Р
Е Ш Е
Н И Е
№…………/…………….. г.,
гр. Варна
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ВАРНА, ХХV състав, в публично съдебно заседание
на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
СЪДИЯ: ТАНЯ ДИМИТРОВА
при секретаря Ангелина Георгиева и с участието на прокурора при Окръжна
прокуратура Варна Силвиян Иванов, като разгледа докладваното от съдията адм. д. № 2511/2021 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 203 АПК,
във вр. с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за
вреди (ЗОДОВ).
Образувано е по искова молба от В.И.П., с адрес: *** срещу Главна дирекция „Охрана“ към министъра
на правосъдието, с която се иска присъждане на обезщетение в размер на 1 000
лева за претърпени неимуществени вреди – силно чувство на страх, несигурност,
незащитеност и малоценност, по време на конвоирането на 11.12.2019 г. от
Затвора – Варна до Следствен арест – Добрич и на 13.12.2019 г. от Следствен
арест – Добрич до Затвора Варна (във връзка с явяване на ищеца по НОХД №
361/2019 на Окръжен съд – Добрич), вследствие бездействие на органите на
ответника, изразяващо се в непоставянето на предпазен колан и седалки в МПС при
конвоирането, в нарушение на чл. 137, т. „а“ от Закона за движение по пътищата
(ЗДвП), което поставило ищеца в тежко и
унизително положение, като е изложен животът и сигурността му при ПТП, в
нарушение на чл. 3 от Европейската конвенция за защита правата на човека и
основните свободи (ЕКЗПЧОС).
В съдебно заседание ищецът, лично и чрез адв.
П.Н. поддържа исковата молба на изложените в нея основания и сочи, че
независимо от правилата за конвойната дейност има международно законодателство,
както и действащ ЗДвП, които по никакъв начин не изключват отговорността на
държавата да осигури безопасни условия за движение, като се настоява, че съществува
задължение от страна на държавата. В хода по същество ищецът иска съдът да
уважи исковата молба, като твърди, че това, което е преживял в конвоиращия
автомобил – без колани, несъобразена скорост и с белезници, му е нанесло психически
травми, тъй като по никакъв начин не е можел да се защити. Настоява се, че за
ищеца това е дискриминация и унижение, изпитвал е чувство за страх,
несигурност, а служителите на ГД „Охрана“ са били на седалки и с обезопасителни
колани.
С писмена защита, процесуалният
представител на ищеца, позовавайки се показанията на свидетеля С., на чл. 6,
ал. 1 от Правилата за условията и реда за осъществяване на конвойната дейност
от служителите на ГД „Охрана“ и на материалите по делото, настоява, че
безспорно се установява, че ищецът е бил поставен в неблагоприятни условия,
поради непоставяне на предпазни колани при движение на МПС, собственост на ответника,
което е можело да причини увреждане на здравето на пътуващите без колан и е
създавало потенциален риск от причиняването на вреди за здравето и живота. Сочи
се, че това е довело до накърняване на достойнството на конвоираното лице, до
стрес, безпокойство и дискомфорт, и до създаване на обидна и застрашителна
среда, а и поведението на администрацията е „дискриминативно“, тъй като липсват
обяснения какви са причините, поради които автомобилите за конвойна дейност не
са оборудвани с предпазни колани, както всеки друг автомобил, превозващ пътници
и защо са предвидени колани само за водачите на МПС и останалите служители на
ответника, но не и за пътуващите арестанти. Изтъква се, че наличието на
празноти в ЗДвП и на възможности да не се ползват предпазни средства не може да
бъде във вреда на пътниците, независимо че те са лишени от свобода, както и че
липсата на подробна уредба в тази насока в Правилата за условията и реда за
осъществяване на конвойна дейност на служителите на ГД „Охрана“, не освобождава
от отговорност Министерство на правосъдието, като създадените правила нямат
качеството на нормативен акт или административен акт, а са вътрешноведомствен
документ. Твърди се, че задължението за пътуване с колан го е имало в уредбата
на правилата за конвойна дейност и е било премахнато, както и че нормативната
празнота не може да накърняван правото на човешки живот и да бъде в
противоречие на чл. 3 ЕКЗПЧОС.
