Р Е Ш Е Н И Е
№ 233/29.06.2017 г.
гр. Хасково
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД –
ХАСКОВО, ГО, III въззивен състав, в публично съдебно заседание на седми юни
през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕЛЯНА ПЕЙКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ГОЧЕВ
ДЕСИСЛАВА ТОДОРОВА
при
секретаря Р.Т., като разгледа докладваното от мл. съдия Тодорова в. гр. д. № 291 по описа за 2017 г. на ХОС, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Н.Н.Ю. против
Решение № 82 от 10.02.2017 г. по гр. д. № 1614/2016 г. на РС-Хасково, с което
са отхвърлени предявените от нея искове по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу Ю.Н.Х. и Н.С.Х..
Прави се оплакване за допуснато процесуално нарушение по чл. 159, ал. 2 ГПК, тъй
като не било уважено от първата инстанция доказателственото искане за разпит на
един свидетел, което ищцата направила своевременно и поддържала в съдебното
заседание пред районния съд. В тази връзка се прави доказателствено искане за
събиране на гласни доказателства. Поддържа се, че решението е необосновано, като
се оспорва преценката на събраните доказателства, които, противно на приетото
от първата инстанция, установявали, че владението на ищцата не е прекъсвано, а
ответната страна е била единствено държател на процесния имот, ведно с постройките
върху него. Поради това, намира за основателни предявените искове и моли за
тяхното уважаване. В съдебното заседание на въззвиния съд и с писмено становище
се поддържат изложените съображения. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба, с който се оспорва твърдението за допуснати процесуални
нарушения от първата инстанция. Въззиваемите намират, че материалният закон е
приложен правилно и молят обжалваното решение да бъде потвърдено. В съдебно
заседание се пледира за доказаност на упражняваното от ответниците владение, по
силата, на което са станали собственици на спорния имот, ведно с постройките върху
него, чието изграждане се дължи на техните усилия и на починалият син на
ищцата. Претендират се разноски.
Съдът, като прецени при условията на чл. 235,
ал. 2 ГПК посочените във въззивната жалба доводи и събраните по делото доказателства,
намира за установено от фактическа и правна страна:
Жалбата, подадена в срока по чл. 259 ГПК, е
допустима, а преценена по същество основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от наведените доводи.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо.
Правният спор е по
чл. 124, ал. 1 ГПК с искане да се признае по отношение на ответниците Ю.Н.Х. и Н.С.Х. съществуването правото на собственост на ищцата Н.Н.Ю. върху поземлен имот с
идентификатор 77195.730.195 по КК на гр. Хасково, одобрена със заповед №
РД-18-63/05.10.2006 г. на ИД на АК-София, с административен адрес: гр. Хасково,
***, с площ от 383 кв. м, стар идентификатор: няма, номер по предходен план:
220, при граници на имота: № 77195.730.196, № 77195.730.305, № 77195.730.193 и
№ 77195.730.194, ведно с построените в него двуетажна еднофамилна жилищна
сграда с идентификатор № 77195.730.195.1, със застроена площ от 82 кв. м и
гараж с идентификатор № 77195.730.195.2, със застроена площ от 20 кв. м, брой
етажи: един, по силата на давностно владение, удостоверено с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка № 48 от 25.08.1992
г., т. IV, н. д. № 1756/1992 г., на нотариус Христина Колева при РС-Хасково.
Н.Н.Ю. обосновава правният си интерес
от водене на настоящото производство, поради наличието на издаден в полза на
ответниците констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена
проверка, съобразно чл. 587, ал.2 ГПК, с който им е признато правото на
собственост по наследство и давност на процесния поземлен имот, ведно с
намиращите се в него постройки. С това ищцата намира, че се оспорва правото й
на собственост признато на 25.08.1992 г. Изложени са твърдения, че живеела
в имота от 1982 г., а през 1992 г. узаконила собствеността си. Посочва се, че
ищцата е обитавала имота заедно със сина й С.Х. и ответниците – снаха й Ю. и
внучка й Н., които се установили там с нейното съгласие. Две години преди синът
й на 20.04.2016 г. да почине, ищцата се преместила да живее при дъщеря си. По-късно
разбрала, че на 13.06.2016 г. с нотариален акт № 35, том II, рег. № 3421, н. д.
№ 219/2016 г. на нотариус Владилена Сиртова, рег. № 079, район на действие
РС-Хасково, е признато на ответниците правото на собственост върху имота и
постройките в него по наследство и давност.
