Номер 21323.11.2020 г.Град гр. Добрич
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – Добрич
На 21.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Галатея П. Ханджиева Милева
Членове:Галина Д. Жечева
Георги К. Пашалиев
Секретар:Павлина Ж. Пенева
като разгледа докладваното от Георги К. Пашалиев Въззивно гражданско
дело № 20203200500621 по описа за 2020 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „БНП Париба Пърсънъл Файненс
С.А“ срещу Решение № 66 от 03.06.2020 г. по гр. дело № 891/2019 г. на
Районен съд Б..
В иницииралия въззивното производство документ се излагат доводи
за неправилност на съдебния акт.
Оспорва се изводът на съда за недействителност на договора за
кредит поради неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9а и т. 10 от ЗПК.
В тази връзка се изтъква, че в чл. 3 от договора е посочено, че ГПР е изчислен
при допусканията, че годината има 365 дни, независимо дали е високосна, и
съглашението е валидно за целия срок, като страните изпълняват точно
задълженията си по него. Твърди се, че не е налице законово изискване за
прилагане на методиката по чл. 9а от ЗПК към процесния договор, тъй като
между страните е уговорен фиксиран лихвен процент.
Въззивникът изрично се позовава на чл. 23 от ЗПК, където е
посочено, че когато договорът за кредит бъде обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита.
Прави искане съдебният акт да бъде отменен и исковите претенции
1
да бъдат уважени. Претендира и разноски.
В съдебно заседание не се представлява. Изпраща молба, в която
заявява, че иска жалбата да бъде уважена.
Въззиваемата страна е подала отговор в законоустановения срок. Във
връзка с приложението на чл. 23 от ЗПК сочи, че е платил 4624, 50 лева по
кредита, поради което вземането за дължимата главница е погасено.
Иска решението да бъде потвърдено.
Пред въззивния съд се явява процесуалния представител адвокат Е.
М.. В пледоарията си се придържа към позицията, застъпена с отговора.
Въззивният съд, като взе предвид доводите на страните и
събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа
страна:
На 06.01.2015 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А“ и Г. Г.
е възникнало облигационно правоотношение, изводимо от договор за
потребителски кредит PLUS – 11109032. По силата на съглашението
кредиторът се е задължил да предостави на ответника сумата от 5000 лева, а
последният се е задължил да върне сума от 12 870, 00 лева, на шестдесет
равни вноски, всяка по 214, 50 лева. Годишният процент на разходите по
кредита е 45, 57 %, а лихвеният 37, 80%. Изводимо от т. 2, лихвеният процент
е уговорен като фиксиран. В договора е отразен и погасителен план, в който
са посочени размерът на вноските и падежните им дати. От т. 5 се установява,
че страните са се уговорили при просрочване на две или повече месечни
вноски, считано от падежната дата на втората непогасена вноска, вземането
на кредитора да става предсрочно изискуемо в целия му размер, без да е
необходимо изпращане на съобщение от кредитора за настъпване на
предсрочната изискуемост. В договора е включена и застрахователна премия
от 1680, 00 лева по договор за застраховка „Защита на плащанията“,
сключена със застрахователите „Кардиф Животозастраховане, клон
България“ и „Кардиф Общо застраховане, клон България“. Страните не
спорят, че заемната сума е получена от длъжника.
По делото е приложена покана, адресирана до Г. Г.. В същата се
съдържа уведомление до последния за настъпила предсрочна изискуемост на
кредита поради преустановяване на плащанията от 05.12.2016 г.
От заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че длъжникът е извършвал плащания по кредита в
общ размер на 4624, 50 лева, като е погасил 845, 52 лева от главницата, 3070,
98 лева от възнаградителната лихва, 588, 00 лева от застрахователната премия
по застраховка „Защита на плащанията“ и 120, 00 лева разходи по събиране
2
на кредита. Вещото лице е изчислило, че към момента на подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК общо дължимата сума от ответника възлиза на
7441, 50 лева, от които: за главница – 4322, 48 лева и за възнаградителна
лихва – 3119, 02 лева. Претендираната главница от 4322, 48 лева включва
неплатена главница от 4154, 48 лева и неплатена застрахователна премия от
168, 00 лева.
Заключението е обективно и е изготвено от лице с необходимата
квалификация, поради което съдът го възприема в цялост.
Ищецът е подал заявление по чл. 410 от ГПК до Районен съд Б. на
дата 24.11.2017 г., с което е искал да бъде издадена заповед за изпълнение
срещу ответника за сумата от 7815, 20 лева, дължима по договора за кредит,
представляваща сбор от непогасена главница в размер на 4322, 48 лева;
възнаградителна лихва в размер на 3119, 02 лева за периода 05.12.2016 г. –
05.02.2020 г. и обезщетение за забава в размер на 373, 70 лева за периода
05.01.2017 г. – 11.11.2017 г.
Първостепенният съд е издал заповед за изпълнение на парично
задължение № 456/29.11.2017 г., с която е разпоредил на ответника да заплати
на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.”, клон България, претендираните
суми.
Заповедта е била връчена на длъжника на основание чл. 47, ал. 5 от
ГПК, поради което, в изпълнение на указанията на заповедния съд, заявителят
е предявил установителен иск за вземането си.
При тази фактическа обстановка, съдът намира следното от
правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваните части.
Пред първоинстанционния съд са предявени обективно съединени
искове с правно основание по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 79, във вр. с чл. 240,
ал. 1 от ЗЗД за главницата; по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 79 във вр. с чл. 240,
ал. 2 от ЗЗД за възнаградителната лихва; и по чл. 86 от ЗЗД за обезщетението
за забава.
В условията на евентуалност са предявени осъдителни искове, по
които първоинстанционния съд не се е произнесъл.
Основният въпрос за изхода на спора, поставен в
3
първоинстанционното производство, е дали процесният договор за кредит е
действителен. Това заключение се извежда от процесуалните действия на
ответника, който не оспорва твърденията на ищеца относно размера на
претендираните вземания и тяхната изискуемост, а въвежда единствено
правоизключващото възражение за нищожност на процесното съглашение.
Цялата му защита се състои в твърдението, че основанието, от което
произтичат вземанията на ищеца, не е възникнало, поради нарушение на ЗПК.
Съдът е разгледал възражението и е приел, че процесният договор за
потребителски кредит е недействителен, на основание чл. 11, ал. 1, т. 9а и т.
10 от ЗПК. Въз основа на този си извод е отхвърлил установителните искове.
Въззивната инстанция не споделя това становище. Не се нарушени
изискванията на ЗПК. По делото се установи безпротиворечиво, че договорът
е сключен при фиксиран лихвен процент, което изключва задължението на
кредитодателя в съглашението да инкорпорира и методиката за изчисляване
на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а. В договора е посочен както
годишния процент на разходите по кредита – 45, 57 %, така и общата сума,
дължима от потребителя към момента на сключване на договора за кредит –
12870, 00 лева. Отделно в чл. 3 е посочено, че началната дата за изчисляване
на ГПР е датата на подписване на договора, като се приема, че годината има
365 дни, независимо дали е високосна. При това положение изводът на
районния съд за недействителност на договора се явява неправилен.
Валидността на облигационното правоотношение поставя въпроса за
дължимостта на претендираните суми. По иска за главницата в тежест на
ищеца е да установи, че длъжникът е получил сумата от 5000, 00 лева по
договор за потребителски кредит, както и настъпилата изискуемост на
вземането. Длъжникът от своя страна трябва да докаже погасяването на
задължението.
В Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълкувателно дело № 4 от
2013г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че предсрочната изискуемост по
същността си представлява изменение на договора, което настъпва с
волеизявление само на едната от страните и при наличието на две
предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора
право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Последиците от
предсрочната изискуемост настъпват от момента, в който длъжникът е
получил уведомлението. Този факт не се установява от доказателствата по
делото. Приложено е писмото, адресирано до длъжника, но липсват
доказателства за получаването му. Поради тази причина е верен изводът, че
процесният кредит не е станал предсрочно изискуем. Независимо от това
обаче, задълженията на длъжника са станали изискуеми в цялост в хода на
делото, тъй като последната вноска по кредита е с падеж 05.02.2020 г.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установи, че
ответникът е погасил 845, 52 лева от пълния размер на главницата. При това
положение искът за главницата от 4322, 48 лева следва да бъде уважен за
4
сумата от 4154, 48 лева. В останалата част, до пълния претендиран размер
претенцията подлежи на отхвърляне. Разликата от 168, 00 лева се претендира
като част от главницата, но се установи, че същата е дължима по договора за
застраховка. Исковият процес е продължение на заповедното производство,
от което следва, че исковият съд е обвързан от предмета, въведен със
заявлението пред заповедния съд. Доколкото с последното не се претендира
плащане на застрахователна сума, то претенцията за 168, 00 лева трябва да
бъде отхвърлена.
Обезщетението за забава се претендира за периода от 05.01.2017 г. до
11.11.2017 г. Както стана ясно по-горе, изискуемостта на вземането е
настъпила на 05.02.2020 г., след периода, посочен в исковата молба. Поради
тази причина обезщетение за забава за процесния период не се дължи и искът
по чл. 86 от ЗЗД следва да бъде отхвърлен изцяло.
Неоснователен е и искът за възнаградителната лихва. Този извод се
аргументира с размера , преценен в съответствие с принципа на свободата на
договаряне. Нормотворецът не е ограничил размера на договорното
възнаграждение, както го е направил за законната лихва. Следователно,
приложим е принципът на свободно договаряне, установен в чл. 9 от ЗЗД, но
при съблюдаване на добрите нрави и повелителните норми на закона. В
съдебната практика е застъпено становище, че възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, противоречи на добрите
нрави. Настоящият състав също възприема това становище.
От Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне
размера на законната лихва по просрочени парични задължения се извежда,
че размерът на законната лихва е равен на основния лихвен процент на
Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на
текущата година плюс 10 процентни пункта. На 01.01.2015 г. основният
лихвен процент на БНБ е бил 0.01. Следователно, към момента на сключване
на договора за потребителски кредит законната лихва е била 10, 01 %. При
възнаградителна лихва от 37, 80% е видно, че същата е по-голяма от
трикратния размер на законната лихва. Оттук се заключава, че договорното
възнаграждението противоречи на добрите нрави. В този смисъл е и
съдебната практика на ВКС - Решение № 378 от 18.05.2006 г. по гр.д.№
315/2005 г. на ВКС, ІІ г.о. Ето защо, искът за възнаградителна лихва от 3119,
02 лева следва да бъде отхвърлен, като неоснователен.
С оглед произнасянето на въззивната инстанция Решение № 66 от
03.06.2020 г. по гр. дело № 891/2019 г. на Районен съд Б. подлежи на отмяна в
частта, с която е отхвърлил предявения установителен иск от „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С. А.“, срещу Г. С. Г. с правно основание чл. 422, вр. чл.
415 ГПК вр. чл. 79 във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за сумата до 4154, 48 лева –
главница, дължима по договор за револвиращ потребителски кредит под
формата на кредитна карта PLUS-11109032/06.01.2015 г. Вместо него трябва
да бъде постановено ново решение в тази част, с което претенцията да бъде
5
уважена. В останалата част съдебният акт следва да бъде потвърден, като
правилен.
По отношение на разноските във въззивното производство:
При този изход на спора пред настоящата инстанция, в полза на
ищеца и ответника се поражда правото да им бъдат заплатени направените
разноски, съразмерно на уважената и отхвърлената част от претенцията.
Съдът счита, че за основа при изчисляване на разноските следва да
бъде взет глобалния размер на претенцията, а именно 7815, 20 лева.
Пред първоинстанционния съд ищецът е представил списък по чл. 80
от ГПК, с който претендира следните разноски: за заповедното производство
– 206, 30 лева (юрисконсултско възнаграждение в размер на 50, 00 лева и
държавна такса в размер на 156, 30 лева); за първоинстанционното
производство – 738, 36 лева (юрисконсултско възнаграждение в размер на
100, 00 лева; държавна такса в размер на 191, 36 лева; депозити за вещо лице
в размер на 447, 00 лева); за въззивното производство – 273, 83 лева
(юрисконсултско възнаграждение в размер на 100, 00 лева и държавна такса в
размер на 173, 83 лева).
В съответствие с правилото на чл. 78, ал. 1 от ГПК в тежест на
въззиваемия следва да бъдат възложени следните разноски: за заповедното
производство – 109, 67 лева; за първоинстанционното производство – 392, 50
лева; за въззивното производство – 145, 56 лева.
Въззиваемият е представил доказателство за плащането на адвокатско
възнаграждение в размер на 100, 00 лева. Съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК
въззивникът следва да бъде осъден да заплати на Г. Г. адвокатско
възнаграждение в размер на 46, 84 лева.
При тези мотиви, въззивният съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 66 от 03.06.2020 г. по гр. дело № 891/2019 г.
на Районен съд Б. в частта, с която е отхвърлил предявения от „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С. А.“, клон България, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ж. к. Младост 4, Бизнес Парк София, сгр. 14,
срещу Г. С. Г. , ЕГН: **********, от гр. Б., ***, иск с правно основание чл.
422, вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79 във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за сумата до
4154, 48 лева – главница, дължима по договор за револвиращ потребителски
кредит под формата на кредитна карта PLUS-11109032/06.01.2015 г., като
6
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , на основание чл. 422, вр. чл. 415
ГПК вр. чл. 79 във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, че Г. С. Г. , ЕГН: **********, от
гр. Б., *** дължи на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С. А.“, клон България,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к.
Младост 4, Бизнес Парк София, сгр. 14, сумата от 4154, 48 лева,
представляваща главница по договор за револвиращ потребителски кредит
под формата на кредитна карта PLUS-11109032/06.01.2015 г.
ОТМЕНЯ Решение № 66 от 03.06.2020 г. по гр. дело № 891/2019 г.
на Районен съд Б. в частта за разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „БНП Париба Пърсънъл Файненс С. А.“, клон България,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к.
Младост 4, Бизнес Парк София, сгр. 14, да заплати на Г. С. Г. , ЕГН:
**********, от гр. Б., ***, сумата от 46, 84 лева – адвокатско възнаграждение
за процесуално представителство по гр.д. № 891/2019 г. на Районен съд Б..
ОСЪЖДА Г. С. Г. , ЕГН: **********, от гр. Б., ***, да заплати на
„БНП Париба Пърсънъл Файненс С. А.“, клон България, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к. Младост 4, Бизнес Парк
София, сгр. 14, сумата от 109, 67 лева – разноски по ч.гр.д. № 755/2017 г. на
Районен съд Б.; сумата от 392, 50 лева – разноски по гр.д. № 891/2019 г. на
Районен съд Б. и сумата от 145, 56 лева – разноски по в.гр.д. № 621/2020 г. на
Окръжен съд Добрич.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 66 от 03.06.2020 г. по гр. дело №
891/2019 г. на Районен съд Б. в останалата част.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
7
1._______________________
2._______________________
8