Гр. София, 15.05.2023
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, IV - „Д”
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи юни
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЗДРАВКА И. ЧЛЕНОВЕ : НИКОЛАЙ
ДИМОВ Мл. съдия
: ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при секретаря Екатерина Тодорова, като разгледа
докладваното от мл.съдия Чернева в. гр. дело № 11841 по описа на съда за 2020
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, вх. №
5048764/26.03.2020 г. подадена на 23.03.2020 г., от ищцата в първоинстанционното
производство С.П.И. срещу решение № 53918/27.02.2020 г. по гр. д. № 29826/2018
г. по описа на СРС, 45 състав, с което е отхвърлен предявеният от ищцата срещу
ответника „Ю.Б.“ АД иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 10 000 лв. -
представляваща повторно платена сума по договор за потребителски кредит №
201-69/2008 г. и Анекс № 1/06.07.2010 г., в хода на изп.д. № 552/2014 г. по
описа на ЧСИ Н.М., след като тази сума била доброволно заплатена от ищцата.
С въззивната жалба решението на СРС се оспорва с
доводи за неговата неправилност и незаконосъобразност. Посочва се, че изводите
на съда за недоказаност на иска са необосновани, тъй като ищцата представила
множество доказателства и разписки за извършени плащания, както и че за същото
вземане на ответника след това било образувано изпълнителното производство. В
производството пред първата инстанция ответникът не оказал необходимото
съдействие на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза, като
последното довело до невъзможност за изготвянето й. Съдът следвало да приложи
разпоредбата на чл. 161 ГПК, но в нарушение на процесуалните правила не сторил
това. Прави се искане обжалваното решение да бъде отменено, а предявеният иск –
уважен. Претендират се разноски и за двете съдебни инстанции.
С отговор, депозиран в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от
ответника в производството „Ю.Б.“ АД, жалбата се оспорва. Пояснява се, че
плащанията, направени от ищцата преди образуване на заповедното производство са
осчетоводени и са отразени от кредитора, в която връзка същите не са предмет на
издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист, срещу които ищцата не е
подала възражение. Искането е за потвърждаване на първоинстанционното решение.
С разпореждане на съдията-докладчик по делото исковата
молба на ищцата е оставена без движение, като на страната са дадени указания
във връзка с уточнение на твърденията за правнорелевантните за спора факти,
обуславящи допустимостта на предявения иск.
С молба от 15.01.2021 г. ищцата е заявила, че
доброволно и извън рамките на изпълнителния процес е заплатила изцяло
задълженията си по договора за потребителския кредит, сключен с праводателя на
ответника. Пояснено е, че тези плащания не са били релевирани в хода на
образуваното изпълнително производство.
Препис от молбата е връчен на ответника за отговор,
като в предоставения срок такъв е постъпил. Въззиваемият счита, че направените
уточнения са ирелевантни и не внасят яснота в претенцията на ищцата.
Съдът, като съобрази доводите на страните и след
преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема
следното:
Районният съд се е произнесъл по иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД срещу ответника.
По реда на проверката, уредена в чл. 269 ГПК,
въззивният съд следи служебно за валидността на решението и за допустимостта му
- в оспорената част, а по отношение на неговата законосъобразност е ограничен
от доводите на страните.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1
от ГПК, поради което е допустима.
Съдът намира, че обжалваното решение е валидно,
доколкото е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в
рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност,
но същото е процесуално недопустимо, по следните съображения:
Ищцата и въззивник в настоящото производство С.И. е
длъжник в заповедното производство по ч.гр.д. № 45805/2013 г. по описа на СРС,
72 състав. По същото са издадени заповед за изпълнение и изпълнителният лист,
въз основа на които е образувано впоследствие изп.д. № 552/2014 г. по описа на
ЧСИ Н.М.. Ищцата не е подавала възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК, нито
възражение по чл. 423, ал. 1 ГПК, срещу издадената заповед за изпълнение по чл.
417 ГПК, в който смисъл са и уточнените твърдения, обективирани в уточнителната
молба по делото от 15.01.2021 г. В същата молба, самият процесуален
представител на въззивницата заявява, че е следвало да се възрази
още в заповедното производство, което обаче не е направено от ищцата, поради
незнание.
Липсата на
подадено възражение се установява и от приложеното ч.гр.д. № 45805/2013 г. по
описа на СРС, 72 състав. Поканата за доброволно изпълнение по изпълнителното
дело и заповедта за изпълнение са връчени от съдебния
изпълнител лично на ищцата на 06.03.2014 г., видно от разписката на л. 41 от
изп.д. № 552/2014 г. по описа на ЧСИ Н.М..
След като в предвидения от закона двуседмичен срок (чл. 414, ал. 2 ГПК),
изтекъл на 20.03.2014 г. възражение срещу заповедта за изпълнение не е
подадено, тя е влязла в сила на 21.03.2014 г. По
отношение на изложеното пред въззивната инстанция съображение от довереника на
въззивницата, че тя поради незнание на закона, не е предприела процесуални
мерки за защита настоящият състав отчита, че непознаването на закона не
извинява никого и последното основополагащ принцип в правото.
След влизане в сила на заповедта за изпълнение, изпълнителното основание се
стабилизира окончателно, а възможността за оспорване на фактите, относими към
ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудира, освен в хипотезите по
чл. 424 и чл. 439 ГПК. В настоящото производство нито се твърди, нито се
установява наличие на предпоставките за оспорване на изпълнителното основание. Във молбата си от 15.01.2021 г., ищцата
твърди, че по делото е извършено от нея доброволно и извън рамките на образуваното
изпълнително дело плащане на задълженията по договора за потребителски кредит
(за част от които суми са издадени и заповедта за изпълнение
и изпълнителният лист в заповедното производство). Сочи, че датата на
последното плащане, с което твърди, че задълженията й по кредита са били изцяло
погасени е преди образуване на изпълнителното дело. С оглед на така заявеното от въззивницата,
длъжникът по заповедта за изпълнение, в случая, се позовава на обстоятелства,
съществували към датата на изтичане на срока за подаване на възражение. Следователно
същите не са основание за предявяване на осъдителен иск по чл. 55, ал.1 ЗЗД или
друг иск извън създаденият в ГПК специален ред на защита на длъжника, срещу
който има издадена влязла в сила заповед за изпълнение. Последният изключва
защита по общия исков ред, чрез предявяване на установителен иск по чл. 124,
ал. 1 ГПК за оспорване съществуването на вземането, респ. на осъдителен иск по
чл. 55, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да върне на ищеца събраните въз
основа на заповедта в изпълнителното производство суми. Ищцата е разполагала с
възможността в рамките на установените средства за защита срещу издадената
заповед за изпълнение да релевира доводите си за погасяване на задължението си
към ответника преди образуване на изпълнителното производство. Влизането в сила
на заповедта преклудира възможността това да бъде сторено по общия ред.
Последица от стабилитета на заповедта за изпълнение е недопустимост на
оспорването й в последващ исков процес, когато се основава на факти и
обстоятелства, установени с влязлата в сила заповед. Изцяло в този смисъл са
Решение № 165 от 31.10.2013 г. по търг.д. № 1202/2011 г. на I т.о.
на ВКС, Определение № 574 от 16.09.2015 г. по ч.гр.д. № 3740/2015 г. на IV г.о.
на ВКС, Определение № 60217 от 14.06.2021 г. по ч.гр.д. № 1622/2021 г. на IV г.о.
на ВКС.
С оглед изложеното настоящият въззивен състав намира,
че предявеният в производството осъдителен иск е недопустим. Постановеното
решение по недопустим иск е недопустимо и следва да се обезсили изцяло, а
производството да се прекрати, на основание чл. 270, ал. 3 ГПК.
При този изход на спора пред въззивната инстанция, и
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски има въззиваемия, но същият не
претендира присъждането на разноски и не представя доказателства за направата
на разноски във въззивното производство, поради което такива не следва да му
бъдат присъждани.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА изцяло решение № 53918/27.02.2020 г. по гр. д. № 29826/2018 г. по описа на
СРС, 45 състав и
ПРЕКРАТЯВА производството по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията
на чл. 280, ал. 1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1./
2./