РЕШЕНИЕ
№ 14
гр. Карлово, 10.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Дарина Ил. Попова
при участието на секретаря Йоана М. Апостолова
като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело №
20245320101435 по описа за 2024 година
ПРОИЗВОДСТВОТО е по иск с правно основание член 26, ал.1, пр.
ІІІ-то от ЗЗД и чл. 22 от ЗЗП.
Ищецът С. Н. К. с ЕГН ********** от град Б., община К., област П.,
ул. „З.“ № *твърди, че на 28.09.2023г. сключила с дружество „И. А. М.“ АД,
ЕИК ************* договор за паричен заем № 4913492 за сумата в размер на
2500 лева. Счита, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в
размер на 40.00% се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие
между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова
услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на
кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното
възнаграждение.
Сочи че във връзка с този договор с ответното дружество Ф. Б. ЕООД
бил сключен договор за предоставяне на гаранция №4913492 от 28.09.2023г.,
който бил лишен от правно основание, уговорен е неравноправно в ущърб на
потребителя, противоречал на добрите нрави и не породил правни последици,
и на основание на обстоятелството, че обезпечавал нищожна кредитна сделка.
Ищцата усвоила изцяло сумата, не изплатила задължението си по него, но не
дължала плащания по процесния договор.
Ищцата излага подробни правни доводи за нищожност на договора за
кредит, като сочи нарушения в разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 от
ЗПК. Излага доводи за нищожност на кредитното правоотношение в частта
относно начина по който е формиран ГПР – чл. 19, ал.1 и ал.2 от ЗПК, счита че
е налице заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.1 и ал.2,
т.1 от ЗЗП. Сочи, че посоченият в стандартния европейски формуляр (СЕФ)
1
ГПК в размер на 46.26% представлява невярна информация. Твърди, че при
сключване на договора на ищцата не било разяснено по ясен и разбираем
начин и при спазване на изискванията по чл. 5 от ЗПК, какъв е размерът на
всички разходи по кредита, които той следва да заплати, нито тази
информация произтичала по прозрачен за него начин от условията на договора
и поради незапознаването му с основните характеристики на услугата, той не
могъл да разбере икономическите последици на поетото от него задължение
относно обхвата на всички разходи, които той следва да понесе във връзка с
получения заемен ресурс.
Кредиторът не изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй като
заблуждаващо предоставил на кредитоискателят стандартен европейски
формуляр за кредит в размер на 2500 лева с посочен лихвен процент от 40.00
% и ГПР 46.26%, с общ размер на всички плащания - 2777.70 лева. Поради
това, че кредиторът не представил вярна информация, потребителят бил
лишен от възможността да вземе информирано решение, съобразено с
неговите финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка.
Неговата неинформираност е довела до неравнопоставеност в кредитното
правоотношение.
Във връзка с направените възражения за нищожност на кредитното
правоотношение, на собствено основание бил нищожен и сключения договор
за предоставяне на гаранция № 4913492 от 28.09.2023г. и уговорката за
заплащане на възнаграждение за гарант не породила правни последици,
поради следните съображения:
Договорът за предоставяне на гаранция бил съглашение между
кредитора и поръчителя, а длъжникът бил трето за това правоотношение лице,
чиято воля не била правопораждащ елемент от фактическия състав, който
следвало да се осъществи за валидното му възникване (арг. от чл. 138 от ЗЗД).
Договорът бил едностранен, безвъзмезден и каузален, като правното
основание за учредяването на гаранция е кредитора да бъде обезпечен срещу
евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника по обезпеченото
правоотношение. Законодателят уредил договора за предоставяне на гаранция
като съглашение между кредитора и трето, различно от длъжника лице,
отчитайки обстоятелството, че кредиторът има легитимен интерес в негова
полза да бъде учредено лично обезпечение. Длъжникът нямал такъв защитен
от закона интерес, поради което сключването на сделка между него и третото
лице – поръчител било лишено от правно основание. В правната теория
основанието на една сделка се схващало като типичната и непосредствената
правна цел, която се преследва с предоставяне на имуществена облага.
Съществуването на основание се извеждало от вида и съдържанието на
сделката. Типичната и непосредствена цел, която страните по договора за
предоставяне на гаранция №4913492 от 28.09.2023г. била да бъдат обезпечени
вземанията на кредитодателя. Когато длъжникът учредявал лично
обезпечение, то не се осъществявала целта на договора за предоставяне на
поръчителство и същият бил лишен от своето основание.
Договорът за предоставяне на гаранция бил уреден от диспозитивни
правни норми, поради което страните можели да уговорят възмездност на
поръчителство, като в тази хипотеза договорът се трансформирал в
двустранен. Договарянето, че кредитополучателят ще заплати възнаграждение
2
на гаранта вместо на кредитора противоречало на добрите нрави и внасяло
неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т. 19
ЗПК. Съдебната практика била константна, че противоречи на добрите нрави
съглашение при което престациите са явно нееквивалентни. По договор за
предоставяне на гаранция, сключен между длъжника и гаранта, длъжникът не
получава никаква престация, поради което нарушаването на принципа на
справедливост било още по- драстично.
Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за
осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива
2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в
светлината на съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор
за кредит, кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се
направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита
произтичало и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит.
В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да
не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те не процедират по този начин.
Предцоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя имало за цел да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48, която е да се осигури високо,
адекватно и равностойно ниво на защита на интересите им /съображения
8,9,23,24,43,45 от Директивата/. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от
27.03.2014 г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС. Поради изложеното
клауза, която предвиждала, че се дължи възнаграждение за осигуряване на
гарант била в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава
клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да
осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараствал, тоест
опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Сочи, че съдът
има задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на
националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед
целите на директивата (решения по дела С-106/89 Marleasing и 14/83 Von
Colson).
Възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следва да
изпълнява кредитора било в изключителен интерес само на търговеца и във
вреда на потребителя като по-слабата страна в гражданския и търговски
оборот, с което задължение той не би се съгласил ако кредитодателят действал
добросъвестно. Поради изложеното е изпълнен общия фактически състав на
чл. 143 от ЗЗП и с оглед на неизчерпателното изброяване на предпоставките за
3
неравноправност на договорна уговорка (арг. от т. 19 на чл. 143 ЗПК), тази
договорка следва да бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща
правни последици за потребителя.
Поставяйки на кредитополучателят изискване да сключи договор с
дружеството гарант, кредитодателят „И. А. М.“ АД договарял в полза на
гаранта по смисъла на чл. 22 от ЗЗД. От вътрешните отношения между „И. А.
М.“ АД и кредитополучателят следвало, че ако той беше изразил воля да
сключи договор за предоставяне на гаранция, той не го прави в изпълнение на
свое задължение към кредитодателя. Поради което единственият му мотив би
бил да надари кредитора.
По силата на чл. 225, ал. 1 от ЗЗД, с договора за дарение дарителят
следва незабавно да престира, в противен случай договорът е нищожен. От
представения по делото погасителен план било видно, че ответникът се
задължил да погасява възнаграждението на гаранта разсрочено, т.е. той не
надарил незабавно кредитодателя, поради което следвало да се отрече правния
ефект на тази уговорка.
На последно място, договорът за предоставяне на гаранция бил с
акцесорен характер, той можел да съществува валидно единствено при
условие, че съществува действителен главен дълг. По съображенията,
изложени по-горе кредитната сделка била нищожна, поради което не е
породил правно действие и сключения договор за учредяване на поръчителско
правоотношение.
МОЛИ съда да постанови решение, с което ДА ПРОГЛАСИ спрямо
Ф. Б. ЕООД, ЕИК ************, със седалище и адрес на управление гр. С.,
бул. „Д. Н.“ № **, „С. Ц.“ ет. *, офис **-**, представлявано от П. Д.,
нищожността на договор за предоставяне на гаранция № 4913492 от
28.09.2023г., като лишен от основание, уговорен неравноправно и поради това,
че обезпечава нищожна кредитна сделка.
ПРИ УСЛОВИЯТА на евентуалност, да прогласи нищожността на
клаузата на чл. 3 ал.1 от договор за предоставяне на гаранция № 4225558 от
05.08.2021 г., включваща задължение за заплащане на възнаграждение на
гаранта в размер на 1362.30 лева, на основание чл. 26 ал.1 от ЗЗД и поради
това, че е сключена в нарушение на чл. 11 и чл.19 ал.4 от ЗПК, вр.с чл.22 ЗПК,
както и по чл.143 ал.1 от ЗЗП.
Ответникът Ф. Б. ЕООД не е взел становище по иска в срока по чл.
131 от ГПК. В първото по делото заседание с писмена молба прави
възражения за нередовност на исковата молба и излага правни доводи за
неоснователност на иска.
Съдът преценява възраженията за нередовност на исковата молба за
неоснователни. С исковата молба е представено пълномощно на процесуалния
представител на ищцата, внесена е и дължимата държавна такса.
Обстоятелствата, на които се основава иска са изложени.
МОЛИ съда да постанови решение, с което отхвърли иска като
неоснователен. Претендира деловодни разноски. Прави възражение при
присъждане на разноски по реда на чл. 38 ал.2 от ГПК.
От събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът намира за установено от фактическа и
4
правна страна следното:
Не се спори и се установява от представените писмени доказателства
– писмо, съдържащо погасителен план, че ищеца като кредитополучател и
ответника Ф. Б. ЕООД, са сключили договор за предоставяне на гаранция №
4913492 от 28.09.2023г. във връзка със сключен между ищцата и дружество
„И. А. М.“ АД договор за паричен заем № 4913492 от 28.09.2023г. Договорът
за кредит е сключен при следните параметри: предоставена в заем сума в
размер на 2500 лева, начин на погасяване на четиринадесет дневни периоди,
брой погасителни вноски – 15, размер на двуседмичната вноска – 185.18 лева.
Общ размер на вноската заедно с възнаграждение за предоставяне на гаранция
– 276 лева. Изчислено математически, общото задължение по кредита възлиза
на 2777.70 лева, а когато се плаща възнаграждение за предоставена гаранция –
4140 лева. Общия срок за погасяване на кредита е шест месеца и половина.
По силата на договора за предоставяне на поръчителство (чл.3) се
дължи на поръчителя възнаграждение в размер на 1362.30 лева, платимо
разсрочено на вноски, всяка в размер на 90.82 лева. Уговорено е, че вноските
са платими на падежа на падежа на плащане на погасителните вноски договор
за потребителски кредит, сключен с „И. А. М.“ АД.
Други доказателства от значение за правния спор не са ангажирани.
Страните спор по фактите нямат, спорните въпроси касаят действителността
клаузите.
По предявения установителен иск, в тежест на ищеца е да докаже
сключването на процесния договор за поръчителство между страните, както и
твърденията си, че същият е сключен при противоречие с добрите нрави, а в
доказателствена тежест на ответника е да установи спазването на
изискванията за валидност на правоотношението.
Безспорно между страните е налице правоотношение по договор за
поръчителство и съдът следва да се произнесе по релевираните от ищеца
основания за неговата нищожност. В чл. 138 и сл. от ЗЗД е уреден договор за
поръчителство, като законът постановява, че същият е съглашение за
учредяване на обезпечение, поради което има акцесорен характер спрямо
правоотношението, за вземанията по което се поема поръчителството, но
въпреки това представлява самостоятелно съглашение, чиято правна
валидност следва да се преценява отделно. Макар законът да го урежда като
едностранен безвъзмезден договор, няма правна пречка в рамките на
свободата на договаряне, поръчителството да бъде уговорено като двустранно
възмездно правоотношение. Съгласно чл. 138 ал.2 от ЗЗД поръчителство може
да съществува само за действително задължение и щом договорът, за който се
поръчителства (в случая договор за потребителски кредит) е недействителен,
то същият не може да породи действително задължение, за което да носи
отговорност поръчителят. Доколкото се касае за отделна правна сделка,
недействителността на договора за потребителски кредит сама по себе си не
води автоматично до недействителност и на договора за поръчителство, но
поръчителят не би могъл да отговаря за изпълнение на несъществуващо
задължение, основано на нищожно правоотношение. Различно, обаче, е
положението в случаите, в които договорът за поръчителство само формално
представлява отделна гаранционна сделка, а в действителност се явява част от
кредитното правоотношение. В тези случаи поръчителство не съществува, а
5
целта на сделката е да се уговори допълнително възнаграждение за кредитора
по договора за потребителски кредит, в нарушение на изискванията на чл. 19
ал.4 от ЗПК, както и на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора предоставяне на поръчителство
потребителят заплаща възнаграждение на гаранта на равни вноски, заедно с
вноските по договора за потребителски кредит и се сочи, че кредиторът е
овластен да получи възнаграждението на гаранта. Всички тези уговорки водят
до извода, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство
всъщност представлява скрито възнаграждение по договора за потребителски
кредит, което следва да се включи в размера на ГПР. Възнаграждението
безспорно не е включено, който факт не се оспорва от ответника, който
основава възраженията си, че се касае до отделен договор, с отделно
уговорени условия и че той по занятие предоставя гаранции, поради което ме
се следва възнаграждение. Обстоятелството, че договорът за поръчителство
формално е сключен с различен правен субект от кредитора, не може да
доведе до неговото саниране.
При справка в търговския регистър се установява, че към датата на
сключване на процесния договор за поръчителство (28.09.2023 г.), както и към
настоящия момент, едноличен собственик на капитала на ответното
дружеството-гарант е кредиторът по договора за потребителски кредит - „И.
А. М.“ АД, т.е. двете дружества са свързани лица по смисъла на §1 ал. 1 т. 5 от
ДР на ТЗ. Същевременно не се опровергават твърденията на ищцата
(доколкото доказване валидността на правоотношението е в тежест на
ответника), че в хипотезата на обезпечение на заема чрез дружество-гарант, то
следва да бъде одобрено от кредитора, т.е. кредиторът едностранно определя
кое дружество да бъде поръчител по кредита.
В чл. 12 от договора за гаранция е уговорено право на гаранта да
прехвърли по всяко време своите права по този договор (включително
суброгационните права срещу потребителя) на всяко трето лице по своя
преценка. При това положение, налице договор за гаранция, сключен с
предварително определено от кредитора по договора за потребителски кредит
юридическо лице-гарант, представляващо свързано с кредитора дружество,
като в договора е предвидено възнаграждението за поръчителството да се
плаща в полза на кредитора (а не на гаранта) заедно с погасителните вноски
по кредита, и е уговорена изрично възможността суброгационните права на
гаранта да бъдат придобити възмездно чрез цесия от трето лице, което от своя
страна води до възстановяване на платените от гаранта суми и придобиване на
вземанията от предварително определения от кредитора цесионер. При това
положение гарантът нито носи риска от неизпълнение, нито реално получава
уговореното възнаграждение, нито упражнява суброгационните си права при
плащане. Единственият правен и икономически ефект от сделката е плащане в
полза на „И. А. М.“ АД на допълнителен финансов приход от 1362.30 лева,
представляващ престацията на потребителя по гаранционната сделка. При
липсата на който и да било от елементите от същественото съдържание на
договора за поръчителство се налага изводът, че процесната сделка не
представлява такъв договор, а по съществото си е съглашение за въвеждане на
допълнително възнаграждение за кредитора по договора за потребителски
кредит, чието възникване му е било известно при сключването на договора.
6
Следователно възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция
представлява част от общия разход по кредита за потребителя по смисъла на
§1 т. 1 от ДР на ЗПК, и е следвало да бъде включено при изчисляване на
годишния процент на разходите съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК. В случая такова
включване не е доказано, а и както съдът посочи по-горе, самият договор се
явява лишен от основание.
Ето защо съдът приема, че договорът за кредит се явява сключен в
нарушение на императивните изисквания на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и чл. 11 ал. 1 т.
10 от ЗПК, а процесният договор за предоставяне на гаранция е нищожен като
сключен в нарушение на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал.1 пр. ІІІ-о от
ЗЗД, а предявеният установителен иск за прогласяване нищожността на
договора за предоставяне на гаранция е основателен и следва да бъде уважен.
При уважаване на главния иск, съдът не следва да се произнася по
евентуално съединение (посочен като алтернативно съединен).
ПО ОТНОШЕНИЕ НА РАЗНОСКИТЕ:
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, на
ищеца се дължат направените по делото разноски в размер на 50.00 лева за
заплатена държавна такса.
От пълномощника на ищеца се претендира адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38 ал.2 ЗАдв.
За да определи размера на дължимото възнаграждение, съдът
съобрази, че с решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22г. е
постановено, че чл.101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3
ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако съдът установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена
да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително
когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и
адвокатско възнаграждение.
Ето защо в конкретната ситуация, при сключен договор за правна
защита при условията на чл. 38 ал.1 т.2 от закона за адвокатурата, съдът на
основание чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС
отказва да прилага чл.2 ал.2 от Наредбата №1/09.07.2004г. за минималните
адвокатски възнаграждения.
Производството е приключило в едно съдебно заседание, не се
отличава с фактическа и правна сложност, и понастоящем съдът намира за
справедливо с оглед на броя на исковете, техния резултат и тяхната правна и
фактическа сложност, и като отчита положения труд от пълномощника, че на
адвокат адв. С. Н. следва да бъде определено възнаграждение в общ размер на
300 лева за предоставена безплатна защита и съдействие на ищеца С. Н. К. по
реда на чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв, която сума се определя и с оглед
продължителността на производството, и явяването й в съдебно заседание.
В същия смисъл е и определение № 2995/13.06.2024 г. по ч.гр.д. №
991/2024г. на ВКС, ІV г.о.
7
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение Ф. Б. ЕООД, ЕИК
************, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д. Н.“ № **,
„С. Ц.“, ет.*, офис **- **, представлявано от П. Д., че договор за предоставяне
на гаранция № 4913492 от 28.09.2023г., сключен със С. Н. К. с ЕГН
********** от град Б., община К., област П., ул. „З.“ № *е НИЩОЖЕН, като
сключен при накърняване на добрите нрави.
ОСЪЖДА Ф. Б. ЕООД, ЕИК ************, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Д. Н.“ № **, „С. Ц.“ ет. *, офис **-**,
представлявано от П. Д., да заплати на С. Н. К. с ЕГН ********** от град Б.,
община К., област П., ул. „З.“ № *сторените в производството разноски в
размер на 50.00 (петдесет) лева.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38 ал.2 от ЗА, Ф. Б. ЕООД, ЕИК
************, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д. Н.“ № **,
„С. Ц.“, ет.*, офис **- **, представлявано от П. Д. да заплати на адвокат С. К.
Н. с ЕГН ********** личен № ********** с адрес на упражняване на
дейността: гр. П., ул. „Й. Г.“ № **, адвокатско възнаграждение за осъществено
безплатно процесуално представителство на С. Н. К. с ЕГН ********** от
град Б., община К., област П., ул. „З.“ № *в размер на 300 (триста) лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред О. с. П. в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
ЦЧ
8