№ 1136
гр. Варна, 05.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Таня Кунева
при участието на секретаря Мариана Ив. Маркова
като разгледа докладваното от Таня Кунева Гражданско дело №
20223110111397 по описа за 2022 година
Производството е образувано по предявени от Б. Д. Б. срещу "А*" ООД
следните искове:
- установителен иск за ПРОГЛАСЯВАНЕ нищожността на клаузата на
чл. 20 от сключения между страните Договор за кредит „*“ от 19.05.2017 г., с
която е уговорено заплащането на неустойка, на основание чл. 124, ал. 1,
предл. II ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
- установителен иск за ПРОГЛАСЯВАНЕ нищожността на клаузата на
чл. 21, ал. 4 от сключения между страните Договор за кредит „*“ от
19.05.2017 г., с която е уговорено заплащането на разходи за действия по
събиране на задължението и неустойка за непредставяне на допълнително
обезпечение по кредита, на основание чл. 124, ал. 1, предл. II ГПК, вр. чл. 26,
ал. 1 ЗЗД.
-установителен иск за ПРОГЛАСЯВАНЕ нищожността на клаузата на
чл. 21, ал. 5 от сключения между страните Договор за кредит „*“ от
19.05.2017 г., с която е уговорено заплащането на разходи за извънсъдебно
събиране на задължението, на основание чл. 124, ал. 1, предл. II ГПК, вр. чл.
26, ал. 1 ЗЗД.
Твърди се в исковата молба, че на 19.05.2017 г. между страните е
сключен договор за кредит „*“, по силата на който кредиторът се е задължил
да предостави револвиращ кредит в размер на 100лв. Сочи, че съгласно чл. 20
от договора за кредит „*“ е предвидено, че ако не предостави допълнително
обезпечение в срок от три дни дължи неустойка в размер 10 % от усвоената и
непогасена главница. Сочи се, че съгласно чл. 21, ал.4 при забава плащането
на текущото задължение или на сумата по револвинга ищецът дължал
разходи за действия по събиране на задълженията по 2,50лв. на ден. Посочено
1
било, че ако не се представи допълнително обезпечение – поръчител, но ако
заплати 15 % от кредитния лимит дължи неустойка по чл. 20 от догоовра в
размер на 10 %. В чл. 21, ал. 5 от договора било предвидено, че след
настъпване на предсрочна изискуемост на вземането се дължи еднократно
заплащане на такса в размер на 120 лв., включваща разходи по извънсъдебно
събиране на вземането. Счита, че клаузата в чл. 20, чл. 21, ал. 4 и ал.5 от
Договора са нищожни, поради противоречието й със закона и в частност
разпоредбите на чл. 11, 19, ал. 4, вр. чл. 22 ЗПК и чл. 33 от ЗПК, както и чл.
143, ал. 1 ЗЗП. Сочи още, че уговорките противоречат на добрите нрави.
Счита, че клаузите са и неравноправни. Излага също, че неустойката е
уговорена за репариране на вредите от непредставяне на обезпечение, което е
в противоречие с преследваната от Директива 2008/48/ЕО цел кредиторът да
прави предварителна оценка на риска от неплатежоспособност на длъжника,
като по този начин този риск се прехвърля върху потребителя. Излага още, че
клаузата е неравноправна, защото не е индивидуално уговорена и има за цел
заобикаляне на закона, поради което е и нищожна на основание чл. 21, ал. 1
ЗПК, защото сумата не е включена в посочения в договора ГПР, за който е
предвиден максимален размер в ЗПК. Моли за прогласяване в отношенията
между страните нищожността на клаузата. Счита, че калузата на чл.21, ал.5 от
договора, предвиждаща заплащането на такса за настъпила предсрочна
изискуемост на задължението, се явява в пряко противоречие с чл.33 от ЗПК.
В случай на обявяване на предсрочна изискуемост заемополучателят следва
да заплаща отнапред определени разходи за действия по събиране на
задължението. Отговорността за разноски, въведена в договора представлява
по същество неустойка, дължима при забава на изпълнението за заплащане на
текущи задължения по кредита, а не плащане за покриване разходи по
събиране на вземането. С предвиждане и начисляване на тези такси по
същество се цели заобикаляне на ограничението на чл.33 ЗПК и въвеждане на
допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на
забава на длъжника. Твърди се, че с предвиждането на такива разходи
посочени в чл.20, чл.21 ал.4 и чл.21 ал.5 от договора, се заобикаля и
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Намира, че е налице заобикаляне на
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките по чл.20, чл.21 ал.4 и
чл.21 ал.5 от договор, се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Намира, че
клаузата за заплащане на такси за извънсъдебно събиране на вземането е в
пряко противоречи с чл. 33 от ЗПК, поради което е нищожна. По тези
съображения моли да се уважат исковете и да и се присъдят сторените по
делото разноски.
В съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща представител.
Депозирана е писмена молба, в която се моли за уважаване на исковете и
присъждане на разноски. Излага подробни съображения по същество на
спора.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата
2
молба от ответника, с който оспорва иска. Не се оспорва наличието на
сключен договор имащ характера на револвиращ кредит, като ищцата и към
настоящия момент не изпълнява задълженията си по него. Настоява се, че
изложените от ищеца съображения за нищожност са неоснователни. Намира,
че уговорената по договора неустойка нито е прекомерна, нито противоречи
на добрите нрави. Сочи се, че неустойката е дължима само при неизпълнение
на договора и към сключване на договора представлява бъдещо несигурно
събитие. Сочи, че са неправилни твърденията на ищеца, че в ГПР следва да се
включи и неустойката и те противоречат на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК съгласно
която при изчисляване на ГПР по кредата не се включват разходите, които
потребителят би заплатил при неизпълнение на задълженията си по договора
за потребителски кредит, този текст изключва плащалия, възникващи при
неизпълнение на задължения по договора за потребителски кредит. Настоява
се, че възникването на задължението е условно и зависи само от поведението
на кредитополучателя. Намира , че така договорената неустойка не заобикаля
разпоредбите на чл. 33 от ЗПК. Сочи, че ищецът цели заобикаляне на закона и
неоснователно обогатяване след като предявява иска си след сключване на
договора и започване на неговото изпълнение. Настоява се, че твърденията за
недействителност на уговорката за формиране на ГПР са неоснователни, като
излага подробни съображения. Сочи, че по аргумент от противното на чл.146,
ал.2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени
предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху
съдържанието им. В процесния случай Договора за паричен заем е сключен
по предложение /искане/ направено от кредитополучателя, от което може да
се направи извод, че му е дадена възможност да влияе върху съдържанието на
клаузите на договора. Не са основателни твърденията на ищеца, че клаузите
са неравноправни. При кандидатстване за отпускане на кредит, потребителите
биват запознавани с всички условия по Договора за кредит. Настоява се, че
разпоредбите, които предвиждат извънсъдебно събиране на вземането са
действителни. Сочи се, че същите са предвидени само в случай че длъжникът
не изпълни задължението си. Сочи се, че всяка финансова институция има
предвидени такива действия от специално изграден човешки и технически
ресурс по отношение на длъжници в забава. Подчертава, че същите се
начисляват само при неизпълнение от страна на длъжника. В тази връзка
намира, че същите не са неравноправни и договорът отговаря на изискванията
на чл. 22 ЗПК. Моли претенцията да се отхвърли и присъждане на разноски.
В съдебно заседание ответникът не изпраща представител.
Съдът прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, прие от фактическа и правна страна следното:
Предмет на делото са установителни искове с правно основание чл. 26,
ал. 1, пр. 3 от ЗЗД евентуално на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП вр. чл. 24 от
ЗПК с предмет за нищожност на клаузи на чл. 20, чл. 21, ал.4 и чл. 21, ал. 5 от
Договор за кредит „*“ от 19.05.2017 г., поради накърняване на добрите нрави,
противоречие със закона, заобикаляне на закона.
3
По делото е представен Договор за кредит „*“ от 19.05.2017 г. за общ
размер на кредита от 100лв.
Видно от чл. 20 от договора за кредит „*“, ако не предостави
допълнително обезпечение в срок от три дни дължи неустойка в размер 10 %
от усвоената и непогасена главница. Съгласно чл. 21, ал.4 при забава
плащането на текущото задължение или на сумата по револвинга ищецът
дължал разходи за действия по събиране на задълженията по 2,50лв. на ден, а
ако не се представи допълнително обезпечение – поръчител, но ако заплати
15 % от кредитния лимит дължи неустойка по чл. 20 от договора в размер на
10 %.
Видно от чл. 21, ал. 5 от договора след настъпване на предсрочна
изискуемост на вземането се дължи еднократно заплащане на такса в размер
на 120 лв., включваща разходи по извънсъдебно събиране на вземането.
С оглед горното съдът намира, че страните са обвързани от Договор за
кредит „*“ от 19.05.2017 г. за общ размер на кредита от 100лв.
