О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е

 

                                           гр.София,04.07.2018г..

 

 

                                      

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І-во Гражданско отделение, І-5 състав, в закрито заседание в състав:

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСИСЛАВА ЯНЕВА                    

 

като се запозна с докладваното от съдията гр.д.№9668 по описа на 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Предявени са от „М.” ЕООД против В.К.С., А.С.– Варна и Окръжен съд –Добрич искове за заплащане на сумата от 1 190 556.84лв., представляваща обезщетение за вреди от несправедлив съдебен процес, от която 903 068лв., представляваща стойността на имотите, от чиято собственост дружеството било лишено, 275 733.50лв.- законна лихва за периода 11.07.2014г.-11.07.2017г. и 11 755.34лв.- разноски, присъдени с решение от 24.03.2011г. по т.д. № 169/2010г. по описа на ОС - Добрич.

Ищецът твръди, че претърпял вреди в резултат на постановени срещу него от ответните съдилища влезли в сила съдебни актове, подробно индивидуализирани в ИМ. Ответниците допуснали редица нарушения – неправилно квалифицирали предявения иск и дали ход на делото по нередовна искова молба, съдебните актове на първа и втора инстанция били необосновани, поради необсъждане на съществени аргументи, изложени от ищеца, съдебните актове не били съобразени със задължителните указания на ВКС по тълкуване и прилагане на правото. С постановените съдебни актове ответниците нарушили гарантирани от правото на ЕС права на ищеца, каквото било правото на справедлив съдебен процес, съгласно чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС, и  чл. 4, пар. 3 от ДЕС, поради което твърди, че  претърпял имуществени вреди  и претендира обезщетение в посочените размери.

По делото не е уточнено при какво съотношение са предявени исковете срещу всеки от ответниците, но съдът намира, че не е и необходимо да бъде изясняван този въпрос, тъй като исковете са недопустими, на основание чл.130 от ГПК, поради следните съображения: 

Настоящият съдебен състав намира, че принципът на лоялното сътрудничество, изведен от клаузата на чл. 4, § 3 от Договора за ЕС изисква съобразяване на нормите на общностното право от националната правораздавателна система, но това следва да бъде осъществено в рамките на инстанционното разглеждане на делата от съответния национален съд, в контекста на конкретните доводи и възражения на страните. Правната възможност на страните да се позоват на правото на Общността и задължението на националните съдилища да го съобразят и приложат следва да се счита за преклудирана с изчерпването на инстанционността на националното производство. Противното разбиране би довело до възможността първоинстанционен съд да контролира и ревизира всеки влязъл в сила съдебен акт, включително и такъв, постановен от А.С.и от В.К.С., което противоречи на цялостната концепция на инстанционността. Евентуално уважаване на предявения иск е несъвместимо със зачитането на стабилитета на решението, постановен от окръжен съд, А.С.и  върховен съд, доколкото с него би се постигнал обратният на постановения с него резултат. Изведеният от клаузата на чл.4, § 3 от Договора за ЕС принцип на лоялното сътрудничество и признатата от практиката на Съда на ЕС възможност на правните субекти да търсят обезщетение за вреди от нарушение на общностното право, включително и от съда, допуснал такова нарушение, като последна инстанция по разгледания от него правен спор, кореспондира на принципа на институционална автономия, който се изразява в ангажиране отговорността на всяка държава членка при условията на вътрешното законодателство. Съдът следва да съобрази принципа за равностойност, който изисква правилата на националното законодателство да не правят невъзможна или прекомерно трудна защитата на правата на лицата и на изискването за еквивалентност, което се свежда до разглеждането, респ. прилагането на правото на Европейската общност на национално ниво по начин, сравним с разглеждането на национален спор. Принципът на лоялно сътрудничество не може да противоречи нито на този за институционална автономия, доколкото реализацията му се осъществява чрез способите на националното законодателство, нито на универсални принципи от по-висш порядък, които предхождат сключването на Договора за ЕС, какъвто е върховенството на закона, който лежи в основата на правовата държава и чието частно проявление е стабилността на влезлите в сила съдебни актове, включително и материалната им законна сила. Израз на този принцип е основната правна последица на съдебното решение – силата на пресъдено нещо на решението, чиято защитна функция се изразява в задължението на страните да преустановят занапред правния спор, респ. в невъзможността да оспорват правилността му. Силата на пресъдено нещо има препятстващ ефект по отношение на съдебно отреченото право, защото осуетява неговото упражняване и същевременно действа предпазващо по отношение на гражданските права, застрашени от неоснователното му претендиране. Регулиращото действие на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, изразяващо се в задължението за нейното зачитане се отнася не само до страните по делото, обхванати от неговите субективни предели, но и до съда, който го е постановил, и до всички съдилища, учреждения и общини в Република България, за които то е задължително (чл.297 от ГПК).  Правото на Европейския съюз е част от вътрешното право на Република България и следва да бъде съобразявано от съдилищата при постановяване на техните актове, независимо дали някоя от страните изрично се е позовала на негови позитивни норми- в този смисъл и чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България. С изключение на нормата на чл.303, ал.1, т.7 от ГПК, регламентираща основание за отмяна на влязло в сила решение, когато ЕСПЧ с окончателно решение е установил нарушение на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, или на протоколите към нея, действащото право не урежда особени процесуални способи за защита срещу съдебни актове, постановени в нарушение на общностното право. Пороците на съдебните актове се отстраняват по реда на инстанционния контрол, или на предвидените в националния закон извънредни способи, поради което е недопустимо тяхното инцидентно констатиране по повод на иск за вреди от правораздавателна дейност, вследствие нарушаване на норми от общностното право, което по същество би довело до дерогиране на принципа, установен в чл.297 от ГПК. Не може да бъде споделено разбирането, че с предявяването на иска за вреди не се ревизират влезлите в сила актове на Окръжен съд - Добрич, А.С.- Варна и на В.К.С., от които се твърди, че те са причинени. По същество то води до елиминиране на основен елемент от фактическия състав на деликтната отговорност, който е conditio sine qua non за нейното възникване, включително и в хипотезата на гаранционно-обезпечителната ноксална отговорност по чл.49 от ЗЗД - пряката и непосредствена причинна връзка между твърдяното като увреждащо действие или бездействие (неприлагането или неправилното прилагане на нормите от общностното право) и причинените вреди. Затова сезираният с такъв иск съд по необходимост следва да вземе отношение по правилността на съдебния акт на ОС - Добрич, на А.С.- Варна Варна и на В.К.С., респ. по законосъобразността на извършените от тях процесуални действия, довели до формиране на вътрешното им убеждение, респ. до постановяване на съдебните актове, като краен процесуален резултат на правораздавателната дейност, което представлява фактическо пререшаване на спора относно законосъобразността на тези актове, а подобна процесуална дейност, извън инстанционния контрол, е недопустима. В тази насока е и съдебната практика на СГС по други дела, които настоящият състав изцяло споделя /гр.д. № 3220/2018г. на СГС, I ГО, и гр.д. № 4467/2018г. на СГС, I ГО, 23 състав/

Поради изложеното съдът

 

О П Р Е Д Е Л И :

 

ПРЕКРАТЯВА, на основание чл.130 от ГПК, производството по гр.д. № 9668/2017г. по описа на СГС, І ГО, 5 състав.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване пред САС в едноседмичен срок от връчването.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: