Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
25.06.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на седемнадесети април две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 10630 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 400466 от 04.05.2018г. по гр.д. № 73921/2016г. Софийски районен
съд, 126 състав осъдил „П.Е.П.М.“ ЕАД, ЕИК *******, да заплати на „Б.Г.“ ЕООД,
ЕИК *******, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 327, ал. 1 ТЗ сумата 1 594.63 лв.,
представляваща продажна цена на стоки съгласно фактури № 136272/29.06.2016г. №
137185/07.07.2016г., № 137848/13.07.2016г., № 134741/15.06.2016г., № 144847/16.09.2016г.,
№ 147378/10.10.2016г. и № 148754/21.10.2016г., както и да заплати на
основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата 318.93 лв., представляваща
мораторна неустойка върху посоченото вземане в размер на 20 % съгласно чл. 20
от договор за продажба на стоки от 18.12.2015г., заедно със законната лихва от
16.12.2016г. до погасяване на задълженията, като отхвърлил иска за заплащане на
продажна цена за разликата до пълния предявен размер от 3 953.22 лв., и
иска за мораторна неустойка - за разликата до пълния предявен размер от 790.62
лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на
ищеца сумата 451.78 лв. - разноски съразмерно с уважената част от
исковете.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „П.Е.П.М.“ ЕАД,
който го обжалва в осъдителните му части, с оплаквания за неправилност – неправилно
приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените
правила и необоснованост. Неправилно районният съд приел, че не са заплатени
фактурите, по които са налице реално извършени доставки /осчетоводени от
ответното дружество/. С отговора на исковата молба ответникът възразил, че своевременно
е заплатил сумите по фактури № *********/29.06.2016г. на стойност 261.67 лв., №
*********/07.07.2016г. на стойност 290.21 лв., и № *********/13.07.2016г. на
стойност 292.45 лв., общо 844.33 лв., което направил по банков път на
14.07.2016г., и за което представил платежни документи – преводни нареждания. Практиката
била освен с посочване на фактурите, по които се заплаща и поради факта, че
сумите по някои фактури били малки, ответникът да заплаща директно по сметката
на ищеца кръгли суми с основание „заплащане по фактури“, затова превежданите суми
били по повече от една фактура, като се погасявало най-старото задължение по
реда на възникване на задълженията. Въпреки че тези доказателства не били
оспорени от ищеца, нито представената хронологична ведомост, от която било
видно, че сумите по тези фактури са заплатени, в противоречие със събраните
доказателства СРС приел, че не са заплатени сумите по тях. Не били представени
платежни нареждания, а преводни такива, от които се установявало извършеното
плащане. Неправилен бил и изводът на СРС, че от преводните нареждания не се
установява да са погасени задълженията по процесните фактури. Навежда ново
твърдение, че заплащал авансово, като с платените суми се погасявали следващи
задължения. Отговорът на задача 2 от заключението на ССЕ вещото лице дало само
въз основа на счетоводните записвания на ищеца, както и не било изследвано в
счетоводството на ответника и представените документи за плащане какво е
реалното задължение на ответника. Вещото лице заявило при изслушване на
заключението, че от ответното дружество не се водят заплатени всичките 7
фактури, което било в противоречие с представената хронологична аналитична
ведомост. Предвид неоснователността на главния иск, неоснователен бил и
акцесорният иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Поради това моли съда да отмени решението
в атакуваните части и вместо него постанови друго, с което да отхвърли изцяло
предявените искове. Претендира разноски за въззивното производство съгласно
списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност на
претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна „Б.Г.“ ЕООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
въззивната жалба и моли съда да потвърди решението в атакуваните части като
правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл.
80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни
искове - с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ за сумата 3 953.22 лв. – главница,
представляващи цена на доставени стоки по договор за доставка на стоки от
18.12.2015г. по 14 бр. фактури, подробно описани в исковата молба, и с правно
основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 790.62 лв., представляваща неустойка за
забава по чл. 20, ал. 1 от договора за периода от падежа на задълженията по
всяка доставка до 16.12.2016г., но не повече от 20 %.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове при твърдения, че доставки са извършени само по
три от процесните фактури - № *********/29.06.2016г. на стойност 261.67 лв., №
*********/07.07.2016г. на стойност 290.21 лв., и № *********/13.07.2016г. на
стойност 292.45 лв., които суми били заплатени, за доказване на което твърдение
е представил 4 бр. преводни нареждания. Искал е от съда да отхвърли исковете.
С оглед оплакванията във въззивната жалба, с която се иска отмяна на
атакуваното решение в осъдителните части и отхвърляне изцяло на предявените
искове, и съобразно изявлението на процесуалния представител на въззивника в
открито съдебно заседание на 17.04.2019г., съдът приема, че предмет на въззивна
проверка е първоинстанционното решение в осъдителните му части и по двата иска
– по чл. 327, ал. 1 ТЗ и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Настоящият
състав намира, че при постановяване на решението не са нарушени императивни
материалноправни норми, то е
правилно и следва да бъде потвърдено в атакуваните части, като въззивният съд
препраща към мотивите на първоинстанционния съд съгласно процесуалната
възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл. 272 ГПК, а предвид
разпоредбите на чл. 269, изр. 2 и чл. 272 ГПК намира жалбата за неоснователна и
по следните съображения:
Единствените наведени доводи
в жалбата, в рамките на които е ограничена въззивната проверка, са във връзка с
възражението на ответника -въззивник в настоящото производство, че е платил
дължимите суми за доставени му стоки по фактури № *********/29.06.2016г.
на стойност 261.67 лв., № *********/07.07.2016г. на стойност 290.21 лв., и №
*********/13.07.2016г. на стойност 292.45 лв., или общо 844.33 лв.
За доказване на възражението си
ответникът е представил 4 бр. преводни нареждания, от които обаче не може да се
направи извод, че със сумите са погасени вземания по процесните фактури, както
правилно е приел и районният съд. В
платежното нареждане от 27.07.2016г. /л. 51 от делото на СРС/ като основание за
плащане на сумата 281.62 лв. е посочено „ф-ра“, без посочен номер и дата, като
наредената сума не съответства на никоя от стойностите по процесните фактури; В
преводните нареждания от 16.08.2016г. и 22.07.2016г. /л. 52 и л. 53/ като
основания за плащане са посочени конкретни
фактури с номер и дата, които са различни от процесните, поради което
също не може да бъде направен извод, че с наредените суми са погасени вземания
по някоя от процесните фактури; В платежното нареждане от 15.07.2016г. /л. 54
от делото на СРС/ за сумата 609.76 лв. е посочено основание „по фактури“, без
посочени номера и дати. Поради това правилно СРС е приел, че и от това
нареждане не следва извод да са погасени суми по някоя от трите фактури /или
друга от процесните/, като е съобразил и установеното от неоспореното
заключение на ССЕ, че фактури № *********/29.06.2016г. и № *********/13.07.2016г.
са осчетоводени от ответника не в месец юли 2016г., когато е извършено плащането,
а в месец август 2016г.
Несъстоятелен в тази връзка е
поддържаният в жалбата довод, че практиката на ответника била да плаща „кръгли
суми“ /нито една от сумите по преводните нареждания не е „кръгла“/. Що се
отнася до твърдението, че плащал същите суми авансово, освен че е ново и като
такова - преклудирано по силата на чл. 266, ал. 1 ГПК, това твърдение е и
напълно недоказано. При изслушване на заключението на ССЕ, което не е оспорено
от ответника по реда и в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК, вещото лице е пояснило,
че според представените му от ответника справки по сметка „Доставчици“ не са
отразени плащания по осчетоводените от ответното дружество 7 бр. фактури, както
и е посочило, че въз основа на представените преводни нареждания също не може
да бъде направен извод за плащане по процесните фактури.
Неоснователен е и доводът преводните
нареждания и факта на плащане с тях да не били оспорени от ищеца – в исковата
молба и в хода на първоинстанционното производство ищецът последователно е
поддържал, че сумите по всички 14 бр. процесни фактури не са платени от
ответника, така че никакво изрично оспорване на преводните нареждания не е бил
длъжен да прави. Съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на
ответника е било да докаже пълно и главно възражението си за плащане, което не
е сторено. Поради това правилно първостепенният съд е приел, че с плащанията с
основание „фактура“ и „фактури“ са погасени по-рано възникнали вземания, съгласно
разпоредбата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД и уговореното между страните.
Жалбата в останалата й част е бланкетна – в нея не са посочени
никакви конкретни оплаквания за неправилност на решението в частта, с която
районният съд е приел за основателни претенциите по фактури с № 134741/15.06.2016г.,
№ 144847/16.09.2016г., № 147378/10.10.2016 г. и № 148754/21.10.2016г., на обща
стойност 910.72 лв., и които фактури са осчетоводени от ответника и е ползван
данъчен кредит. Никакви конкретни оплаквания не са наведени и във връзка с иска
по чл. 92, ал. 1 ЗЗД. От първоинстанционния съд не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми при постановяване на решението в тези части,
поради което и съобразно чл. 269 ГПК въззивният съд няма правомощието да
провери правилността на решението в същите части, а следва да го потвърди на
основание чл. 171, ал. 1 и чл. 172 ГПК.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в атакуваните части, вкл.
в частта за разноските, определени съобразно правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК.
По разноските за въззивното производство: При този изход и изричната
претенция, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемия. Доказано
направените такива са в размер на 450 лв. - адвокатско възнаграждение, което е
заплатено, видно от представените фактура и нареждане за превод. Съобразно
обжалваемия интерес от 1 913.56 лв., минималното възнаграждение,
определено по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, възлиза на 363.95 лв. Пред настоящата инстанция
делото не е било усложнено от фактическа и/или от правна страна, и предвид
извършените от адвоката процесуални действия възнаграждението следва да бъде
намалено на 400 лв.
Тъй като въззивникът не е заплатил изцяло дължимата държавна такса по
въззивната жалба – платени са само 31.88 лв. във връзка с иска по чл. 327 ТЗ
предвид непрецизно формулирания петитум на жалбата, с оглед процесуална
икономия и на основание чл. 77 ГПК същият следва да бъде осъден с решението да
заплати по сметка на СГС дължимата държавна такса в размер на 25 лв. във връзка
с обжалването на решението в частта му по иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 400466 от 04.05.2018г., постановено по гр.д. № 73921/2016г. на
Софийски районен съд, 126 състав в обжалваните осъдителни части.
ОСЪЖДА
„П.Е.П.М.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „Б.Г.“ ЕООД, ЕИК *******,
на основание чл. 78 ГПК сумата 400.00 лв. /четиристотин лева/, представляваща разноски за
въззивното производство.
ОСЪЖДА „П.Е.П.М.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати по сметка на СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД на основание чл. 77 ГПК сумата 25.00
лв. /двадесет и пет лева/,
представляваща държавна такса за въззивно обжалване.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.