№ 9672
гр. София, 22.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 74 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИВ. ЯНАКИЕВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА Гражданско дело
№ 20221110107848 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Подадена е искова молба от о срещу Д. К. Б., с която са предявени установителни
искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 4 ЗПК (отм.), вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД
и чл. 430, ал. 2 ТЗ за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в
размер на 8 323,96 лева, представляваща главница по Договор за предоставяне на
потребителски кредит без обезпечение, сключен на 26.02.2007 г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 17.02.2012 г. до окончателното
плащане, сумата в размер на 407,01 лева – възнаградителна лихва за периода от 25.11.2010
г. до 16.02.2012 г., сумата в размер на 923,32 лева – наказателна лихва за периода от
25.11.2010 г. до 16.02.2012 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 7676/2012 г., по описа на
СРС, 60 състав.
Ищецът твърди, че на 26.02.2007 г. между страните бил сключен договор за
предоставяне на потребителски кредит без обезпечение, по силата на който предоставил на
ответника кредит в размер на 15 000 лева. Поддържа, че кредитополучателят извършвал
плащания по договора, но преустановил същите и към 16.02.2012 г. били налице задължения
в общ размер на 9 654,29 лева, поради което кредитът бил обявен за предсрочно изискуем.
Предвид горното ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417
ГПК, като същото било уважено и била издадена заповед за изпълнение и изпълнителен
лист за претендираната главница, лихви и разноските в заповедното производство. В
законоустановения срок ответникът възразил против заповедта за изпълнение, което
обусловило и правния интерес от предявяване на настоящите установителни искове. С оглед
изложеното се моли исковете да бъдат уважени, като се признае за установено между
страните, че ответникът дължи на ищеца посочените суми. Претендират се разноски за
заповедното и исковото производство.
В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответника.
Впоследствие по делото е постъпила молба от ответника, в която навежда възражения за
неравноправност на клаузите по чл. 4, 6, 7 и 8 от договора за кредит.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира от
1
фактическа и правна страна следното:
Предявени са кумулативно обективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 4 ЗПК (отм.), вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 430, ал. 2
ТЗ.
В тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване наличието
на посоченото облигационно правоотношение, предаването на сумата на ответната страна,
уговорения падеж на погасителните вноски и изтичането на срока на договора. Следва да
установи и наличието на валидно постигната договореност между страните за връщане на
кредита с лихва. В тежест на ищеца е да докаже и размера на претендираните вземания, в
т.ч. на претендираната наказателна лихва, респ., че е уговорена такава. При доказване на
горните факти, в тежест на ответната страна е да установи погасяване на паричното си
задължение.
От представения по делото договор за предоставяне на потребителски кредит без
обезпечение от 26.02.2007 г. се установява, че между ищеца – в качеството на кредитор и
ответника – в качеството на кредитополучател, е сключен посоченият договор за
потребителски кредит, съгласно който ищецът се е задължил да предостави на ответника
потребителски кредит в размер на 15 000 лева, а ответникът се е задължил да го върне в
срок до 25.02.2014 г. на 84 погасителни вноски, платими до 25-то число на месеца, всяка от
които в размер на 239,32 лева, а при сключена застраховка „Живот“ общият размер на
месечната погасителна вноска по кредита и на месечната застрахователна премия е 246,82
лева. Уговорена е възнаградителна лихва в размер на 8,75% годишно (чл. 4) и годишен
процент на разходите в размер на 9,36 % (чл. 5). Съгласно чл. 7, ал. 1 от договора при забава
на плащането на главницата по кредита от страна на кредитополучателя, включително при
предсрочна изискуемост на целия дълг, просрочените суми се олихвяват с наказателна
надбавка, включваща договорения по реда на чл. 4 лихвен процент за редовната главница и
наказателна надбавка в размер на 5 пункта. В чл. 6, ал. 2 от договора е уговорено и че
банката има право едностранно да увеличава размера на лихвения процент, посочен в чл. 4,
както и размера на таксите и комисионните по договора в зависимост от инфлацията,
основния лихвен процент на БНБ и пазарните условия, за което уведомява писмено
кредитополучателя преди датата на промяната на посочен при сключването на договора
адрес и изнася информация за промяната в банковите салони и на електронната си страница,
като в ал. 3 е предвидена и възможност банката едностранно да намалява размера на
лихвения процент и таксите при посочените условия.
