Р Е
Ш Е Н
И Е
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
№……….….гр.София, 11.07.2019 г.
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданска колегия, ІV “в” състав, в открито съдебно заседание,
проведено на единадесети април две хиляди
и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Мл.съдия Андрей Георгиев
при участието на секретаря Вяра Баева, като разгледа
докладваното от съдия Зл.Чолева гр.дело № 17000
по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение на СРС, 75 състав под № 501606 от 04.10.2018г. са отхвърлени предявените
от С.А.С. срещу „Б.3.“ ЕООД обективно
съединени искове, както следва: 1/ с правно основание чл.344,ал.1,т.1 от КТ –
за признаване за незаконно и отмяна на уволнението от длъжността „управител на
магазин“ по заповед № 265/ 10.09.2016г.
на управителя на „Б.3.“ ЕООД; 2/ с
правно основание чл.344,ал.1,т.2 от КТ – за възстановяване на ищцата на
длъжността, заемана преди уволнението – „управител на магазин“ в „Б.3.“ ЕООД и 3/ с
правно основание чл.344,ал.1,т.3, вр. с чл.225,ал.1 от КТ – за заплащане на
сумата от 5 400,00лв. като обезщетение за времето на оставане без работа в
резултат на уволнението за периода 27.09.2016г.- 26.03.2017г. , както и 4/
искът с правно основание чл.128,т.2 от КТ за сумата
от 1 230,00лв. , претендирана като неиздължено трудово възнаграждение за
периода 01.08.2016г. – 11.09.2016г. С
решението „Б.3.“ ЕООД е осъдено да заплати на С.А.С. сумата от сумата от 82,14
лева, на основание чл.162,ал.2 от КТ, вр. с чл.40,ал.5 от КСО, като обезщетение
за временна нетрудоспособност за периода 12.09.2012г.- 26.09.2016г., ведно със
законната лихва от 28.09.2016г.- до окончателното изплащане. С решението „Б.3.“
ЕООД е осъдено да заплати на С.А.С. сумата от 3,53лв.- разноски по делото, на
основание чл.78,ал.1 от ГПК, а от своя страна С.А.С. е осъдена да заплати на „Б.3.“
ЕООД – сумата от 494,12лв.- разноски, на основание чл.78,ал.3 от ГПК. С
решението „Б.3.“ ЕООД е осъдено да заплати по сметка на СРС сумата от 450,00лв.
като дължима държавна такса, на основание чл.78,ал.6 от ГПК.
Решението
се обжалва от двете страни по делото.
Въззивницата – ищца С.А.С. обжалва първоинстанционното решение в частта, с
която са отхвърлени предявените от нея искове по чл.344,ал.1,т.1,т.2 и т.3 от КТ. Поддържа доводи за незаконосъобразност и неправилност на решението в
атакуваната част. Твърди, че правилно от фактическа страна съдът е приел за
доказан фактът, че от нейна страна е отправено предизвестие за прекратяване на
трудовия договор със срок на предизвестието от 3 месеца. Правилно е установено,
че на 27.09.2016г. от нея е получена покана от 14.09.2016г. за връчване на
заповедта за прекратяване на трудовия договор, от която датата трудовото
правоотношение следва да се счита прекратено. Счита, обаче , за
незаконосъобразен извода на първата инстанция, с който е прието, че
прекратяването на трудовото правоотношение е извършено законосъобразно. Поддържа, че след като заявената от нея воля
за прекратяване на трудовия договор е едностранно от нейна страна с
предизвестие, то незаконосъобразно със спорната заповед договорът е прекратен
по взаимно съгласие. Намира за неправилен и извода на СРС, с който е прието, че заповедта за
прекратяване на трудовия договор има само декларативен характер. Счита, че след като трудовият договор е
прекратен на незаявеното от работника основание по чл.326,ал.1 от КТ, то
уволнението е незаконосъобразно. С
изложените доводи въззивницата-ищца мотивира искането си за отмяна на решението
на първата инстанция в обжалваната от нея част и вместо него- постановяването
на друго, с което предявеният иск по чл.344,ал.1,т.1 от КТ да бъде уважен както
и обусловените от него претенции по чл.344,ал.1,т.2 и т.3 от КТ. Претендира
присъждане на направените по делото разноски. Поддържа възражение по чл.78,ал.5 от ГПК – за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от въззиваемата страна.
