№ 434
гр. София, 15.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на девети ноември през две хиляди двадесет
и втора година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Кирил Д. Павлов
при участието на секретаря Велислава Ем. Карамихова
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско
дело № 20221800500427 по описа за 2022 година
С Решение № 16/21.01.2022г., постановено по гр.д. № 221/2021г. на
Костинбродския районен съд, е осъден Софийският районен съд да заплати на
Д. С. С. сумата 750 лева, представляваща обезщетение за причинените му
неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане в разумен
срок на заявената претенция по гр.д. № 22172/2019г. по описа на СРС, ведно
със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба
(28.01.2021г.) до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен за
разликата до пълния претендиран размер от 3000 лв. Присъдени са разноски.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивни жалби на Софийския районен
съд и на Д. С. С. срещу горното решение съответно в осъдителната и в
отхвърлителната му части.
Жалбоподателят Софийски районен съд счита частта от решението, с
която е осъден да заплати на ищеца обезщетение от 750 лв. и разноски от
102,50 лв., за неправилна и необоснована. Оспорва извода на
първоинстанционния съд за забавено производство по гр.д. № 22172/2019 г.
по описа на СРС, което да е в пряка причинно-следствена връзка с твърдените
от Д. С. неимуществени вреди. Оспорва и извода, че предприетите от СРС
действия по администриране и осигуряване законосъобразното образуване и
протичане на съдебното производство не преодоляват забавянето в
производството по делото. Счита, че тези изводи не се подкрепят от
доказателствата по делото. Излага съображения, че производството по гр.д. №
22172/2019 г. на СРС не е продължило над разумния срок, както и че не са
доказани претърпени от Д. С. вреди. Позовава се практиката на ЕСПЧ,
съгласно която е възможно, дори при установена неразумна продължителност
1
на съдебно производство, да не се присъди обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, ако такива не се докажат. Изтъква проведено от ищеца
отделно обезпечително производство, както и липсата му на активност по
забавеното производство. Оспорва и размера на присъденото обезщетение.
Счита предявения иск за неоснователен и недоказан, а присъденото
обезщетение - за завишено по размер. Оспорва и решението в частта за
разноските. Моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло
предявените от Д. С. срещу Софийския районен съд искове, а при условията
на евентуалност - да намали размера на присъденото обезщетение.
Жалбоподателят Д. С. е подал документ, който притежава признаците
на въззивна жалба и отговор срещу подадената от насрещната страна
въззивна жалба. Счита, че първоинстанционното решение е необосновано и
неправилно, защото не ставало ясно, поради какви фактически или правни
основания районният съд е приел, че присъдено обезщетение в размер на 750
лв. съответства на действително претърпените неимуществени вреди.
Позовава се на мотивите към решението, с които КРС е приел за доказани
изложените в исковата молба фактически твърдения, като е достигнал до
извода, че е налице бездействие в продължение на около две години на
съдията- докладчик по гр.д. № 22172/2019г. на СРС, което е неразумно дълго.
Намира, че размерът на присъденото обезщетение от 750 лева не съответства
на принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД, като е символичен на фона на
претърпените вреди. Цитира съдебна практика в този смисъл. По отношение
на подадената от Софийския районен съд въззивна жалба изразява становище,
че същата е изцяло бланкетна. Оспорва решението и в частта за разноските,
като твърди, че КРС не бил съобразил посоченото в НМРАВ, присъждайки
разноски под минимума за производството пред първата инстанция.
Претендира присъждане на разноски пред първата инстанция в пълен размер
съобразно представения списък. Моли съда да отмени първоинстанционното
решение в обжалваната му част и да уважи иска изцяло в пълния предявен
размер от 3000 лв., както и да му присъди разноски в пълен размер за двете
инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на тази въззивна
жалба от насрещната страна, която я оспорва. Намира, че искът е бил
правилно отхвърлен за разликата до пълния предявен размер. Изразява
становище, че С. не бил доказал претърпени от него неимуществени вреди, а
това е било необходима предпоставка за уважаване на иска. Моли съда да
отхвърли жалбата. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят –
ищец не се явява и не се представлява. От процесуалния му представител е
постъпила молба за даване ход на делото, с която поддържа подадения
отговор и моли съда да отхвърли жалбата на насрещната страна, както и да му
присъди претендираното обезщетение в пълен размер. Прави възражение за
прекомерност на адвокатския хонорар на насрещната страна.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция
жалбоподателят – ответник не се представлява. От процесуалния му
представител – ръководител сектор „Правно обслужване“ – е постъпило
становище за даване ход на делото, с което също така поддържа подадените
от него въззивна жалба и отговор. По съществото на спора настоява за отмяна
на първоинстанционното решение в обжалваната от него част. Позовава се на
представените след приключване на устните състезания три документа.
2
Излага доводи срещу мотивите към обжалваното решение и моли съда да
остави без уважение подадената от насрещната страна въззивна жалба.
Претендира разноски.
Съдът намира, че събраните по делото доказателства и установената въз
основа на тях фактическа обстановка са описани коректно и изчерпателно в
обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвеждат в
настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани
доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
В случая съдът намира, че обжалваното решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия, който се е произнесъл в пределите на своята
правораздавателна власт.
Същото е и допустимо, тъй като са били налице положителните
предпоставки за упражняване на правото на иск, липсвали са отрицателни
такива, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително
предявеният иск.
По съществото на правния спор настоящият съдебен състав споделя
мотивите на обжалваното решение и препраща към тях на основание чл. 272
от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на наведените в жалбите доводи, съдът
излага следните съображения.
Неоснователно жалбоподателят – ответник счита, че производството по
гр.д. № 22172/2019 г. по описа на СРС не е било забавено, както и че
предприетите от съда действия са преодолели евентуално негово забавяне. От
доказателствата по делото се установява, че постъпилата на 17.04.2019г.
искова молба е била оставена без движение на 10.07.2019г., а, след
отстраняване на нередовностите й на 12.07.2019г., същата е била
администрирана по реда на чл. 131 от ГПК с разпореждане от 07.10.2019г.
Писмен отговор е постъпил на 12.03.2020г., а следващото процесуално
действие на съда е от 09.08.2021г. и се изразява в указание до ответника да
подпише така представения отговор, което е било изпълнено на 11.08.2021г.
На последно място, видно от постъпилото на 10.11.2021г. (т.е. след
приключване на устните състезания пред КРС) копие от решение по гр.д. №
22172/2019 г. на СРС, същото е било постановено на 05.11.2021г.
Същевременно, по делото не се изтъкна, нито доказа, уважителна причина,
поради която изпращането на препис от исковата молба по чл. 131 от ГПК е
извършено почти три месеца след отстраняване на нередовностите й, както и
поради която СРС е взел отношение по нередовност на отговора на исковата
молба седемнадесет месеца след постъпването му. Тези процесуални
действия не са сложни, нито са изисквали специфична подготовка и
допълнителни предпоставки за извършването им, поради което срокът, в
който реално са извършени, не може да се приеме за разумен – противно на
поддържаното от ответника СРС. С оглед гореизложеното, настоящият
3
съдебен състав споделя извода на първоинстанционния съд, че по гр.д. №
22172/2019 г. по описа на СРС е било допуснато необосновано забавяне.
Също така неоснователно жалбоподателят – ответник поддържа, че не
били доказани претърпени от Д. С. вреди, както и пряката им причинно-
следствена връзка със забавянето на производството по гр.д. № 22172/2019 г.
Според настоящия съдебен състав, показанията на св. Н. доказват обичайните
негативни емоции от забавяне на съдебно производство – напрежение,
потиснатост, разочарование, притеснение от невъзможността за защита на
субективни права. Също така следва да се има предвид, че по отношение на
неимуществените вреди от такъв вид съществува житейско предположение,
че неразумната продължителност на производството винаги причинява
такива. В същия смисъл е трайната и актуална практика на ВКС (Решение №
122 от 28.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 611/2020 г., III г. о., ГК, Решение № 6
от 11.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1555/2021 г., IV г. о., ГК, Решение №
60242 от 13.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 339/2021 г., III г. о., ГК), според
която „по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните,
типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато
съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок,
като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален
неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на
доверието му в държавността поради забавяне на делото“, както и
практиката на ЕСПЧ (Решение от 24.07.2003 г. на ЕСПЧ по делото Смирнова
срещу Русия (Smirnova v. Russia) по жалби № 46133/1999 и 48183/1999 г., III
отделение на Съда), според която „някои видове морални вреди, включително
и емоционалното страдание, поради самото си естество не винаги могат
да бъдат предмет на несъмнено доказване … Това не пречи Съдът да
присъди обезщетение, ако намери, че разумно може да се приеме, че даден
жалбоподател е претърпял вреди, изискващи парично обезщетяване“.
Неоснователно жалбоподателят – ответник черпи аргументи от липсата
на активност на ищеца по забавеното производство, доколкото ищецът не е
длъжен да проявява активност във връзка с действия, чието извършване е
служебно задължение на съда.
Неоснователен е и доводът за проведено по инициатива на ищеца
отделно обезпечително производство, тъй като то не е повлияло върху
движението на гр.д. № 22172/2019 г., а има отношение само към
предотвратяване на възможни вреди от забавянето, и поради това ще бъде
обсъдено по- долу.
Въззивната жалбата на жалбоподателя – ищец няма отношение към
предпоставките за уважаване на иска, а е насочена единствено срещу
отхвърлянето му за разликата до пълния предявен размер. В нейна подкрепа
С. изтъква, че определеното от районния съд обезщетение от 750 лв. е
необосновано, както и че не съответства на действително претърпените
неимуществени вреди и на принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД.
За да се произнесе по този въпрос, настоящият съдебен състав взе
предвид трайната съдебна практика (напр. Решение № 60242 от 13.01.2022 г.
на ВКС по гр. д. № 339/2021 г., III г. о., ГК, Определение № 439 от 26.05.2022
г. на ВКС по гр. д. № 106/2022 г., III г. о., ГК, Решение № 264817 от
16.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 62/2021 г., и др.) съгласно която размерът
на обезщетението за неимуществени вреди се определя съобразно критерий за
справедливост по чл. 52 от ЗЗД, вр. § 1 от ПЗР на ЗОДОВ, както и с оглед
4
разясненията в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., като за база се вземат
икономическите показатели и стандарта на живот в страната, а също и
възприемането на понятието "справедливост" на съответния етап от развитие
на обществото в държавата. При това, обезщетението не бива да служи за
неоснователно обогатяване, а следва да се съобрази, че осъждането на
ответника само по себе си носи морално удовлетворение на ищеца и също има
обезщетителен ефект за него, както и въздейства възпиращо и
предупредително на нарушителя.
Също така, следва да се съобразят нормативно закрепените критерии в
чл. 2б от ЗОДОВ, като се отчитат специфичните особености на съдебното
производство – напр. неговата обща продължителност, степента на забавянето
му, фактическата и правна сложност, предмета на делото и значението му за
ищеца, поведението на последния и – евентуално – допринасяне за
забавянето.
При съобразяване с горните принципни положения, настоящият съдебен
състав намира, че специфичен фактор, обуславящ определяне на обезщетение
в относително по- висок размер, е значението на делото за ищеца, с оглед
размера на исковата претенция, но все пак следва да се има предвид, че то не
е толкова голямо, колкото по трудови или по наказателни дела. Също така,
по- висок абсолютен размер на обезщетението може да се обоснове и с
инфлационните процеси в страната и по света през последните години.
От друга страна, обстоятелства, обуславящи определяне на обезщетение
в относително по- нисък размер, са:
Видът на претърпените вреди, които, както се обоснова по- горе не са
надхвърлили обичайните такива.
Ограничаването на възможни бъдещи вреди от забавянето чрез
обезпечаване на иска в отделно производство.
Продължителността на забавянето над разумния срок, с оглед високата
натовареност и интензивния заседателен график на Софийския районен
съд, както и общата продължителност на производството, за чието
скъсяване е допринесло бързото насрочване на делото в открито съдебно
заседание и постановяване на съдебен акт по него през 2021г.
Принципните съображения, изложени от ЕСПЧ по казуса Boddaert v.
Belgium, съгласно които чл. 6 изисква, съдебните производства да бъдат
бързи, но той регламентира и по- общия принцип на правилното
правораздаване. Поради това настоящият съдебен състав намира, че
бързината не може да бъде нито самоцел на правораздаването, нито
единствен критерий за преценка на разумността на срока по чл. 2б от
ЗОДОВ.
Актуалната съдебна практика, която присъжда обезщетения в
претендирания от ищеца или по- нисък порядък за много по- големи
5
забавяния и с по- тежки последици за засегнатата страна (напр. Решение
№ 263369 от 25.05.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 2162/2020 г., Решение №
260538 от 11.02.2022 г. на СГС по гр. д. № 5948/2020 г., Решение № 30 от
7.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2125/2018 г., III г. о., ГК, Решение №
265558 от 30.08.2021 г. на СГС по гр. д. № 14588/2019 г., Решение №
264817 от 16.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 62/2021 г.).
С оглед изложените по- горе принципни положения, конкретните
обстоятелства по делото и насоките на съдебната практика, настоящият
съдебен състав намира, че справедливото обезщетение на Д. С. за
претърпените от него обичайни презумптивни вреди от безрпичинното
забавяне на производството по гр.д. № 22172/2019 г. на СРС е в размер на 750
лв., както е определено от първоинстанционния съд.
