Р Е Ш Е Н И Е №
гр.
София 10.01.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският градски съд, първо гражданско отделение, І-6 състав
в публичното заседание на двадесет и първи ноември
през две хиляди и седемнадесета
година в състав:
Председател: ПЕТЯ АЛЕКСИЕВА
при секретаря Антоанета
Стефанова и в присъствието на
прокурора като
разгледа докладваното от
съдията Алексиева гр. дело № 16402 по описа на
съда за 2016 г.
и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е образувано по
искова молба, подадена от „Л.И.“ ЕООД против Н.С.на РБ и Р.Б., представлявана
от М.на Ф., с която предявява пасивно, субективно и обективно, кумулативно
съединени искове за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в
размер на 377 938,31 лв., която сума представлява удържана от ищеца 20% такса
за производство на електрическа енергия през периода от 01.01.2014
г.-09.08.2014 г., ведно със законната лихва върху горната главница, считано от
датата на предявяване на иска-30.12.2016 г. до окончателното изплащане на
сумата, за заплащане на лихва за забава в размер на 113 029,67 лв. за периода
от 31.01.20104 г. до 30.12.2016 г., които искове са с правно основание чл.4, §3
от Договора за Европейски съюз и чл.86, ал.1 от ЗЗД. За същите суми предявява
срещу ответника Р.Б., представлявана от М.на Ф. евентуални искове с правно
основание чл.49 във връзка с чл.45 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, чл.55, ал.1,
пр.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД, чл.59 и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Поддържа се, че ищецът има
качеството на производител на електрическа енергия от възобновяеми източници и
е собственик на Фотоволтаична централа, която е въведена надлежно в
експлоатация с Разрешение за ползване № ДК-07-ЮИР116/03.06.2011 г., издадено в
съответствие с установената процедура по ЗУТ. Поддържа се, че ищецът е сключил
с „ЕВН Б.Е.“ АД договор за изкупуване на електрическа енергия № 162/29.04.2011
г. и продава произведената енергия от възобновяем източник по преференциална
цена. Твърди се, че от началото на 2014 г. е въведена 20 процентна такса,
посредством §6, т.2 и 3 от заключителните разпоредби към Закона за държавния
бюджет на РБ за 2014 г., която породила правно действие, считано от 01.01.2014
г. и била удържана директно от производителите на електрическа енергия от
слънце и вятър. Поддържа се, че с Решение № 13 от 31.07.2014 г. по к.д. №
1/2014 г., КС е обявил измененията в ЗЕВИ за противоконституционни.Твърди се,
че съгласно чл.22, ал.4 ЗКС, възникналите правни последици по акта по ал.2 се
уреждат от органа, който го е постановил. Твърди се, че предвид факта, че
въведените и действали по отношение на определена група производители,
продължителен период от време, утежнения, са представлявали значително
финансово задължение за цял сектор юридически лица, то следва, че законодателят
е трябвало да уреди с последващи правила негативните последици, възникнали в резултат
на прилагането на противоконституционните разпоредби. Поддържа се, че в случая
органът по чл.22, ал.4 от ЗКС е Народното събрание, което има задължение да
уреди възникналите правни последици в срок от два месеца от влизане в сила на
решението на КС, което не е сторено. Поддържа се изначална липса на основание
за въвеждане на 20% такса. Поддържа се, че въвеждането на тази такса всъщност
суспендира действието на всички инструменти, механизми и принципи за
насърчаване на производството на зелена енергия, заложени в европейското и
българското законодателство и противоречи на императивни правни норми на чл.63,
чл.107 от ДФЕС, на чл.4, §3 от ДЕС, Договора за енергийна харта, §4, §6, чл.36,
б.“д“ от Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 юли
2009 г. относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия, Директива
2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 г. за
насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници, с която е
предвидено цел за достигане на 20% общ дял на енергията от възобновяеми
източници на общностно ниво и 10% енергия от възобновяеми източници в
транспорта, залегнали в акта принципи на стимулиране на производството на
ел.енергия от ВЕИ, равно третиране на субектите в сектора, създаване на
държавни гаранции за защита на техните права и предвидените привилегии,
гаранции за изпълнение на предвидената цел и Конституцията на РБ. Твърди се, че
със своя нормативен акт, противоречащ на Конституцията и на правото на ЕС, Н.С.е
нарушило чл.4, §3 от ДЕС, съгласно която норма, държавите-членки са длъжни да
предприемат всички мерки, свързани с изпълнението на техните задължения, които
произтичат от договорите на ЕС или актовете на институциите на ЕС, включително
от практика на съда на ЕС, която е задължителна при правораздаване на
национално ниво. Поддържа се, че в първо
противоречие с основни положения и политика на ЕС е приета такса в размер на
20% възпрепятстваща навлизането на пазара на нови И.итори и производители и
създаващи значителни финансови задължения за намиращите се на него участници.