Ответникът – Главна дирекция „Охрана“ (ГД
„Охрана“) при министъра на правосъдието, с писмен отговор по иска (л. 36) и с
писмено становище в хода на делото (л. 176), поддържа неоснователност и
недоказаност на иска. Сочи се, че редът за конвоиране е уреден в Правила за
условията и реда за осъществяване на конвойната дейност от служители на ГД
„Охрана“ и няма нормативни изисквания за оборудване на специализираните
конвойни автомобили с предпазни колани за конвоираните лица, а изискванията за
седалките за конвоираните лица са да са изработени от незапалими материали по
начин, непозволяващ от тях да се демонтират детайли, като отпред и на седалките
има метални дръжки, за които по време на движение, конвоираните лица се държат.
Изтъква се и се представят доказателства, че специализираният автомобил, с
който е конвоиран ищецът е регистриран в КАТ – София, съгласно Наредба № І-45
от 24.03.2000 г., като според чл. 2, ал. 1, т. 5 от Наредба № Н-3 от 18.02.2013
г. за изменение на конструкцията на регистрираните пътни превозни средства тази
наредба не се прилага за автомобили, проектирани и произведени за конвоиране на
обвиняеми, подсъдими, на лица с постановена мярка за неотклонение „задържане
под стража“ или на лица, изтърпяващи наказание лишаване от свобода. Искането е
да се отхвърли исковата претенция. Заявява се, че обезопасителни колани в
специализираните автомобили за конвоиране не се поставят, поради мерки за
сигурност и ограничаване до минимум на риска от самонараняване и нараняване на
други лица, както и че в специализираните автомобили има дръжки, закрепени за
седалките, чието предназначение е да осигурят статично положение на пътниците и
да намалят риска от увреждане, чрез ограничаване подвижността на тялото в
случай на сблъскване или внезапно намаляване скоростта на превозното средство.
Заключението на участващия в
производството представител на Окръжна прокуратура - Варна е за неоснователност
на исковата претенция, като се пледира за отхвърлянето й. Изтъква се, че безспорно
се установява, че на 11.12.2019 г. и на 13.12.2019 г. ищецът е бил конвоиран,
като това било извършено съобразно правилата, установени от министъра на
правосъдието и с автомобил, надлежно регистриран от компетентните служби на
МВР. Настоява се, че по делото не са налице доказателства по време на
конвоирането ищецът да е бил поставен в ситуация, която по някакъв начин
застрашава живота или здравето му, а липсват доказателства и за
незаконосъобразни действия на служители на ответника, още по-малко, които да
осъществяват състава на нарушение по чл. 3 от закона.
Административен съд – Варна, като взе
предвид становищата на страните и след преценка на фактите, изведени от събраните
по делото доказателства, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
По допустимостта на иска:
На основание чл. 128, ал. 1, т. 6 и чл.
204, ал. 4 АПК и чл. 1, ал. 2 и чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ предявеният иск е подведомствен
и родово и местно подсъден на Административен съд – Варна, доколкото ищецът е в
Затвора – Варна, а и е с постоянен адрес ***.
По аргумент от чл. 205 АПК (според която
разпоредба искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице,
представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или
бездействие са причинени вредите) и чл. 391, ал. 2 от Закона за съдебната
власт, Главна дирекция „Охрана“ се явява надлежно пасивно легитимирана по иска,
доколкото ищецът твърди незаконосъобразно бездействие органите при
осъществяване на конвойна дейност от ГД „Охрана“.