Съгласно неоспореното и прието заключение на съдебно-счетоводната експертиза,
което съдът намира за обективно и компетентно изготвено, сумата по процесния договор за
кредит е изцяло усвоена от ответника, като сметката му е заверена на 27.02.2007 г. По
процесния договор са извършени плащания в общ размер на 10 895,38 лева, с които са
погасени първите 44 вноски с падеж до 25.10.2010 г. и част от лихвата по вноската с падеж
25.11.2010 г. в размер на 1,72 лева. Съгласно заключението с посочената сума са погасени:
главница в размер на 6676,04 лева, възнаградителна лихва в размер на 3961,68 лева, лихва за
забава в размер на 28,16 лева, такса управление в размер на 94,50 лева и застраховка в
размер на 135 лева. Вещото лице е констатирало, че предвид просрочието на 6 вноски
вземанията по договора за кредит са осчетоводени от банката като предсрочно изискуеми на
19.05.2011 г. Други доброволни плащания не са констатирани. Съгласно заключението към
датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 17.02.2012 г. задълженията на
ответника по процесния договор са в общ размер на 9 673,11 лева, от които 8 323,96 лева –
главница, 407,01 лева – възнаградителна лихва и 942,14 лева – наказателна лихва. От
наказателната лихва дължимата такава за падежиралите и неплатени 6 вноски за периода от
26.11.2020 до 19.05.2011 г. е в размер на 42,63 лева, а начислената такава върху обявената за
предсрочно изискуема главница от 8 323,96 лева е в размер на 899,51 лева.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна
следното:
Основателността на исковите претенции се обуславя от доказването от ищеца на
следните предпоставки: наличието на облигационно отношение с ответника по договор за
банков кредит и неговото съдържание; предоставяне на заемната сума на ответника;
2
изискуемост на вземането; размера на уговорената възнаградителна лихва; изпадането на
ответника в забава; размера на наказателната лихва при просрочие.
В случая по делото е доказано наличието между ищеца и ответника на валидно
облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит, както и предоставянето
от банката на заемната сума на ответника в качеството му на кредитополучател.
Установено е, че задълженията по договора за главница и възнаградителна лихва
подлежат на плащане на конкретно уговорен брой анюитетни вноски, дължими на 25-то
число на съответния месец, като в случая последно погасена е част от вноската, дължима на
25.10.2010 г. /44-та анюитетна вноска/, след което плащанията са преустановени.
За определяне размера на задълженията на ищеца по процесния договор за кредит на
първо място следва да бъде взета предвид датата на обявяване на кредита за предсрочно
изискуем. Съгласно т. 2 от ТР № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС размерът на вземането на
кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в
размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума
(главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до
датата на плащането. Следователно в разглеждания случай претендираната възнаградителна
лихва се дължи за периода от 25.11.2010 г. до датата на обявяване на кредита за предсрочно
изискуем, която съгласно неоспореното и прието заключение на съдебно-счетоводната
експертиза е 19.05.2011 г. За останалата част от периода възнаградителна лихва не се дължи.
Преди да се определи крайният размер на задълженията на ответника следва да бъдат
разгледани наведените от него възражения за нищожност на клаузите, определящи
задълженията за възнаградителна лихва, както и тези за наказателна лихва и такса за
разходи по управление и усвояване на кредита, като противоречащи по същество на чл. 143,
ал. 2, т.6, т. 13, т. 19 ЗЗП. В тази връзка следва да бъде отбелязано, че въпреки липсата на
отговор на исковата молба не е налице настъпила преклузия по отношение на възраженията
на ответника, тъй като възражението на потребителя за неравноправния характер на
договорна клауза не се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.
131 или чл. 367 ГПК и може да бъде наведено за първи път и във въззивното производство,
като ограниченията на чл. 266 ГПК не се прилагат /в този смисъл Решение № 23/07.07.2016
г. по т.д. № 3686/2014 г., I ТО, ВКС, Решение № 142/01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на
ВКС, ІІ ТО, Решение № 87 от 16.11.2020 г. по т. д. № 2165/2019 г., І ТО на ВКС и др /.
Съгласно константната съдебна практика уговорката в договор за кредит,
предвиждаща едностранната възможност за промяна от страна на банката на размерите на
договорените лихви и такси за управление въз основа на непредвидено в самия договор
основание, а за сделките по чл. 143, ал. 3, т. 1 ЗЗП и когато такова договорено изменение не
е свързано с обективни обстоятелства – колебания или изменения на борсовия курс или
индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на
доставчика на услугата, е неравноправна по смисъла на общата дефиниция в чл. 143 ЗЗП.
Като такава, при това без да е сключена индивидуално, подобна уговорка е нищожна
съгласно чл. 146 ал.1 ЗЗП /в този смисъл и Решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр. д. №
4452/2014 г. на ВКС, III ГО, Решение № 51/04.04.2016 г. на ВКС по т.д. № 504/2015 г., II
ТО/. В самия договор следва да бъде определена методиката за изменение на лихвения
процент през периода на действие, да бъде конкретизиран видът, количествените изражения
и относителна тежест на отделните компоненти и промяната да е обвързана с обективни
критерии. Ако промяната на лихвения процент е извършена при необявени предварително и
невключени, като част от съдържанието на договора ясни правила, тя не отговаря на
изискването за добросъвестност /така Решение № 104/13.07.2017 г. на ВКС по т.д. 1936/2016
г., I ТО/.
В разглеждания случай размерът на възнаградителната лихва през релевирания период
е определен съгласно чл. 4 от договора, в който е уговорено, че се дължи годишна лихва в
размер на 8,75 %. В чл. 6, ал. 2 от договора е предвидена възможност за банката в
зависимост от инфлацията, основния лихвен процент на БНБ и пазарните условия,
едностранно да променя лихвения процент посочен в чл. 4, както и размера на таксите и
комисионите по договора, за което уведомява кредитополучателя преди датата на промяната
на посочен при сключването на договора адрес и изнася информация за промяната в
банковите салони и на електронната си страница.
3
От изложеното се налага извод, че страните ясно са уговорили дължимото на банката
възнаграждение за ползване на кредита – лихва в размер на 8,75 %, която уговорка се
включва в основния предмет на договора по смисъла на чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Следва да бъдат
споделени обаче доводите на ответника за неравноправност на клаузата за изменение на
дължимата възнаградителна лихва, съдържаща се в чл. 6, ал. 2 от договора, при положение,
че липсва каквато и да било яснота относно методиката и математическия алгоритъм за
начина на формиране на изменената лихва. Посочената в чл. 6, ал. 2 промяна в пазарните
условия, не формира механизъм, въз основа на който потребителят да е в състояние да
изчисли самостоятелно с колко точно ще се измени лихвата при промяна във всеки от
посочените индекси. Нещо повече изменението на лихвения процент зависи изцяло от
банката, която едностранно може да определи посоката и размера на дължимата лихва.
Предвид изложеното и с оглед констатираната неравноправност на клаузата за
изменение на дължимата лихва, в полза на банката следва да се присъди първоначално
уговорения размер на възнаградителната лихва, като извършените плащания по кредита
също следва бъдат съобразени с първоначално уговорения размер на възнаградителната
лихва. Съгласно данните в неоспореното от страните заключение на съдебно-счетоводната
експертиза и определено по реда на чл. 162 ГПК, задължението за възнаградителна лихва за
целия срок на договора възлиза на сумата в размер на 5 106,51 лева, а за дължимия период
от 25.03.2007 г. до 25.04.2011 г. е в размер на 4 154,02 лева.
По иска за наказателна лихва:
Съгласно чл. 7, ал. 1 от договора при забава на плащането на главницата по кредита от
страна на кредитополучателя, включително при предсрочна изискуемост на целия дълг,
просрочените суми се олихвяват с наказателна надбавка, включваща договорения по реда на
чл. 4 лихвен процент за редовната главница и наказателна надбавка в размер на 5 пункта.
Така уговорената лихва за забава противоречи пряко на чл. 19, ал. 1 ЗПК (отм.) – при забава
на потребителя кредиторът има право само на лихва за времето на забавата, а съгласно ал. 2
когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за
забава не може да надвишава законната лихва. С решение С-618/10 от 14.06.2012 г. по дело
Banco Espanol de Credito срещу Joaquin Calderon Camino, постановено по преюдициално
запитване относно тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори и член 2 от
Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009г. относно исковете за
преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на потребителите, състав на СЕС
постановява, че не се допуска правна уредба на държава-членка, която дава възможност на
националния съд, когато констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между
продавач/доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието на тази
клауза. В мотивите на решение С-421/14 от 26.01.2017 г. по дело Banco Primus SA срещу
Jesus Gutierrez Garcia /т.71/ състав на СЕС приема, че, видно от текста на член 6, параграф 1
от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г., националните съдилища са длъжни
само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна
сила за потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Така уговорената
наказателна лихва не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на страните.
Неравноправната клауза не следва да се замества в повелителни разпоредби на закона
– а именно не следва да се присъжда законна лихва за забава на ищеца по производството.
Освен това ищецът е претендирал вземане за санкционираща лихва, като волята му с оглед
диспозитивното начало не следва да бъде заменяна от съда. Относно невъзможността в
подобни хипотези да се присъди законната лихва за забава – Решение № 76 от 22.07.2020 г.
по т. д. № 1011/2019 г. на ВКС, I ТО. Ето защо с оглед неравноправния характер на
уговорената клауза, предвиждаща наказателна лихва, претенцията за сумата от 923,32 лева
за периода от 25.11.2010 г. до 16.02.2012 г. следва да се отхвърли изцяло.
При това положение при определяне размера на задълженията плащанията отнесени за
погасяване на наказателната лихва следва да бъдат отнесени за погасяване на другите
дължими суми (главница и възнаградителна лихва).
На следващо място съдът намира за изцяло неоснователно възражението на ответника,
4
че при определяне размера на главното вземане следва да се съобрази извършеното
погасяване в изпълнителното производство. Това е така, доколкото, съгласно т. 9 от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и
последователната практика на съдилищата след него, в производството по чл. 422, респ. чл.
415, ал. 1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се
установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес. В това
производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите,
настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с
изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително
събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за
незабавно изпълнение в образувания вече изпълнителен процес. Фактите, относими към
погасяване на задължението и взети предвид съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК от съда в исковото
производство, са само тези, свързани с доброволното погасяване на вземането от длъжника
извън изпълнителното производство. Следователно в производството по установяване
съществуването на вземането, за което е издадена заповедта по чл. 417 ГПК съдът не взема
предвид принудително събраните суми по издадения въз основа заповедта изпълнителен
лист. Ето защо не следва да бъдат съобразявани плащанията на длъжника в периода след
издаването на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК в рамките на изпълнителното
производство.
Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза доброволните плащания
от ответника по процесния договор са извършени преди подаване на заявлението по чл. 417
ГПК, като същите са в общ размер на 10 895,38 лева. От тях са заплатени 94,50 лева - такса
по чл. 8, вр. чл. 6 от договора, която с оглед приложимата за процесния договор правна
уредба - ЗПК (отм.) и ЗЗП в приложимата редакция (доп., ДВ бр. 108 от 29.12.2006 г.) е
дължима, както и 135 лева, представляващи част от застрахователната премия.
Следователно за погасяване на задълженията за главница и възнаградителна лихва следва да
бъде отнесена сумата в размер на 10 665,88 лева. Съгласно заключението с остатъка са
погасени първите 44 вноски от договора (т.е. с падежи от 25.03.2007 г. до 25.10.2010 г.,
включително). Същите определени от съда по реда на чл. 162 ГПК при съобразяване на
първоначално уговорения размер на възнаградителната лихва от 8,75 % и първоначалния
размер на месечните вноски – по 239,32 лева, възлизат на сумата в общ размер на 10 530,08
лева, от които 6 719,91 лева – главница и 3 810,17 лева – възнаградителна лихва.
Следователно след приспадане от установения общ дължим по договора размер на
възнаградителната лихва от 4 154,02 лева за периода от 25.04.2007 г. до 25.04.2011 г., на
платената такава от 3 810,17 лева за периода от 25.04.2007 г. до 25.10.2010 г. дължима остава
възнаградителна лихва в общ размер на 343,85 лева за периода от 25.11.2010 г. до 25.04.2011
г., от който начален момент е и претенцията на ищеца. Задължението за главница след
приспадане на посоченото плащане от 6 719,91 лева възлиза на сумата в размер на 8 280,09
лева. При съобразяване на правилото на 76, ал. 2 ЗЗД с остатъка от 135,80 лева (10 665,88 -
10 530,08) следва да бъде погасена част от възнаградителната лихва от 343,85 лева или
дължимата такава възлиза на сумата от 208,05 лева.
При това положение предявеният иск за главница се явява основателен и следва да
бъде уважен за сумата в размер на 8 280,09 лева, а за разликата до пълния предявен размер
от 8 323,96 лева – отхвърлен. Предявеният иск за възнаградителна лихва се явява
основателен и следва да бъде уважен за сумата в размер на 208,05 лева и за периода от
25.11.2010 г. до 25.04.2011 г., а за разликата до пълния предявен размер от 407,01 лева и за
периода от 26.04.2011 г. до 16.02.2012 г. – отхвърлен. Предвид извода на съда за
неоснователност претенцията за наказателна лихва, то предявеният иск за сумата от 923,32
лева – наказателна лихва за периода от 25.11.2010 г. до 16.02.2012 г. следва да бъде
отхвърлен изцяло.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да
бъдат присъдени направените по делото разноски съразмерно на уважената част от
исковете. Направените такива от ищеца са в общ размер на 1603,27 лева, от които 239,87
лева за платена държавна такса, 600 лева за платен депозит за вещо лице и 763,40 лева за
платено адвокатско възнаграждение. Определени съразмерно на уважената част от исковете
5
дължимите в полза на ищеца разноски възлизат на сумата в размер на 1409,61 лева.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на направените от него разноски
съразмерно на отхвърлената част от исковете. В случая е претендирано адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата за оказана безплатна
адвокатска помощ на ответника. Следователно в полза на процесуалния представител на
ответника – адвокат Е. М. Г., се дължи адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство в исковото производство, което с оглед на материалния интерес и
фактическата и правна сложност на делото следва да се определи в размер на 1 420 лева.
Същото съразмерно на отхвърлената част от исковете възлиза на сумата в размер на 352,29
лева. Претендираното и дължимо адвокатско възнаграждение в производството по отмяна
на постановеното неприсъствено решение по гр. д. № 61938/2012 г., по описа на СРС, 60
състав, съдът определя на сумата в размер на 1 065 лева, като същото определено
съразмерно на отхвърлената част от исковете възлиза на сумата в размер на 128,64 лева. В
полза на процесуалния представител на ответника – адв. Е. Г. следва да бъде присъдено и
претендираното адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ в
заповедното производство, което съдът определя на сумата в размер на 50 лева. Същото
определено съразмерно на отхвърлената част от исковете възлиза на сумата в размер на 6,04
лева.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка
на СРС сумата в размер на 24,16 лева – платено от бюджета на съда възнаграждение на
вещото лице, определено съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че Д. К.а Б., ЕГН ********** и адрес гр. София,
ж.к. „Ботунец“, бл. 25, вх. А, ет. 3, ап. 8, дължи на о, ЕИК , и седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Витоша“ № 89Б, на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 4 ЗПК
(отм.), вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 430, ал. 2 ТЗ сумата в размер на 8 280,09 лева,
представляваща главница по Договор за предоставяне на потребителски кредит без
обезпечение, сключен на 26.02.2007 г., ведно със законната лихва от 17.02.2012 г. до
окончателното плащане, сумата в размер на 208,05 лева – възнаградителна лихва за периода
от 25.11.2010 г. до 25.04.2011 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 7676/2012 г., по описа на
СРС, 60 състав, като ОТХВЪРЛЯ иска за главница за разликата над уважения размер от 8
280,09 лева до пълния предявен размер от 8323,96 лева, иска за възнаградителна лихва за
разликата над уважения размер от 208,05 лева до пълния предявен размер от 407,01 лева и за
периода от 26.04.2011 г. до 16.02.2012 г., както и иска за сумата в размер на 923,32 лева –
наказателна лихва за периода от 25.11.2010 г. до 16.02.2012 г.
ОСЪЖДА Д. К.а Б., ЕГН ********** и адрес гр. София, ж.к. „Ботунец“, бл. 25, вх. А,
ет. 3, ап. 8, да заплати на о, ЕИК , и седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„Витоша“ № 89Б, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 1 409,61 лева –
разноски по делото.
ОСЪЖДА о, ЕИК , и седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Витоша“ №
89Б, да заплати на адв. Е. М. Г. , ЕГН **********, САК, личен № ********** и с адрес на
кантората гр. София, ул. „Шандор Петьофи“ № 51, ет. 1, ап. 2, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА,
сумата в размер на 352,29 лева – адвокатско възнаграждение за исковото производство,
сумата в размер на 6,04 лева – адвокатско възнаграждение за заповедното производство и
сумата в размер на 128,64 лева – адвокатско възнаграждение в производството пред СГС по
отмяна на неприсъствено решение.
ОСЪЖДА о, ЕИК , и седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Витоша“ №
89Б, да заплати по сметка на Софийски районен съд на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата в
размер на 24,16 лева – възнаграждение за вещо лице.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
6
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7