя за
връщане на предоставените му за ползване парични средства, той вече не дължи
уговорената между страните възнаградителна лихва.
Този извод се налага при съобразяване на характера на това вземане за лихва,
което по своята същност представлява
възнаграждение, което кредитополучателят се съгласява да заплаща на банката, за
времето, през което паричните средства му се предоставят за ползване. Ето защо
и кредитополучателят дължи възнаградителна лихва само
докато за него съществува възможност да ползва заетата сума, която обаче отпада
при обявяване на задължението по договора за кредит за предсрочно изискуемо, от
който момент кредитополучателят следва да върне веднага получените парични
средства, т.е. той вече не може да ги ползва до края на уговорения с кредитора
срок. В тази насока са задължителните указания, дадени в т. 2 от Тълкувателно
решение № 3/ 27.03.2019 г., постановено по тълк.д. №
3/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС. В случая, доколкото по делото се установи,
че предсрочната изискуемост на задължението за главница по договора за кредит е
настъпила на 14.11.2014 г., то от този момент вземане за възнаградителна
лихва в полза на „КТБ” АД /н/ не възниква.
От заключението на изготвената съдебно-счетоводна експертиза се установява, че размерът на възникналото в тежест на ответниците и непогасено задължение за заплащане на възнаградителна лихва, което се дължи само за периода от 25.06.2014 г. до 13.11.2014 г., възлиза на сумата от 292 250 евро.
Ответниците не твърдят и не доказват да са изпълнили задълженията си за връщане на предоставения кредит, както и за заплащане на възнаградителна лихва нито в сроковете, уговорени по общо съгласие на страните, нито към настоящия момент. Те обаче са направили в преклузивния законоустановен срок за това /по чл. 367 ГПК/, възражение за погасяване по давност на предявените от ищеца вземания за връщане на предоставената за временно ползване парична сума и за заплащане на възнаградителна лихва, което възражение следва да бъде разгледано.
Съдът първо трябва да отговори на въпроса какъв е давностния срок, с изтичане на който се погасяват тези вземания, като направи извод за това при съобразяване на характера на всяко отделно вземане и на правилата, регламентирани в разпоредбите на чл. 110 и чл. 111 ЗЗД.
Първото от вземанията, което е предмет на предявения установителен иск, представлява такова за връщане от кредитополучателя на получените в заем парични средства в размер на 7 000 000 евро съгласно договор за банков кредит, сключен на 17.04.2014 г. Давностният срок за погасяване на претенцията на ищеца за реално изпълнение на това задължение е общия петгодишен срок.
Второто от предявените
вземания е такова за получаване на възнаградителна
лихва по сключения договор за банков кредит, което се погасява с кратката
тригодишна давност съгласно разпоредбата на чл. 111, б „в” ЗЗД.
В чл. 114, ал. 1 ЗЗД е предвидено, че давността за погасяване на вземането започва да тече от деня, в който то е станало изискуемо, като съгласно ал. 2 ако тази изискуемост е уговорено да настъпва след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало.
Вземането на кредитора „КТБ“ АД /н/ за получаване на сума в размер на 7 000 000 евро е станало изискуемо от момента на упражняване на правото на банката за обявяване му за предсрочно изискуемо, т.е. от 14.11.2014 г. От тази дата започва да тече давността за погасяване на това вземане, която изтича на 14.11.2019 г. Искът за установяване дължимостта на вземането за главница е предявен на 04.09.2017 г., на която дата е подадено заявление по чл. 417 ГПК и която съгласно изричната норма на чл. 422, ал. 1 ГПК се счита и за момент на предявяване на установителния иск за съществуване на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение. Това като време е преди изтичане на погасителната давност, поради което и направеното възражение от страна на ответника за погасяване по давност на правото на иск за това вземане, е неоснователно. Това означава, че предявеният иск по чл. 422 ГПК вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ за установяване дължимостта на сумата от 7 000 000 евро е основателен за пълния заявен размер и като такъв трябва да бъде уважен.
Вземането за заплащане на възнаградителна лихва в размер от 292 250 евро също е срочно, тъй като страните по кредитната сделка са уговорили датите, на които то трябва да бъде изпълнено от кредитополучателя – на 25-то число на всеки месец за времето от усвояване на кредита до крайния срок, до който е уговорено, че паричните средства се предоставят за ползване съответно до обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Датите, на които е следвало да бъдат заплатени начислените възнаградителни лихви, които са предмет на предявения иск с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ, са 25.06.2014 г., 25.07.2014 г., 25.08.2014 г., 25.09.2014 г. и 25.10.2014 г. Тези дати са началните такива, от които тече давността за погасяване на вземането на дължимата на месечни вноски възнаградителна лихва, която, както се посочи, е тригодишна и следователно изтича на следните дати: - на 25.06.2017 г. по отношение на вземането за възнаградителна лихва с падеж на 25.06.2014 г.; - на 25.07.2017 г. по отношение на вземането за възнаградителна лихва с падеж на 25.07.2014 г.; - на 25.08.2017 г. по отношение на вземането за възнаградителна лихва с падеж на 25.08.2014 г.; - на 25.09.2017 г. по отношение на вземането за възнаградителна лихва с падеж на 25.09.2014 г.; - на 25.10.2017 г. по отношение на вземането за възнаградителна лихва с падеж на 25.10.2014 г. Искът за установяване дължимостта на вземането за възнаградителна лихва е предявен на 04.09.2017 г., която дата е тази на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, което е след изтичане на давността на вземанията, чийто падеж е на 25.06.2014 г., 25.07.2014 г., 25.08.2014 г. Следователно направеното възражение от страна на ответника за погасяване по давност на правото на иск на ищеца е частично основателно по отношение на вземането за възнаградителна лихва в размер на 155 750 евро, чийто падеж е настъпил на на 25.06.2014 г., 25.07.2014 г., 25.08.2014 г. и предявеният иск по чл. 422 ГПК вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ за установяване дължимостта на тази част от вземането трябва да бъде отхвърлен. Предвид изложеното се налага крайният извод, че предявеният установителен иск за дължимост на възнаградителна лихва по процесния договор за кредит е основателен до размера от 136 500 евро и за периода от 25.08.2014 г. до 13.11.2014 г., като следва да се отхвърли за разликата над сумата от 136 500 евро до пълния предявен размер от 292 250 евро, както и за периода от 26.05.2014 г. до 24.08.2014 г., за който начисленото вземане е погасено по давност, както и за периода от датата на настъпване на предсрочната изискуемост – 14.11.2014 г. до 25.11.2014 г., за който то не е възникнало.
По исковете с правно основание чл. 422 ГПК
вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
С чл. 12 от договора за кредит, сключен на 17.04.2014 г., страните са уговорили неустойка, която се
дължи от кредитополучателя при забава в плащането на дължимата главница по
договора за кредит или при нейната предсрочна изискуемост, която е в размер на
10 % годишно върху просрочената сума за времето на забавата до окончателното й погасяване.
Цитираната договорна клауза, доколкото представлява отнапред уговорено от
страните обезщетение при неточно във времево отношение изпълнение на главното
парично задължението на кредитополучателя да върне получените за временно
ползване парични средства, има характер на уговорка за дължимост
на мораторна неустойка. В чл. 12 от договора за
кредит страните са се съгласили и за размера на неустойката, която
кредитополучателят ще дължи в случай на забавено плащане на задълженията си за
главница. При тълкуване на тази клауза съдът намира, че размерът на дължимата
неустойка за забава е от 10 % годишно върху просрочената сума, като той не се формира
като към лихвения процент, определящ годишния размер на дължимата възнаградителна лихва, се прибавя надбавка от още 10 %, както
е посочено от вещото лице в заключението на изготвената съдебно-счетоводна
експертиза при изчисляване на размера на задължението за неустойка върху
неплатената в срок главница. Този начин на определяне на неустойката не
отговаря на изрично изразената воля на страните. В чл. 12 от договора е
предвидено, че неустойката е в размер единствено на 10 % годишно от
просрочената сума, като посочването в тази клауза, че освен договорената лихва
се начислява и сума от тези 10 %, цели да уточни, че неустойката се дължи наред
с възнаградителната лихва, определена по размер
съгласно лихвения процент по чл. 10 от съдържанието на сделка, а не за да
укаже, че размерът на неустойката следва да се формира при годишен процент,
получен като към лихвения процент по чл. 10 се прибавят още 10 %.
Задължението за заплащане на всяка една от вноските от главницата по договора за кредит, е срочно, поради което и съгласно чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, длъжникът изпада в забава след изтичане на определения от страните ден за изпълнението му. Самият срок, като прави вземането изискуемо, функционира още като покана за изпълнение и поставя длъжника в забава със самото си настъпване.
Доколкото обаче цялото задължение за главница е обявено за предсрочно изискуемо, считано от 14.11.2014 г., то трябва да се приеме, че солидарните длъжници са изпаднали в забава неговото изпълнение на 15.11.2014 г. Забавата в изпълнението на това задължение продължава и към момента, предвид липсата на представени доказателства за извършено плащане от солидарните длъжници, което означава, че мораторната неустойка се дължи за целия период, за който това вземане е претендирано в настоящия процес, който е от 25.07.2015 г., която дата е по-късна от тази, на която се установи, че длъжниците са изпаднали в забава, до 31.08.2017 г.
При съобразяване на така посочения период на забава, както и на факта, че неустойката следва да се изчисли като 10 % годишно върху размера на неплатената в срок главница, съдът на основание чл. 162 ГПК определя размера на дължимата неустойка за забава, който възлиза на сумата от 1 495 274, 36 евро.
Неоснователно е възражението на ответниците за погасяване по давност на иска за установяване дължимостта на това вземане. Този иск се погасява с кратката тригодишна давност съгласно разпоредбата на чл. 111, б „б” ЗЗД, като съгласно чл. 114, ал. 2 ЗЗД тя започва да тече от момента на възникване на вземането. То възниква подневно за целия период, през който продължава забавата на длъжниците да изпълнят задължението за връщане на предоставените за ползване парични средства. Предвид датата на предявяване на иска по чл. 422 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД – на 04.09.2017 г., както и периода, за който се претендира в настоящия процес, че е възникнало вземането за неустойка за забавено плащане на главницата, а именно от 25.07.2015 г. до 31.08.2017 г., се налага изводът, че искът за дължимост на това вземане е предявен преди изтичане на погасителната давност за която и да е част от него.
С оглед изложеното следва да се заключи, че предявеният иск за установяване дължимостта на вземането за неустойка за забавено плащане на главното задължение е основателен за посочения размер и за целия заявен в исковата молба период, като той трябва да се отхвърли за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 3 720 305, 49 евро, което е сбор от претендираните с исковата молба суми от 3 701 833, 27 евро - просрочена лихва върху просрочена главница, начислена за периода от 25.07.2015 г. до 25.08.2017 г. и от 18 472, 22 евро - текущи лихви върху просрочена главница, които все имат характер на вземане за неустойка за забавено плащане на главното задължение по процесната банкова сделка.
С чл. 13 от договора за кредит, сключен на 17.04.2014 г., страните са уговорили и втора неустойка,
която се дължи от кредитополучателя при забава в плащането на съществуващото
задължение за възнаградителна лихва, която също е в
размер на 10 % годишно върху просрочената сума за времето на забавата до
окончателното й погасяване. При тълкуване на волята на страните, изразена в
съдържанието на чл. 13 от договора, следва да се приеме, че предвидената с нея
неустойка има за цел да обезпечи точното изпълнение на задължението за заплащане
на възнаградителна лихва. Този извод се налага при
съобразяване на това, че в текста на клаузата е посочено, че неустойката се
начислява върху начислената, но неплатена в срок лихва, а лихвата, която
страните са уговорили да се заплаща на конкретен падеж в сключения договор е
само тази по чл. 10 от договора, която представлява възнаградителна
лихва.
Ответниците са направили възражение за нищожност на тази договорна клауза, като считат, че с оглед уговорения с нея размер на дължимата неустойка тя противоречи на добрите нрави, поради което е нищожна.
За да извърши преценка за действителността на неустоичната
клауза, съдът съобразява задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение
№ 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, в което е прието, че нищожна поради
накърняване на добрите нрави е клаузата за неустойка, тогава, когато е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции, като преценка за това се прави за всеки конкретен случай
и към момента на сключване на договора.
В случая се установява, че договореният по общо съгласие на страните
начин на определяне на размера на неустойката от 10 % годишно, което е около 0,
83 % на месец, не е такъв, който да води до неудържимото й нарастване по размер.
Размерът на неустойката за забава би могъл да нарасне във времето, но това не
би било в резултат на завишена база при формирането й, а единствено поради
продължителното неизпълнение от страна на кредитополучателя и да заплати дължимата
възнаградителна лихва, както и когато размерът на
неизпълнената в срок част от задължението е много голям. С предвиждането на дължимостта на неустойката в договора за кредит страните са
целели да се стимулира нормалното развитие на отношения между тях, а не
неоснователно обогатяване на банката, която търпи вреди вследствие на
неизпълнението от кредитополучателя на задълженията му в уговорения срок, които
се изразяват в невъзможността да използва в търговската си дейност парични
средства в размер, равен на дължимата по кредита възнаградителна
лихва, включително като ги предоставя на кредит на други правни субекти. Следователно
начинът, по който е уговорена неустойката в чл. 13 от договора за кредит отговаря
на обезпечителната, обезщетителна и санкционна функция,
която тя има, което прави тази клауза действителна.
След като в договора е налице валидна клауза, с която е уговорена дължимостта на неустойка при забавено изпълнение на задълженията на кредитополучателя „Х.и.Б.“ АД за заплащане на начислената възнаградителна лихва и предвид доказаното в процеса неизпълнение на тези задължения на падежа, съдът намира, че са налице всички предпоставки, предвидени в чл. 92 ЗЗД и това лице, както и ответникът „К.“ ООД дължат да заплатят солидарно неустойка за забава на ищеца.
Задължението за заплащане на възнаградителна лихва е срочно, защото страните по договора са постигнали съгласие, че ще се изпълнява на части, ежемесечно, които части са платими на определена дата. Ето защо и съгласно чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, длъжникът изпада в забава след изтичане на определения от страните ден за изпълнението му. Солидарните длъжници са изпаднали в забава изпълнението на задължението за възнаградителна лихва считано от 26.06.2014 г., която дата е тази, следваща падежа на първата от предявените месечни вноски, на които се изпълнява задължението за възнаградителна лихва, която е тази с падеж 25.06.2014 г. Забавата в изпълнението на това задължение продължава и към момента, предвид липсата на представени доказателства за извършено плащане от солидарните длъжници, което означава, че мораторната неустойка се дължи до крайната дата, до която това вземане е претендирано в настоящия процес – 31.08.2017 г.
С оглед на така посочения период на забава, а именно от 26.06.2014 г. до 31.08.2017 г., и при съобразяване на изчисленията, направени от вещото лице по изготвената съдебно-счетводна експертиза, се налага изводът, че размерът на дължимата неустойка по чл. 13 от договора за кредит върху неплатената в срок главница възлиза на сумата от 88 267, 65 евро.
Ответниците не твърдят и не доказват да са изпълнили задължението си за заплащане на неустойка за забава плащането на дължимата възнаградителна лихва. Те обаче са направили в преклузивния законоустановен срок за това /по чл. 367 ГПК/, възражение за погасяване по давност на предявеното от ищеца вземане за неустойка, което трябва да бъде разгледано.
Искът за дължимост на неустойка за забавено изпълнение на задължението за заплащане на възнаградителна лихва се погасява с кратката тригодишна давност съгласно разпоредбата на чл. 111, б „б” ЗЗД. В чл. 114, ал. 2 ЗЗД е предвидено, че давността тече от момента на възникването на вземането. Вземането за неустойка за забава възниква подневно за целия период, през който продължава забавата на длъжниците да изпълнят задължението за заплащане на възнаградителна лихва. С оглед на това и предвид датата на предявяване на иска по чл. 422 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД – на 04.09.2017 г., то погасено се явява вземането за неустойка, начислено за дните от 25.06.2014 г. до 03.09.2014 г., което е в размер на 1 715, 98 евро и искът за този размер и за този период следва да се отхвърли. Следователно искът за установяване дължимостта на вземането за неустойка за забавено плащане на дължимата възнаградителна лихва е основателен за размера от 86 551, 67 евро и за периода от 04.09.2014 г. до 31.08.2017 г., като той трябва да се отхвърли за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 592 215, 87 евро, както и за периода от 25.06.2014 г. до 03.09.2014 г.
По искa с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл.
1 ЗЗД:
Между страните по делото не се спори, че в тежест на кредитополучателя „Х.и.Б.“ АД по силата на процесния договор за кредит е възникнало още едно парично задължение, а именно да заплати на „КТБ” АД /н/ такса за управление на кредита, която е дължима еднократно и е в размер на 35 000 евро. Това се установява и от представените по делото доказателства. При тълкуване на съдържанието на чл. 14 от договора за кредит от 17.04.2014 г. се установява, че страните по тази сделка са изразили воля за това, че се съгласяват, че за кредитополучателя възниква задължение да заплати на банката такса за управление на кредита в размер на 35 000 евро. Ето защо съдът приема, че такова задължение е възникнало в тежест на „Х.и.Б.“ АД, като за неговото изпълнението на основание чл. 101, изр. 3 ЗЗД солидарно с дружеството отговаря и другия ответник „К.“ ООД. В производството не са представени доказателства това задължение да е изпълнено на падежа или към настоящия момент, което означава, че предявеният иск за установяване неговата дължимост е изцяло основателен.
По искa с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл.
2 ЗЗД за установяване дължимостта
на сума в размер на 14 065, 57 евро, представляваща сума, дължима за разноски,
направени във връзка с предприети от банката действия по обявяване на кредита
за предсрочно изискуем:
В исковата молба „КТБ“ АД /н/ излага следните факти, от които твърди, че е възникнало вземането му за получаване на сума в размер на 14 065, 57 евро: 1) неизпълнение от страна на кредитополучателя на негово задължение по договора за банков кредит, в резултат на което за кредитора е възникнало правото да обяви кредита за предсрочно изискуем; 2) извършване на разноски от кредитора във връзка с упражняване на правото му да обяви кредита за предсрочно изискуем. При съобразяване на тези твърдения съдът счита, че тази претенция трябва да бъде квалифицирана като такава за дължимост от кредитополучателя на обезщетение за вредите, претърпени от банката в резултат на неизпълнение от длъжника на възникнали в негова тежест задължения по договора за кредит, които са основание за реализиране на правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем, като тези вреди се изразяват в средствата, които банката е разходвала, за да упражни правото си да превърне остатъка от главното задължение по кредитната сделка в предсрочно изискуемо.
За да бъде ангажирана договорната отговорност на неизправната по договора страна на основание чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД следва да бъде установено нaстъпването на всички елементи от фактическия състав на тази правна норма, както следва: 1) съществуване на договор между страните; 2) наличие на виновно неизпълнение на договорно задължение от едната страна; 3) настъпване на имуществени вреди за другата страна, които да са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и да са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението; 4) причинна връзка между неизпълнението на задължението и настъпилите вреди.
Както беше посочено в мотивите по предявения иск с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, кредитополучателят „Х.и.Б.“ АД е изпаднал в забава изпълнението на възникналото в негова тежест по силата на договора за кредит от 17.04.2014 г. задължение за заплащане на възнаградителна лихва, с оглед на който факт за кредитора „КТБ“ АД /н/ е възникнало правото да обяви за предсрочно изискуемо главното задължение на кредитополучателя да върне предоставените в заем парични средства в размер на 7 000 000 евро. По делото обаче не са представени никакви доказателства, от които да се установява, че „КТБ“ АД /н/ е направило каквито и да е разходи при извършване на действия по упражняване на правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Това означава, че в производството не се доказа, че ищецът е претърпял твърдените от него вреди.
Предвид изложено, следва да се заключи, че по делото не се установи осъществяването на всички предпоставки, при които възниква договорната отговорността на кредитополучателя „Х.и.Б.“ АД по чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, което прави предявеният срещу това дружество и срещу солидарния длъжник „К.“ ООД иск за установяване дължимостта на сумата от 14 065, 57 евро изцяло неоснователен и той следва да се отхвърли.
По въпроса кое юридическо лице е титуляр
на предявените в процеса вземания към настоящия момент:
В производството са представени доказателства, от които е видно, че в хода на настоящото производство – след неговото образуване и докато то е все още висящо, предявените вземания, които са възникнали от договора за банков кредит, сключен на 17.04.2014 г., са прехвърлени от техния носител „КТБ“ АД /н/ в патримониума на юридическото лице „Д.к.к.“ ЕАД на основание договор за прехвърляне на вземания, сключен на 18.09.2017 г. Това е видно от писмения договор за цесия от 18.09.2017 г., който е подписан от представители на двете юридически лица - страни по тази сделка и в който е обективирано тяхното съгласие по отношение на всички съществени елементи на договора за прехвърляне на вземане. В него са индивидуализирани са вземанията, които преминават в патримониума на цесионера, като видно от чл. 1.2. от договора сред прехвърлените вземания са и тези, възникнали по договора за кредит от 17.04.2014 г. Между страните по делото не е спорно, че извършеното прехвърляне на процесните вземания е съобщено от цедента „КТБ“ АД /н/ на длъжниците „Х.и.Б.“ АД и „К.“ ООД. Това е така, тъй като както ищецът, така и ответниците се позовават на сключването на този договор за цесия и на това, че той е породил действие по прехвърляне на процесните вземания. Ето защо трябва да се приеме, че е изпълнено условието, предвидено в чл. 99, ал. 4 ЗЗД, при осъществяване на което договорът за цесия поражда действие спрямо длъжника и спрямо третите лица.
Предвид изложеното, се налага изводът, че договорът за цесия от 18.09.2017 г. е породило действие и спрямо кредитополучателя и встъпилото в неговия дълг лице и те дължат да изпълнят задълженията си за връщане на получената в заем сума и за заплащане на възнаградителна лихва, на неустойка и на такса за управление, възникнали по договора за банков кредит, сключен на 17.04.2014 г., на субекта, който е преобретател на паричните вземания и е техен титуляр и към момента, който е цесионера „Д.к.к.“ ЕАД.
За да се произнесе по въпроса как така настъпилото в хода на процеса частно правоприемство на страната на кредитора на процесните вземания трябва да се отрази при решаване на настоящия спор по същество, съдът съобразява задължителните указания, дадени в т. 10б от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г., постановен по тълк.д. № 4/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС. В Тълкувателното решение е прието, че при настъпило след издаване на заповедта за изпълнение частно правоприемство на страната на кредитора легитимиран да предяви иска по чл. 422 ГПК е праводателят - заявител в заповедното производство, на когото съдът е дал указанията по чл. 415, ал. 1 ГПК, като исковият процес продължава между заявителя и ответника по правилото на чл. 226 ГПК със съответно приложение и на нормите на 226, ал. 2 и ал. 3 ГПК. В тези случаи в диспозитива на съдебното решение по установителния иск по чл. 422 ГПК съдът е длъжен да отрази настъпилото правоприемство в страните по издадената заповед за изпълнение. Ето защо и в случая в диспозитива на настоящото съдебно решение съдът трябва да посочи, че всяко едно от вземанията, които са предмет на предявените установителни искове, са прехвърлени в патримониума на „Д.к.к.“ ЕАД, по силата на договор за прехвърляне на вземане, сключен на 18.09.2017 г. между „К.т.б.“ АД - в несъстоятелност, като цедент, и „Д.к.к.“ ЕАД, като цесионер.
По присъждане на направените по делото разноски:
С оглед изхода на делото и
това, че от страна на ищеца е заявено своевременно искане за присъждане на
направените по делото разноски, такива му се следват. По делото се доказаха
реално заплатени разноски, както в исковото, така и в заповедното производство,
които съдът разглежда също в настоящия процес съгласно указанията, дадени с
т.12 от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г., постановено по тълк. дело № 4/ 2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, в общ
размер от 752, 20 лв., от които 2, 20 лв. – платени държавни такси за издаване
на преписи, 700 лв. – платени депозити за възнаграждение на вещо лице и 50 лв. - възнаграждение
за защита от юрисконсулт в заповедното
производство,
определено от съда съобразно правилото на чл.
78, ал. 8 ГПК в редакцията на разпоредбата към датата на издаване на запведта
за изпълнение по чл. 417 ГПК и към края на устните състезания по делото, т.е.
съгласно изменението й обн. в ДВ, бр. 8 от 2017 г., в сила от 28.01.2017 г., и с оглед вида на извършената
от юрисконсулта работа. При съобразяване на изложеното и на размера
на уважената част от исковете на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да
се присъдят разноски в размер на 564, 99 лв.
Ответникът „К.“ ООД е направил
своевременно искане за присъждане на направените по делото разноски и е
представил доказателства за направени разходи за водене на делото в размер на 3
050 лв. – платени депозити за възнаграждения на вещи лица по допуснати съдебни
експертиза. При съобразяване на изложеното и на размера на отхвърлената част от
исковете на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на този ответник следва да се присъдят
разноски в размер на 759, 11 лв.
Ответникът „Х.и.Б.“ АД не е направил искане за присъждане на направени разноски за защита в производството, поради което такива не следва да му се присъждат съобразно на отхвърлената част от предявения иск.
Предвид изхода на делото oтветниците следва да бъдат осъдени да заплатят по сметка на СГС дължимата държавна такса, от предварителното заплащане на която ищецът е освободен на основание чл. 57, ал. 6 ЗБН, за разглеждане на предявените искове в частта, в която са счетени за основателни. Тя възлиза на сумата от 684 800, 70 лв. Дължимата държавна такса за разглеждане на предявените искове в частта, в която те са счетени за неоснователни, трябва да се събере от масата на несъстоятелността на „КТБ” АД /н/. Тя възлиза на сумата от 226 916, 25 лв.
Така мотивиран Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по искове с правно основание чл. 422 ГПК, предявени от „К.т.б.“ АД - в несъстоятелност, с ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***, срещу „Х.и.Б.” АД, с ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***, офис 24 и „К.” ООД, с ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***, офис 24, че „Х.и.Б.” АД и „К.” ООД дължат солидарно на „К.т.б.“ АД - в несъстоятелност следните суми: на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ сума в размер от 7 000 000 евро /седем милиона евро/, представляваща неплатена и предсрочно изискуема част от главното задължение за връщане на предоставения кредит, което е възникнало по договор за кредит, сключен на 17.04.2014 г., между „К.т.б.“ АД - в несъстоятелност и „Х.и.Б.” АД и съгласно договор за встъпване в дълг, сключен на 06.11.2014 г., между „Х.и.Б.” АД и „К.” ООД, което вземане е прехвърлено в хода на процеса в патримониума на „Д.к.к.“ ЕАД, с ЕИК: ********, по силата на договор за прехвърляне на вземане, сключен на 18.09.2017 г. между „К.т.б.“ АД - в несъстоятелност, като цедент, и „Д.к.к.“ ЕАД, като цесионер, ведно със законната лихва върху посочената сума за периода от 04.09.2017 г. – датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, до окончателното й изплащане; на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ сума в размер от 136 500 евро /сто тридесет и шест хиляди и петстотин евро/, представляваща неплатена възнаградителна лихва, начислена за периода за периода от 25.08.2014 г. до 13.11.2014 г., дължима съгласно чл. 10 от договор за кредит, сключен на 17.04.2014 г., между „К.т.б.“ АД - в несъстоятелност и „Х.и.Б.” АД и съгласно договор за встъпване в дълг, сключен на 06.11.2014 г., между „Х.и.Б.” АД и „К.” ООД, което вземане е прехвърлено в хода на процеса в патримониума на „Д.к.к.“ ЕАД, с ЕИК: ********, по силата на договор за прехвърляне на вземане, сключен на 18.09.2017 г. между „К.т.б.“ АД - в несъстоятелност, като цедент, и „Д.к.к.“ ЕАД, като цесионер; на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 1 495 274, 36 евро /един милион четиристотин деветдесет и пет хиляди двеста седемдесет и четири евро и тридесет и шест евроцента/, представляваща неустойка за забавено плащане на главницата по кредита, начислена за периода от 25.07.2015 г. до 31.08.2017 г., дължима съгласно чл. 12 от договор за кредит, сключен на 17.04.2014 г., между „К.т.б.“ АД - в несъстоятелност и „Х.и.Б.” АД и съгласно договор за встъпване в дълг, сключен на 06.11.2014 г., между „Х.и.Б.” АД и „К.” ООД, което вземане е прехвърлено в хода на процеса в патримониума на „Д.к.к.“ ЕАД, с ЕИК: ********, по силата на договор за прехвърляне на вземане, сключен на 18.09.2017 г. между „К.т.б.“ АД - в несъстоятелност, като цедент, и „Д.к.к.“ ЕАД, като цесионер; на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 86 551, 67 евро /осемдесет и шест хиляди петстотин петдесет и едно евро и шестдесет и седем евроцента/, представляваща неустойка за забавено плащане на дължимата възнаградителна лихва, начислена за периода от 04.09.2014 г. до 31.08.2017 г., дължима съгласно чл. 13 от договор за кредит, сключен на 17.04.2014 г., между „К.т.б.“ АД - в несъстоятелност и „Х.и.Б.” АД и съгласно договор за встъпване в дълг, сключен на 06.11.2014 г., между „Х.и.Б.” АД и „К.” ООД, което вземане е прехвърлено в хода на процеса в патримониума на „Д.к.к.“ ЕАД, с ЕИК: ********, по силата на договор за прехвърляне на вземане, сключен на 18.09.2017 г. между „К.т.б.“ АД - в несъстоятелност, като цедент, и „Д.к.к.“ ЕАД, като цесионер, както и на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сума в размер на 35 000 евро /тридесет и пет хиляди евро/, представляваща комисионна за управление и обработка на кредита, дължима съгласно чл. 14 от договор за кредит, сключен на 17.04.2014 г., между „К.т.б.“ АД - в несъстоятелност и „Х.и.Б.” АД и съгласно договор за встъпване в дълг, сключен на 06.11.2014 г., между „Х.и.Б.” АД и „К.” ООД, което вземане е прехвърлено в хода на процеса в патримониума на „Д.к.к.“ ЕАД, с ЕИК: ********, по силата на договор за прехвърляне на вземане, сключен на 18.09.2017 г. между „К.т.б.“ АД - в несъстоятелност, като цедент, и „Д.к.к.“ ЕАД, като цесионер, като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ за разликата над сумата от 136 500 евро до пълния предявен размер от 292 250 евро, както и за периода от 26.05.2014 г. до 24.08.2014 г. и за периода от 14.11.2014 г. до 25.11.2014 г., иска с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено дължимостта на неустойка за забавено плащане на главницата по кредита за разликата над сумата от 1 495 274, 36 евро до пълния предявен размер от 3 720 305, 49 евро, което е сбор от сумата 3 701 833, 27 евро - просрочена лихва върху просрочена главница, начислена за периода от 25.07.2015 г. до 25.08.2017 г. и сумата 18 472, 22 евро - текущи лихви върху просрочена главница, както и иска с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено дължимостта на неустойка за забавено плащане на възнаградителната лихва за разликата над сумата от 86 551, 67 евро до пълния предявен размер от 592 215, 87 евро и за периода от 25.06.2014 г. до 03.09.2014 г.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „К.т.б.“ АД - в несъстоятелност срещу „Х.и.Б.” АД и „К.” ООД, иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД за признаване за установено, че „Х.и.Б.” АД и „К.” ООД дължат солидарно на „К.т.б.“ АД - в несъстоятелност сума в размер на 14 065, 57 евро /четиринадесет хиляди и шестдесет и пет евро и петдесет и седем евроцента/, представляваща обезщетение за вреди, изразяващи се в направени разноски за упражняване правото на банката да обяви цялото задължение по кредита за предсрочно изискуемо, причинени в резултат на неизпълнение от длъжниците на задължението им за заплащане в срок на начислената възнаградителна лихва, възникнало по договор за кредит, сключен на 17.04.2014 г., между „К.т.б.“ АД - в несъстоятелност и „Х.и.Б.” АД и съгласно договор за встъпване в дълг, сключен на 06.11.2014 г., между „Х.и.Б.” АД и „К.” ООД, което вземане е прехвърлено в хода на процеса в патримониума на „Д.к.к.“ ЕАД, с ЕИК: ********, по силата на договор за прехвърляне на вземане, сключен на 18.09.2017 г. между „К.т.б.“ АД - в несъстоятелност, като цедент, и „Д.к.к.“ ЕАД, като цесионер.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Х.и.Б.” АД и „К.” ООД да заплатят на „К.т.б.“ АД - в несъстоятелност сума в размер на 564, 99 лв. /петстотин шестдесет и четири лева и деветдесет и девет стотинки/, представляваща направени разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „К.т.б.“ АД - в несъстоятелност да заплати на „К.” ООД сума в размер на 759, 11 лв. /седемстотин петдесет и девет лева и единадесет стотинки/, представляваща направени разноски по делото.
ОСЪЖДА „Х.и.Б.” АД и „К.” ООД да заплатят по сметка на Софийски градски съд сума в размер на 684 800, 70 лв. /шестстотин осемдесет и четири хиляди и осемстотин лева и седемдесет стотинки/, представляваща дължима държавна такса за разглеждане на предявените искове, от предварителното заплащане на която ищецът е освободен, съразмерно на частта от тях, която е уважена.
ОСЪЖДА „К.т.б.“ АД - в несъстоятелност да заплати по сметка на Софийски градски съд сума в размер на 226 916, 25 лв. /двеста двадесет и шест хиляди деветстотин и шестнадесет лева и двадесет и пет стотинки/, представляваща дължима държавна такса за разглеждане на предявените искове, от предварителното заплащане на която ищецът е освободен, съразмерно на частта от тях, която е отхвърлена, която сума трябва да се събере от масата на несъстоятелността на „К.т.б.“ АД - в несъстоятелност.
Решението е постановено при участие в процеса на „Д.к.к.“ ЕАД, с ЕИК: ********, като трето лице помагач на страната на ищеца.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: