№ 1312
гр. София, 03.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Мария Малоселска
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20211100512885 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника „П.И.б.“ АД срещу решение от 09.08.2021 г.
по гр.д. №50598/2020 г. на Софийския районен съд, 171 състав, с което е уважен
предявеният от Г. ЮР. Б. отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 ал.1
ГПК за сумата от 7000,00 лв., представляваща главница по договор за издаване на
револвираща международна карта с чип и предоставяне на кредитен лимит /овърдрафт/ по
разплащателна сметка №51РКО-В-1416/11.10.2007 г., поради погасяване на вземането по
давност, като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че
договорът за кредит не е обявен за предсрочно изискуем, респ. нито една от страните по
него не го е прекратила. Сочи, че при изтичане на срока на договора и липса на писмено
предизвестие за прекратяване най-малко 60 дни преди него, овърдрафтът се удължава
автоматично за срок от 1 г. Поддържа, че и към момента на предявяване на исковата молба
договорното правоотношение между страните е продължило да съществува, като срокът за
погасяване на вземането е подновен последно на 11.10.2020 г. и изтича на 11.10.2021 г.,
поради което погасителната давност започва да тече от последния падеж. Предвид
изложеното жалбоподателят моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли
изцяло предявения установителен иск. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Г. ЮР. Б. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и
моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
1
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и
събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно по следните
съображения:
Предявеният иск е отрицателен установителен по чл.124 ал.1 ГПК, като се основава на
твърдението на ищеца, че не дължи парични суми, усвоени чрез кредитна карта по
предоставен от банката-кредитодател овърдрафт по разплащателна сметка в размер на
7000,00 лв., тъй като вземанията са погасени по давност.
При отрицателния установителен иск в тежест на ищеца е да установи съществуването на
правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през цялото развитие на
производството, като в хипотеза, в която твърденията на ищеца за правен интерес от иска не
се установят по делото, то производството по тези искове е недопустимо и същото следва да
се прекрати. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на
иска и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не се установят, то съдът
следва да прекрати производството без да се произнася по основателността на иска /в този
смисъл ТР №8/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.
По делото не е спорно, а и се установява от приетите по делото писмени доказателства, че
на 11.10.2007 г. между ответника „П.И.б.“ АД и ищеца Г. ЮР. Б. е бил сключен договор за
издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт
по разплащателна сметка №51РКО-В-1416/11.10.2007 г., по силата на който банката се е
задължила да открие и води на името на титуляря картова разплащателна сметка, да издаде
към нея на името на титуляря револвираща международна кредитна карта с чип VISA Classic
и да предостави на титуляря овърдрафт по картовата разплащателна сметка в размер на
7000,00 лв. със срок на ползване на овърдрафта до 11.10.2009 г., като същият се подновява
автоматично при условията и по реда, предвидени в Общите условия на банката за издаване
и ползване на револвиращи международни кредитни карти с чип Мastercard и Visа, а
титулярят се е задължил да погасява предоставения овърдрафт в сроковете и по начина,
договорени в Общите условия. Съгласно чл.36.1 от приложимите към датата на сключване
на договора за кредит Общите условия, приети с решение на Управителния съвет на банката
на 17.04.2007 г., изменени и допълнени на 24.07.2007 г., срокът за ползване на овърдрафта
се удължава автоматично всеки път за нов едногодишен период при условие, че титулярят не
е уведомил банката за прекратяване на договора най-малко 60 дни преди изтичане на
2
текущия срок, респ. при условие, че банката не е уведомила титуляря за прекратяване на
договора най-малко 30 дни преди изтичане на текущия срок. Съгласно т.25 ОУ, ако в
дадения от банката срок титулярят не погаси всички изискуеми задължения, банката има
право да деактивира картата, да обяви всичките му задължения за изцяло и предсрочно
изискуеми и да прекрати едностранно договорните си отношения с титуляра.
Договорът за банков кредит е двустранен, консенсуален, формален, срочен, с
продължително изпълнение, като последният белег е присъщ и на краткосрочните кредити
/до 1 г./ за осигуряване на оборотни средства. Договорът за банков кредит е и възмезден,
защото чл.430 ал.2 ТЗ предвижда изрично, че заемателят плаща лихва по кредита, уговорена
с банката. Доколкото такава лихва е по естеството си възнаграждение за ползвания
финансов ресурс, тя еднозначно се определя като „възнаградителна“. Овърдрафтът е
краткосрочен кредит за оборотно финансиране, който има фиксиран лимит и срок и се
усвоява директно по разплащателна сметка на кредитоискателя. Не е необходимо
представянето на разходооправдателни документи и не се изисква самоучастие от страна на
клиента. Въпреки, че страните по делото са сключили един договор, то същият инкорпорира
в себе си освен договора за банков кредит /като вид овърдрафт/ и договор за издаване на
кредитна карта, като вид договор за потребителски кредит. В процесния договор за кредит
овърдрафт срокът за ползване на овърдрафта се удължава автоматично всеки път за нов 1-
год. срок при условие, че титулярът не е уведомил за прекратяване на договора най-малко 60
дни преди изтичане на текущия срок, респ. при условие, че банката-кредитодател не е
уведомила кредитополучателя за прекратяване на договора най-малко 30 дни преди
изтичане на текущия срок. По силата на цитираната клауза от ОУ е дерогирано общото
диспозитивно правило за постигане на съгласие между страните всеки път преди изтичане
на срока на договора и наместо него е уредено продължаване на срока при липса на
уведомление за прекратяване на договора.
Първоинстанционният съд е направил извод, че последното усвояване на суми по договора
за кредит на 13.11.2007 г. е моментът, в който е настъпила изискуемостта на вземанията на
банката-кредитодател, след който момент не са били настъпили основания за спиране или
прекратяване на давността. В този смисъл съгласно чл.114 ал.1 ЗЗД давността започва да
тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. За да се прецени дали вземанията са
погасени по давност, следва да бъде определен моментът, в който за тях е настъпила
изискуемостта. По същината си овърдрафтът е краткосрочен кредит, който се ползва по
разплащателна сметка на кредитополучателя и представлява допустимо от банката
надвишаване над салдото по сметката. Кредитът овърдрафт се усвоява по разплащателната
сметка до разрешения лимит и може да се ползва изцяло или отчасти, като обикновено се
погасява при всяко постъпление по разплащателната сметка. За разлика от типичните
договори за банков кредит, при които е налице едно неделимо вземане, чието плащане е
разсрочено във времето и изискуемостта му настъпва с изтичане на уговорения краен срок
за погасяване на кредита, тук изначално липсва яснота за това кога и в какъв размер суми ще
бъдат усвоени от кредитополучателя. Кредитополучателят е длъжен да осигурява средства
за погасяване на кредита. Предвид спецификата на договора за кредит, предоставен под
3
формата на овърдрафт, погасяването на задълженията по него не се изпълнява на
предварително договорени погасителни вноски, но и при този банков кредит се определя
месечна падежна дата, размер на минималното погасяване от формирания дълг и дължима
лихва за ползване на средствата. Договореното връщане на предоставената за ползване сума
на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на основното
задължение на длъжника на части /чл.66 ЗЗД/, т.е. частични плащания на едно задължение,
поради което приложима е петгодишната давност по чл.110 ЗЗД /в този смисъл решение
№38 от 26.03.2019 г., постановено по т.д. №1157/2018 г. на ВКС, II ТО, решение №261 от
12.07.2011 г., постановено по гр.д. №795/2010 г. на ВКС, ІV ГО и др./.
От приетото в първоинстанционното дело заключение на ССчЕ, която настоящият съдебен
състав кредитира напълно, се установява, че последната дата, на която ищецът е изтеглил
сума по овърдрафта е 13.11.2007 г. При тези обстоятелства и съобразно посочените
разпоредби на действащите Общи условия, изискуемостта на вземанията по процесния
договор е настъпила с определената месечна падежна дата - 05.12.2007 г. В тази връзка
въззивният съд намира, че СРС не е определил коректно датата, на която задължението
падежира, тъй като е посочил, че това е датата на усвояването - 13.11.2007 г. От падежната
дата е започнала да тече и 5-год. погасителна давност за тях. В тежест на ответника е било
да докаже спиране или прекъсване на давността, което той не е сторил. Предвид
обстоятелството, че съгласно чл.110 ЗЗД, срокът, с който се погасяват дължимите суми е 5-
год., вземането на въззивника - ответник спрямо въззиваемия - ищец се е погасило на
05.12.2012 г. Още повече не съществува законова пречка да се погаси по давност едно
парично вземане и по действащ договор. Бездействието на кредитора да потърси
изпълнение на вземането си определен срок от неговата изискуемост законът свързва с
погасяването му по давност. В настоящия случай не са представени доказателства и не са
изложени твърдения, че кредиторът е проявявал активност да упражни правото си на
удовлетворение и да потърси неговата защита през целия дълъг период от последното
усвояване на суми по кредита и настъпване на падежа за погасяването им. Единствената
смислена причина за продължаване на договора 13 г. с ежегодно автоматично подновяване
на срока му, е възможността за начисляване на лихви.
Поради изложените съображения настоящият състав намира крайния извод на
първоинстанционния съд, че ищецът не дължи на банката-ответник сумата в размер на
7000,00 лв., представляваща главница по договор за издаване на кредитна карта и овърдрафт
от 11.10.2007 г., поради погасяването и по давност за правилен.
Предвид съвпадението в изводите на двете съдебни инстанции възивната жалба на
ответника следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като
правилно.
С оглед изхода на делото и направеното искане на въззивника на основание чл.78 ал.3 ГПК
следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 680,00
лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на въззивника за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от въззиваемата страна е
основателно. По делото е представен договор за правна защита и съдействие, сключен
4
между въззиваемата страна и адв. Ц.Б., според който ответникът е заплатил адвокатско
възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от 1900,00 лв. Съгласно ТР №6/2012
от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане
адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е
обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да
намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение е над този минимален размер,
изчислен съобразно чл.7 ал.2 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, и с оглед на фактическата е правна сложност на делото следва да бъде
намалено до минималния такъв или сумата от 680,00 лв.
Воден от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №20169694 от 09.08.2021 г., постановено по гр.д.
№50598/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 171 състав.
ОСЪЖДА „П.И.б.“ АД, ЕИК ****, седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„****, да заплати на Г. ЮР. Б. , ЕГН ****, адрес: гр. София, жк. „Люлин“, бл.1****, на
основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 680,00 лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен
срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5