РЕШЕНИЕ
№ 1394
гр. Плевен, 22.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Инес Людм. Димитрова
при участието на секретаря РУМЯНА ИЛК. КОНОВА
като разгледа докладваното от Инес Людм. Димитрова Гражданско дело №
20244430100834 по описа за 2024 година
Предявена е искова молба от „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1404 р-н
Триадица, бул. “България” № 81 В, представлявано от ***, срещу С. В. С.,
ЕГН ********** с постоянен адрес в ***, иск с правно основание чл. 415, ал. 1
вр. чл. 422, ал. 1 от ГПК, за признаване за установено в отношенията между
страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: главница в размер на
600 лв.; договорна възнаградителна лихва върху главницата в размер на 132.09
лв. за периода от 17.01.2019 г до 18.10.2019 г.; законна лихва за забава върху
главницата в размер на 103.48 лв. за период от 18.10.2019 г. до 25.08.2023г.;
сумата от 465,99 лв., представляваща неплатени дължими такси, дължими
съгласно Тарифа за таксите и разходите, събирани от „Ситикеш“ ООД; сумата
от 590,91 лв. дължима неустойка, съгласно чл. 6.2 от Договора за
потребителски кредит кредит, ведно със законната лихва върху главницата от
момента на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното
изплащане на дължимите суми.
Ищецът твърди, че по депозирано от него заявление по реда на чл.410
ГПК срещу ответника по делото е образувано ч. г. д. № ***/20*** г. по описа
на ***. Сочи, е заявлението му е уважено и е издадена заповед за изпълнение
срещу длъжника, която му е връчена на по реда на чл. 47, ал.5 ГПК, поради
което ищецът предявява и настоящия иск.
Ищецът основава претенцията си на твърденията, че на *** г. длъжникът
сключил Договор за потребителски кредит № *** със „Сити кеш“ ООД, по
силата на който е получил сумата от 600 лева, срещу което се съгласил да
1
върне 9 броя вноски по 147,00 лева в срок до 18.10.2019 г., когато е
падежирала последната вноска, съгласно погасителния план, които бил
неразделна част към Договора за потребителски кредит. Уговорен бил и
фиксиран лихвен процент в размер на 40.05 %, както и годишен процент на
разходите в размер на 48.51 %.
Излага се още, че съгласно чл. 31, ал. 3 от Общите условия по Договора за
потребителски кредит страните се съгласили, че Длъжникът ще дължи
обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху
забавената сума за всеки ден забава. В чл. 33, ал. 2 от Общите условия било
уговорено „Сити Кеш“ ООД да уведомява Длъжника чрез писма, покани,
съобщения или други документи, което ще се считат за получени, ако бъдат
изпратени на e-mail адрес или доставени на официалните адреси за
кореспонденция, посочени при подписването на договора за кредит.
Сочи се, че Договорът бил сключен по електронен път по силата на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, като част
от системата за предоставяне на финансови услуги от разС.ие, организирана
от кредитодателя, при което от отправяне на предложението до сключване на
договора страните са използвали средства за комуникация от разстояние. При
сключването на процесния договор на ответника била оставена цялата
информация, изискуема по закон. Сочи се също, че съгласно чл.6 от ЗПФУР
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние бил всеки
договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика,
при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средства за комуникация от разстояние -
едно или повече.
Сочи се, че на *** г. с договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ „Сити кеш“ ООД като цедент е прехърлил вземанията си към
длъжника по договора за потребителски кредит на цесионера „АПС БЕТА
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД. Твърди се, че за сключения договор за цесия длъжникът
бил надлежно уведомен на посочения от него настоящ адрес на 21.03.2022
година, както и със СМС на посочения от него в договора телефонен номер.
Въвежда довод, в случай, че съдът не приеме редовността на
уведомяването, по отношение на сключения договор за цесия, то с връчването
на исковата молба ответникът следвало да се счита за уведомен.
Твърди се, че ответникът не изпълнила в срок задълженията си по
Договора за кредит.
С оглед изложеното, ищецът моли съда да уважи иска и да му се присъди
разноски.
В рамките на предоставения му срок по чл. 131 от ГПК ответникът, чрез
назначения от съда особен представител, е депозирал отговор на исковата
молба. Сочи, че искът е частично основателен. Оспорва претендираните суми
за дължими такси, съгласно Тарифа за таксите и разходите и дължима
неустойка, съгласно чл. 6.2 от Договора за потребителски кредит кредит.
