№ 247
гр. Русе, 28.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Милен П. Петров
при участието на секретаря Теодора Ив. Петрова
като разгледа докладваното от Милен П. Петров Гражданско дело №
20214520104331 по описа за 2021 година
Искът е с правно основание по чл.422 ГПК.
Ищцовото дружество “Фронтекс Интернешънъл” ЕАД -гр.София, представлявано от
Л.К.Д. твърди, че на 03.09.2015г. между “Провидент Файненшъл България” ООД и
ответника ВЛ. СТ. Р. е сключен Договор за потребителски кредит, по силата на който
заемодателя е отпуснал на ответника кредит в размер на 500.00 лв. Р. се е задължил да върне
предоставената сума, заедно с фиксирани договорна лихва и такси на дружеството на 45
седмични погасителни вноски. Ответникът преустановил плащанията и е изпаднал в забава,
поради което дължи обезщетение за забава. Падежът на цялото задължение е настъпил на
14.07.2016г., с което е станал изискуем целия остатък от главното задължение. На
28.07.2016г. между първоначалния кредитор “Провидент Файненшъл България” ООД и
“Фронтекс Интернешънъл” ЕАД бил сключен Договор за прехвърляне на вземания /цесия/,
съгласно който титуляр на вземанията по договора за паричен кредит станало ищцовото
дружество. За цесията ответникът бил уведомен с писмо, изпратено чрез „БП“, но пратката
се върнала, като непотърсена. Излага доводи, че ответника се счита уведомен с връчване на
исковата молба и приложеното към нея уведомление за цесията. Поради неизпълнение нито
към стария, нито към новия кредитор, ищецът подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по реда на чл.410 ГПК и било образувано ч. гр. д. № 1500/2021г. по описа на
РРС. Длъжникът не е бил открит на установените му постоянен и настоящ адрес и съда му е
предоставил 1-месечен срок съгласно чл.415, ал.1, т.2 ГПК за предявяване на иск срещу
ответника. Моли съда да признае за установено съществуването на вземането му към ВЛ.
СТ. Р. за сумите: 470.50лв.-главница, ведно със законната лихва от подаване на заявлението
по чл.410 ГПК до окончателното изплащане, 95.41лв.- лихва за забава за периода
1
15.03.2018г.- 13.03.2020г. и 3.29лв.- лихва за забава за периода 14.07.2020г.- 12.03.2021г.
Претендира и разноски.
Назначеният по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител на ответника ВЛ. СТ. Р., е
депозирал писмен отговор, в който оспорва предявените искове по подробно изложените в
отговора съображения. Счита, че ответника не е редовно уведомен за извършената цесия,
както и че исковата претенция е погасена по давност. Моли съда да постанови решение, с
което да отхвърли исковете като неоснователни.
По делото са представени писмени доказателства, приложено е ч. гр. дело №1500/2021г.
по описа на РРС, приета е и счетоводна експертиза.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Установява се по делото, че между ответника и “Провидент Файненшъл България”
ООД е бил сключен договор за потребителски кредит от 03.09.2015г., с краен срок на
плащане-14.07.2016г., по който Р. дължи главница в размер на 500.00 лв. Установява се и че
“Провидент Файненшъл България” ООД е прехвърлило процесните вземания с договор за
прехвърляне на вземания от 28.07.2016г. на ищеца „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД.
Представено е и пълномощно, с което цедента е упълномощил цесионера с права да уведоми
от негово име всички длъжници по вземания на дружеството за извършената цесия.
Представено е уведомително писмо от упълномощения цесионер/л.23/ до ответника, с което
го уведомява за цесията, като липсват данни същото да е стигнало до адресата. Ищецът в
исковата молба е заявил, че уведомяването за извършената цесия и потвърждването й от
цедента следва да се извърши с връчване на исковата молба на длъжника, към която са
приложени пълномощно за уведомяване, издадено от цедента за цесионера, уведомление за
цесия и писмено потвърждаване.
Разпоредбата на чл.26, ал.1 ЗПК изрично предвижда, че кредиторът може да
прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице, само ако
договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност. Такава в случая е
предвидена в клаузата на чл.22 от договора, според която заемодателят има право по всяко
време да прехвърли правата си по договора за паричен заем на трето лице. Във формираната
с редица решения на ВКС съдебна практика /напр. решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по
т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК, решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г.,
II т. о., ТК, решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК и др./
действително се приема, че уведомлението за цесията, изходящо от цедента, но приложено
към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява
надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99, ал.3, пр.първо ЗЗД, с което прехвърлянето
на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Уведомяването
на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането следва да бъде съобразено като факт
от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл.235, ал.3
ГПК. Няма спор също така, че е допустимо, както е сторено и по настоящото дело, цедентът
да упълномощи цесионера да съобщи извършената цесия на длъжника /в т.см. решение №
137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., ГК, решение № 156 от
2
30.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2639/2014 г., ІІ т. о., ТК и др./.
Безспорно ИМ и доказателствата към нея са връчени на особеният представител на
ответника. Съобразно съдебната практика, връчването на всички книжа по делото на
ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се
пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. /в т.см. решение № 198 от
18.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 193/2018 г., I т. о./.С връчването на исковата молба и всички
книжа по делото, вкл. и уведомлението по чл.99, ал.З ЗЗД на особения представител на
ответника, връчването е надлежно и от този момент се пораждат всички правни последици,
свързани с факта на връчване, вкл. и уведомяването на длъжника за извършената цесия.
Уведомяването по чл.99, ал.З ЗЗД чрез връчването на особен представител представлява
надлежно уведомяване на длъжника и цесията е породила действие спрямо длъжника от
този момент. Този факт, настъпил в хода на производството, следва да бъде съобразен с
оглед разпоредбата на чл.253,ал.З ГПК.
Предвид горното, съдът приема, че цесията е породила действие спрямо ответника,
поради което ищецът е установил активната си материално правна легитимация по иска и
възражението на ответната страна в този аспект е неоснователно.
При главница в размер на 500.00 лв., в б.”Д” от сключения договор за потребителски
кредит е уговорена такса за услугата „Кредит у дома” в размер на 291.40лв. Посочено е, че
тази услуга се предоставя по избор на клиента и се дължи за домашната доставка на заетата
сума в брой по негово местоживеене и седмично домашно събиране на вноските по кредита.
Действително, договорената такса за услугата „Кредит у дома”, доколкото е свързана с
извършването на плащанията по договора и е отделно уговорена, не се включва в размера на
годишния процент на разходите – чл. 19, ал. 3, т. 3 ЗПК, поради което за нея принципно не
намират приложение ограниченията на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК. Според тези разпоредби
нищожни са клаузите в договора за потребителския кредит, в резултат на които годишният
процент на разходите би надвишавал пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута. Това обаче не означава, че клаузата, с която се уговаря
такса, свързана с извършването на плащанията, не може да бъде подложена на служебна
проверка за валидност. За тази клауза на общо основание /чл. 24 ЗПК/ ще се прилагат
правилата на чл. 143 – 148 ЗЗП.
Според чл. 143, т. 14 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправна и следователно нищожна
ще е и тази клауза в потребителския договор, която налага на потребителя да изпълни своите
задължения, дори и ако търговецът или доставчикът не изпълни своите. По тази причина
съдът намира, че таксата за услугата „Кредит у дома” се дължи, дори и когато тя не е била
предоставена на клиента, съставляват неравноправни и следователно нищожни клаузи, за
което съдът е длъжен да следи и служебно.
Няма спор, че кредиторът има право да начислява и събира от длъжника и
предвидените в договора такси. Трябва обаче да се държи сметка за естеството на
конкретното вземане – то е именно такса, т.е. възнаграждение за извършена от кредитора
3
дейност или услуга, която се дължи отделно от главницата, възнаградителната и
мораторната лихви по договора. Дължимостта на таксата обаче е обусловена от това дали
кредиторът е изпълнил задължението си да извърши дейността, респ. да предостави
услугата, за която се дължи тя. Таксата, за разлика от възнаградителната лихва, не
съставлява възнаграждение за кредитора и не следва да се превръща в основен източник на
печалба за него.
Съдът намира, че таксата за услугата „Кредит у дома” на практика представлява
втора, скрита възнаградителна лихва, която в нарушение на чл. 19, ал. 1 ЗПК не е включена
в годишния процент на разходите. По тези съображения съдът намира, че на ищеца не се
дължи плащане на тази такса. Ако сумата беше включена в годишния процент на разходите,
то заедно с общия размер на фиксираната лихва и таксата за оценката на досието на клиента,
общият размер на ГПР би надхвърлил размера по чл. 19, ал. 4 ЗПК и следователно тази
клауза би била нищожна на основание чл. 19, ал. 5 от същия закон.
Не са представени и доказателства за предоставяне на услугата „оценка на досие” от
страна на първоначалния кредитор. Не е посочено в какво конкретно се изразяват тази
услуга, от кого и кога е предоставена, поради което и тези суми не се дължат от ответника.
Следва да се отбележи, че последователната практика на Съда на ЕС по тълкуването
и приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, задължава съда да следи служебно за
наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори, дори и такова възражение
да не е било направено от потребителя.
Видно от приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-икономическата
експертиза ответника е заплатил на първоначалния кредитор общо сумата от 60.00 лв. по
процесния договор. С част от тази сума/22.11 лв./ са погасени задължения, които са приети
от съда за недължими-такси „оценка на досие” и „Кредит у дома”.
Ответникът прави възражение за изтекла погасителна давност, което съдът намира
частично основателно.
Безспорно е, че падежът на кредита настъпва на 14.07.2016г. Тъй като по делото не се
доказва, а не се и твърди, предсрочната изискуемост да е обявена на длъжника, а напротив
ищецът е подал заявлението по чл.410 ГПК на 19.03.2021г., след настъпилия на 14.07.2016г.,
редовен падеж на задълженията, т.е възражението, че е настъпило пълно погасяване на
задължението по давност е неоснователно.
Вземането на ищеца по Договор за потребителски кредит не е за периодични
плащания. При договора за заем е налице неделимо плащане и договореното връщане на
заема /кредита/ на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични
платежи, а представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на
длъжника на части /по аргумент за противното от чл.66 ЗЗД/. Приложим в случая е общият
петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД, поради което искът за главницата не е погасен по
давност. В т.см. Решение №261/12.07.2011г. по гр. д. №795/2010г., ІV г.о., ГК, ВКС,
4
Решение №38/ 26.03.2019г. по т.д.№1157/2018г. на ІІ т.о. и др.
Основателно е обаче възражението за погасяване на част от вземанията за лихва за
забава по давност. Съгласно чл.111, б.”в” ЗЗД частично е погасено вземането по това перо.
Ищецът претендира лихва за забава за периода 15.03.2018г.- 13.03.2020г., като съгласно
посочения чл. от ЗЗД, такава му се дължи за периода 19.03.2018г. до 13.03.2020г. След
извършване на изчисления с он-лайн калкулатор и на осн.чл.162 ГПК, съобразявайки и че
вещото лице е посочило, че дължимата се главница възлиза на сумата от 470.50 лв., съдът
определя размер на лихвата за забава за този период на 94.89лв.
Както бе посочено по-горе, ответника е заплатил 22.11лв. за недължими задължения
по процесния договор. С тази сума, съдът приема, че погасена част от дължимата се лихва за
забава.
Изложеното дава основание на съда да приеме, че установителният иск по отношение
на претендираната главница, е основателен за сумата 470.50 лв., със законната лихва от
образуване на заповедното производство, и за сумата от 76.07лв-лихва за забава, като до
горницата до сумата от 98.70лв.-лихва, искът следва да се отхвърли като неоснователен.
Според указанията по т.12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по
тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът в исковото производство се произнася с осъдителен
диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство, включително и
когато не изменя разноските по издадената заповед за изпълнение. С оглед уважената част
от исковете и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да се присъдят
разноски за заплатена държавна такса и възнаграждение за юрисконсулт в заповедното
производство в размер на 72.00 лв. и 744.00лв. в исковото производство на основание чл.
78, ал. 8 ГПК, чл. 25, ал. 1 и чл. 26 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Ответникът не е претендирал разноски и такива не следва да му се присъждат.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ВЛ. СТ. Р., ЕГН ********** от
гр.Русе, ул. „Б........., че дължи на „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Хенрик Ибсен“ № 15, представлявано от
Л.К.Д., сумата от 470.50 лв. – главница по Договор за потребителски кредит от 03.09.2015г.,
сумата от 76.07лв.-лихва за забава за периода 19.03.2018г.-12.03.2021г.,ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 19.03.2021г. до окончателното изплащане по издадената
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 19.03.2021г. по ч.гр.д. № 1500/2021г. по описа на
РРС и ОТХВЪРЛЯ иска в останалата му част.
ОСЪЖДА ВЛ. СТ. Р., ЕГН ********** от гр.Русе, ул. „Б......... да заплати на „Фронтекс
Интернешънъл” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
5
„Хенрик Ибсен“ № 15, представлявано от Л.К.Д. сумата от 72.00 лв. – разноски по ч.гр.д. №
1500/2021г. по описа на РРС и сумата от 744.00лв -разноски по настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд-Русе в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
6