Твърди се, че при наличието на пряко противоречие на измененията в ЗЕВИ с имащо
примат право на ЕС, разпоредбите на закона изобщо не е следвало да бъдат
прилагани спрямо засегнатите ВЕИ производители. Поддържа се, че държавата
отговаря за причинените на ищеца вреди на основание чл.7 от Конституцията на
РБ. При условията на евентуалност се твърди неоснователно обогатяване. Поддържа
се, че в периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г. ищецът е претърпял вреда в
размер на сумата от 377 938,31 лв.
В срока за
отговор такъв е депозиран и от двамата ответници.
Държавата
депозира отговор на 23.03.2017 г. чрез процесуалния си представител юрисконсулт
Петрова, надлежно упълномощена с пълномощно приложено към отговора на исковата
молба.
Оспорва
предявените искове като недопустими, неоснователни и недоказани, а изложените в
исковата молба аргументи и твърдения като противоречащи с действащото
законодателство.
Поддържа
се, че предявените искове са недопустими като неподведомствени на гражданските
съдилища. На второ място се твърди процесуална недопустимост на исковете, тъй
като с тях се цели ангажиране на гаранционно-обезпечителната деликтна
отговорност на държавата на основание чл.45 във връзка с чл.49 от ЗЗД за вреди
от противоправни действия и бездействия на държавен орган, какъвто е Народното
събрание. Моли съда да прекрати производството по делото и да присъди на
ответника юрисконсултско възнаграждение.
По същество
оспорва исковете като неоснователни и недоказани. Поддържа се, че събраните
такси се дължат, защото КРБ съдържа забрана за придаване на обратно действие на
обявените за противоконституционни разпоредби. Твърди се, че при обявяване на
процесните норми за противоконституционни не са възникнали правни последици,
които да бъдат уредени по смисъла на чл.22, ал.4 от ЗКС. Поддържа се, че
изключително в дискрецията на законодателния орган е да определи дали от
обявения за противоконституционен закон има висящи правоотношения, които да се
нуждаят от допълнителна регулация след влизане в сила на Решение № 13 от
31.07.2014 г. на КС и какви са те. Твърди липса на нарушение на норма от
правото на ЕС. Поддържа се липса на пряка причинно-следствена връзка между
нарушена норма на правото на ЕС и настъпила вреда. Твърди се, че Държавата
представлявана от М.на Ф. не разполага с надлежна материалноправна и
процесуална легитимация да отговаря по иск, основаващ се на чл.7 от Конституцията. Твърди се неоснователност на предявените деликтни искове, поради
липса на осъществен фактически състав, както и неоснователно на твърдението на
ищеца за неправомерни действия във връзка с приемането на обявените за
противоконституционни норми и прилагането им до 10.08.2014 г., за неправомерни
бездействия от страна на НС. Твърди се, че не е налице възлагане на работа по
смисъла на чл.49 от ЗЗД, липса вина. Счита за неоснователни и твърденията на
ищеца, че държавата е получила таксите по чл.35а и следващите от ЗЕВИ без
правно основание. Поддържа се липса на изискуемост на претенцията по
фактическите състави за неоснователно обогатяване. Предвид недопустимостта,
респ. неоснователността на главните исковите претенции, се твърди
недопустимост, респ. неоснователност на акцесорните претенции за лихва. Твърди
се недоказаност на размера на предявените искови претенции.
На
27.03.2017 г. е депозиран отговор и от ответника Народно събрание на РБ чрез
процесуалния му представител Е.Ц.-началник отдел „Правен и човешки ресурси“,
надлежно упълномощена с пълномощно приложено към отговора на исковата молба.
На първо
място оспорва исковете като процесуално недопустими с твърдението, че НС на РБ
не е пасивно легитимирано по така предявените искове. Твърди се, че НС на РБ е
орган на власт. Поддържа се, че процесните разпоредби са прието от 42-ро НС,
което е разпуснато на 06.08.2014 г.
По същество
оспорва исковете като неоснователни. Поддържа се, че събраните такси преди
обявяването на разпоредбите за противоконституционни са дължими на валидно
основание, което обуславя неоснователността на исковите претенции. Твърди се
неоснователност на ищцовото твърдение за изначална липса на основание за
въвеждане на такса. Поддържа се, че в резултат на насърчителните мерки по
отношение на производството на електроенергия от ВЕИ се стига до рязко
увеличение на И.ициите в централи за производство на енергия от ВЕИ. В резултат
на този И.иционен бум във ВЕИ сектора, в периода 2011-2012 г. България на
практика достига по-рано задължителната национална цел за 2020 г. /дял от 16%
от брутното потребление на енергия/, заложена в Директива 2009/28/ЕО и ЗЕВИ,
като през 2012 г. е постигнат дял от 16,3%, което е с 5,58 процентни пункта над
индикативната цел за края на 2012 г. Поддържа се, че държавната намеса в
икономиката на страната се изразява в създаването на подходящи условия за
работа на стопанските субекти, като се отчита крайното удовлетворяване на
обществените потребности. Твърди се неоснователност на ищцовите твърдения за
нарушения на норми на европейското право.
В съдебно
заседание ищецът чрез процесуалния си представител поддържа предявените искове
и моли съда да постанови решение, с което да ги уважи изцяло. Моли да му бъдат
присъдени направените от него разноски, съобразно представен списък по чл.80 ГПК. Подробни съображения излага в депозираните по делото писмени бележки.
Ответникът Н.С.в
съдебно заседание чрез своя процесуален представител оспорва иска и моли съда
да постанови решение, с което да го отхвърли изцяло. Поддържа възраженията си
за недопустимост на иска предявен срещу този ответник. Подробно съображения
излага в депозираните по делото писмени бележки. Претендира разноски, за което
представя списък по чл.80 от ГПК. Заявява възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на претендираните от ищеца разноски.
Ответникът Р.Б.в
съдебно заседание чрез процесуалния си представител оспорва предявените искове
като неоснователни и моли съда да постанови решение, с което да ги отхвърли
изцяло по съображения изложени в писмени бележки по делото. Претендира
юрисконсултско възнаграждение. Заявява възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на
претендираните от ищеца разноски.
Софийски градски съд, І-6 състав, след преценка на твърденията и
доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа страна:
Не е
спорно, че ищецът е собственик на фотоволтаична централа и притежава разрешение
за ползване № ДК-07-ЮИР 116/09.06.2011 г. на ДНСК за ползването на строеж: фотоволтаична
система с мощност 3.2 MWр, БКЗРУ 20/0,4 кV-1х630кVА+1х100 кVА, трафопостове /ТП/ тип БКТП 20/0,04 кV-№1-1х630 кVА, №2-1х1000 кVА и №3-1х1000 кVА, находящи
се УПИ І-20120, масив 20, местност „Бимбала“, землище с.Челник, общ.Тунджа,
гр.Ямбол, обл.Ямбол, КАБЕЛ 20 кV тип NA2XS (F)2Y 3х1185 кв.мм. до БКЗРУ.