В с. з. ищецът не се явява.
2
В с. з. ответникът не се явява.
Съдът, като взе предвид доводите и твърденията на страните, събраните
по делото доказателствени средства, преценени по отделно и в тяхната
съвкупност, установи следното от фактическа страна:
Пред Районен съд Плевен е образувано ч. гр. д. № ***/20*** г. по
заявление на „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, за издаване на заповед за
изпълнение срещу С. В. С., за сумата от 600,00 лв. главница; договорна
възнаградителна лихва върху главницата в размер на 132,09 лв. за периода от
17.01.2019 г до 18.10.2019 г.; законна лихва за забава върху главницата в
размер на 103,48 лв. за период от 18.10.2019 г. до 25.08.2023г.; 465,99 лв.,
представляваща неплатени дължими такси, дължими съгласно Тарифа за
таксите и разходите, събирани от „Ситикеш“ ООД; сумата от 590,91 лв.,
дължима неустойка, съгласно чл. 6.2 от Договора за потребителски кредит
кредит, ведно със законната лихва върху главницата от момента на подаване
на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане на дължимите
суми. Поискано е присъждане и на сторените разноски, а именно 37,85 лв. за
държавна такса и 100 лв. за юрк. възнаграждение.
Издадена е заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК с № ***/*** г. за
поисканите със заявлението суми, като същата е връчена на длъжника по реда
на чл. 47, ал. 5 от ГПК, поради което и на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК
заповедният съд дал указания на заявителя-ищец. Препис от разпореждането е
получен от заявителя на 31.01.2024 г., който на 13.02.2024 г. е представил
доказателства за предявена искова молба, с която се претендира установяване
на вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение.
На *** г. е сключен договор за паричен заем № *** между „Сити кеш“
ООД, в качеството на заемодател, и ответникът, в качеството на заемател.
Съгласно чл. 3.1. заемодателят предава на заемателя сумата от 600 лв., а
заемателят се задължава да върне същата сума в срок за 9 месеца, при 9
вноски, 3 x 20.03 лв. и 6 x 112.00 лв. Общата сума съгласно, която заемателя
дължи е в размер на 732,09 лв. и се състои от заемната сума и размера на
възнаградителната лихва за целия срок, при ГПР 48,51 % и ФГЛ-40,05 %.
Съгласно чл. 6.1. от договор за паричен заем № *** заемателят поел
допълнително задължение в три дневен срок от датата на усвояване на сумата,
да предостави обезпечение по начина и реда, и отговарящо на условията на
чл.33, ал. 1 на Общите условия: поръчител или банкова гаранция.
С чл. 6.2., е уговорено, че при неизпълнение на заемателя в тридневен
срок, считано от усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение, по
начина и реда, и отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 на Общите условия,
поръчител или банкова гаранция, заемателят дължи на заемодателя неустойка
в размер на 590,91 лв., която се начислява автоматично.
Установява се, че на *** г. бил сключен рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания между „Сити Кеш“ ООД и „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, по силата на който цесионера е придобил от цедента вземания,
индивидуализирани в Приложение, сред които и вземанията срещу ответника
по процесния договор.
3
Видно е от обективираното в чл.4.3 от Договора за цесия, че цедента е
упълномощил изрично цесионера да уведоми длъжниците за извършеното
прехвърляне на вземанията спрямо тях от името на цедента.
Горната фактическа обстановка безспорно се установи от събраните по
делото писмени доказателствени средства, на които съдът дава пълна вяра,
тъй като последователно, вътрешнологично и непротиворечиво установяват
правнорелевантните факти. Не са налице и данни, които да внесат съмнение в
тяхната достоверност.
При така установеното от фактическа страна:
Предявени са обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл.422 вр.чл.415 от ГПК вр.чл.79,
ал.1, вр. чл. 99 от ЗЗД, които съдът намира за процесуално допустими. В
законовия едномесечен срок съгласно чл. 415, ал. 4 от ГПК е предявена
исковата молба. Налице е пълен идентитет между претенциите, за които е
издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на настоящото
производството.