Съгласно чл. 391, ал. 2 от Закона за
съдебната власт, ГД „Охрана“ е юридическо лице към министъра на правосъдието, а
съгласно ал. 3, т. 6 от същата разпоредба, ГД „Охрана“ конвоира
обвиняеми и подсъдими, за които се иска или е постановена мярка за неотклонение
задържане под стража, или лица, изтърпяващи наказания в местата за лишаване от
свобода, до органите на съдебната власт и на територията на страната,
когато това е предвидено в закон. (Според разпоредбата на чл. чл. 250а, ал. 1
от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража
надзорно-охранителният състав в местата за лишаване от свобода конвоира
лишените от свобода и настанените в арестите лица с мярка за неотклонение
задържане под стража само от и до затворническите общежития, поправителните
домове, работните обекти и лечебните заведения.)
В случая конвоирането е от затвора до
следствен арест и обратно, т.е. конвоирането е в компетентността на ГД „Охрана“.
Процесното по делото конвоиране е извършено от служители на Областно звено
„Охрана“ – Добрич (предвид Заповед № з-578/10.12.2019 г. и Заповед №
з-582/13.12.2019 г. на Началника на ОЗ „Охрана“ – Добрич), а областното звено е
териториално звено на ГД „Охрана“ – чл. 15, т. 2 от Правилника за устройството
и дейността на Главна дирекция "Охрана".
Дейността на ГД „Охрана“ по конвоиране на
обвиняеми и подсъдими, за които се иска или е постановена мярка за неотклонение
задържане под стража, или лица, изтърпяващи наказания в местата за лишаване от
свобода, до органите на съдебната власт, регламентирана в чл. 391, ал. 3, т. 6
от Закона за съдебната власт, е регулирана от закона дейност, осъществявана от
административните органи и длъжностни лица, структурно обособени в рамките на
тази администрация и е в съответствие с дадените им от закона правомощия. Тоест
безспорно дейността на ответника, свързана с конвоирането на лишени от свобода
е административна дейност и следва да бъде осъществявана в съответствие с прогласените
в АПК принципи.
Искът е допустим.
По основателността на иска:
Специализираните органи по изпълнение на
наказанията са изброени в Част първа на Закона за изпълнение на наказанията и
задържането под стража (ЗИНЗС) и ГД „Охрана“ не е сред изрично посочените такива
органи в закона. Съгласно чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС, държавата отговаря за вредите,
причинени на лишени от свобода и задържани под стража, но от специализираните
органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3. От това
следва, че искът на В.И.П. следва да се разгледа по общия ред, уреден в чл. 203
и сл. АПК. (По аналогичен начин е и разрешението в Определение № 6177 от
27.05.2020 г. на ВАС по адм. дело № 3150/2020 г., 5-членен състав, докладчик
съдията Светлана Борисова.)
Изложеното обуславя извод, че в случая не
е приложима презумпцията по чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС, респ. настъпването на
неимуществени вреди следва да бъде доказано по делото, а не се предполага до
доказване на противното. В тежест на ищеца е да докаже и останалите елементи от
фактическия състав на отговорността за обезвреда по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, във вр.
с чл. 203 и сл. АПК.
С Определение № 27 от 06.01.2022 г. (л. 41
от делото) съдът указа изрично на ищеца, че носи доказателствената тежест да
установи наличието на: 1. Незаконосъобразно действие или бездействие на
администрацията, а именно, че е налице нормативно задължение за осигуряване в
конвоиращия автомобил на предпазни колани и седалки, включително и твърдението,
че е бил конвоиран на посочените в исковата молба дати; 2. Настъпването на
твърдените вреди – силно чувство на страх, несигурност, незащитеност и
малоценност; 3. Причинна връзка между незаконосъобразното действие или
бездействие на администрацията и вредата.
В случая не се установява наличието на
кумулативно изискуемите предпоставки за ангажиране на отговорността на
ответника на основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ.