По иска за ПРОГЛАСЯВАНЕ нищожността на клаузата на чл. 20 от
сключения между страните Договор за кредит „*“ от 19.05.2017 г., с която
е уговорено заплащането на неустойка и по иска за ПРОГЛАСЯВАНЕ
нищожността на клаузата на чл. 21, ал. 4 от сключения между страните
Договор за кредит „*“ от 19.05.2017 г., с която е уговорено заплащането
на разходи за действия по събиране на задължението и неустойка за
непредставяне на допълнително обезпечение по кредита, съдът намира
следното:
Искът е допустим, тъй като от една страна предметът и обемът на
търсената съдебна защита се определя от волята на ищеца, а от друга страна
искът е предявен между страните по едно облигационно правоотношение и
при наличие на правен интерес за ищеца от търсената с него защита,
доколкото уважаването на иска ще рефлектира върху правоотношението и ще
даде възможност на ищеца да претендира връщане на даденото въз основа на
нищожния договор.
Основателността на иска предполага установяване по делото на
противоречие с добрите нрави на клаузата, съдържаща се в чл. 20 от договора
за кредит, както и на чл. 21, ал. 4, която е обвързана с разпоредбата на чл. 20
от договора.
Сключеният между страните договор има правната характеристика на
договор за потребителски кредит, поради което неговата действителност
следва да се съобрази с изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите
изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД.
Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по
тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС автономията на волята и свободата на
договарянето не са неограничени. Страните могат да определят свободно
съдържанието на договора само дотолкова, доколкото то не противоречи на
закона и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното
4
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона
(чл. 26, ал. 1 от ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат
от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът
следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта,
който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и
защитава всеки признат от закона интерес. Условията и предпоставките за
нищожност на неустойката произтичат от нейните функции, както и от
принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.
Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите
нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора, а не към последващ момент, като се има предвид
видът и размерът на задължението, чието изпълнение се обезпечава с
неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни
способи-поръчителство, залог, ипотека и други; видът на уговорената
неустойка (компенсаторна или мораторна) и видът на неизпълнение на
задължението – съществено или за незначителна негова част; съотношението
между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
В случая уговорената между страните неустойка /както тази в чл.20, така
и тази по чл. 21, ал. 4/, е за неизпълнение на задължението на заемателя да
предостави на кредитора обезпечение на дълга. Това задължение е непарично.
От неизпълнението му не произтича пряка вреда за кредитора.
Неблагоприятните последици за него са свързани с евентуални затруднения
при събиране на необезпеченото вземане. Те могат да настъпят едва след
падежа на задължението. Но дори и след това за кредитора е налице интерес
от обезпечаване на дълга, тъй като ще разполага с допълнителна гаранция за
събиране на вземането. С оглед на това поставянето на твърде кратък срок за
предоставяне на обезпечение – три дни от неизпълнение на текущо
задължение по договора, е нелогично и икономически необосновано.
Уговарянето на такъв срок, завишените изисквания, на които трябва да
отговаря поръчителя едновременно показват, че единствената цел на
неустойката е различна от присъщата й по закон функция да обезпечи
изпълнението и да обезщети и санкционира неизпълнението. Действителната
цел на тази неустойка е да породи допълнително парично задължение за
заемателя, наред с това да върне главницата и да заплати възнаградителна
лихва. Това допълнително задължение на практика представлява скрит косвен
разход за заемателя, който увеличава значително цената на кредита. То няма
характеристиките на възнаградителна лихва, тъй като не зависи от размера на
заемната сума и от срока за ползване на кредита, но неминуемо води до
възникване на косвени разходи за заемателя, които трябва да са включени в
ГПР на основание чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 от
5
ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя. Посочването на размера на ГПР в договора за
потребителски кредит е необходимо, защото дава на потребителя ясна
представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да прецени
икономическите последици от сключване на договора. Поради това
посочването на ГПР в договора за потребителски кредит е условие за
действителността на самия договор, а неспазването му води до
недействителност на договора съгласно чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗЗП.
С така договорената неустойка в размер на 10 % от усвоената главница,
разходите по кредита надхвърлят многократно пределния размер на ГПР,
същата излиза извън присъщата й функция, поради което се преценява за
нищожна. Посочената неустойка не обезпечава същинско задължение по
договора за кредит. Начисляването й не е свързано в претърпени вреди от
неизпълнение на главното задължение на кредитополучателя за връщане на
заетата сума. По съществото си тази договорна клауза прехвърля риска от
неизпълнение на задължението на кредитора за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника, вменено му с нормата на чл. 16 ЗПК,
върху длъжника. Освен това, съдът намира, че краткият срок за осигуряване
на обезпечението и утежнените условия, на които същото следва да отговаря,
цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката и допълнително
да увеличи размера на задълженията по кредита, като във всяка от месечните
вноски е включена част от нея – т.е. води до оскъпяване на кредита.
По изложените съображения разглежданата клауза на чл. 20 и на чл.
21, ал. 4, за заплащане на неустойка от договора противоречи на принципа за
справедливост и целта на уговорената неустойка излиза извън присъщите ѝ по
закон функции, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави
по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Ето защо искът за следва да се бъде уважен като посочената
договорна клауза на чл. 20 и чл. 21, ал. 4 от договора се прогласят за
нищожни, поради противоречие с добрите нрави. Предвид основателността
на главния иск не се следва произнасяне по евентуалния иск.
По иска за ПРОГЛАСЯВАНЕ нищожността на клаузата на чл. 21,
ал. 5 от сключения между страните Договор за кредит „*“ от 19.05.2017 г.,
с която е уговорено заплащането на разходи за извънсъдебно събиране на
задължението, съдът намира следното:
Съобразно правилото на чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата. Уговорките в договора, че при забава на погасителна
вноска заемателят дължи на заемодателя разходи и такси за извънсъдебно
събиране на просрочените задължения имат за цел заобикаляне на посоченото
правило. Доколкото дължимостта на тези такси е обусловена единствено от
настъпила забава в плащанията, с начисляването им на практика се достига до
начисляване на допълнително обезщетение за забава над допустимия
съгласно чл. 33, ал. 2 ЗПК размер. В този смисъл разглежданите уговорки са
6
нищожни. Цели се необосновано оскъпяване на кредита, което нарушава
добрите нрави.
С оглед изложеното искът за ПРОГЛАСЯВАНЕ нищожността на
клаузата на чл. 21, ал. 5 от сключения между страните Договор за кредит „*“
от 19.05.2017 г., с която е уговорено заплащането на разходи за извънсъдебно
събиране на задължението, е изцяло основателен и следва да бъде уважен.
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК разноските
по делото следва да се възложат в тежест на ответника за заплатена държавна
такса от 50лв., а в полза на адвоката и адвокатско възнаграждение, дължимо
на пълномощника на ищеца на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА в
размер, определен по правилата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с
оглед цената на всеки от предявените искове - по 400 лв. по всеки от
предявените искове или в общ размер на 1200лв.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, в отношенията между страните Б. Д. Б.,
ЕГН **********, с постоянен адрес гр. * и „А*“ ООД, ЕИК *, със седалище и
адрес на управление гр. *, че е нищожна клаузата на чл. 20 от сключения
между страните Договор за кредит „*“ от 19.05.2017 г., с която е уговорено
заплащането на неустойка, на основание чл. 124, ал. 1, предл. II ГПК, вр. чл.
26, ал. 1 ЗЗД.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, в отношенията между страните Б. Д. Б.,
ЕГН **********, с постоянен адрес гр. * и „А*“ ООД, ЕИК *, със седалище и
адрес на управление гр. *, че е нищожна клаузата на чл. 21, ал. 4 от
сключения между страните Договор за кредит „*“ от 19.05.2017 г., с която е
уговорено заплащането на разходи за действия по събиране на задължението
и неустойка за непредставяне на допълнително обезпечение по кредита, на
основание чл. 124, ал. 1, предл. II ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, в отношенията между страните Б. Д. Б.,
ЕГН **********, с постоянен адрес гр. * и „А*“ ООД, ЕИК *, със седалище и
адрес на управление гр. *, че е нищожна клаузата на чл. 21, ал. 5 от
сключения между страните Договор за кредит „*“ от 19.05.2017 г., с която е
уговорено заплащането на разходи за извънсъдебно събиране на
задължението, на основание чл. 124, ал. 1, предл. II ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „А*“ ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр. *,
да заплати на Б. Д. Б., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. * , разноски по
делото за държавна такса в размер на 50 лв. за внесена държавна такса, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „А*“ ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр. *,
да заплати на адвокат М. В. М. от Адвокатска колегия – Пловдив със съдебен
7
адрес гр. Пловдив, бул. Пещерско шосе №81, ет. 3, ап. Б, адвокатско
възнаграждение в размер на 1200 лв., на основание чл. 38 ЗА вр. чл. 78, ал.1
ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред
Варненския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните на основание чл. 7, ал. 2
от ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
8