Безспорно е, че между ответникът и „Сити кеш“ ООД е сключен договор
за паричен заем № ***/*** г. с предмет предоставяне на паричен заем в размер
от 600 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на
чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ответникът е физическо лице, което при сключване на
договора е действало именно като такова, т.е. той имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК. Сключеният договор за паричен
заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Паричното вземане, което ищцовото дружество-цесионер претендира,
произтичат от разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗД, като в разглеждания
случай безспорно се установява, че е сключен договор за прехвърляне на
вземане съгласно чл. 99 от ЗЗД, в предмета на който попада и вземането на
цедента срещу ответника по делото. По отношение на уведомяването за
цесията, липсват доказателства за получаване на уведомление от страна на
ответника. Въпреки това неспазването на задължението за уведомяване по чл.
99, ал.3 от ЗЗД не влияе върху валидността на договора за цесия, тъй като това
задължение е въведено с оглед защитата на длъжника срещу възможността да
изпълни на кредитора, който от своя страна се е разпоредил с вземането (в
този смисъл Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т.
о., ТК, Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. по описа на ВКС, ІІ т.
о.).
Задължението на заемателя, уредено в чл. 6.1. от договора за паричен
заем, да предостави обезпечение в три дневен срок обуславя извода, че
договорът за поръчителство е акцесорен на този за предоставяне на
потребителски кредит. Поради това действието на поръчителството е
предпоставено от валидното съществуване на главното правоотношение,
4
породено от договора за паричен заем.
Съгласно чл. 6.2. от договора за паричен заем, при неизпълнение на
задължението по чл. 6.1., Заемателят дължи на Заемодателя неустойка в
размер на 590,91 лв., която се начислява автоматично и се и се заплаща
разсрочено съгласно погасителния план на договора.
Установи се, че в процесния договор за потребителски кредит е посочен
процент на ГПР 48,51%, т. е.формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал.
1, т. 10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва
регламентираната в чл.6.2 от Договора неустойка.
Съдът, съгласно чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, и въведено от практиката СЕС
задължение за служебна преценка за неравноправност на договорни клаузи,
когато са налице фактически данни за такава неравноправност (С-147/16; C-
243/08), намира, че от представените по дело документи може да се направи
извод за вероятна неравноправност на клаузи от договора за кредит, а именно
клаузата на чл. 6.2 от договора. Тази клауза представлява предвиден от
кредитора „скрит разход“ в тежест на заемополучателя, в случай на
неизпълнение от страна на последния на задължението му по договора за
предоставяне на поръчител или банкова гаранция като обезпечение на
задълженията за плащане на главницата и възнаградителната лихва.
Начислената неустойка е разсрочена изначално и наред с главното задължение
на месечни вноски и се дължи на същите падежни дати, заедно с вноските по
погасителния план. Заемополучателят следва да осигури обезпечението в
кратък срок при многобройни изисквания, което на практика означава, че
кредиторът очаква от същия, че няма да изпълни задължението си. Освен това
така уговорена неустойката се дължи независимо от своевременното
изпълнение на задълженията за главница и лихва съобразно уговорения
погасителен план. Тя не обезпечава главното задължение, а неизпълнението на
акцесорно такова. Ето защо, съдът приема, че така уговорената неустойка по
своя характер притежава санкционна функция, но не зависи от вредите от
неизпълнение, а цели да се кумулира с главното задължение (вкл. е
предвидена като размер от погасителните вноски). Тази особеност я отклонява
и от обезпечителната и обезщетителната й функция, а това противоречи на
принципа на добросъвестността. Очевидно клаузата не обезпечава главното
задължение, а цели да е в ущърб на потребителя, защото въвежда още един
сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. С решение от
16.07.2020 г. на СЕС по дело с-686/2019 г. е прието, че понятието "общи
разходи по кредита за потребителя", съдържащо се в чл. 3, б. "ж" от Директива
2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета,
трябва да се тълкува в смисъл, че обхваща разходите за евентуално
удължаване на срока на кредита или разходи, които са известни на кредитора.