Ищецът В.И.П., ЕГН № **********,*** на 25.01.2018
г. за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ в размер на 6 години, като
на 26.06.2020 г. е преместен от Затвора – Варна в Затворническо общежитие –
Разделна, а на 09.04.2021 г. е преместен обратно в Затвора – Варна - писмо с рег.
№ 31/18 от 26.11.2021 г. на Началника на Затвора Варна, л. 12 от делото.
От представените от ответника
доказателства за релевантните факти, предвид твърденията на ищеца се установява
безспорно, че на 11.12.2019 г. ищецът е бил конвоиран с автомобил Пежо „Боксер“
с ДК № СВ9136КР от Затвора – Варна до Следствен арест – Добрич (с оглед Заповед
№ з-578/10.12.2019 г. на Началника на ОЗ „Охрана“ –
Добрич и Списък на конвоираните лица – л. 127 от делото), а на 13.12.2019 г. ищецът
е бил конвоиран със същия автомобил от Следствен арест – Добрич до Затвора –
Варна (с оглед Заповед № з-582/13.12.2019 г. на Началника на ОЗ „Охрана“ –
Добрич и Списък на конвоираните лица – л. 128 от делото).
Процесният автомобил
Пежо „Боксер“ с ДК № СВ9136КР е собственост на ГД „Охрана“ и е регистриран
като специален автомобил, който факт се установява от Свидетелството за
регистрацията му – л. 86 от делото.
От Описа на оборудването на специализиран
автомобил Пежо „Боксер“ с ДК № СВ9136КР, съставен от Областно звено „Охрана“ –
Добрич към ГД „Охрана“ – л. 87-88 от делото, се установява, че помещенията за
конвоираните лица са осигурени с 2 бр. неподвижно закрепени места за сядане,
като 2-та броя седалки са от незапалим материал, изработени така, че не може от
тях да се демонтират детайли, както и че до всяка седалка за конвоиращите лица
има метални дръжки, здраво закрепени,
подсигуряващи безопасност по време на пътуване.
Изрично ответникът заявява (л. 176 от
делото), че автомобилът не е оборудван с обезопасителни колани за конвоираните
лица, т.е. този факт не е спорен.
Ответникът представя и Правила за
условията и реда за осъществяване на конвойната дейност от служителите на ГД
„Охрана“ (Правилата), ведно с Приложение № 4, утвърдени със Заповед №
РС-04-1228/14.07.2017 г. на министъра на правосъдието – л. 89-114 от делото.
Съгласно чл. 5, ал. 1 от Правилата,
конвоирането се извършва със специализирани автомобили, оборудвани с
необходимите технически, свързочни и помощи средства по изисквания, съгласно
Приложение № 4 – чл. 15, ал. 3 от Правилата. Липсва изискване специализираният
автомобил да е оборудван с обезопасителни колани. Такива изисквания не са
налице в приложимото законодателство на Република Българи, както и в Правото на
Европейския съюз.
В Закона за движение по пътищата не се
съдържа абсолютно изискване автомобилите от категория М1 (каквато е и
категорията на процесния автомобил, съгласно свидетелството му за регистрация –
л. 70 от делото) да са оборудвани с обезопасителни колани. Съгласно чл. 137а,
ал. 1 ЗДвП водачите и пътниците в моторни превозни средства от категория М1,
когато са в движение, използват обезопасителни колани, с които моторните
превозни средства са оборудвани. Тази разпоредба е в резултат на транспониране
в българското законодателство на чл. 2, т. 1, б. „а“ от Директива на Съвета
91/671/ЕО от 16.12.1991 г. относно задължителното използване на предпазни
колани и на ограничаващи устройства за деца в превозните средства. Според
посочената норма от Директивата държавите-членки следва да изискват пътниците в
превозните средства от категория М1, когато са движение, да използват системи
за обезопасяване, с които превозните средства са оборудвани. В изпълнение на
задължението за транспониране на Директивата, с националната норма определя пътниците
като адресат на задължението за използване на предпазни колани и то само ако
превозното средство е изначало оборудвано с такива обезопасителни колани.
Не е налице правна норма, която да вменява
в задължение на държавите-членки и на националните органи да изискват
използването на предпазни колани и/или оборудването на превозните средства с
предпазни колани, без да се отчита дали превозното средство е изначало оборудвано
с такива колани. В този смисъл не е налице нарушение от страна на ответника,
което да се изразява в бездействие, състоящо се в неосигуряване ползването на
обезопасителни колани по време на конвоирането на ищеца с автомобила,
собственост на ответника, доколкото превозното средство изначало не е
оборудвано с колани, а и няма абсолютно задължение за оборудването му с
обезопасителни колани.
От друга страна, общото оборудване на превозните средства, съобразно изискванията,
на които следва да отговарят, е предмет на проверка и преценка при регистрацията
на автомобилите, осъществявана от съответните органи, компетентни да извършат
регистрацията, съгласно Наредба № І-45 от 24 март 2000 г. за регистриране,
отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане,
прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и
ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните
пътни превозни средства. Така съгласно чл. 5, ал. 3, т. 4 от посочената
наредба, при регистрацията на превозните средства звената на МВР извършват
необходимите проверки за техническата изправност на превозното средство и
неговото комплектоване. В случая, както се посочи за автомобил, с който е
извършен конвоят на ищеца на 11 и 13.12.2019 г., е издадено свидетелство за
регистрация от компетентните органи, поради което следва да се приеме, че
същото макар и да не е оборудвано с обезопасителни колани, отговаря на
изискванията, осигуряващи безопасността на пътуването.
Причината за необорудването на процесния
специализиран автомобил с обезопасителни колани за конвоираните лица е и напълно
обяснима и обоснована. Както и ответникът сочи, обезопасителните колани не се
поставят в такива специализирани автомобили, т.к. това е мярка за сигурност и
ограничаване до минимум риска от самонараняване и нараняване на други лица,
което е именно с цел охраняване на живота и здравето на конвоираните лица.
Предвид Приложение № 4 (л. 114 от делото)
и Описа на оборудването автомобил Пежо „Боксер“ с рег.
№ СВ9136КР (л. 87 от делото), се установява, че специализираният автомобил,
с който е бил конвоиран ищецът, разполага с 2 бр. седалки за конвоираните лица.
Местата за сядане са неподвижно закрепени за сядане, като седалките са от
незапалим материал, изработени така, че да не може от тях да се демонтират
детайли. Процесните места за сядане в случая са метални пейки, но именно като
мярка за сигурност.
От Описа на оборудването на автомобил Пежо
„Боксер“ с рег. № СВ9136КР (л. 87 от делото) се установява, че процесният специализиран
автомобил е оборудван с метални дръжки до всяка седалка за конвоираните лица,
здраво закрепени, подсигуряващи безопасност по време на пътуване. Както и
ответникът изтъква, предназначението на въпросните метални дръжки е да
осигуряват статично положение на пътниците и да намалят риска от увреждане чрез
ограничаване подвижността на тялото в случай на сблъскване или внезапно
намаляване на скоростта на превозното средство.
По отношение твърденията на ищеца във
връзка с неосигуряването на седалки за конвоираните лица, а наличието на
метални пейки, следва отново да се подчертае, че оборудването на превозните
средства, съобразно изискванията, на които следва да отговарят, е предмет на
проверка и преценка при регистрирането на превозното средство, а в случая
безспорно е налице издадено свидетелство за регистрация на въпросния конвоиращ
автомобил като специализиран автомобил.
В подкрепа на фактическите установявания
на съда, както и на правните му изводи се явяват и показанията на свидетеля Й.М.М.
(чийто разпит е допуснат от съда по искане на ищеца за установяване условията
за извършване на конвойната дейност на датите, посочени в исковата молба 11 и
13.12.2019 г., в т.ч. бил ли е с белезници ищецът, както и какви притеснения е
споделил ищецът по време на конвойната дейност.) Въпреки че не си спомня
конкретно за конвоирането на ищеца на 11 и 13.12.2019 г., свидетелят заявява
следното: местата за сядане на конвоираните лица са метални, неподвижно
закрепени; има дръжки, за които конвоираните лица да се захващат с ръце; няма
предпазни колани; без предпазни колани са предоставени автомобилите от ГД
„Охрана“; по принцип по време на конвоиране в автомобила ръцете на конвоираните
са отпред, с белезници; не се закрепват белезниците за седалката; към дръжката
на седалката или към нещо друго ръцете са свободни. Свидетелят пояснява, че при
едновременно конвоиране на повече от едно лице се закопчават белезниците по
следния начин – лява ръка с дясна на другия конвоиран, като едната ръка е
свободна, за да могат да се хващат за дръжките и да се придържат. Съдът намира,
че не са налице основания да не бъдат кредитирани показанията на свидетеля,
дадени след предупреждение за наказателна отговорност.
Въпреки че не си спомня за конкретния
конвой на ищеца, свидетелят Т.А.Г. (конвоиран в същия автомобил с ищеца на
11.12.2019 г.) заявява, принципно, че когато свидетелят е бил конвоиран (три
или четири пъти) е имало дръжки, за които е можел да се хване, а и не си спомня
да е имало някаква опасности при движението на автомобила. Когато е бил
конвоиран трите пъти, свидетелят заявява, че е нямало опасности при движението,
като единственият дискомфорт бил свързан с това, че единият път, когато пътувал
били двама човека и били закопчани с едни белезници – неговата ръка с тази на
човека до него. Свидетелят сочи и че е нямало случай някой арестант да пострада
при движение на конвоиращ автомобил.
Не се установява по делото ищецът да е бил
поставен в неблагоприятни условия при конвоирането му, както и да е нарушена
забраната за изтезания по чл. 3 ЕКЗПЧОС, според която забрана никой не може да
бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание.
Съдът намира, че макар и специфични, условията при конвоирането на ищеца не
следва да бъдат определени като изтезания или нечовешко или унизително
отнасяне. Следва да се посочи, че при пътуване в градския транспорт (автобус,
тролей, трамвай, метро), независимо че седалките не са метални, то комфортът
при пътуване не е много по различен - в обществения транспорт е допустимо да
има дори и правостоящи и да липсват въобще обезопасителни колани.
Предвид изложеното, не се установява
незаконосъобразно действие или бездействие от страна на служители на ответника,
което да е в нарушение на чл. 3 ЕКЗПЧОС и да обуславя основателност на
търсената защита на основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, поради което искът следва да
се отхвърли.
Направеният извод прави безпредметна
преценката на съда дали са налице останалите елементи от фактическия състав на
отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Независимо от това, следва да се посочи,
че не се установява безспорно по делото и настъпването на твърдените от ищеца
претърпени вреди.
Както се посочи, дейността по конвоиране в
случая не представлява дейност пряко свързана с изпълнение на наказанието от
страна на ищеца. Нормата на чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС е с адресат органите по
изпълнение на наказанията и не е приложима спрямо ответника по делото. Вредите,
които ищецът твърди са изведени именно от нормата на чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС - чувство на страх, незащитеност или малоценност,
вследствие поставянето му в неблагоприятни условия при
конвоирането му.
За установяване на твърденията на ищеца,
по искане на последния е допуснат разпит на свидетелите Д.А.С.,
Т.А.Г. и Й.М.М..
Свидетелите Т.А.Г. (лишен от свобода, конвоиран заедно с ищеца на
11.12.2019 г. от Затвора – Варна до Следствен арест – Добрич) и Й.М.М. (водач
на специализирания автомобил, с който ищецът е бил конвоиран на 11 и 13.12.2019
г.) не си спомнят въобще за ищеца и конкретно за конвоирането му на въпросните
дати.
Свидетелят Д.А.С. (излежаващ присъда в Затвора – Варна от месец март 2018
г., познава ищеца, не е бил в едно спално помещение с ищеца, но са били в едни
и същи групи три пъти) заявява, че ищецът постоянно ходел конвои, като и когато
в края на 2019 г. са преместили свидетеля в групата на ищеца, последният е бил
някъде на дело. Свидетелят Д.А.С. не дава показания за конкретните конвои на 11
и 13.12.2019 г., а свидетелства за споделяното от ищеца по принцип. Свидетелят няма
пряко и непосредствено възприятие за това как се е чувствал ищецът по време на
конвоирането му на процесните две дати. Обстоятелството, което сочи свидетелят
- че когато се връщал ищецът „не беше в много добро състояние, не му беше
комфортно“, не обосновава извод, че непременно именно условията при
конвоирането на ищеца са причината за състоянието му и дискомфорта му и то
точно при конвоирането му на 11 и 13.12.2019 г. Не се установява от показанията
на свидетеля С., че оплакването на ищеца, че по време на конвоя си удрял
главата в решетките и че се страхува да пътува, защото не е обезопасен с нищо,
се отнася именно до конвоирането му на 11 и 13.12.2019 г. Ако и да се приеме,
че е налице някаква конкретика на тези свидетелски показания по отношение на
конвоирането на 13.12.2019 г., когато ищецът се е върнал в Затвора – Варна
(доколкото свидетелят заявява, че след всяко пътуване ищецът е споделял, че
изпитва страх от пътувания, защото няма обезопасителен колан), то както се
посочи, свидетелят няма непосредствено възприятие на този страх, а и на датата
11.12.2019 г. ищецът е бил конвоиран до Следствения арест в гр. Добрич, т.е. не
е имал възможност да „сподели“ със свидетеля страха си.
Не са налице основания за некредитиране на свидетелските показания. Съдът
намира показанията за достоверни и обективни, но от тях не се установява
безспорно и категорично ищецът да е претърпял твърдените вреди във връзка с
условията при конвоирането му на 11 и 13.12.2019 г. - чувство на страх,
незащитеност или малоценност.
Направеният извод изключва необходимостта от преценка на съда за наличието
или липсата на причинна връзка между твърдените, но недоказани
незаконосъобразно действие и вреда.
Като неоснователен предявеният иск следва да се отхвърли.
Съдът не дължи произнасяне за разноските,
т.к. ответникът не отправя искане в този аспект.
Настоящото решение като съдебен акт,
постановен при разглеждане на иск по общия ред на чл. 203 АПК, а не по чл. 284 ЗИНЗС, подлежи на обжалване през ВАС.
На основание чл. 203 АПК, съдът
Р Е
Ш
И:
ОТХВЪРЛЯ иска на В.И.П., с адрес: ***, срещу Главна
дирекция „Охрана“ към министъра на правосъдието, за обезщетение в размер на 1
000 лева, за претърпени неимуществени вреди – силно чувство на страх,
несигурност, незащитеност и малоценност, по време на конвоирането на 11.12.2019
г. от Затвора – Варна до Следствен арест – Добрич и на 13.12.2019 г. от
Следствен арест – Добрич до Затвора Варна (във връзка с явяване на ищеца по
НОХД № 361/2019 на Окръжен съд – Добрич), вследствие бездействие на органите на
ответника, изразяващо се в непоставянето на предпазен колан и седалки в МПС при
конвоирането, в нарушение на чл. 137, т. „а“ от Закона за движение по пътищата,
което поставило ищеца в тежко и унизително положение, като му е изложен живота
и сигурността при ПТП в нарушение на чл. 3 от Европейската конвенция за защита
правата на човека и основните свободи.
Решението може да се обжалва пред Върховния
съд на РБ в 14-дневен срок от получаване на съобщението за постановяването му.
СЪДИЯ: