Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.София, 30.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, втори въззивен състав, в публично съдебно
заседание на единадесети март две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИРИНА СЛАВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО ГЕОРГИЕВ
БОРЯНА ГАЩАРОВА
при участието на секретаря Цветанка
Павлова като разгледа докладваното от младши съдия Гащарова
в. гр. д. № 829 по описа за 2019 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
С решение № 83/28.06.2019 г.
постановено по гражданско дело № 846/2018 г. по описа на РС – Пирдоп, първоинстанционният съд е признал за установено по предявения от "К.и."
ЕООД иск с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл.
415, ал. 1 от ГПК, че ответника "Д. 2012" ЕООД дължи на "К.и."
ЕООД сумата от 6 000 лева, представляваща задължение по устен договор за
паричен заем от 05.05.2017 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 12.11.2018 г. (датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК) до окончателното изплащане на задължението, за
които суми е издадена Заповед № 767/14.11.2018 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 732/2018 г. по описа на РС – Пирдоп.
Решението на първоинстанционния
съд се обжалва от ответника, сега въззивник, с бланкетна жалба, в която е посочено, че "обжалваното
решение е неправилно - постановено при допуснати съществени нарушения на
материалния закон и на съдопроизводствените правила и
е необосновано, като същото е постановено при противоречие със събраните по
делото доказателства".
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор, с който въззиваемата страна - "К.и." ЕООД, чрез
пълномощника адв, А. Г., оспорва въззивната
жалба като неоснователна. Счита, че депозираната жалба е бланкетна
и не съдържа оплаквания в какво се състои порочността на обжалвания съдебен
акт.
В съдебно заседание, въззивникът, редовно призован, не се явява лично и не
изпраща процесуален представител.
В съдебно заседание, въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, не се
явява и процесуалния му представител по пълномощие.
За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:
В Районен съд-Пирдоп е депозирано
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК с вх. №
1058/12.11.2018 г., от "К.и." ЕООД, чрез пълномощника адв. А. Г., срещу "Д. 2012" ЕООД, по което е
образувано ч. гр.д. № 732/2018 г. по описа на съда. В т. 12 от депозираното
заявление е посочено, че претендираното вземане е по
сключен на 05.05.2017 г. устен договор за заем в
размер на 6000 лева. След като срещу издадената заповед за изпълнение на
парично задължение в законоустановения срок е
постъпило възражение от длъжника заявителят е предявил положителен установителен иск спрямо длъжника по издадената заповед за
изпълнение и е образувано гр. д. № 1236/31.12.2018 г. по описа на РС-Пирдоп.
Към исковата молба е приложено платежно нареждане с отразена дата 05.05.2017 г., от което се установява, че ищецът е превел по
сметка на ответника сумата в размер на 6000 лева, като в документа е посочено
основание "договор за заем" (л. 4 от първоинстанционното
дело). По делото са приложени покана за плащане с дата 15.09.2018 г. адресирана
до ответника и обратна разписка (л. 5-6 от първоинстанционното
дело).
В срока по чл. 131 от ГПК,
ответникът "Д. 2012" ЕООД, представляван от управителя Л.Б., е подал
отговор на исковата молба, с който оспорва основателността на иска. Твърди, че
между страните не е сключван договор за заем, а сумата от 6 000 лева му е
преведена за извършена през 2017 г. посредническа услуга за осигуряване на
клиенти в почивна станция собственост на "З. 2000" ООД, находаща се в гр. П.. Посочва, че ищцовото
дружество и "З. 2000" ООД са собственост на едно и също физическо
лице и не знае поради какви причини уговорената между страните сума за
извършената посредническа услуга са преведени от името на "К.и."
ЕООД.
В първоинстанционното
производство е разпитана в процесуалното качество на свидетел П.С., служител в
"З. 2000" ООД. Свидетелката твърди, че от 2017 г. работи в почивна
станция находяща се в гр. П., на длъжност домакин и че
не е имало "намеса" на външно дружество. Посочва, че познава
ответника, който е развивал дейността си на 200-300 метра от почивната станция
на "З. 2000" ООД.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил предявения иск и е приел
за установено, че ответникът "Д. 2012" ЕООД дължи на "К.и."
ЕООД сумата от 6 000 лева, представляваща задължение по устен договор за
паричен заем от 05.05.2017 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 12.11.2018 г. (датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК) до окончателното изплащане на задължението.
Първоинстанционният
съд е приел, че между страните е възникнало валидно облигационно
правоотношение, свързано с устен договор за заем, като се е позовал на приобщени
по делото писмени доказателства – платежно нареждане от 05.05.2017
г. на "У.Б." АД – клон Т., покана за плащане и обратна разписка.
Приел е за установено, че на 05.05.2017 г. ищецът „К.И.“
ЕООД е предал в заем на ответника „Д. 2012“ ЕООД сумата от 6000,00 лева (шест
хиляди лева), която е преведена по банков път, с платежно нареждане от същата
дата, от сметка на „К.И.“ ЕООД по сметка на „Д. 2012“ ЕООД, която е следвало да
бъде върната до края на месец юли 2017 г. Приел е за доказано, че с писмена
покана за плащане с дата 15.09.2018 г., получена от Л.Д.Б. на 18.09.2018 г.,
ищецът е поканил ответника да върне заетата сума в 3 дневен срок, които е
изтекъл на 21.09.2018 г. Между страните по делото не е било спорно, че процесната сума е получена от ответника, като и че не е
върната, спорно е основанието, на което е била предоставена, дали е било в
изпълнение на договор за заем или във връзка с извършена от ответника
посредническа услуга. Първоинстанционният съд е
анализирал приобщените по делото гласни и писмени доказателства и е приел, че
твърденията на ответника, че сумата от 6 000 лева е получена във връзка с
извършена посредническа услуга през 2017 г. изразявваща
се в осигуряване на клиенти за базата на „З. 2000“ ООД, находяща
се в гр. П., не се подкрепят от събраните доказателства по делото.
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните изводи
от правна страна:
Въззивната жалбата е подадена в срока по чл.
259 от ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, поради което е допустима.
Жалбата е бланкетна и съдържа оплакване за
незаконосъобразност и необоснованост на обжалвания съдебен акт. Разпоредбата на
чл. 260, т. 3 от ГПК, има пряка връзка с ограничения характер на въззивното обжалване, съобразно чл. 269, пр. 2 от ГПК,
доколкото посочената в жалбата порочност на решението определя обхвата на
дейността на въззивната инстанция.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието, и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът, намира въззивната
жалба за неоснователна по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на
чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася по правилността
на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния
съд, като относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, като служебно следи
единствено за неприложение от страна на първоинстанционния
съд на императивна материалноправна норма, каквото нарушение
настоящият състав на съда не констатира при постановяване на обжалваното
решение. В случая не е налице и задължение за съда да следи служебно за
интереса на някоя от страните по делото, съобразно задължителните за органите
на съдебната власт указания, дадени в т. 1 от тълкувателно решение № 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС.
В подадената въззивна
жалба е посочено, че "обжалваното решение е неправилно - постановено при
допуснати съществени нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените
правила и е необосновано, като същото е постановено при противоречие със
събраните по делото доказателства", като не са изложени от жалбоподателя
никакви твърдения за конкретни пороци на същото, нито конкретни оплаквания
относно фактическите и правни изводи на съда. По подадена бланкова въззивна жалба, в която не са посочени конкретни и изрични
пороци на обжалваното решение и при липса на допуснато от първоинстанционния
съд нарушение на императивна материалноправна норма е
недопустимо извършване на цялостна проверка правилността на обжалваното първоинстанционно решение от въззивния
съд (в този смисъл решение № 172/10.04.2017 г. на ВКС, I г.о.). На следващо място, в случая,
въззивният съд не може да приеме нова фактическа
обстановка, различна от установената от първоинстанционния
съд и да формира собствени изводи по съществото на спора, дейността на въззивния съд се изчерпва с извършване на преценка дали
установените факти са субсумирани под приложимата материалноправна норма, като ако прецени че правната
квалификация е неправилна и вследствие на това на страните са дадени неточни
указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно да
обезпечи правилното приложение на материалния закон чрез предприемане на
съответните процесуални действия.
В конкретният случай, както беше
изложено, първоинстанционният съд не е допуснал
нарушение на императивни материални норми. Не е налице и служебно задължение за
съблюдаване интересите на някои от страните в производството, предвид рязясненията, дадени в тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Настоящият съдебен състав при
преценка на дадената от първоинстанционния съд правна
квалификация на предявената претенция, намира, че правилно фактическите
твърдения са подведени под приложимите материално правни норми. С оглед на това
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските.
С оглед изхода на делото и направено
в този смисъл искане, в полза на въззиваемия следва
да се присъдят разноски в размер на 500 лева за адвокатски хонорар, за които са
представени доказателства. На л. 23 от в. гр. дело е приложен договор за правна
защита и съдействие № 328517 с отразено уговорено и заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 500 лева.
Воден
от горното, Софийският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 85 от 28.06.2019 год. по
гр. дело № 846/2018 год. на Районен съд-Пирдоп.
ОСЪЖДА "Д. 2012" ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „К.И.“ ЕООД, ЕИК: ***,
със седалище и адрес на управление:***, сумата от 500 (петстотин) лева,
представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховен касационен съд на Р. България в едномесечен срок от връчване на препис
от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.