Въззивникът – ответник , „Б.3.“ ЕООД обжалва първоинстанционното решение в частта,
с която е уважен предявеният срещу него иск с правно основание чл.128,т.2 от КТ, вр. с чл.40,ал.5 от КСО за разликата над дължимата според него сума от
45,15лв. до пълния уважен размер от 82,14лв. Възразява, че съгласно нормата на
чл.40,ал.5 от КСО дължи на ищцата обезщетение за временната нетрудоспособност
поради заболяване за първите три дни временна нетрудоспособност в размер на 70
на сто от среднодневното брутно възнаграждение за месеца, в който е настъпила
временната нетрудоспособност, но не по-малко от 70 на сто от среднодневното
уговорено възнаграждение. Твърди, че в конкретния случай съгласно представения
по делото фиш за работната заплата на ищцата за месец септември 2016г.,
среднодневното трудово възнаграждение на същата за месеца, в който е настъпила
временната нетрудоспособност е 21,50лв., а 70% от това възнаграждение се
равняват на 15,05лв. Поради това, въззивникът –ответник поддържа, че за трите дни временна нетрудоспособност, за
които тъй дължи обезщетение, последното възлиза на сумата от 45,15лв. / = 3 х
15,05лв./. Счита, че неправилно от
първоинстанционният съд е осъден да заплати държавна такса от 450,00лв., тъй
като дължи такава само по уважените искове
и то съразмерно на уважената част. Заявява искане за присъждане на
разноските , направени във въззивното производство.
По
въззивната жалба на ищцата е постъпил писмен отговор от насрещната страна-
ответник „Б.3.“ ЕООД в срока по чл.263,ал.1 от ГПК, с който тя е оспорена като
неоснователна и е заявено искане за потвърждаване на първоинстанционното
решение в частта, атакувана от ищцата.
По
жалбата на ответника не е депозиран писмен отговор от ищцата в срока по
чл.263,ал.1 от ГПК. Ищцата не заявява становище по тази жалба и в съдебно
заседание.
Софийски градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и след
като обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл.235,ал.3 от ГПК,
приема за установено следното:
При извършената от съда проверка по реда на чл.269, предл.1
от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че първоинстанционното решение в
обжалваните от страните части е валидно
и допустимо. Поради това съдът дължи произнасяне
по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени с въззивните жалби,
от които е ограничен, съгласно нормата на чл.269, предл.2 от ГПК.
Предявени са при условията на обективно
кумулативно съединяване, искови претенции с правно основание чл.344,ал.1,т.1 от КТ, чл.344,ал.1,т.2 от КТ ;
чл.344,ал.1,т.3 от КТ; чл.128,т.2 от КТ и чл.128,т.2 от КТ, както и чл.128,т.2,
вр. с чл.40, ал.5 от КСО.
Първоинстанционното
решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск по чл.128,т.2 от КТ за
сумата от 1 230,00лв., претендирана
като неиздължено трудово възнаграждение за периода 01.08.2016г.- 11.09.2016г.,
както и в частта, с която е отхвърлен искът по чл.128,т.2 от КТ, вр. с
чл.40,ал.5 от КСО – за разликата над сумата от 82,14лв.- до пълния предявен
размер от 350,00лв., /при допусната очевидна фактическа грешка по отношение на
втората претенция, каквато представлява разминаването между волята на съда,
отразена в мотивите – за отхвърляне на иска за посочената разлика и липсата на
произнасяне с отхвърлителен диспозитив, която грешка отстранима по реда на
чл.247 от ГПК до момента на изпълнение на решението,/ е влязло в сила, като необжалвано.
По
жалбата на ищцата срещу решението в частта на отхвърлените искове по
чл.344,ал.1,т.1,т.2 и т.3 от КТ.
Съдът намира жалбата за неоснователна.
Настоящият
съдебен състав напълно споделя правните изводи на първата инстанция, с които е
мотивирана неоснователността на предявените искове, изведени при правилно
установена фактическа обстановка,
съгласно събраните доказателства, ето защо и на основание чл.272 от ГПК –
препраща към тях. В допълнение на мотивите на първата инстанция и във връзка с доводите, заявени с жалбата на
ищцата, настоящият съдебен състав приема следното:
Между
страните по делото няма спор, а и от представените писмени доказателства се
установява, че между тях е съществувало валидно трудово правоотношение, възникнало
от трудовия договор под № 56 / 30.11.2012г., в рамките на което ищцата
първоначално е заемала длъжността „продавач-консулнант“, а впоследствие- на
основание подписаното допълнително споразумение към трудовия договор под № 2/
11.04.2013г. - длъжността „заместник – управител“ и съгласно последно
подписаното допълнително споразумение под № 157 от 01.01.2016г.- длъжността
„управител на магазин на самообслужване“.
С
молба , подадена от ищцата от 18.07.2016г. , входирана при ответника с № 41 на дата
19.07.2016г., от ищцата е заявено искане да бъде освободена от заеманата от нея
длъжност с 3 месечно предизвестие, което ще бъде отработено. Така отправеното от ищцата изявление за
прекратяване на трудовото правоотношение едностранно по реда на чл.326,ал.1 от КТ с 3 месечно
предизвестие е прието от ответника на 19.07.2016г. , видно от резолюцията му,
поставена върху молбата на ищцата на посочената дата, като изрично в
резолюцията за приемане е посочено, че предизвестието е прието като подадено
именно по реда на чл.326,ал.1 от КТ. С резолюцията на работодателя е заявена
воля да не бъде спазено отправеното от ищцата предизвестие, в случай, че бъде
намерен служител за заеманата от нея длъжност преди изтичане срока на
предизвестието. Прекратяването на трудовото правоотношение, на основанието по
чл.326,ал.1 от КТ настъпва по силата на закона, считано от изтичане на
предизвестието- чл.335,ал.2,т.1 от КТ, без да е необходимо някакво насрещно
изявление на ответника-работодател, а издадената заповед за прекратяване на
трудовият договор има само декларативен, както законосъобразно и правилно е
приел и първоинстанционният съд с обжалваното решение в съответствие с нормата
на чл.335,ал.2 от КТ. Правно значение за основанието за прекратяването на
трудовият договор има само това посочено в предизвестието, а не това– записано в заповедта за прекратяване на
трудовия договор, като при противоречие на основанията по предизвестието и
това- посочено в заповедта е ирелевантно и не обуславя незаконосъобразност на
уволнението. Ето защо, посоченото в
спорната заповед за уволнение правно основание по чл.325,ал.1,т.1 от КТ е
ирелевантно, доколкото тази заповед има само декларативен характер, а не
конститутивен. При настоящия казус в отправеното от ищцата предизвестие изрично
е заявена волята й за прекратяване на трудовия договор едностранно от нейна
страна с 3 месечно предизвестие- т.е.- на основанието по чл.326,ал.1 от КТ.
Именно на основанието по чл.326,ал.1 от КТ е възприето прекратяването на
трудовия договор от ответника, съгласно изявлението му , материализирано в
резолюцията от 19.07.2016г., в която е посочено именно действителното правно
основание за прекратяването на трудовия договор. Законосъобразно с обжалваното решение е
прието, че спорната заповед има
декларативен характер и няма конститутивно действие. При прекратяването на
трудовото правоотношение едностранно от някоя от страните с предизвестие, прекратяването настъпва по силата на закона
от момента на изтичане на предизвестието, съгласно чл.335,ал.2,т.1. Дори в
хипотезата на неспазено от някоя от страните предизвестие, този факт има за правна последица само възникване на право
за насрещната страна да получи обезщетение за неспазения срок на предизвестие ,
на основание чл.220 от КТ. В този смисъл е и константната съдебна практика-
постановеното по реда на чл.290 от ГПК – Решение № 62/ 01.04.20104г.,
Определение № 1199/ 13.11.2012г. по гр.дело № 460/ 2012г. на ІV ГО на ВКС и
Определение № 830/ 21.07.2015г. по гр.дело № 1907/2015г. на ІІІ ГО на ВКС. При настоящия казус от страна на ответника не
е спазено предизвестието, отправено от ищцата с издаването на спорната заповед
на 10.09.2016г.- преди изтичането на 3 месечния срок на отправеното от ищцата
предизвестие, но това не се отразява на законосъобразността на уволнението, а е
породило само правото на ищцата по чл.220,ал.2 от КТ. Законосъобразно с
обжалваното решение е прието, предвид неспазения от ответника срок на
предизвестието на ищцата, че прекратяването на трудовото правоотношение е
настъпило на датата 28.09.2016г., когато до ищцата е достигнало изявлението на
ответника за прекратяване на трудовия договор в по-ранен момент , поради
неспазване на предизвестието, с връчването на ищцата на заповедта от
10.09.2016г. под № 265.
С
оглед изложените мотиви, настоящият съдебен състав приема, че по спорния между
страните по делото въпрос – относно основанието, на което е прекратено
трудовото правоотношение, по делото безспорно е доказано наличието на
действителното правно основание за прекратяването – това по чл.326,ал.1 от КТ.
При
така доказаната законосъобразност на уволнението – неоснователен се явява
предявеният от ищцата иск по чл.344,ал.1,т.1 от КТ, както и обусловените от
него претенции по чл.344,ал.1,т.2 и т.3 от КТ. Ето защо, законосъобразно тези
претенции са отхвърлени с обжалваното решение, което следва да бъде потвърдено
в отхвърлителната му част по тях.
По
жалбата на ответника срещу решението в частта на уважения иск по чл.168,ал.2 от КТ, вр. с чл.40,ал.5 от КСО за разликата над сумата от 45,05лв. – уважения размер
от 82,14лв.
Съдът
намира жалбата за ОСНОВАТЕЛНА.
Между
страните по делото няма спор, а от представените писмени доказателства-
болнични листове /л.14 и л.15 от делото на СРС/ се установява, че ищцата е била
в отпуск при временна нетрудоспособност поради заболяване в рамките на исковия
период. Съгласно нормата на чл.162,ал.2 от КТ за периода на ползвания отпуск
поради временна нетрудоспособност в резултат на заболяване, ищцата има правото
на обезщетение, определено съгласно разпоредбите на КСО. На основание
чл.40,ал.5 от КСО, ответникът-работодател дължи на ищцата обезщетение за
първите три работни дни от отпуска поради временна нетрудоспособност в резултат
на заболяване в размер на 70 на
сто от среднодневното брутно възнаграждение за месеца, в който е настъпила
временната неработоспособност, но не по-малко от 70 на сто от среднодневното
уговорено възнаграждение. В конкретния случай, на
основание чл.162,ал.2 от КТ , / при допусната очевидна техническа грешка при
изписване на номерацията на разпоредбата в обжалваното решение, доколкото с
доклада по делото изрично е прието, че се касае за иск по чл.162 от КТ и именно
тази претенция е разгледана с обжалваното решение на заявеното основание /като
факти и петитум/ и при правилно
приложение на закона при произнасянето на съда относно дължимостта на
обезщетението от ответника за първите три работни дни/, вр. с чл.40,ал.5 от КСО, ответникът дължи на ищцата обезщетение за
частта от исковия период 12.09-14.09.2016г. /вкл./, което е в размер на Видно от представения по делото фиш за заплата
за м.09.2016г. /л.58 от делото на СРС/, както и от неоспореното първоначално
заключение на ССЕ и от представеното от ищцата допълнително споразумение към
трудовия договор от 01.01.2016г., основната работна заплата на ищцата е в
размер на 420,00лв., с договорено
допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален
опит от 0,6% за всяка година трудов
стаж. Ищцата има трудов стаж от 4 години към м.09.2016, поради което
допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж към м.09.2016г. възлиза на
2,52лв. - месечно, или брутното трудово възнаграждение е в размер на 422,52лв.
В резултат на това, съдът приема, че среднодневното трудово възнаграждение за
м.09.2016г. възлиза на сумата от 21,12 лв. / = 422,52лв.: 20-те работни дни на м.09.2016г./ . Или за трите дни
, за които е дължимо обезщетението по чл.162,ал.2 от КТ, вр. с чл.40,ал.5 от КСО , то възлиза на сумата от 63,36лв. За разликата над тази сума- до уважения
размер от 82,14лв.- искът се явява неоснователен и като такъв- следва да бъде
отхвърлен, след отмяна на обжалваното решение в частта на уважения иск за тази
разлика. Настоящият съдебен състав
приема, че искът следва да бъде отхвърлен и за частта от исковия период
15.09.2016г.- 26.09.2016г. , доколкото за тази част от периода, съгласно
нормата на чл.40,ал.5 от КСО, вр. с чл.162,ал.2 от КТ, ответникът няма
задължение за заплащане на обезщетение на ищцата, тъй като обезщетението се
дължи от държавното обществено осигуряване /НОИ/, като съответно- обжалваното
първоинстанционно решение следва да бъде отменено за този период.
По
разноските по делото: С оглед изхода на делото и на основание чл.78,ал.1 от ГПК
ищцата има правото на разноски за първата инстанция, съразмерно с уважената
част от исковете от 19,00лв. С
обжалваното решение, обаче, са й присъдени 3,53лв. и доколкото от нея не е
направено искане за изменение на същото по реда на чл.248 от ГПК в частта за
разноските, а и в настоящото производство изходът е свързан с допълнително
отхвърляне на част от единият от предявените искове и пълна неоснователност на
подадената от нея жалба, съдът приема, че разноските за първата инстанция на
ищцата следва да останат в присъдения размер от 3,53лв. За въззивното производство на ищцата не се
дължат разноски по подадената от нея въззивна жалба, а с оглед частичната
неоснователност на жалбата на ответника й се следват разноски в размер на
1,01лв.- адвокатско възнаграждение.
Съответно,
на основание чл.78,ал.3 от ГПК ответникът има правото на разноски за първата
инстанция в размер на 495,33лв., поради което допълнително му се дължи сумата
от 1,21лв. над присъдените с обжалваното решение разноски от 494,12лв. За
въззивното производство с оглед установената пълна неоснователност на жалбата
на ищцата и частичната основателност на подадената от него жалба, ответникът
има правото на разноски в размер на 498,32лв.- адвокатско възнаграждение и
държ.такса. Съдът намира за неоснователно заявеното от въззивницата-ищца
възражение по чл.78,ал.5 от ГПК – за прекомерност на заплатеното от въззивника-ответник
адвокатско възнаграждение от 500,00лв., тъй като с оглед обжалваемия от двете
страни интерес то е под минималния размер по чл.7,ал.2 от Наредба № 1/2004г.
На
основание чл.78,ал.6 от ГПК, ответникът дължи държавна такса по уважения иск по
чл.162,ал.2 от КТ, вр. с чл.40,ал.5 от КСО, който не може да бъде по-малък от
минималния размер от 50,00лв., както и депозит за вещите лица, съразмерно на
уважената част от иска от 72,41лв. или общо сумата от 122,41лв., като за
разликата над тази сума – до пълния размер, посочен в обжалваното решение от
450,00лв.- решението следва да бъде отменено, като неправилно, доколкото съдът
при всяко положение на делото по аргумент
от чл.77 на ГПК, следи служебно за дължимия от страните размер на
държавните такси, който следва да е правилно определен.
Воден
от горните мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решението на СРС, 75 състав под № 501606 от 04.10.2018г. в частта, с която решението „Б.3.“ ЕООД
е осъдено да заплати на С.А.С. – разликата над дължимата сума от 63,36лв.- до
размера на сумата от 82,14 лева, на основание чл.162,ал.2 от КТ, /при допусната
очевидна фактическа грешка при цифровото изписване на правната норма-
неправилно посочена като чл.128,т.2/, вр. с чл.40,ал.5 от КСО, като обезщетение
за временна нетрудоспособност и за периода 15.09.2012г.- 26.09.2016г., ведно
със законната лихва от 28.09.2016г.- до окончателното изплащане, както и в частта, с която „Б.3.“ ЕООД е осъдено да заплати по сметка на
СРС разликата над дъжимата сума за държавна такса и депозит за вещи лица от
122,41лв.- до размера на сумата от
450,00лв., на основание чл.78,ал.6 от ГПК,
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ , като неоснователен, предявения от С.А.С.
срещу „Б.3.“ ЕООД иск с правно
основание чл.162,ал.2 от КТ, вр. с чл.40,ал.5 от КСО - за
разликата над сумата от 63,36лв.-
до размера на сумата от 82,14 лева и за периода 15.09.2012г.- 26.09.2016г.,
ведно със законната лихва от 28.09.2016г.- до окончателното изплащане,
ПОТВЪРЖДАВА решение на СРС, 75 състав под № 501606 от 04.10.2018г. в останалата обжалвана част, с която са
отхвърлени предявените от С.А.С. срещу „Б.3.“
ЕООД обективно съединени искове, както следва: 1/ с правно основание
чл.344,ал.1,т.1 от КТ – за признаване за незаконно и отмяна на уволнението от
длъжността „управител на магазин“ по заповед № 265/ 10.09.2016г. на управителя на „Б.3.“ ЕООД; 2/ с правно основание чл.344,ал.1,т.2 от КТ –
за възстановяване на ищцата на длъжността, заемана преди уволнението – „управител
на магазин“ в „Б.3.“ ЕООД и 3/ с правно основание чл.344,ал.1,т.3, вр. с
чл.225,ал.1 от КТ – за заплащане на сумата от 5 400,00лв. като обезщетение
за времето на оставане без работа в резултат на уволнението за периода 27.09.2016г.-
26.03.2017г. , в частта, с която „Б.3.“ ЕООД е осъдено да заплати на С.А.С. сумата
от сумата от 63,36 лева, на основание чл.162,ал.2 от КТ, вр. с чл.40,ал.5 от КСО, като обезщетение за временна нетрудоспособност за периода 12.09.2012г.-
14.09.2016г./вкл./, ведно със законната лихва от 28.09.2016г.- до окончателното
изплащане, в частта, с която „Б.3.“
ЕООД е осъдено да заплати на С.А.С. сумата от 3,53лв.- разноски по делото, на
основание чл.78,ал.1 от ГПК, а от своя страна С.А.С. е осъдена да заплати на „Б.3.“
ЕООД – сумата от 494,12лв.- разноски, на основание чл.78,ал.3 от ГПК, както и в частта, с която „Б.3.“ ЕООД е осъдено да заплати по
сметка на СРС сумата от 122,41лв. като дължима държавна такса и депозит за вещи
лица, на основание чл.78,ал.6 от ГПК.
В останалата част, като необжалвано,
първоинстанционното решение е влязло в сила.
ОСЪЖДА
„Б.3.“ ЕООД да заплати на С.А.С.- сумата
от 1,01лв.- разноски по делото за въззивната инстанция, на основание чл.78,ал.1
от ГПК.
ОСЪЖДА С.А.С. да заплати на
„Б.3.“ ЕООД сумата от 1,21лв.- допълнително дължими разноски за първата
инстанция и сумата от 498,32лв.- разноски за въззивното производство, на
основание чл.78,ал.3 от ГПК.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС, при
наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК , в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.