В отговора на исковата молба ответниците
заявяват, че имотът им е бил предоставен от ищцата за построяване на къща,
чийто строеж бил частично завършен през 1993 г., благодарение на вложените от
тях лични средства и труд. Твърди се, че през есента на 1993 г. ответниците и
синът на ищцата се нанесли в къщата, като я доизградили, и от този момент насетне
ищцата не е живеела там. Фактическата власт върху имота те упражнявали изключително
повече от десет години и без противопоставяне от страна на ищцата. Считат, че
за тях е възникнало правното основание за придобиване имота - по давност, за
което се легитимират с нотариален акт № 35, том II, рег. №
3421 от 13.06.2016 г. по н. д. № 219/2016 г., на нотариус Владилена Сиртова, рег.
№ 079.
РС-Хасково е приел, че поради неустановяване
собственическите права на ищцата, претенциите й са неоснователни.
От събраните гласни и писмени доказателства не се установило, че Н.Ю. е
придобила по силата на давностно владение спорното право, за времето от 1982 г. до 1992
г., тъй като през 1990 г. ответниците и покойният й син са започнали да
обитават имота, като ищцата не се е противопоставила и на надстрояването на
съществуващата в него сграда. Поради това към 1992 г. владението й е било прекъснато
и десетгодишният давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС не е изтекъл в нейна полза.
Прието е, че владението на ответниците е установено, поради предаването му от Н.Ю.,
в който случай действат презумпциите по чл. 69 ЗС и чл. 83 ЗС, като намерението
им за своене се изразило чрез действията по надстрояване и пристрояване в имота,
надхвърлящи обикновеното му ползване.
В производството пред въззивната инстанция се
събраха гласни доказателства чрез разпита на св. А.М., допуснат по реда на чл.
266, ал. 3, вр. чл. 159, ал. 2 ГПК.
От събраните по
делото доказателства се изяснява, че към 1981-1982 г. ищцата се установила да
живее в спорния имот, като построила в него едноетажна къща състояща се от две
стаи и коридор.
През 1990 г. ищцата
взела решение сина й С.Х. и семейството му - ответницата Ю. и дъщеря им Н. да
се настанят в процесния имот, като по този начин обезпечат жилищните си нужди. От съвкупната преценка на показанията на св. К., св. Х., М.
и М. се установява, че ищцата дала съгласие да се изгради още един етаж на
къщата, което се осъществило с предоставени от нея средства, със средства и
труд на младото семейство, труд на нейния съпруг, другият й син, както и на съседи,
като строежът започнал през 1990 г. и продължил след 1993 г. (в който смисъл са
показанията на св. М. и посоченото изявление в отговора на исковата молба),
като къщата се оформила в двуетажна еднофамилна сграда.
Видно от
нотариален акт за собственост № 48 от 25.08.1992 г., т. IV, н. д. № 1756/1992
г., съставен от нотариус Христина Колева при РС-Хасково, на 25.08.1992 г. ищцата
e призната за собственик на имота по давностно владение.
От удостоверение
за наследници изх. №
1911/04.05.2016 г. на община Хасково се установява, че синът на ищцата е
починал на 20.04.2016 г., като е оставил за свои законни наследници Ю. Х.,
негова съпруга, и Н.Х., негова дъщеря.
От показанията на
св. Х. се изяснява, че ищцата последно е напуснала имота две години преди да
почине на 20.04.2016 г. синът й С.Х.. Преди това живеела в имота на периоди,
тъй като се налагало да гледа детето на другия й син и да помага в магазина му,
в каквато насока са и показанията на св. К.
От нотариален акт № 35 от 13.06.2016 г., том II, рег.
№ 3421, н. д. № 219/2016 г. на нотариус Владилена Сиртова, рег. № 079, се установява, че е
признато спорното право на собственост на ответниците Ю. Н.Х. и Н.С.Х. по силата давностно
владение и наследство.
Установява се от показанията на св. Х., че е
съществувала уговорка между ищцата и децата й, доизградената къща да остане и
да се ползва от всички тях.
От показанията на
св. Х., дадени пред РС в съдебно заседание от 12.01.2017 г., се изяснява, че
ответниците са започнали да пъдят ищцата от имота отпреди четири години, тоест
към 2013 г., както и сменили бравите на вратите преди две години и половина,
тоест към 2015 г. Настоящият съдебен състав намира, че показанията на този
свидетел следва да бъдат ценени, при условията на чл. 172 ГПК, като същите са
логични и убедителни, а възпроизведеното е от преките й впечатления, като
сестра на починалия С.Х. и дъщеря на ищцата. Действително св. Х. е
заинтересована от изхода на делото, предвид роднинската й връзка с ищцата, единствена
причина, поради която първата инстанция не е дала вяра на нейните показания.
Въззивният съд обаче намира, че съпоставени с показанията на свидетелите К. и М.,
показанията на св. Х. се подкрепят и не се явяват изолирани. Потвърждава се
изнесеното от нея за това, че в процесния имот първоначално е била изградена
едноетажна постройка, в която ищцата се е съгласила ответниците да се настанят
и позволила да надстроят, като строежът започнал към 1990-1991 г., както и че Н.Ю.
е обитавала спорния имот на периоди. От друга страна, разпитаните свидетели К.
и М. са съседи на страните и незаинтересовани от изхода на процеса, и правилно
са ценени показанията им от първата инстанция, като достоверни. Техните
възприятия са от непосредствени впечатления през време на строежа и разговори
със страните, като независимо от ограничения обем информация, който
възпроизвеждат, поради това, че няма как да възприемат сложилите се семейни
отношения, същите кореспондират с останалите събрани доказателства.
Спорен за изхода на делото между страните се
явява въпросът настъпило ли е твърдяното придобивно основание за правото на
собственост на ищцата, както и какво е естеството на фактическата власт,
упражнявана от ответниците върху спорните вещи – държане или владение.
Съгласно разясненията дадени в ТР №
11/21.03.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК, когато и двете страни в
спора за правото на собственост се легитимират с нотариални актове върху имота (констативни
или такива за правна сделка), то съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна следва
да докаже своето право (фактическия състав на удостовереното от
нотариуса придобивно основание). Първоинстанционният съд с доклада по чл. 140 ГПК е
указал на страните тази доказателствена тежест, като е отхвърлил претенциите на
ищцата поради недоказаност на упражнявано от нея десетгодишно давностно
владение, както се посочи по-горе.
Разпитаните пред първата инстанция свидетели
установяват, че през 1982 г. ищцата е започнала да упражнява фактическа власт
върху изцяло чуждия процесен поземлен имот и е построила в него едноетажна
сграда. Действия, които безспорно обективират волята й да счита имота като
собствен и да го ползва както намери за добре. За това тя не е имала основание,
поради което същата е завладяла имота явно и необезпокоявано. Владението обаче
трябва да се упражнява непрекъснато в предвидения в закона срок. Първата
инстанция е приела, че именно тази характеристика на владението на ищцата
липсва, тъй като към 1990 г. синът й и семейството му са започнали да обитават
имота с нейно съгласие и без тя да се противопоставя, поради което нейното
владение е било прекъснато от тях и към 25.08.1992
г. не са били налице предпоставките да се сдобие с констативен нотариален акт.
Въззивният съд намира, че за правилно
приложение на материалния закон досежно прекъснато ли е владението на ищцата,
респективно установено ли е такова от страна на ответниците по смисъла на чл.
79, ал. 1 ЗС, е нужно да се анализира какво е основанието на фактическата власт
на ответниците, по отношение на които се доказа, че от 1990 г. са се установили
в имота със съгласието на ищцата. Настоящият съдебен състав счита, предвид
установените по делото факти, че ищцата Н.Ю. е предала единствено държането на
имота. Този извод за начина на установяване на фактическата власт на
ответниците се извежда от причината те да се настанят в имота –наложилите се
жилищни нужди на синът на ищцата и неговото семейство, и от това, че ищцата към
момента на строежа е манифестирала, че е собственик, както като е споделила на
св. К., че е разрешила ответниците да построят допълнителен етаж, така и със
сдобиването й с констативен нотариален акт през 1992 г., който е израз, че
ищцата е считала и към онзи момент поземления имот за собствен. Самите
ответници в отговора на исковата молба твърдят, че именно ищцата, като
собственик, им е предоставила имота, в който те да построят свой дом и което намира
опора в показанията на св. Х. за това, че е имало уговорка между ищцата и
децата й, че сградата ще бъде поделена помежду им. Но тази уговорка не променя
тази за ползването на имота, която очевидно е била съпътствана с очакване от
сина на ищцата и ответниците собствеността да им бъде прехвърлена един ден,
което само по себе си изключва намерението да считат вещта като собствена. Ето
защо този съдебен състав прие, че с предаване фактическата власт върху имота на
С.Х. и ответниците от ищцата като владелец, същата не е проявила отказ от
намерението за своене на вещта, а е предоставила единствено за ползване.
По делото не се установи, че непосредствено
след настаняването в имота в периода 1990-1993 г., синът на ищцата и
ответниците да са отблъснали владението й с конкретни действия, с които да
демонстрират, че държат вещта не за нея, а за себе си, и по този начин да
прекъснат владението й. Впрочем първите действия на ответниците, с които те
явно показват на ищцата, че считат имота й за собствен са от 2013 г., когато не са я допуснали до къщата,
и по-късно, като са сменили бравите на вратите, което означава всъщност, че
ищцата е притежавала ключ за къщата. Това дава основание да се приеме, че
доколкото владението не може да бъде установено по скрит начин, то едва към
2013 г. е доведено до знанието на ищцата намерението на ответниците да своят
имота. Тогава в тяхна полза е започнал да тече десетгодишният давностен срок по
чл. 79, ал. 1 ЗС и който към момента на предявяване на исковата молба –
04.08.2016 г. не е изтекъл. Следователно правното основание, на което ответниците
се позовават да са станали собственицити на спорния имот и постройките –
владение за срок от десет години, не е осъществено. Следователно и владението
на ищцата не е прекъсвано, поради което тя е придобила през 1992 г. спорното
право, по силата на десетгодишно давностно владение, респективно е доказано правното
основание, на което тя се позовава да е собственик на имота. Съгласно чл. 92 ЗС,
собственикът на земята е собственик и на постройките върху нея, ако друго не е
установено. Предвид естеството на упражняваната от ответниците фактическа власт
върху имота и построената първоначално къща, следва да се приеме, че
допълнителният строеж е осъществен, чрез тях в полза на ищцата, и поради което
по силата на приращението тя се явява собственик и на намиращите се в имота
постройки.
Отделно от горно,
следва да се отбележи, че установените обстоятелства за отношенията между
страните, могат да характеризират действията на ответниците спрямо имота и като
търпими действия, доколкото установяването им в него е било по съгласие на
ищцата и с оглед роднинските отношения между нея, като майка на съпруга на
ответницата Юркие – С.Х., която е проявила грижа за семейството на сина й, като
е позволила да живее в дома й.
Предвид изложеното, правните изводи на въззивната
инстанция не съвпадат с тези на първоинстанционният съд, поради което решението
следва да бъде отменено, а ищцовите претенции уважени. Това налага, като правна
последица от постановяването на съдебно решение, с което се признават
собственическите права на ищцата Н.Ю., да бъде отменен издадения в полза на
ответниците нотариален акт № 35 от 13.06.2016 г., том II, рег. № 3421, н. д. №
219/2016 г. на нотариус Владилена Сиртова, рег. № 079, с който им е признато,
по силата давностно владение и наследство, спорното право, което принадлежи на
ищцата.
При този изход на спора, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, в полза на въззивницата и ищец по делото следва да бъдат присъдени
сторените от нея съдебни разноски общо в размер на сумата от 2651,49 лева,
представляваща заплатена държавна такса за разглеждане на въззивната жалба в
размер на 213,83 лева, заплатена държавна такса за разглеждане на исковата
молба в размер на 427,66 лева, заплатена държавна такса за издаване на два броя
съдебни удостоверения от 10,00 лева, адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред ХОС в размер на 800,00 лева и адвокатско възнаграждение
за процесуално представителство пред РС-Хасково в размер на 1200,00 лева.
Така мотивиран, Окръжен съд Хасково
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ Решение № 82 от
10.02.2017 г. по гр. д. № 1614/2016 г. на РС-Хасково, като вместо него постановява:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО,
на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, по отношение на Ю.Н.Х., ЕГН **********, с адрес: ***, и по отношение на Н.С.Х.,
ЕГН: **********, с адрес: ***, че Н.Н.Ю., ЕГН **********, с адрес: ***, е
собственик по силата на нотариален акт
за собственост по давностно владение № 48 от 25.08.1992 г., т. IV, н. д. №
1756/1992 г., на нотариус Христина Колева при РС-Хасково, на поземлен
имот с идентификатор № 77195.730.195
по КК на гр. Хасково, одобрена със заповед № РД-18-63/05.10.2006 г. на ИД на
АК-София, с административен адрес: гр. Хасково, ***, с площ от 383 кв. м, стар
идентификатор: няма, номер по предходен план: 220, при граници на имота: №
77195.730.196, № 77195.730.305, № 77195.730.193 и № 77195.730.194, ведно с
построените в него двуетажна еднофамилна жилищна сграда с идентификатор № 77195.730.195.1, със застроена площ от
82 кв. м и гараж с идентификатор № 77195.730.195.2,
със застроена площ от 20 кв. м, брой етажи: един.
ОТМЕНЯ, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, констативен нотариален акт № 35 от 13.06.2016
г., том II, рег. № 3421, н. д. № 219/2016 г., на нотариус Владилена Сиртова, с
рег. № 079 и район на действие РС-Хасково.
ОСЪЖДА Ю.Н.Х., ЕГН **********, с адрес: ***, и Н.С.Х., ЕГН: **********, с адрес: ***, ДА ЗАПЛАТЯТ на Н.Н.Ю., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 2651,49
лева – съдебни разноски пред РС-Хасково и ОС-Хасково.
Решението може да бъде обжалвано с касационна
жалба пред ВКС, при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от връчването
му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.