Р Е Ш Е Н И Е
№ 02.12.2020 година гр.София
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Софийски градски съд , Гражданско отделение , II “Б” състав , в публично заседание на втори ноември през две хиляди и двадесета година
, в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА
АНАСТАСОВА
Мл.съдия ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретар Д.Шулева
като разгледа докладваното от съдия Василев въззивно гражданско дело №5398
по описа на 2020 година ,
за да се произнесе взе предвид
следното :
Производството
е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.
В. гр.д. №5398/2020 г по
описа на СГС е образувано по въззивна
жалба на „И.А.М.“
АД *** срещу решение №283977 от 25.11.2019 г постановено
по гр.д.№10649/19 г на СРС , 34 състав , поправено с решение №79537 от
30.04.2020 г по същото дело , с което е признато за установено по иск на „Т.“
ЕООД гр.Варна ЕИК*********с правно основание чл.422 ал.1 ГПК във вр.чл.55 ал.1
пр.1 ЗЗД , че въззивникът дължи сумата от 82,46
лева част от уговорена неустойка в
общ размер на 494,76 лева , платена на 25.10.2017 г за непредставяне на
обезпечение по сключен между Е.И.Ц.и ответника договор за паричен заем №3015829
от 15.08.2017 г , което вземане е прехвърлено на Т.“ ЕООД с договор за цесия от
17.10.2018 г , за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК от 21.12.2018 г по ч.гр.д.№77934/2018 г по описа на СРС
, 34 състав .
Въззивникът излага доводи за
неправилност
на решението на СРС , тъй
като цесията е
недействителна , а ищецът като цесионер не може да упражнява чужди права – да
се позовава на противоречие с добрите нрави . В първото заседание ищецът е изменил иска си
с твърдения за неравноправност и нищожност на клаузата за неустойка като на
ответника не е дадена възможност да даде становище. Цесията противоречи на
добрите нрави . Исковата молба е нередовна и неясна . Клаузата на чл.4 от
договора за паричен заем не е нищожна , защото неустойката може да има и
санкционна функция . Понеже кредитополучателят не е дал обезпечение той е
завишил финансовия риск и дължи неустойка за неизпълнението си . Чл.33 ЗПК е
неприложим . На кредитополучателя подробно са посочени изискванията към
обезпечението , срокът за предоставянето му , размерът на неустойката и
възможността да се откаже от договора в 14 дневен срок .
Въззиваемата страна не е подала писмен
отговор на въззивната
жалба . Не са представени доказателства за съобщаване
на цесията от цедента на длъжника , а ищецът не е легитимиран да предяви
исковете .
Въззивната
жалба е допустима.
Решението на СРС е връчено на въззивника на 10.12.2019 г и е обжалвано в срок на 23.12.2019 г /по пощата/ .
Налице
е правен интерес на въззивника за обжалване на решението на СРС .
След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото ,
въззивният съд приема за установено следното от фактическа и
правна страна :
В мотивите на СРС е
възпроизведена фактическата обстановка . Във връзка с чл.269 ГПК настоящият съд
извършва служебна проверка за нищожност и недопустимост на съдебното решение , като такива пороци в случая не се констатират . Относно доводите
за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични
доводи , като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т.1 от
Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС
.
За да уважи
иска СРС е приел следното . Безспорно
между Е.Ц. и ответника е сключен процесния договор за паричен заем , като Ц. се
е задължила да заплати неустойка за непредставяне на обезпечение ; както и е
заплатила тази неустойка от 82,46 лв.
На 26.10.2018г. ответникът е получил покана за
доброволното заплащане на исковата претенция. С уведомление на стр.10 от делото
пред СРС на 26.10.2018 г ответникът е уведомен за сключения договор за цесия.
За да се прецени дали клаузата за заплащане на
неустойка за непредставяне на обезпечение е нищожна трябва да се вземе следвид чл.
9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на
повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави
не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на
неустойка съдът следи служебно (така TP № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС). В този
смисъл е и разрешението в т. 1 на ТР 1/2013 на ОСГТК, съгласно което съдът може
да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушаване не е
въведено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на
установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Тази
принципна постановка се аргументира с чл. 5 ГПК, която вменява на съда задължение
да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери
приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не
диспозитивно правило, отклонението от което с необжалването му следва да се
третира за възприето от заинтересованата страна. Начинът на определяне на
неустойката, както и границите й, не са определени с императивни правни норми,
поради което договарянето й без краен предел, както и евентуалната й
прекомерност, сами по себе си не водят до нищожност на неустойката.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на
страните неустойката може да изпълнява и
наказателна функция. В случая, съгласно чл. 4, ал. 2 от договора /л. 4,
стр. 2/ страните по договора са уговорили клауза за задължаване на
заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок
от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка в
размер на 494.76 лева. Така, както е
уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното
неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Размерът на уговорената неустойка
представлява повече от 50% от размера на заемната сума за срока на целия
договор. Предвидено е още предварително , че неустойката ще се заплаща разсрочено,
заедно със всяка вноска по договора.
Според СРС въведените в договора изисквания за вида
обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като
санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката е предвидена да се кумулира към
погасителните вноски, по който начин се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по
този начин в погасителните вноски, неустойката по същество е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за
заемодателя.
Клаузата за неустойка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД, тъй
като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за
неустойката. Действително няма пречка размерът на неустойката да надхвърля
вредите от неизпълнението. В случая обаче няма адекватен критерий за преценка
на това надвишение, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава
изпълнението на вторично задължение. И санкционната
функция на клаузата е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената
неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за
сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още над 50% от предоставената
главница.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и
добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извода, че в
конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно
разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо
не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за
възникване на задължение за неустойка .
Решението на СРС е правилно
като краен резултат . Действително
първоначалната искова молба е нередовна като в нея липсва ясно посочване на
фактите , поради които процесната неустойка е „нищожна“ – противоречие със
закона , с добрите нрави и пр. Едва с
молба от 31.10.2019 г ищецът се е позовал както на противоречие със закона
/ чл.21 ал.1 ЗПК , чл.33 ЗПК , чл.143 т.5 ЗЗП/ , така и на противоречие с добрите
нрави . В о.с.з на 31.10.2019 г СРС не се е произнесъл с изрично
определение по уточнението на исковата молба , а само несъществено е изменил
доклада си . Въпреки посочените процесуални нарушения настоящият съд дължи
произнасяне по същество при наличните доказателства .
Неоснователно е релевираното в същото
о.с.з възражение на ответника , че ищецът трябва да докаже неоснователност на
извършеното плащане . Правилно СРС е посочил , че при безспорно извършено
плащане - при иск по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД - в доказателствена тежест на
ответника е да докаже , че е налице основание за това плащане .
Неоснователни са твърденията на
въззивника , че ищецът упражнява чужди права като се позовава на нарушаване на
закона и на добрите нрави от ответника . След като с договор за цесия от 17.10.2018 г е прехвърлено
едно вземане за „недължимо платена сума“ , то цесионерът има право да се
позовава на норми на закона , за да мотивира и защити вземането си .
Цесията не противоречи на закона ,
защото може да се прехвърля и спорно вземане .
От друга страна съдилищата трябва служебно да следят за неравноправни клаузи /
частен случай на нищожност поради противоречие със закона/ и за последиците от тях , тъй като се касае за
договор за потребителски кредит - решение
№23 от 07.07.2016 г по т.д.№3686/14 г на ВКС , I ТО , рeшение №237 от 20.01.2017 г по т.д.№2927/15 г на ВКС , I ТО , решение №98 от 25.07.2017 г по т.д.№535/16 г на
ВКС , I ТО и др.
В случая съдът счита , че клузата на
чл.4 от договора за кредит , уреждаща неустойка от 496,76 лева – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение противоречи на чл.147 т.5 ЗЗП . Същата задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Предоставеният
паричен заем е в размер на 700 лева
т.е.неустойката е в размер на 70,965 %. Срокът
„за предоставяне на поръчители“ е само три дни . Налице е уговорка във вреда на потребителя , която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца и на потребителя /чл.143 ЗЗП/ .
Въпросната „неустойка“ прикрива
действителната лихва и разходи по заема , като е налице противоречие със закона - чл.33 ал.1 ЗПК във вр.чл.10а ал.2 ЗПК и
чл.21 ал.1 ЗПК .
Следва да се посочи , че при релевирани
няколко основания за нещожност съдът следва да разгледа същите в задължителна поредност – от
по-тежките към по-леките пороци - решение №198 от 10.08.2015 г по
гр.д.
№ 5252/2014 г, ГК , ІV ГО на ВКС. В случая СРС е следвало да разгледа първо доводите за нищожност
поради противоречие със закона /ЗЗП , ЗПК/ , а след това – само при
неоснователност на това възражение – да се разгледа нищожност поради
противоречие с добрите нрави .
Независимо от това , по делото предявен единствено
иск за неоснователно обогатяване , а ответникът не е доказал основание да
задържи платената сума . Като краен резултат искът правилно е уважен и решението
на СРС трябва да се потвърди . С оглед изхода на спора в тежест на въззивника
са разноски пред СГС в размер на 300 лева адвокатско възнаграждение .
Водим от горното , СЪДЪТ
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №283977 от 25.11.2019 г постановено
по гр.д.№10649/19 г на СРС , 34 състав , поправено с решение №79537 от
30.04.2020 г по същото дело.
ОСЪЖДА И.А.М.“ АД
*** да заплати на „Т.“ ЕООД гр.Варна ЕИК*********сумата от 300 лева
разноски пред СГС .
Решението не подлежи
на обжалване / чл.280 ал.3 т.1 ГПК /.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.