По тези съображения, въззивните жалби са неоснователни, а
обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото и отхвърлянето и на двете въззивни жалби,
никоя от страните няма право на разноски във въззивното производство,
поради което такива не следва да се присъждат.
И двете жалби съдържат доводи срещу обжалваното решение в частта
за разноските, присъдени в първоинстанционнто производство.
Съдът намира доводите на Д. С. за частично основателни поради
следните съображения:
Не съответства на действителното фактическо положение твърдението
на този жалбоподател, че сторените от него разноски в
първоинстанционното производство са в размер на 610 лв. Видно от
договора за правна защита и съдействие (л. 34 от първоинстанционното
дело), от вносната бележка за платена държавна такса (л. 36 от
първоинстанционното дело), както и от списъка по чл. 80 от ГПК (л. 35
от първоинстанционното дело), реално направените и претендирани
разноски от тази страна в първоинстанционното производство са 410 лв.
Съгласно принципа за разпределение на отговорността за разноските,
отразен в чл. 10, ал. 3 и ал. 4 от ЗОДОВ, при частично уважаване на
исковата претенция, на ищеца се присъжда частта от адвокатското
възнаграждение, съразмерно с уважената част от иска, а на ответника -
частта от адвокатското или юрисконсултското възнаграждение,
съответна на отхвърлената част от иска. Или, казано по друг начин, за да
се определят разноските в полза на ищеца, уважената част от иска му се
разделя на пълния предявен размер, и с така полученият коефициент се
коригира адвокатското възнаграждение. Видно е, че законодателят не
третира уважената част от иска като самостоятелен иск, въз основа на
чиято цена и при спазване на минималните размери на адвокатските
възнаграждение по НМРАВ се изчислява дължимото адвокатско
възнаграждение. Начинът на формулиране на цитираните по- горе
разпоредби предполага изчисляване на това възнаграждение по НМРАВ
6
въз основа на пълния размер на предявения иск, част от което следва да
бъде присъдено на ищеца пропорционално на уважената част от иска.
Затова, в зависимост от размера на тази част, няма пречка, окончателно
определеният размер на адвокатското възнаграждение да е по- нисък от
минималните размери, посочени в НМРАВ.
Основателно, обаче, е възражението в частта, касаеща държавната такса.
Видно от точната редакция на чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, независимо от
степента на уважаване на иска, ответникът дължи на ищеца заплащане на
пълния размер на държавната такса и на останалите разноски в
производството, с изключение на възнаграждението за процесуално
представителство.
С оглед гореизложеното, ищецът има право на разноски в
първоинстанционното производство в размер на 10 лв. държавна такса и 100
лв. адвокатско възнаграждение. Тъй като районният съд му е присъдил само
102,50 лв., с настоящото решение ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца още 7,50 лв.
Жалбата на Софийския районен съд в частта за разноските е
основателна, поради следните съображения.
Не следва да бъдат споделени мотивите на КРС, че претендираните от
ответника разноски не били конкретизирани. Видно от отговора на исковата
молба, в него ответникът изрично е поискал присъждане на „сторените по
делото разноски в т.ч. за юрисконсултско възнаграждение ...“.
Обективно вярна, но необосноваваща направения от КРС извод, е
констатацията му, че ответникът не е представил списък на разноските. Това
обстоятелство не е пречка пред присъждане на действително направените
разноски, тъй като, съгласно т. 8 и т. 9 от Тълкувателно решение № 6 от
6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, липсата на списък по чл.
80 от ГПК препятства единствено изменението на съдебния акт в частта за
разноските по инициатива на лицето, което не е представило такъв списък, но
не и неговото допълване, нито самото присъждане на такива разноски.
Поради това в полза на Софийския районен съд следва да се присъдят
разноски в първоинстанционното производство за юрисконсултско
възнаграждение по реда на чл. 37, ал. 1 от ЗПП, вр. чл. 25 от Наредбата за
заплащането на правната помощ в размер на 100 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 16/21.01.2022г., постановено по гр.д. №
221/2021г. на Костинбродския районен съд.
ОСЪЖДА Софийския районен съд с БУЛСТАТ *** да заплати на Д. С.
С. с ЕГН ********** сумата 7,50 лв., представляваща частта от следващите
му се разноски в първоинстанционното производство, неприсъдена с
обжалваното решение.
ОСЪЖДА Д. С. С. с ЕГН ********** да заплати на Софийския районен
съд с БУЛСТАТ *** сумата 100 лв., представляваща разноски в
първоинстанционното производство.
7
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8