РЕШЕНИЕ
№ 856
гр. Пловдив, 27.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Диляна В. Славова
при участието на секретаря Десислава В. Кръстева
като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело №
20225330110801 по описа за 2022 година
Предявен е установителен иск с правна квалификация чл.26 от ЗЗД, във вр. с чл. 22,
вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК от П. Б. М. с ЕГН: **********, с адрес в с. К. К., ул. „**“ № **, чрез
пълномощника й – адв. Е. И. против „СИТИ КЕШ“ ООД с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление в гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, представлявано от Н. П. П..
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен Договор за кредит от
15.11.2021 г., по силата на който ответното дружество е предоставило на ищцата паричен
заем в размер на 1200 лева при фиксиран лихвен процент от 40,05 % и годишен процент на
разходите - 49,83 %. Сочи се, че в чл. 11 от договора било уговорено предоставяне от страна
на кредитополучателя на едно от описаните в чл. 5 от договора обезпечения, както и
задължение за заплащане на неустойка в размер на 845,79 лв. в случай на непредоставяне на
обезпечение. Ищцата твърди, че е усвоила сумата по кредита, но счита, че не дължи
плащане за неустойка, поради нищожност на целия договор. Поддържа, че посоченият в
договора фиксиран лихвен процент не отговаря на действително приложения, тъй като
уговорената неустойка представлява добавка към договорната лихва. Изтъква, че поради по-
високия лихвен процент нараства и стойността на ГПР, но същият не е обявен на
потребителя и не е посочен в чл. 3 от договора в действителния му размер, като счита, че по
този начин е нарушена разпоредбата на чл. 5 и чл. 11, т. 10 ЗПК. Твърди, че договореният
размер на възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави, тъй като не отговаря на
действителните параметри на договора. Сочи, че договорената между страните лихва
надхвърля повече от три пъти размера на законната лихва, като към нея се кумулира
уговорената в чл. 11 от договора неустойка. Поддържа, че договорените между страните
условия за предоставяне на обезпечение са неизпълними, с което се цели получаване на
допълнителна печалба в нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че в настоящия случай
неустойката е загубила присъщата й обезщетителна функция, доколкото представлява близо
100 % от заемната сума, като представлява скрита печалба, с която кредиторът
допълнително се обогатява в нарушение на добрите нрави. Сочи, че ГПР не съответства на
действително прилагания от кредитора поради невключване на неустойката в него.
1
С оглед изложеното се моли за прогласяване на клаузата за дължимост на неустойка
по чл. 11 за недействителна, поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и
нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК относно същественото съдържание на
потребителските договори за кредит.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от „Сити Кеш” ООД със
становище за неоснователност на предявения иск. Не оспорва обстоятелството, че между
страните е сключен Договор за паричен заем № **** от 15.11.2021 г., по силата на който
ищцата е получила в заем сумата от 1200 лв. Оспорва твърденията, че посоченият в
договора фиксиран годишен лихвен процент не е действително приложеният, както и че
клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради противоречието й с добрите нрави.
Поддържа, че възнаграждението, което кредиторът получава от отпускане на кредита, не
зависи от осъществяването на някакво условие, каквото е клаузата за неустойка. Сочи, че
функцията на неустойката не е възнаграждение, което кредиторът ще получи при усвояване
на сумата по кредита от потребителя, а цели да обезпечи вземането по договора за кредит
при съблюдаване икономическото състояние на длъжника. Изтъква се, че в конкретния
случай, кредиторът е оценил кредитния риск и е преценил, че за да гарантира вземанията си
по договора, следва да се предостави обезпечение от длъжника. Счита, че при сключване на
договора ищецът е договарял недобросъвестно в нарушение изискванията на чл. 12 ЗЗД,
доколкото е бил наясно, че не може да предостави исканото от кредитора обезпечение.
Твърди, че не е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като счита, че
заобикаляне на закона не може да бъде осъществено чрез невалидно съглашение, в каквато
насока са твърденията на ищеца. Оспорва твърдението, че действително приложеният в
договора ГПР е различен от посочения в него. Поддържа, че вземането за неустойка не
следва да се включва при формиране на ГПР по договора, доколкото не попада в общите
разходи, като не може да се взема предвид при изчисляване на ГПР и не може да се
приравнява на възнаградителна лихва. Твърди, че не е налице неизпълнение на изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Предвид изложеното, моли за отхвърляне на предявения иск.
Претендират се разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Между страните не е налице спор, а и от приетите по делото писмени доказателства
се установява, че на 15.11.2021г. са сключили Договор за потребителски кредит № *****
към искане № ***** , по силата на който на ищцата е предоставена в заем сумата от 1200
лева при фиксиран лихвен процент 40,05% и ГПР-49,83%, като е посочена и общо
дължимата сума за плащане- 1358,21 лева, платима на 29 седмични вноски. Съгласно чл. 5
от договора, заемът следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения:
поръчител, който да отговаря на описаните в договора условия или с предоставяне на
банкова гаранция. В случай, че не бъде предоставено обезпечение е предвидено в чл. 11 от
договора, че ищецът дължи неустойка в размер на 845,79 лева, платима разсрочено
съобразно посочения в Приложение 1 към договора начин.
Като писмени доказателства по делото са приети Договор за потребителски кредит и
пълномощни.
От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, извършен от
в. л. М. М. се установява, че в чл. 11 от процесния договор е постигната договорка за
заплащане на неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на 845,79 лева, платима
на 29 седмични погасителни вноски. Процентът, с който се оскъпява кредита с постигнатата
договорка за заплащане на неустойка е както следва:
-годишен процент на неустойката спрямо главницата по кредита-120,83%
-месечен процент на неустойката спрямо главницата по кредита -17,26%.
Съдът кредитира заключението на съдебно-счетоводната експертиза, като
2
компетентно изготвено, отговарящо пълно и ясно на поставените въпроси и неоспорено от
страните.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало правоотношение по договор за
потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова
финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на
договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1
т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР
е 49,83 %, а възнаградителната лихва- 40,05%, но от съдържанието на договора не може да
се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР,
нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част
от него. Това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в
случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е
предвидено, че неустойката по чл. 4 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по
договора, като общият й размер е 845,79 лева (при отпусната заемна сума от 1200 лева. Така
въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова
гаранция или поръчители) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.
Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би
следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при
предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното
договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се
кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната
и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този
начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Така вместо
3
посочената в договора общо дължима от заемополучателя сума в размер на 1358,21 лева,
реално е дължима сума в значително по-висок размер- 2204 лева.
Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10
от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата
недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така,
че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен,
за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл.
26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите
аргументи на страните.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски, които възлизат на сумата от 100 лева, от които заплатена
държавна такса в размер на 50 лева и депозит за вещо лице в размер на 50 лева.
Ищецът освен това е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той
не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие на ищеца е посочено, че се
представлява безплатно от адв. Е. И., поради затрудненото си материално положение, което
по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна
адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността
съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска
следва да бъде изчислено съгласно нормите от Наредба № 1/ 09.07.2004г., действали към
момента на сключване на договора, предвиждащи минимален размер на адвокатското
възнаграждение от 300 лева.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „СИТИ КЕШ“ ООД с
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет.
7, представлявано от Н. П. П. и П. Б. М. с ЕГН: **********, с адрес в с. К. К., ул. „***“ №
**, че клаузата на чл. 11 от Договор за потребителски кредит № ***** от 15.11.2021г. е
нищожна, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материално-
правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие между
страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото
съдържание на потребителските договори за кредит.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление в гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, представлявано от Н. П. П. да заплати
4
на П. Б. М. с ЕГН: **********, с адрес в с. К. К., ул. „**“ № ** сумата от 100 лева /сто лева/,
представляваща направени по делото разноски, от които- заплатена държавна такса в размер
на 50 лева и депозит за вещо лице в размер на 50 лева.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление в гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, представлявано от Н. П. П. да заплати
на **** Е. Г. И., ЕГН: **********, със съдебен адрес: гр. П., ул. „Й. Г.“ № ** адвокатско
възнаграждение за осъществено на ищцата безплатно процесуално представителство по
делото, в размер на 300 лева (триста лева), определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от
Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
5