РЕШЕНИЕ
№ 30
гр. Монтана , 22.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА, ПЪРВИ ВЪЗЗИВННО-ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на дванадесети юли, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Аделина Тр. Троева
Членове:Елизабета Анг. Кралева
Герасимова
Пламена С. Петкова
като разгледа докладваното от Аделина Тр. Троева Въззивно гражданско
дело № 20211600500152 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба на „Т.
Б.А. Б.“ ЕАД против решение на Районен съд – Монтана № 5/22.02.2021 г. по гр. д. №
1934/2020 г. в частта, с която е отхвърлен иск с правно основание чл. 422 от ГПК.
Жалбоподателят „Т.Б.А.Б.“ ЕАД твърди, че МРС неправилно е приложил закона
и е стигнал до необоснован извод за неоснователност на иска относно договорна лихва
и обезщетение за забавено плащане. Посочва, че сключеният с въззиваемия договор е
за потребителски кредит и клаузите в него напълно отговарят на изискванията на ЗПК.
В договора изрично е посочен размер на договорната лихва – 28,46%, както и годишен
процент на разходите – 46,47%. Никоя от тези две величини не противоречи на
правилата за определянето им и не накърнява добрите нрави, поради което неправилно
МРС ги е определил като нищожни и на това основание е отхвърлил иска в тази му
част. Моли решението да бъде отменено относно договорната лихва от 79,20 лв и
лихва за забавено плащане в размер на 149,97 лв, като се присъдят и разноски по
делото.
Въззиваемият В.К. в съдебно заседание пред въззивната инстанция оспорва
жалбата и поддържа, че причината да спре плащанията на погасителните вноски е
1
претърпяна от него трудова злополука. При сключване на договора за кредит е бил
сключен и договор за застраховка „Живот“, по силата на който застрахователното
обезщетение е следвало да покрие вноските, за които въззиваемият е бил в
невъзможност да погаси поради злополуката. Твърди, че застрахователното дружество
е превело суми на банката във връзка с договора. Моли решението на МРС да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно.
При въззивното разглеждане на делото не са събрани нови доказателства. МОС
провери обжалвания съдебен акт като обсъди събраните в производството
доказателства във връзка с доводите на страните и приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена от легитимирано да обжалва лице в срока по чл.
259, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
Производството пред МРС е било образувано по установителен иск с правно
основание чл. 422 от ГПК, предявен от „Т.Б.А.Б.“ ЕАД против В.К. за установяване
същестувването на вземане по издадена заповед за изпълнение по изп. д. № */2020 г. на
МРС. Ищецът е твърдял, че с ответника е бил сключен на 26 април 2017 г. договор за
потребителски кредит за сумата 773,83 лв със срок за издължаване 5 април 2018 г. при
договорна лихва от 28,46 % и годишен процент на разходите 46,47%. Искът е за
главница от 647,55 лв, договорна лихва от 79,20 лв за периода 5 август 2017. – 5 април
2018 г., обезщетение за забавено плащане от 149,97 лв за периода 5 август 2017 – 18
ноември 2019 г. и законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от
ГПК – 25 ноември 2019 г., до окончателното изплащане.
МРС е приел, че договорът за кредит като потребителски противоречи на
добрите нрави в частта, с която са договорени възнаградителната лихва и ГПР. Като се
е позовал на нищожността на тези клаузи, е отхвърли иска в тази част и е присъдил
само главницата по договора за потребителски кредит.
Въззивният съд намира решението в обжалваната му част за неправилно.
По делото е безспорно наличието на договор за потребителски кредит. Относно
размера на невърнатите вноски също няма оспорване от страна на ответника, като в
тази част решението на МРС е влязло в сила.
Тъй като разглежданият договор е сключен от физическо лице, което е действало
извън рамките на своята професионална или търговска дейност, то кредитът се
дефинира като потребителски (чл. 9 от ЗПК) и спрямо него са приложими правилата на
ЗПК.
Договорът за потребителски кредит трябва да съдържа ясно формулирани клаузи
относно всички дължими от потребителя плащания, в т.ч. лихвения процент по
2
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който
е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент, като ако при различни обстоятелства се
прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички
приложими лихвени проценти (чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК). В противен случай договорът
може да бъде обявен за недействителен (чл. 22 ЗПК). Законът изисква в договора да се
посочи ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора, които потребителят трябва да направи, за да издължи кредита
(чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК).
По смисъла на § 1, т. 2 ЗПК “общата сума, дължима от потребителя”, е сборът от
общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Общите
разходи по кредита за потребителя пък са определени от закона като всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия.
ГПР се изчислява по формула от нарочно приложение към ЗПК, като се вземат
предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания.
Процесният договор отговаря на изискванията на ЗПК относно задължителното
му съдържание, а уговорените възнаградителна лихва и ГПР не противоречат на
добрите нрави.
В договора от 26 април 2018 г. страните са постигнали съгласие
заемополучателят да плати възнаградителна лихва от 28,46 %. Страните са свободни да
договорят такова възнаграждение, за размера му няма въведени законови лимити.
Единственото ограничение са добрите нрави като основен принцип в гражданските
правоотношения. Обичайно възнаградителната лихва не надхвърля три пъти законната,
която е определена с ПМС № 72/1994 г. и към момента е 10 %. По-висок от този размер
се схваща като неоправдано висок и накърняващ добрите нрави, защото гарантира
необосновано висок доход за икономически по-силната страна по правоотношението.
В случая лихвеният процент е 28,46 % и е в рамките на приетия допустим такъв за
договорна лихва, поради което клаузата е действителна и МОС приема, че при наличие
на предоставена в заем сума по договора, въззиваемият дължи и договорената лихва,
3
която възлиза на 79,20 лв.
ГПР е фиксиран в договора на 46,47 % и не надхвърля ограничението от 50%
(пет пъти законната лихва) по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Обезщетението за забавено плащане са дължи поради неизпълнение в
договорения срок. Такава забава е налице и тя не се оспорва от длъжника. Размерът на
лихвата за забава е 149,97 лв и в тази част искът също е основателен.
Първоинстанционният съд е допуснал смесване на понятията договорна лихва и
годишен процент на разходите и като е приел, че допустимият размер на договорната
лихва не трябва да надхвърля три пъти законната лихва (или 30 %) е приложил този
критерий към ГПР. ГПР по дефиниция включва в себе си договорната лихва, затова
математически е невъзможно, след като тя в максималния си размер може да бъде три
пъти законната и ГПР да се ограничи до този лимит.
Възраженията на въззиваемия К. за извършени плащания от застрахователя по
застраховка „Живот“ са недоказани. Не са представени писмени доказателства за
погасяване на вземанията, поради което не се установяват основания за потвърждаване
на решението.
МОС отменя решението на МРС в частта, с която е отхвърлен иск по чл. 422 от
ГПК по отношение договорна лихва от 79,20 лв за периода 5 август 2017. – 5 април
2018 г. и обезщетение за забавено плащане от 149,97 лв за периода 5 август 2017 – 18
ноември 2019 г., вместо което постановява ново, с което осъжда В.К. да плати на
„Т.Б.А.Б.“ ЕАД тези суми.
При този изход на процеса на въззивника се дължат разноски за заповедното и
исковото производство, които възлизат на общо 550 лв. Тази сума включва по 175 лв
разноски за заповедното производство, 350 лв в производството пред МРС и за
исковото пред МРС, а също и 25 лв държавната такса повъззивната жалба. От тях МРС
е присъдил 350 лв, затова МОС осъжда В.К. да плати на въззивника още 200 лв
разноски по водене на делото. За въззивното производство МОС не присъжда
юрисконсултско възнаграждение, тъй като такова е била присъдено от МРС, а за
въззивното производство представител на банката не се е явявал в съдебно заседание.
На основание горното МОС
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решеиние на Районен съд – Монтана № 5/22.02.2021 г. по гр. д. №
4
1934/2020 г. в ЧАСТТА, с която е отхвърлен иск с правно основание чл. 422 от ГПК,
предявен от „Т.Б. А.Б.“ ЕАД против В.К. за признаване за установено съществуването
на вземане за договорна лихва от 79,20 лв за периода 5 август 2017. – 5 април 2018 г. и
обезщетение за забавено плащане от 149,97 лв за периода 5 август 2017 – 18 ноември
2019 г. по договор за кредит от 26 април 2017 г., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение В.К., ЕГН **********,
съществуването в полза на „Т.Б.А.Б.“ ЕАД, ЕИК *, представлявано от изп. директори
Н. С. и А.Д., на вземане за договорна лихва от 79,20 лв за периода 5 август 2017. – 5
април 2018 г. и обезщетение за забавено плащане от 149,97 лв за периода 5 август 2017
– 18 ноември 2019 г. по договор за кредит № *от 26 април 2017 г.
ОСЪЖДА В.К. да плати на „Т.Б.А.Б.“ ЕАД разноски от 200 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5