Между ищеца
в качеството на производител и „ЕВН Б.Е.“ АД в качеството на купувач, е сключен
договор № 162/29.04.2011 г. за изкупуване на електрическа енергия от независим
производител. По силата на договора ищецът произвежда електрическа енергия чрез
фотоволтаична електрическа централа „Лайт-Челник“, а купувачът ще изкупува по
преференциални цени цялото количество произведена и доставена от производителя
активна електрическа енергия от възобновяеми електрически източници, за което
има издаден сертификат за произход.
От 01.01.2014 г. с §6, т.2 и т.3
от Закона за държавния бюджет на Р.Б.за 2014 г. (отменен) е въведена такса за
производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия. Размерът на
таксата по ал. 1 се определя по следната формула: ТПЕЕ = ПЦ х КИЕЕ х 20 %, където:
ТПЕЕ е такса за производство на електрическа енергия; ПЦ е преференциалната
цена по чл. 31, ал. 1 без данъка върху добавената стойност; КИЕЕ е количеството
изкупена електрическа енергия от обществения доставчик и от крайните снабдители
по чл. 31, ал. 5. Производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева
енергия са задължени за таксата по ал. 1. Между страните не е спорно, а и това обстоятелство е
известно, че проектозаконът за държавен бюджет на Р.Б.за 2014 г. е внесен от
правителството в 42-рото Народно събрание, без в него да фигурират
новосъздадените и атакувани от президента на републиката текстове. Между
първото и второто четене тези текстове се предлагат от представители на една
парламентарна група в Комисията по бюджет и финанси. Новите текстове в
проектобюджета се обсъждат в Комисията на заседанията на 27 ноември и 3
декември 2013 г., след което се внасят за обсъждане в пленарната зала на второ
четене на 3 декември 2013 г. и са приети след дебати на следващия ден – 4
декември 2013 г., като § 6, т. 2 и 3 от ЗДБ – 2014 г.
С решение № 13 от 31.07.2014 г.
на Конституционния съд, влязло в сила на 10.08.2014 г., посочените норми от ПЗР
на ЗДБРБ за 2014 г. са обявени за противоконституционни.
С приетото
по делото заключение на ССчЕ, неоспорено от страните се установява, че за
периода от месец януари 2014 г. до 09.08.2014 г. за произведената и продадена
електрическа енергия от ищцовото дружество са удържани 20% такси по чл.35а от
ЗЕВИ върху приходите в размер на сумата от 377 938,31 лв., която сума е
преведена в бюджета на Р.Б.от „ЕВН Б.Е.“ АД. Превеждането на сумите към бюджета
на РБ е потвърдено и в писмо изх. № Р-12-00-197/14.06.2017 г., издадено от
Председателя на КЕВР въз основа на съдебно удостоверение, в което е посочено,
че постъпилите в Комисията средства са прехвърлени към централния бюджет при
спазване на указание, издадено съвместно от МФ и БНБ-ДДС № 12 от 04.12.2014 г.,
приложено по делото.
При така установената по-горе фактическа
обстановка, Съдът намира следното от
правна страна:
Предявените главни искове са с правно
основание чл.4, §3 от Договора за Европейски съюз и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
По възражението на ответника
Народното събрание, че не е пасивно легитимиран по предявените срещу него
искове, тъй като 42-рото НС, което е приело процесните промени в Закона за
държавния бюджет е разпуснато на 06.08.2014 г.
Н.С.е единствения законодателен
орган и за да осъществява конкретни задачи, на него са му предоставени
определени права, които е задължен да осъществява. Едно от основните правомощия
на парламента в икономическата сфера е приемането на държавния бюджет-чл.84,
т.2 от Конституцията на РБ.
Държавата е правноорганизирана
социална общност. Тя е субект на правото, различен от нейните граждани.
Държавата е носител на права и задължения, формира своя воля, различна от тази
на отделния гражданин, изразява я и я осъществява; това тя прави чрез своите
органи, които действат „за“ нея и „вместо“ нея.
Н.С.е висш държавен орган,
натоварен от Конституцията с осъществяването на най-важни държавни функции —
законодателство, контрол и други посочени функции.
Ето защо настоящият съдебен
състав приема, че Държавата отговаря чрез своя законодателен орган Народното
събрание, независимо от коя конкретна негова легислатура е приет конкретния
акт.
По същество на предявените
искове:
Съобразно нормата на чл.4, §3 от
Договора за Европейски съюз, Държавите-членки вземат всички общи или специални
мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи
от Договорите или от актовете на институциите на Съюза. Съюзът се основава на
настоящия договор и на Договора за функционирането на Европейския съюз. Тези
два договора имат еднаква юридическа сила.
За разлика от извъндоговорната отговорност
на Общността, чието правно основание е член 288, параграф 2 ЕО, отговорността
на държавите членки все още не е изрично уредена в общностното право.
Правното понятие за отговорността на
държавата по силата на общностното право дължи съществуването си и
по-конкретната си формулировка на практиката на Съда. В своето основополагащо Решение
по дело Francovich и др. Съдът
постановява, че общностното право съдържа принцип, според който държавите
членки са длъжни да поправят вредите, причинени на частноправните субекти
вследствие на нарушения на общностното право, за които носят отговорност. Оттук
Съдът заключава, че държавата членка е длъжна да поправи вредите, причинени на
частноправните субекти вследствие на липсата на транспониране на директива в
националното право.
Съгласно общностното право има
три условия за възникване на правото на обезщетение: целта на нарушената правна
норма да е да предостави права на частноправни субекти, нарушението да е
достатъчно съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между
нарушението на задължението на държавата и вредата, претърпяна от увредените
лица
Предявени са искове за реализиране
извъндоговорната отговорност на държавата за вреди от нарушения на общностното
право и компетентни да разгледат тези искове са националните съдилища - които
имат обща компетентност да разглеждат спорове, свързани с прилагането на
общностното право, и са призвани да дадат защита на произтичащите от него права
на частноправните субекти, съобразно установените във вътрешния ред средства за
защита. Твърди се нарушение от държавата на общностното право, допуснато от
националния законодател, който е издал нормативен акт в сфера, в която съгласно
Директива 2009/28/ЕО той е трябвало да постигне цели, които предоставят на
лицето права. Отговорността на държавата се претендира на следващо място и на
базата на основното правно положение, че всички държавни органи са длъжни да
зачитат предимството на правото на ЕС и да не
прилагат норми от националното право, които му противоречат. Ищецът предявява
иск за обезщетение на вредите, поради незачитане от държавата на примата на
общностното право, от което незачитане е претърпял вреда.
Ищецът твърди, че е претърпял
имуществена вреда поради това, че предвидена в член 63 и чл.107 ДФЕС основна
свобода се нарушава с национална правна уредба.
На това предявено фактическо
основание искът се явява неоснователен. Настоящият спор касае само българската
държава. Ищецът е дружество регистрирано и осъществяващо дейността си в Р.Б.,
собственик е на фотоволтаична електрическа централа на българска територия,
претендира имуществени вреди от българската държава за вредите, които твърди,
че е претърпял поради несъвместимост на българската правна уредба с правото на Съюза.
При подобна фактическа обстановка
с Решение на съда
(голям състав) 15 ноември 2016 година по дело C‑268/15 е прието, че правото на Съюза трябва да се тълкува в смисъл, че
режимът на извъндоговорната отговорност на държава членка за вреди, причинени в
резултат от нарушение на това право, не се прилага при наличието на вреди,
които частноправен субект твърди, че е претърпял поради това, че предвидена в член
49 ДФЕС, 56 ДФЕС или 63 ДФЕС основна свобода се нарушава с национална правна
уредба, която се прилага еднакво към местните граждани и гражданите на други
държави членки, когато положението във всичките си аспекти е свързано само с
една държава членка, а същевременно между предмета или обстоятелствата на спора
в главното производство и тези членове няма никаква връзка.
Следва да се посочи, че нормите
на чл.63 и чл.107 от ДФЕС нямат отношение към настоящия спор.
Държавният бюджет е инструмент за
обществена и социална политика и има финансово-политическа функция и приемането
му е едно от основните правомощия на парламента в икономическата сфера. Чрез
бюджета Н.С.оторизира изпълнителната власт да търси приходи, какъвто приход
безспорно се явява и въведената 20 процентна такса. В този смисъл нормата на
чл.107 ДФЕС е напълно неприложима, доколкото с последната се третира въпроса за
помощ, предоставена от държава-членка или чрез ресурси на държава-членка, под
каквато и да било форма. Член 107, параграф 1 ДФЕС обявява за несъвместима с вътрешния пазар,
доколкото засяга търговията между държавите членки, всяка помощ, предоставена
от държава членка или чрез ресурси на държава членка, под каквато и да било
форма, която нарушава или заплашва да наруши конкуренцията чрез поставяне в
по-благоприятно положение на определени предприятия или производството на някои
стоки. Член 107, параграф 1 ДФЕС поставя тази несъвместимост в зависимост от
изпълнението на четири условия. Първо, трябва да става въпрос за намеса на
държавата или посредством държавни ресурси. Второ, тази намеса трябва да е в
състояние да засегне търговията между държавите членки. Трето тя трябва да
предоставя предимство на своя бенефициент. Четвърто, тя трябва да нарушава или
да заплашва да наруши конкуренцията (решение от 15 юли 2004 г., Pearle и др., C‑345/02, EU:C:2004:448, т. 33).
Т.е. въвеждането на 20% процентна
такса от производителите, вносима в бюджета на Р.Б., не може да бъде
квалифицирана като „държавна помощ“.
Не са налице и твърдяните
нарушения на Директива 2009/28/ЕО и Директива 2009/72/ЕО.
С Решение на Съда (първи състав) 20
септември 2017 година по съединени дела C‑215/16, C‑216/16, C‑220/16 и C‑221/16 е прието, че Директива 2009/28/CE на Европейския парламент и на Съвета
от 23 април 2009 година за насърчаване използването на енергия от възобновяеми
източници и за изменение и впоследствие за отмяна на директиви 2001/77/ЕО и
2003/30/ЕО и по-специално член 2, втора алинея, буква к) и член 13, параграф 1,
втора алинея, буква д) от нея, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска
национална правна уредба като разглежданата в главните производства, която
предвижда събирането на такса върху вятърните генератори, предназначени за
производството на електроенергия. Съдът е приел, че държавите членки разполагат с
право на преценка относно мерките, които считат за подходящи за постигането на
задължителните общи национални цели, определени в член 3, параграфи 1 и 2 от
Директива 2009/28 във връзка с приложение I към тази директива. Поради това
предвидената в член 3, параграф 3 от Директива 2009/28 възможност за държавите
членки да приложат схеми за подпомагане с оглед насърчаване на използването на
енергия от възобновяеми източници, евентуално под формата на данъчни облекчения
или намаления, не предполага по никакъв начин забрана за облагане на
предприятията, които разработват подобни източници на енергия.
Предвид горното настоящият
съдебен състав приема, че въвеждането на 20% такса, дължима от производителите
на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, не е в нарушение на
общностното право, поради което и първият главен иск подлежи на отхвърляне като
неоснователен.
Не е налице и твърдяното
нарушение на нормата на чл.22, ал.4 от ЗКС. Съгласно чл.22, ал.4 ЗКС
възникналите от обявения за противоконституционен закон правни последици се
уреждат от Народното събрание. Според Правилника за организацията и дейността
на Н.С.тези правни последици трябва да бъдат уредени в срок от два месеца от
влизането на решението на съда в сила. Разпоредбата на чл.22, ал.4 ЗКС има
предвид заварените висящи правоотношения, които са възникнали по силата на
обявения за противоконституционен закон. Този текст обаче няма никакво
отношение към необходимостта от правна уредба на съответните отношения.
Конституционният съд упражнява единствено контрол за конституционност на
законите и затова няма правомощие да дава задължителни предписания на
държавните органи, включително и на Народното събрание. Ето защо той не би
могъл го задължава да отстрани. Създаването на нужната правна уредба е от компетентността
на Народното събрание. Дали обаче ще бъде приета правна уредба на съответния
въпрос зависи единствено от Народното събрание.
С оглед отхвърляне на главните
искове, съдът дължи произнасяне по предявените срещу ответника Държавата
евентуални искове.
Предвид липсата на извършено
нарушение, респ. липса на бездействие, то не са налице и предпоставките за
ангажиране отговорността на Държавата в хипотезата на чл.49 във връзка с чл.45
от ЗЗД, поради което тези искове също подлежат на отхвърляне.
По исковете за неоснователно
обогатяване с правно основание чл.55, ал.1, т.1, евентуално чл.59 ЗЗД.
Настоящият съдебен състав намира,
че същите са процесуално недопустими и като такива ще следва да бъдат оставени
без разглеждане, предвид следните съображения:
Вземанията за такса по реда на
отменения раздел V от глава ІV на ЗЕВИ са били безспорно публичноправни
държавни вземания по смисъла на чл. 162, ал.2, т.3 от ДОПК. Съгласно отменените
от Конституционния съд разпоредби на раздел V, глава ІV на ЗЕВИ тези вземания
са подлежали на събиране по реда, уреден в ДОПК. Както и чл. 14, т.2 и чл. 15
от ДОПК, така и отменения чл. 35б от ЗЕВИ предвиждат събиране на публичноправни
вземания чрез други правни субекти, различни от носителите на публичното
задължение. В случая с таксата, въведена с раздел V, глава ІV на ЗЕВИ, този
закон е посочвал кои правни субекти са били задължени да удържат и внасят
таксата. Принудителното им събиране е следвало да протича изцяло по реда на
ДОПК, съгласно правилото на отменения чл. 35в, ал.3 ЗЕВИ.
С оглед на горното съдът намира,
че претенцията касае платени от ищеца негови публичноправни задължения.
Евентуалното отпадане на основанието за плащането на тези задължения не променя
техния характер и не ги прави вземания с гражданскоправен характер, нито може
да породи в полза на ищците такива гражданско правни вземания за платените суми
срещу държавата.
Когато такива публичноправни
държавни вземания са били недължимо платени, тяхното възстановяване е следвало
да се извършва по реда, предвиден в дял ІІ, глава ХVІ на ДОПК. На още по-силно
основание, след отмяната на раздел V от глава ІV на ЗЕВИ възстановяването на
недължимо платените такси следва да става по посочения процесуален ред на ДОПК.
Ефектът от отменителното решение на Конституционния съд не се разпростира върху
процедурата за възстановяване на недължимо платените публични държавни вземания
и по-конкретно, решението на Конституционния съд няма за последица изключване
на реда на ДОПК за възстановяване на такива вземания. Субсидиарното приложение
на ГПК по силата на § 2 от ДР на ДОПК в случая е изключено, защото в ДОПК няма
празноти относно възстановяването на недължими публични държавни вземания, а от
друга страна в ГПК няма правила за възстановяване на такива вземания, които да
могат да се прилагат.
Наличието на специален
процесуален ред, по който следва да се реализира правото на възстановяване на
недължимо платени суми, подлежащи на възстановяване съгласно данъчното или
осигурителното законодателство от Националната агенция за приходите, изключва
приложимостта на исковия ред.
По разноските в процеса:
С оглед изхода на делото ищецът
ще следва да бъде осъден да заплати на основание чл.78, ал.3 от ГПК на
ответника Н.С.юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., предвид
отхвърлянето на иска срещу този ответник, а на ответника Държавата в размер на 600
лв., т.е. в размер на по 300 лв. за всеки един от двата предявени и отхвърлени
иска, а на основание чл.78, ал.4 от ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер
на 600 лв. за прекратеното производство по двата евентуални иска за
неоснователно обогатяване.
Така мотивиран Софийски градски
съд, първо гражданско отделение, І-6 състав
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни
предявените от „Л.И.“ ЕООД, дружество учредено и регистрирано в Търговския
регистър при Агенция по вписванията гр. София с ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление ***, с адрес за връчване на призовки: ул. „*******против Н.С.на
Р.Б., гр. София, пл. „*******и против Р.Б., представлявана от М.на Ф., гр. *******пасивно,
субективно и обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл.4,
§3 от Договора за Европейски съюз и чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на
обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 377 938,31 лв. /триста
седемдесет и седем хиляди деветстотин тридесет и осем и 0,31 лв./, която сума
представлява удържана от ищеца 20% такса за производство на електрическа
енергия на основание чл. 35а. ЗЕВИ (Нов – ДВ, бр. 109 от 2013 г., в сила от
1.01.2014 г.; обявен за противоконституционен с Решение № 13 на КС на РБ - бр.
65 от 2014 г.), през периода от 01.01.2014 г.-09.08.2014 г., ведно със
законната лихва върху горната главница, считано от датата на предявяване на
иска-30.12.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, за заплащане на лихва
за забава в размер на 113 029,67 лв. /сто и тринадесет хиляди двадесет и девет
и 0,67 лв./ за периода от 31.01.2014 г. до 30.12.2016 г., както и евентуално
предявения иск срещу ответника Р.Б., представлявана от М.на Ф. с правно
основание чл.49 във връзка с чл.45 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА „Л.И.“ ЕООД, дружество
учредено и регистрирано в Търговския регистър при Агенция по вписванията гр.
София с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, с адрес за
връчване на призовки: ул. „*******да заплати на основание чл.78, ал.3 от ГПК на
Н.С.на Р.Б., гр. София, пл.
„*******сумата от 300 лв. /триста лв./, разноски направени от този ответника за
заплатено юрисконсултско възнаграждение, а на ответник Р.Б., представлявана от М.на
Ф., гр. *******сумата от 600 лв. /шестстотин лв./ разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като
процесуално недопустими предявените от „Л.И.“ ЕООД, дружество учредено и
регистрирано в Търговския регистър при Агенция по вписванията гр. София с ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление ***, с адрес за връчване на призовки: ул. „*******срещу
ответника Р.Б., представлявана от М.на Ф. евентуални искове с правно основание чл.55,
ал.1, пр.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД, чл.59 и чл.86, ал.1 от ЗЗД и ПРЕКРАТЯВА
производството по гр.дело № 16402/2016 г. по описа на СГС, І-6 състав.
ОСЪЖДА „Л.И.“ ЕООД, дружество
учредено и регистрирано в Търговския регистър при Агенция по вписванията гр.
София с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, с адрес за
връчване на призовки: ул. „*******да заплати на основание чл.78, ал.4 от ГПК на
ответника Държавата, представлявана от М.на Ф., гр. *******сумата от 600 лв. /шестстотин
лв./ разноски за юрисконсултско възнаграждение.
В тази част решението има характер на определение и подлежи на обжалване от
страните с частна жалба пред Софийски апелативен съд в едноседмичен срок,
считано от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: