№ 797
гр. Варна, 22.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Светла В. Пенева
Членове:Красимир Т. Василев
Мирела Огн. Кацарска
при участието на секретаря Цветелина Н. Цветанова
като разгледа докладваното от Мирела Огн. Кацарска Въззивно гражданско
дело № 20223100500987 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на М. ИЛ. Д. срещу Решение № 485/28.02.2022 г.,
постановено по гр.д.№ 4067/2021 г. по описа на Районен съд - Варна, ХХІV състав, с което
са отхвърлени предявените от Д. против Д. ИВ. С. искове с правно основание чл. 45 от ЗЗД
и чл. 86 от ЗЗД за осъждане ответника да заплати сумата от 5 303.60 лева, представляваща
обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от невъзможността да
бъде получено брутно трудово възнаграждение за периода от 07.08.2018 г. до 07.04.2019 г.
или от по 662.95 лева месечно в резултат на противоправни действия и бездействия на
длъжностното лице, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба –
18.03.2021 г. до окончателното изплащане на задължението и сумата от 1047.54 лева,
представляваща обезщетение за забава, съизмеримо със законната лихва за периода от
07.04.2019 г. до 17.03.2021 г.
Във въззивната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на атакуваното
решение като резултат от неправилно формиране на вътрешното убеждение на съда въз
основа на събраните по делото доказателства. Иска се отмяна на решението и постановяване
на ново, с което да се уважи изцяло предявения иска. Претендират се разноски.
Въззиваемият Д. ИВ. С. в срока по член 263, алинея 1 от ГПК не депозира отговор по
така подадената жалба.
В съдебно заседание страните поддържат изразената позиция по спора, като всяка
1
претендира присъждане на разноски.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по искове на М. ИЛ. Д. против Д. ИВ. С. с
правно основание чл. 45 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за осъждане ответника да заплати сумата от
5 303.60 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди под формата на
пропуснати ползи от невъзможността да бъде получено брутно трудово възнаграждение за
периода от 07.08.2018 г. до 07.04.2019 г. или от по 662.95 лева месечно в резултат на
противоправни действия и бездействия на длъжностното лице, ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба – 18.03.2021 г. до окончателното изплащане на
задължението и сумата от 1047.54 лева, представляваща обезщетение за забава, съизмеримо
със законната лихва за периода от 07.04.2019 г. до 17.03.2021 г.
В срока по чл. 131 от ГПК не е депозиран писмен отговор от ответника Д. ИВ. С.. В
съдебно заседание пред ВРС оспорва изцяло предявените искове.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК, от надлежно
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустим и следва да бъде разгледан по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В обхвата на така посочените въззивни
предели ВОС намира, че решението е постановено в границите на правораздавателната
компетентност на съда и от законен състав, поради което се явява валидно. Исковете е с
правно основание чл. 45 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД са допустими, съобразно т. 1 от
Постановление № 4/30.10.1975 г. на Пленума на ВС.
По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр. 2 от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания.
Фактическата обстановка по спора е била правилно установена от първостепенния
съд, поради което въззивния съд препраща към тази част от мотивите на осн. чл. 272 ГПК.
Съдът, след съвкупния анализ на събраните по делото пред първа инстанция
доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, в предметните предели на
въззивното производство, очертани с жалбата, достигна до следните правни изводи:
Когато ръководителят на предприятието работодател, въпреки че му е било известно,
че липсват основания за уволнение на работника, е издал уволнителна заповед, ползвайки
недобросъвестно служебното си положение, за да постигне лични или други неслужебни
цели, то той дължи на работника обезщетение по чл. 45 от ЗЗД за действително причинените
вреди - в този смисъл Постановление № 4/30.10.1975 г. на Пленума на ВС. Спорът не е
трудов, а ответник по иска с правно основание чл. 45 от ЗЗД е съответният ръководител на
предприятието работодател, извършил незаконното уволнение. Издалият неправомерната
2
заповед дължи обезщетение за непозволено увреждане в размер на действително
причинените вреди.
За да бъде уважен предявеният иск с правно осонавние чл. 45 от ЗЗД, следва да бъде
установен фактическия състав на непозволеното увреждане. Първата предпоставка е
извършено противоправно деяние, което в настоящия случай е фактът на издаването на
незаконосъобразна заповед, която е отменена с влязло в сила съдебно решение. По
отношение на деянието в настоящия случай следва да се установят и допълнителни
признаци на деянието, съгласно Постановление 4/1975 на ПВС, а именно: да е извършено от
лице, което заема ръководна длъжност, при или по повод на работата му, да е извършено
недобросъвестно, при използване на служебното положение на съответния ръководител, със
специална цел: за постигане на лични цели. Други обективни предпоставки на
непозволеното увреждане са: причинени вреди - имущестевни и неимуществени и
причинно-следствена връзка между увреждащото деяние и причинените вреди. Субективен
елемен на непозволеното увреждане е вината, като на основание чл. 45, ал.2 от ЗЗД при
непозволено увреждане във всички случаи вината се предполага до доказване на
противното.
В тежест на ищеца /сега въззивник/ е да докаже обективните елементи от
фактическия състав на деликта, а в тежест на ответника /сега въззиваем/ е да обори
презумпцията за вината, както и, че не му е било известно да липсват основания за
уволнението.
Въз основа на установената фактическа обстановка въззивната инстанция счита, че не
са налице всички изискуеми предпоставки от фактическия състав на непозволеното
увреждане по чл. 45 от ЗЗД и допълнителните признаци, съгласно Постановление № 4/1975
ПВС.
Неправомерното деяние по делото е установено. С влязъл в сила съдебен акт е
отменено уволнението на въззивника като е признато за незаконосъобразно. Заповедите с
№№ 22/06.02.2018 г. и 23/06.02.2018 г. са издадени и подписани от Д. ИВ. С., в качеството
му на управител на „Савимекс“ ООД, гр. Д..
Установено е, че въззивникът претърпява имуществени вреди, изразяващи се в
лишаването и от доходи за времето, през което е останал без работа, но не се установява, че
те са пряка и непосредствена последица от уволнението, поради това, че за този период
въззивникът не е бил лишен от правото си да работи и да реализира доходи независимо на
каква длъжност. Воденото от Д. съдебно производство против въззиваемото дружество с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ за отмяна уволнението му като незаконно и
възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност не е пречка за започване на
нова работа докато същото се разреши с влязъл в законна сила съдебен акт. Право на
служителя е да реши дали ще остане на работа при новия работодател или ще заеме
длъжността, на която е бил възстановен по арг. от чл. 327, ал. 1, т. 8 от КТ. Т.е.
възстановяването на предишната длъжност не означава задължително прекратяване на
новото трудовото правоотношение.
Недоказан остава факта, че с издаването на незаконосъобразните заповеди
3
управителят на „Савимекс“ ООД, гр. Д. действа недобросъвестно и използва служебното си
положение, за да постигне лични или други неслужебни цели. От данните по делото се
установява, че в периода от 17.07.2017 г. до 04.02.2018 г. Д. изпраща осем електронни писма
до работодателя във връзка с работния процес, затрудненията в него и предложения за
оптимизиране и подобряване качеството на работата. От тях само две са адресирани до
управителя на дружеството. Не са наведени твърдения, а и не са представени доказателства
С. да е отговарял на същите и между страните да е възникнал пряк конфликт или дори
напрежение. Не се доказа в условията на главно и пълно доказване от страна на въззивника
преследването на неслужебни цели и ползи от страна на управителя на „Савимекс“ ООД,
които биха могли да бъдат постигнати чрез уволнението му.
Въз основа на изложеното въззивният съд счита, че предявените искове за
обезщетение от непозволено увреждане са недоказани и неснователни, поради което следва
да бъдат отхвърлени.
С оглед съвпадането на правните изводи на първоинстанционния и въззивния съд
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на въззиваемия Д. ИВ.
С. следва да му се присъдят разноски за въззивното производство като въззивникът М. ИЛ.
Д. бъде осъден да му заплати сумата от 898.51 лева, представляваща заплатено адвокатско
възнаграждение.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 485/28.02.2022 г., постановено по гр.д.№ 4067/2021 г.
по описа на Районен съд - Варна, ХХІV състав.
ОСЪЖДА М. ИЛ. Д., ЕГН **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на Д. ИВ. С., ЕГН
**********, с адрес: *** сумата от 898.51 /осемстотин деветдесет и осем лева и петдесет и
една стотинки/ лева – разноски за въззивното производство, на основание чл. 78 ал. 3 от
ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4