Обстоятелството, че същата е включена наред с основното задължение по
погасителния план, води до извода, че е известен за кредитора разход, който не
цели обезпечение на главното задължение по кредита, а представлява скрито
възнаграждение. Освен този разход не е включен в ГПР по договора, а това
5
представлява и самостоятелно основание – заобикаляне на императивния
закон чл. 19, ал. 4 от ЗПК вр. пар. 1 ДР ЗПК. С така уговорената неустойка се
цели и недопустимо дерогиране и заобикаляне разпоредбите на глава ІV от
ЗКП, относно оценката на кредитоспособността на потребителя, която оценка
следва да бъде извършена преди сключване на договора за потребителски
кредит от страна на заемодателя. Налице е осн. чл. 143,ал.2, т. 19 от ЗЗП, тъй
като скритият разход не е включен в ГПР и потребителят не може да прецени
икономическите последици. Ето защо, тази клауза е неравноправна и
заявлението следва да бъде отхвърлено в тази част.
Предвиждането на неустойка за забава дължима едновременно с лихва за
забава, каквито заявителя претендира, е недопустимо заобикаляна на
императивната забрава, регламентирана в чл. 33, ал. 1 и 2 от ЗПК. Двете
вземания претендирани кумулативно, а не алтернативно, доколкото
обезпечават един и същи риск за кредитора, целят единствено неговото
неоснователно обогатяване, а не да обезщетят евентуалните му вреди,
произтичащи от забавата на длъжника. Ето защо, клаузата за неустойка за
забава, начислена еднократно, противоречи на закона.
Претендираните от заявителя "разходи за събиране на вземането" на
основание Тарифата за такси и разходи, представлява такса за управление на
кредита, каквато на кредитора съгласно разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК не се
дължи. Клаузите, предвиждащи дължимост на подобни разходи са
недействителни на основание поради противоречие с императивната норма на
чл. 10, ал. 2 от ЗПК, тъй като чрез тях се достига до допълнителен разход в
тежест на потребителя във връзка с допуснато от него неточно в темпорално
отношение изпълнение на паричното му задължение. Съгласно разпоредбата
на чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, но не и на
допълнителни разходи.
На следващо място и в контекста на сигурен разход, кредиторът-
заемодател не е включил възнаграждението по договора за поръчителство към
ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал.
4 ЗПК. Тази норма регламентира, че ГПР по кредита изразява общите разходи
по него за потребителя – настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на
ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Изложеното
обосновава извода, че в ГПР следва да бъдат описани всички разходи, които
6
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай е посочено, че ГПР е 48,51 %, но от съдържанието на
договора, потребителят не може да направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Това поставя потребителя в
подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма
информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита,
което директно противоречи с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО.
Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика
обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които
се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. За да е спазена и разпоредбата на чл. 11,
ал.1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово
какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички
разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на
ГПР.
С оглед горното и доколкото се констатира, че в процесния договор е
налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и
включените в него компоненти, то следва да се приеме, че договорът за
паричен заем № *** от *** г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК когато договорът
за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита.
Доколкото само съществуващи вземания могат да бъдат прехвърлени,
съдът приема, че цесията е породила действие за приетото за съществуващо
вземане на цедента по процесния договор за главница в размер на 600 лв.
В полза на цедента не е съществувало вземането за договорна лихва, т.к. с
оглед приетата недействителност на договора по чл.22, във вр. с чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК, потребителят е дължал връщане само на главницата (чл.23 от
ЗПК).
В полза на цедента не е съществувало и вземане за търсените от
цесионера такси по Тарифата на „Сити кеш”, т.к. не се установи нито
основание за начисляването им нито се установи да са били начислени от
заемодателя.
С оглед на това в патримониума на цесионера е преминало по силата на
Договора за цесия вземането за главница в размер на 600лв., ведно с лихвите
за забава в съответствие с нормата на чл.99, ал.2 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.99, ал.4 от ЗЗД цесията има действие спрямо
длъжника от деня, когато му бъде съобщена от предишния кредитор.
Безспорно е, че правно релевантно е уведомлението, извършено от цедента, а
7
не и такова от цесионера.
Както приема ВКС в практиката си, няма пречка предишният кредитор да
упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като
негов пълномощник. Това упълномощаване не противоречи на целта на
разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД, а длъжникът може да се защити
срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице като поиска
доказателства за представителната власт на новия кредитор (в този смисъл е
Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., ГК,
постановено по реда на чл.290 от ГПК).
В случая, както се установи от доказателствата по делото, налице е
изрично упълномощаване от цедента спрямо цесионера за уведомяване на
длъжника за извършената цесия.
Съдът намира, че уведомяването не е надлежно сторено преди депозиране
на исковата молба, т.к. няма представени доказателства в тази насока.
Въпреки горното, обаче, уведомителното писмо, заедно с пълномощното
от цедента е връчено на ответника като приложение към исковата молба, чрез
особения представител, при спазена процедура по реда на чл.47, ал.5 от ГПК.
Както приема и ВКС в практиката си, след като е спазена процедурата по чл.
47 от ГПК, волеизявлението на ищеца, съдържащо се в исковата молба, следва
да се счита за достигнало до ответника чрез назначения му особен
представител (в този смисъл могат да бъдат посочени решение № 123 от
24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на II ТО, решение № 198 от 18.01.2019 г. по т.
д. № 193/2018 г. на I ТО, решение № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г.
на I ТО, решение № 25/03.05.2017 г. по гр. д. № 60208/2016 г. на II г. о.,
Определение № 60850 от 2.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2537/2021 г., III г. о.,
ГК и други). Получаването на уведомлението в рамките на съдебното
производство по предявен иск за прехвърленото вземане следва да бъде
съобразено по правилото на чл.235, ал.3 от ГПК.
С оглед гореизложеното, предявеният иск с правно основание чл. 422, вр.
чл. 415 от ГПК, вр. чл. 79, вр. чл.99 от ЗЗД, за сумата в размер на 600,00 лева,
представляваща дължимата главница по договор за паричен заем № ***, е
основателен и като такъв следва да бъде уважен. Предявените положителни
установителни искове за договорна лихва, такси, дължими, съгласно Тарифа
за таксите и разходите и неустойка, са неоснователни и като такива следва да
бъдат отхвърлени.
Съдът съобрази, че в заповедното производство са били сторени разноски
за държавна такса в размер на 37,85 лв. и за юрисконсултско възнаграждение в
размер на 100 лв. или общо разноски в размер на 137,85 лв. От тях ответникът
дължи сумата от 43,70 лв., съразмерно частта от вземанията, чието
съществуване се установи в исковото производство.
В исковото производство ищеца е направил разноски за държавна такса в
размер на 162,15 лв., за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00
лв., определено по правилото на чл.78, ал.8 от ГПК, във вр. с чл.25, ал.1 от
НПП и за особен представител в размер на 490,00 лв. или общо 752,15 лв.
Съразмерно уважената част от иска, ответникът му дължи разноски в размер
8
на 238,47 лв.
При този изход и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът следва да
понесе сторените от ищеца разноски в исковото и заповедно производство
съразмерно уважената част от исковете.
Ръководен от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, на
основание чл. 422, вр. чл. 415 от ГПК, вр. чл. 79, вр. чл. 99 от ЗЗД, че С. В. С.,
ЕГН **********, с настоящ адрес в ***, дължи на „АПС Бета България“
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к.
1404 р-н Триадица, бул. “България” № 81 В, сумата от 600,00 лева,
представляваща дължимата главница по договор за паричен заем *** от *** г.,
ведно със законната лихва върху вземането, считано от 30.08.2023 г., до
окончателното изплащане на същото, за което е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК с № ***/*** г. по ч. гр. д. № ***/20*** г. по
описа на Районен съд ***, като ОТХВЪРЛЯ иска за договорна
възнаградителна лихва в размер на 132,09 лв. за периода от 17.01.2019г. до
18.10.2019г., за законна лихва за забава в размер на 103,48 лв. за периода от
18.10.2019г. до 25.08.2023г., за неплатени такси изискуеми по повод процеса
на събиране на кредита и изчислени по Тарифа в размер на 465,99 лв., за
неустойка по договор за кредит в размер на 590,91 лв.
ОСЪЖДА С. В. С., ЕГН **********, с настоящ адрес в ***, да заплати
на „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, п.к. 1404 р-н Триадица, бул. “България” № 81 В, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 43,70 лв., представляваща сторените
от ищеца съдебни разноски в заповедното производство по ч. гр. д. №
***/20*** г. по описа на Районен съд ***, и сумата от 238,47 лв.,
представляваща сторените от ищеца съдебни разноски за исковото
производство.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от съобщаването
му пред Окръжен съд Плевен.
Препис от решението да се изпрати на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
9