№ 63
гр. С., 22.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Стефка Т. Михайлова Маринова
при участието на секретаря Радост Д. Гърдева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20232200500066 по описа за 2023 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и
следващите от ГПК.
Обжалвано е първоинстанционно решение № 1033/21.12.2022г. по гр.д.
№ 5269/2021г. на СлРС, с което е признато за установено по предявен от
Д. И. У. срещу община С. отрицателен установителен иск за собственост с
правно основание чл. 124, ал. 1, т. 1 ГПК, че поземлен имот с
идентификатор № 67338.416.465, находящ се в м. Д.р., гр. С., с площ 90 кв.м.,
с трайно предназначение на територията - урбанизирана и начин на трайно
ползване - „за съоръжение на електропровод", съгл. КККР, одобрена със
заповед № РД-18-31/19.04.2006 година на Изпълнителния директор на АК,
при граници - 67338.416.138, 67338.416.131 и 67338.416.139, както и че
частта от имот с идентификатор № 67338.416.131, заключена между
имот с идентификатор № 67338.416.465, имот с идентификатор №
67338.416.143, имот с идентификатор № 67338.416.142, имот с
идентификатор № 67338.416.139 и РГО 458 по КККР на гр. С., с
приблизителна площ от 65 (шестдесет и пет) кв.м., съгласно изчисления от
информационна система KAIS, не са общинска собственост и е осъден
ответникът да заплати на ищеца сумата1240 лв. направени по делото
разноски.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от ответника в
1
първоинстанционното производство.
Във въззивната жалба въззивникът твърди, че обжалваното решение
е недопустимо, неправилно, незаконосъобразно и постановено при
съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди, че за да
уважи иска, първоинстанционният съд неправилно е приел, че ищецът е
придобил собствеността върху процесните части от имоти както с правна
сделка, така и с владение и общината не е била собственик на тези части,
нито ги е придобила с давностно владение. Заявява, че докладътна съда е
непълен и не са спазени изискванията на чл. 145 и чл. 146 от ГПК. Развива
правни съображения в тази насока. Заявява още, че липсва анализ на
доказателственото значение и стойност на всяко едно от събраните
доказателствени средства, липсва дори тяхното изброяване. По-нататък
въззивникът се оплаква, че не е открито производство по оспорване на
фактическите констатации в акта за общинска собственост, следователно
те не са опровергани, но въпреки това съдът е уважил отрицателния
установителен иск. На следващо място твърди, че е неправилен изводът на
съда, че предоставената от ищеца възможност съседите му да преминават
през част от неговото дворно място не е довело до изгубване на правото му
на собственост върху тях. Не било анализирано подробно нито
заключението на вещото лице, нито свидетелските показания относно
границите на имота. Съдът следвало да приеме, че твърдението на ищеца,
че се е отказал от ползването и владението на тези отсъпени части на
съседите му, представлява признание на факт – че е изгубил правото на
собственост, което пък води до липса на правен интерес от иска. На
следващо място необоснован е изводът на съда, че южната граница никога
не е била път, също необосновано е приел, че южната ограда е изградена
през 1997г., позовавайки се лаконично на заключението на вещото лице И.Х.,
което не е лесовъд. Въззивникът се оплаква още, че съдът неправилно е приел
наличие на непрекъснато 20 годишно владение върху тези части от имота,
тъй като ищецът сам признава в исковата молба, че не ги е владял, а ги е
предоставил за ползване и преминаване на съседите си. Съдът неправилно и
без мотиви е дискредитирал показанията на свидетеля Н., неправилно е счел,
че се е установила грешка в кадастралния план, от което следвал изводът,
че общината нямало как да придобие собствеността въз основа на плана.
Въззивникът заявява, че има различен съдопроизводствен ред за
2
установяване на такива грешки. Следващото оплакване на въззивника е, че
неправилно и незаконосъобразно съдът е приел, че придобивната давност в
полза на общината е започнала да тече от датата на узнаване на ищеца, че
ответникът е манифестирал собствеността си върху спорната част от
имота, тоест – от 2021г. Твърди, че общината още през 2006г. владее
имотите и предприема действия по одобряване на РП, за който са
уведомени всички заинтересувани лица. С влизане в сила на КККР от 2006г.
имот с идент. № 67338.416.465 не е нанесен като самостоятелен имот, а
като улица /идентична с плановете от 1989г., 1999г. и ПУП-ПР от 2006г./,
общината като собственик е предприела действия по отразяване в КК и
процедура по поправката й. Също така въззивникът твърди, че има явно
несъответствие между обстоятелствената част и петитума на исковата
молба. В нея ищецът отрича при придобиване правото на собственост върху
имот № 2010 последният да е граничел с път – тогавашна държавна
собственост от изток и юг, но при справка с най-стария КП от 1989г. се
установява, че имот 2010 има само един единствен съседен имот,
представляващ частна собственост – на запад. От северна, източна и
южна страна имотът се е намирал в съседство с път, който е бил
държавна собственост. Развива подробни съображения в тази насока.
Въззивникът се оплаква, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички
негови доводи и възражения, наведени с отговора, основал е изводите си на
произволно избрани доказателства, без да е изложил мотиви кои от тях
приема и защо. Това следвало да стори въззивният съд.
С оглед изложеното въззивникът иска да се обезсили, евентуално – да
се отмени атакуваното решение и въззивната инстанция да се произнесе по
същество, като отхвърли предявения иск ведно със законовите последици.
Претендира разноски за двете инстанции.
Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или
други процесуални искания за въззивната фаза на производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен
отговор, с който заявява, че въззивната жалба е неоснователна, а
първоинстанционният съд правилно, обосновано и законосъобразно е
постановил своето решение, след обсъждане на целия обем от налични
доказателства в тяхната съвкупност и цялост. Въззиваемият счита, че в
3
хода на първоинстанционното производство е доказано по безспорен начин,
че са налице всички предпоставки за уважаване на отрицателния
установителен иск, който е правилно квалифициран от съда, тъй като
едновременно се е доказало безспорно, че ищецът е собственик на спорните
части, а ответникът не ги е придобивал по никакъв начин. Оборва
последователно всички релевирани с жалбата доводи, като излага подробна
аргументация относно правилността на изводите на първоинстанционния
съд, спазване на процесуалните правила и събиране на годни, допустими и
относими доказателствени средства, които са правилно ценени и са
послужили за база на постановяването на законосъобразен съдебен акт.
С оглед изложеното въззиваемият моли да не се уважава въззивната
жалба, а атакуваното решение да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно. Претендира разноски за тази инстанция.
В отговора няма направени нови доказателствени или други
процесуални искания.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., за въззивната община, редовно призована, не се явява
процесуален представител по закон или пълномощие, с писмено становище,
подадено от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. , от ГПК
поддържа жалбата, оспорва отговора и иска обезсилване или отмяна на
атакуваното решение и постановяване на ново, с което искът бъде
отхвърлен, претендира разноски за двете инстанции. Представя договор,
фактура и извлечение.
В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява за него се явява
процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който
поддържа отговора, оспорва въззивната жалба и иска тя да бъде оставена
без уважение, а атакуваното решение – потвърдено като правилно и
законосъобразно. Претендира разноски за тази инстанция, предсавя договор
с разписка и списък по чл. 80 от ГПК Противопоставя се на присъждане на
разноските на въззивника за въззивното производство при евентуално
уважаване на въззивната жалба, поради липса на доказателства за
постъпване на сумата в сметката на адвокатското дружесво.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена
4
в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от
обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно,
поради което следва да бъде потвърдено.
Инвокираните във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
Настоящият състав не намира да са допуснати твърдяните от
въззивника процесуални нарушения от страна на първоинстанционния съд.
Той е извършил надлежно всички процесуални действия предвидени в
чл. 141 – 146 от ГПК – докладвал е исковата молба, както и отговора на
другата страна, след като е изяснил обстоятелствата, от които
произтичат претендираните права и възражения, е дал вярната правна
квалификация на иска, като я е извел от конкретните и еднозначни
твърдения, заявени с исковата молба, показващи как ищецът сам
характеризира спорното материално отношение и от какви основания
претендира, че черпи права. Първоинстанционният съд е разпределил
правилно доказателствената тежест между страните, като се е
произнесъл по всички направени доказателствени искания. Осигурил е на
страните пълна и равна възможност за защита в производството. Допуснал
е своевременните доказателствени искания за ангажиране на относими и
необходими доказателства. Събрал е допуснатите доказателства по
правилата, предвидени в ГПК и е извел фактическото положение от
съвпадащите, подкрепящите се, кореспондиращи помежду си и
взаимнодопълващи се такива, извлечени от съответните им носители –
представените писмени и гласни доказателствени средства, които е ценил
поотделно и в тяхната съвкупност, като ги е кредитирал съобразно
придадената им от закона доказателствена сила. Не е необходимо да се
изброяват отделно всички доказателствени средства, доколкото в
мотивите си съдът е посочил от кое доказателство какъв фактически извод
5
прави, а изричното изключване на показанията на свидетеля Н. е ясно
обосновано и по обратен аргумент означава, че всички останали
доказателствени средства са взети предвид. Първостепенният съд е
конструирал изложението си като е анализирал доказателствата в хода на
изграждане на фактическата обстановка, като въззивната инстанция
счита, че този подход е обслужил изцяло познавателната дейност на съда,
въз основа на която да изгради правните си изводи и не представлява
процесуално нарушение. Оплакването за наличие на противоречие между
обстоятелствената част и петитума на исковата молба, което
решаващият съд не е поискал да бъде отстранено, въззивната инстанция
намира за неоснователно, тъй като счита за ясно формулирани и взаимно
кореспондиращи си тези части на исковата молба.
Настоящият въззивен състав счита, че няма и материалноправни
нарушения.
Предявеният иск е отрицателен установителен относно вещно право
на собственост. Прието е в правната теория и практика, че при
отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права
ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес и
следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от
правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. Чрез
отрицателния установителен иск ищецът защитава своето право,
отричайки правото на ответника върху същия обект, или отричайки
правата му, които са пречка, за да реализира собственото си право.
Следователно правният интерес при отрицателния установителен
иск за собственост се поражда от твърдението или за наличие на
притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект,
чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно
упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на
насрещната страна в спора, или когато ищецът заявява самостоятелно
право върху вещта, респективно - при конкуренция на твърдяни от двете
страни вещни права върху един и същ обект.
В случая не се касае за първата хипотеза, тъй като ищецът заявява
свои права върху същия обект, който е и предмет на спора и върху който
ответникът и извънсъдебно, и в рамките на производството, счита, че има
6
изключителни права.
Спорният предмет, съгласно петитума на исковата молба, е
поземлен имот с идентификатор № 67338.416.465, находящ се в м. Д.р., гр.
С., с площ 90 кв.м. по КККР, одобрени със заповед № РД-18-31/19.04.2006г. и
частта от имот с идентификатор № 67338.416.131, с площ 60 кв.м.,
заключена между имот с идентификатор № 67338.416.465, имот с
идентификатор № 67338.416.143, имот с идентификатор № 67338.416.142,
имот с идентификатор № 67338.416.139 и РГО 458 по КККР на гр. С., за
които ищецът твърди, че са част от неговия имот с идентификатор
№67338.416.138 .
Ответната община през 2021г. е обособила частта от имот с
№67338.416.131, заключена между имот с №67338.416,138 и имоти с №
67338.416.143 и № 67338.416.139, като отделен недвижим имот, частна
общинска собственост с № 67338.416.465, с площ 90 кв.м., предназначен за
трафопост и го е актувала с АЧОС № 4409 от 29.11.2021г.
Тук, по повод въведеното с въззивната жалба оплакване за
неоткриване на процедура по оспорване на АЧОС, представен с отговора,
следва да се посочи, че именно съставянето на този акт, посредством
който ответникът извънсъдебно е оспорил правото на ищеца, е дало повод
на последния да потърси съдебна защита, предявявайки настоящия иск. По
същество съдържанието на исковата молба представлява оспорване на
АЧОС, съответно – предметът на производството е оборване на
материалната му доказателствена сила, която не е обвързваща съда с оглед
вида на документа. Ищецът формално не е оспорил акта след
представянето му с отговора, но доколкото исковото производство в случая
припокрива производство по оспорване истинността на съдържанието на
документа, е безпредметно да се учредява производство в производството с
идентичен предмет.
Посредством писмените доказателствени средства и въз основа на
заключенията на двете допуснати от първоинстанционния съд СТЕ,
изготвени от компетентни вещи лица, в чиято добросъвестност няма
причини да се съмнява, настоящият въззивен състав констатира от
фактическа страна следното:
За местността „Д.р.“ /А.д./, гр. С. са съществували: Кадастрален
7
план от 1989г., Кадастрален план от 1999г.,ПУП-ПР от 2006г. и КККР от
2006г.
Към момента, по действащите КККР за местността, за целите на
спора се разглеждат в хронологичен план: имот с идентификатор №
67338.416.138 /посочен като собственост на ищеца със стар № 2010/, имот
с идентификатор № 67338.416.465 /отреден за трафопост/, имот с
идентификатор № 67338.416.131 /улица/, имот с идентификатор №
67338.416.139 /стар №2009/, имот с идентификатор № 67338.416.143 /стар
№ 2015/ и имот с идентификатор № 67338.416.142 /стар № 2016/.
Праводател на ищеца е Е.Н.К..
Същата е била собственик, легитимираща се като такъв с н.а.50,
2
том V, дело №1230/1969 г., на имот с площ 2724 м, представляващ овощна
градина и лозе, с граници – път, П.Ш., К.Д. и Н.С..
Тя се разпорежда с имота си в две посоки, както следва:
От една страна, с н.а. 134, том III, дело 1643/1969 г. Е.Н.К. продава ¼
22
от имота, /там посочен с площ от 2610 м/, т.е. продава 652.5 м на Г.С.Н.,
с граници: път, П.Ш., К.Д. и Н.С.. Купувачът Г.Н. заменя имота и с н.а.126,
том IX, дело №2944/1997 г. той става собственост на Й.Д.К. и С.Н.К., в
2
документа имотът е посочен с площ от 700 м. и е описан с пл. номер 2015,
част V, местност „Д.р.“ и граници: имот с пл. № 2016, имот с пл. № 2018 и
път. С н.а. 155, том XVI, дело №5063/1997 г. двамата продават имота на
своята дъщеря Е.К.Д.. През с 2020 г. имотът е възложен от ЧСИ на М.Ц.Х.-
Г. чрез постановление за възлагане на недвижим имот с вх. номер
2874/26.06.2020 г., №100, том X, дв.вх.рег. №2872. В този документ
поземленият имот е описан с идентификатор 67338.416.143, с адрес: гр. С.,
2
м. „Д.р.“, с площ 655 м, трайно предназначение на територията:
урбанизирана, НТП: ниско застрояване, при съседи: поземлен имот
№67338.416.144, поземлен имот №67338.416.131 и поземлен имот
№67338.416.142, номер по предходен план: 2882015.
От друга страна Е.Н.К. /и съпруга й, чрез пълномощник – техния син
Н.А.К./ през 1994 г. продават останалата част от имота /1960 кв.м./ на
ищеца Д. И. У. – с н.а. 190, том X, дело №3322/1994 г. е извършено
2
прехвърлянето на имот, описан с площ от 1960 м, представляващ полски
8
имот с пл. № 2010, част V, местност „А.д.“, с граници: Път, П.Ш., К.Д. и
Н.С..
2
Площта по КККР от 2006г. на имота е вече 1744 м, той е с
идентификатор 67338.416.138 /овощна градина/, местност „Д.р.“ /посочен е
номер по предходен план - пл. № 2010/.
По КККР границите са: поземлени имоти: 67338.416.465,
67338.416.131 и 67338.416.139.
Имотът на Е.Н.К. към 1970г. е граничел от запад с имот на Г.Н. С.,
който по н.а. №135, том II, дело №689/1970 г., е бил с площ 1362 кв.м., от
които 500 кв.м. лозе и 862 кв.м. мараш /запуснато лозе/, при граници: път,
Елена Качарова, Н.С. и Д. К..
За обща яснота на обстановката може да се посочи, че Г.Н. С. също
се разпорежда в две посоки с този имот както следва:
През 1970 г., с н.а. №165, том III, дело №1107/1970 г. продава ½ ч.
2
само от мараша /862 кв.м./ - т.е. 431 м, на Ф.Ж.Ч., като имотът е описан с
граници: Е.К., Н.С. и Д. К..
През 1997 г., с н.а. №65, том XII, дело №3781/1997г., останалата част
2
от имота от 930 м е продадена на К.Г. Н., като имотът вече е описан с пл.
номер 2009, част V в местност „Д.р.“, с граници: имот с пл. № 2008, имот с
пл. № 2016, имот с пл. номер 2010 и улица.
1/6 част от този имот, с н.а. №87, том V, дело №733/2017 г. е бил
прехвърлен вместо изпълнение на парично задължение от наследника на К.
Н. - С.К. Н., на Г. К. Н.а и към този момент имотът вече е с идентификатор
67338.416.139 /номер по предходен план - пл. номер 2009/. Площта му е
2
посочена като 151.17 м и е с граници: ПИ с идент. 67338.416.140, ПИ с
идент. 67338.416.131, ПИ с идент. 67338.416.141, ПИ с идент. 67338.416.142,
ПИ с идент. 67338.416.138.
Така, в обобщение, може да се посочи следното:
Ищецът Д. И. У. през 1994г. става собственик чрез деривативен
способ на имот с площ 1960 кв.м., който по КП от 1989г. е представлявал
имот с пл. № 2010, част V, местност „А.д.“, с граници: Път, П.Ш., К.Д. и
Н.С..
9
По ПУП-ПР и КККР от 2006г. площта на имота е 1744 кв.м., той е с
идентификатор 67338.416.138 /овощна градина/, местност „Д.р.“, с
граници: поземлени имоти: 67338.416.465, 67338.416.131 и 67338.416.139.
Целият имот на праводателката му Е.Н.К., описан през 1969г.,
когато не е имало КП за местността, с площ от 2610 кв.м., по КП от
1989г. се е състоял от им. плсн. № 2015 с площ 700 квм. /652/ и имот плсн.№
2010 /на ищеца/ - с площ 1960 кв.м. – общо 2612 кв.м. По действащите КККР
се състои от ПИ с идент. 67338.416.138 /на ищеца/, с площ 1 744 кв.м., ПИ с
идент. 67338.416.465 с площ 90 кв.м., ПИ с идент. 67338.416.143 с площ 655
кв.м., както и от част от ПИ с идент. 67338.416.131 /улица/ - около 60 кв.м.
южно от имот 138 – общо 2549 кв.м.
Експертът, чието заключение съдът поставя категорично в основата
на изградената фактическа обстановка, сочи, че при обединение, площите
на имоти с идентификатор № 67338.416.465, частта от имот с
идентификатор № 67338.416.131 и площта на имот с идентификатор №
67338.416.138 по КК стават приблизително равни на площта на имот №
2010 /стар номер на имота на ищеца/, посочена в документа за
собственост-нотариален акт № 190, том X. дело № 3322/1994 г. Отчетено
е, че различните методи на изчисляване на площите, прилагани през
годините, могат да дадат допустима грешка.
Начинът на трайно ползване на ПИ 67338.416.131 по действащата
КККР, одобрени със Заповед РД-18-31/19.04.2006г. е: За друг поземлен имот
за движение и транспорт.
На кадастралните планове от 1989г. и 1999г. имотът представлява
път.
Начинът на трайно ползване на ПИ по ПУП-ПР на улици, на
поземлени имоти за обществени мероприятия и устройствени зони на
местностите „Д.р.“, „А.ч.“, и „С.ч.“, CO „И.“, одобрен с решение №928 от
30.03.2006 г. на Общински съвет – С. е за улица.
По КККР от 2006г. е създаден ПИ 67338.416.465, но на
кадастралните планове от 1989 г. и 1999 г., такъв имот не е съществувал,
не е обособяван като отделен и няма информация за НТП.
Начинът на трайно ползване на ПИ по ПУП-ПР на улици, на
10
поземлени имоти за обществени мероприятия и устройствени зони на
местностите „Д.р.“, „А.ч.“, и „С.ч.“, CO „И.“, одобрен с решение №928 от
30.03.2006 г. на Общински съвет – С., е за трафопост.
Начинът на трайно ползване на ПИ 67338.416.465 по действащата
КККР от 2006г. е: За съоръжение на електропровода.
Обемът на правото на ищеца към момента на придобиването му през
1994г. е било 1960 кв.м., в титула му за собственост имотът е бил описан с
индивидуализация по КП от 1989г. с планоснимачен № 2010 и границите му
са били: Път, П.Ш., К.Д. и Н.С.. От комбинираната скица съм заключението
на в.л. В., по отбелязаните граници по геодезичното заснемане е видно, че
той физически се простира до северната граница на ПИ с идент.
67338.416.143.
От свидетелските показания в техните съвпадащи и допълващи се
части, поставени и в контекста на писмените доказателствени средства,
се установява, че при придобиването на имота от ищеца през 1994г.
южната му граница не е била път. С оглед описаната по-горе хронологична
„история“ на имотите на Е.Н.К. и съседния му от запад на Г.Н. С. и
последващото им „раздробяване“ на по-малки с различни собственици, се
наложило да се осигури достъп за вътрешните /западните имоти/ откъм
пътя, намиращ се на изток от имота на ищеца и той доброволно
предоставил такъв от южната страна на своя – около границата с имот
плсн. № 2015 /сега с идент. № 67338.416.143/. Първоначално това било
пътечка за преминаване на собствениците на съседния вътрешен имот с
плсн. № 2016. По-късно ищецът е предоставил по-широко пространство –
около 4-5 метра, за да може да се преминава с автомобил и камион, без
обаче това пространство да е представлявало „път“ по смисъла на закона.
Тези изводи следват по логически и емпиричен път чрез анализа на
изложените по-горе факти – към 1969 г. не е имало КП за района; към
същия момент имотите на Е.Н.К. и на Г.Н. С. са граничели помежду си,
първият е бил в цялост 2 615 кв.м. И двамата собственици още през 1969г.
първата и през 1970 г. – вторият, са продали на трети лица части от
имотите си, отново при липса на КП, като по този начин имотът на Е.Н.К.
бил „разделен“ формално на две, на две бил „разделен“ и вътрешният имот
на Г.Н. С., и видно от схемата, изготвена от в.л. В. въз основа на н.а.,
11
мястото на южните граници на останалите части приблизително
съвпадало. Доколкото новите собственици на двата нови южни имота вече
не можели да ги достъпват от пътя от север, естествено и закономерно е
предоставянето на такъв достъп от изток, от вътрешната страна на
южната граница на имота, останал на Е.Н.К. /прехвърлен през 1994 г. на
ищеца/ - понеже именно от нейния имот е „отделен“ имот за новия
собственик, за нея е останал и „ангажиментът“ да осигури право на
преминаване към вътрешния западен имот. Това положение се запазило и до
1994г., когато ищецът придобил останалата част и той оставил
възможността на съседите си, като, с оглед нарасналите във времето
нужди и възможности, площта била по-голяма, за да може да се преминава
и с камион.
Между тези два имота не е имало път – видно и от описанието на
границите по титулите за собственост. По КП от 1989г. – преди
придобиването на имота от ищеца, както и по КП от 1999г., мястото
между имот плсн. № 2010 /на ищеца/ и южния – плсн. № 2015г. е изчертано
като път и това положение е пренесено в КККР от 2006г. и в ПУП-ПР е
отреден ПИ с идент. 67338.416.131 за улица – тоест – пътят от
източната част на имотите е вклинен като такъв и между ПИ с идент.
67338.416.138 /на ищеца/ и южния ПИ с идент. 67338.416.143. Впоследствие
обособеният като част от този имот 67338.416.131, /в частта му,
намираща се между ПИ 67338.416.138 и ПИ 67338.416.143/ ПИ с идент.
67338.416.465 по КККР от 2006г. е получил предназначение – за съоръжение
за елктропровод/трафопост.
Ответната община през 2021г. е издала АЧОС № 4409/29.11.2021г. с
който е актувала като отделен недвижим имот - частна общинска
собственост имот № 67338.416.465, с площ 90 кв.м., предназначен за
трафопост, описан като обособена част от имот ПИ 67338.416.131,
заключена между имот с №67338.416,138 и имоти с № 67338.416.143 и №
67338.416.139, като правно основание е посочено чл. 56 ал. 1 и чл. 2 ал. 1 т. 7
от ЗОКС и решение на общинския съвет от 30.03.06г., както и, че на осн. чл.
12 ал. 5 от ЗОДС имотът се управлява от кмета на общината.
От описаното следва, че площта на ПИ 67338.416.465 и участъкът
от ПИ 67338.416.131, между ПИ №№ 67338.416.465, 67338.416.143,
12
67338.416.142 и 67338.416.139 по КККР от 2006г. е част от терена на
имота, придобит въз основа на годно придобивно основание от ищеца
през 1994г.
Въпреки, че още в КП от 1989г. тази част е изчертана като път, по
същия начин е отразена в следващите планове и по ПУП-ПР от 2006г. е
включена в обособения ПИ с идент. 67338.416.131 – път, настоящият
въззивен състав счита, че собствеността върху нея не е излизала от
патримониума на праводателката на ищеца - Е.Н.К. и към момента на
прехвърлянето й през 1994г. тя е преминала успешно върху последния.
В община С. няма преписки за осъществяване на отчуждителна
процедура нито спрямо Елена Качарова - с оглед отразяването в КП от
1989г., без да има изготвен РП, нито спрямо ищеца Д. У. – с оглед
отразяването по КП от 1999г., когато също не е имало РП. По ПУП – ПР
от 2006г. също няма проведена такава процедура - няма преписка за
предаване по регулация на тази площ към имота на ответника - ПИ
67338.416.131, нито за обособяването на ПИ 67338.416.465 чрез отД.ето му
от имота на ищеца, не е правена оценка, нито са уреждани регулационните
отношения между страните по този повод.
Следователно към момента на място ПР /плана за регулация/ от
2006г. не е приложен /предходни РП не е имало, а КП не регулират имотите,
а само ги отразяват/, което би обусловило трансформиране на
регулационните граници в имотни. Това означава, че предвижданията на
плана, щом не са проведени по предвидения начин, не са резултирали в
промяна на собствеността.
Доколкото АЧОС не поражда право на собственост, а има само
регистриращ и оповестителен ефект, тоест - само констатира
евентуалното наличие на вещното право, той сам по себе си не може и да
докаже твърдението на ответника, че той е собственик на описания в него
имот. Той представлява официален свидетелстващ документ, съставен от
длъжностно лице по ред и форма, определени от закона и като такъв по
начало има освен формална и материална доказателствена сила, че
фактите, предмет на удостоверителното изявление, са се осъществили
така, както се твърди в документа. Тя обвързва съда, ако страната на
която се противопоставя документа не възрази срещу съдържанието му,
13
какъвто не е настоящият случай.
Актът няма правопораждащо действие и констатира
собствеността на общината, но само когато удостоверява
осъществяването на конкретно придобивно основание, при наличие на
което, следва да му се признае легитимиращо действие, по силата на което
актуваният имот се счита за общинска собственост до доказване на
противното. Така, в настоящото производство се установява, че
констатираното обстоятелство не отговаря на действителното правно
положение, тоест – оборен е легитимиращия ефект на акта.
Ответната община не е станала собственик на процесната част от
имота на ищеца въз основа на годен придобивен способ. Както се посочи – не
е надлежно осъществено регулационното предвиждане и то не е
резултирало в преминаване на собствеността.
Другият отбранителен аргумент на ответника – за придобиване на
вещното право по давност, също остава недоказан.
От една страна – до влизане в сила на ЗОС през 1999г. не е доказано
фактическо действие на общината по упражняване на владение върху
спорния участък. Доводът, че ищецът е изгубил правото си, понеже е
предоставил на други лица правото на преминаване, не издържа критика.
Осигуряване на достъп до съседен имот от страна на собственика
представлява предоставяне само на правомощието „ползване“ от негова
страна, което той споделя с бенефициентите, но не и на правомощието
„владение“ като част от триадата правомощия на собственика. За да се
упражнява то, не е необходимо учредяване в съответната форма на
ограничено вещно право. Няма данни и някой от преминаващите да е
установил владение – като самостоятелна правна фигура – което да се е
трансформирало в право на собственост. Още повече, че дори това да бе
така, този факт не ползва ответника, доколкото искът има за предмет
установяване, че той не е собственик и той следва да докаже обратното, а
чуждо владение не го прави собственик. Евентуални права на трети лица в
случая не му осигуряват отхвърляне на иска.
От друга страна, от влизане в сила на ЗОС от 1999г., включително
към момента на изготвяне на ПУП-ПР от 2006г. и към датата на
съставяне на АЧОС от 29.11.2021г., община С. също не е могла да придобие
14
въз основа на давностно владение спорния участък, доколкото ЗОС – чл. 8 ал.
2 предвижда императивно формален ред за стартиране на такова, който е
закрепен и в съответните Наредби на общината. Наредбата за
придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество, издадена в
изпълнение на чл. 8 ал. 2 от ЗОС предвижда с чл. 10, че „Общината владее и
управлява безстопанствените имоти на своята територия; наличието на
безстопанствени имоти се установява от комисия, назначена от кмета на
общината; при установяване на безстопанствени имоти комисията съставя
протокол, в който подробно се описва вида, размера, местонахождението и
състоянието на имота; имотите по ал.3 се обявяват на официалната
интернет страница на общината и на местата за обяви в сградата на
общината и в кметствата; ако в едномесечен срок от обявлението не се
явят собственици на имота в общината, кмета издава заповед за
установяване на владение; от датата на издаване на заповедта по ал.5
започва да тече срокът на придобивна давност в полза на общината.“ През
релевантния период тази процедура е съществувала в сходен вид и няма
данни ответната община да е стартирала в своя полза течение на
придобивен давностен срок по предвидения в закона и подзаконовия акт ред
срещу ответника. Предвижданията по ПУП от 2006г. и обособяването на
ПИ с идент. 67338.416.465 не обективират надлежни владелчески действия.
Тук следва да се посочи, че въззивният съд счита за неоснователно
оплакването на въззивника, че спорът следва да се реши по реда на ЗКИР –
доколкото материалното право обуславя отразяването в кадастралните
карти и регистри, няма пречка ищецът първо да потърси самостоятелна
защита на материалното си право чрез избран от него способ, което би
могло да доведе до поправяне на грешното отразяване още по КП от 1989г.,
пренесено и в следващите кадастрални планове и карти.
На последно място този въззивен състав счита, че оплакванията във
връзка с момента на поставяне на оградата от източната и южната част
на имота на ищеца са несводими, понеже този факт, сам по себе си, е
ирелевантен за изхода на спора. В контекста на казаното дотук, е
немислимо поставянето на ограда от ищеца да се тълкува като отказ от
право на собственост. Изложените по-горе констатации са формирани от
писмените доказателствени средства и от свидетелските показания
относно предоставеното право на преминаване. Наличието или липсата на
ограда не променя извода, че ответната община не е станала собственик на
спорния участък въз основа на годен придобивен способ, поради което
15
въпросът кога е поставена тя и свидетелските показания в тази насока са
без значение.
В обобщение – ответникът не е доказал своето конкуриращо това на
ищеца право върху спорния обект, докато ищецът е доказал наличието на
своето защитимо право, поради което предявеният иск е основателен и
доказан и следва да се уважи.
Така, щом правните изводи на двете инстанции като краен резутат
съвпадат, въззивната жалба е изцяло неоснователна и не следва да се
уважава. Атакуваното решение е законосъобразно, поради което следва да
бъде потвърдено.
С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски и за тази
инстанция следва да се възложи на въззивника-ответник, който следва да
понесе своите и заплати на въззиваемия направените такива в размер общо
на 800 лв. за адвокатско възнаграждение.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 1033/21.12.2022г. по
гр.д. № 5269/2021г. на СлРС.
ОСЪЖДА община С. да заплати на Д. И. У. направените разноски по
делото за въззивната инстанция в размер на 800 лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16
17