РЕШЕНИЕ
№ 901
гр. Благоевград, 19.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Димитър Р. Беровски
при участието на секретаря Ана Г. Г.
като разгледа докладваното от Димитър Р. Беровски Гражданско дело № 20231210101294 по
описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
I. Обстоятелства по производството.
Производството е по реда на Глава тринадесета от ГПК („Основно производство”).
Образувано е по искова молба, подадена от "А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район Илинден, ул. „Кукуш“ № 1,
представлявано от Ал. В. Д. и Мл. М. - изпълнителни директори против Д. Г. Т., ЕГН
**********, с настоящ адрес село Д..
Ищецът е предявил срещу ответницата при условията на обективно кумулативно
съединяване следните установителни искове:
1) иск за сумата от 487,93 лв./четиристотин осемдесет и седем лева и деветдесет и три
стотинки/ - представляваща неплатени суми за ползвани и неплатени електронни
съобщителни услуги, предоставяни със системен партиден номер М5843317.
2) иск за сумата от 425,40 лв. /четиристотин двадесет и пет лева и четиридесет стотинки/ -
неплатени суми за устройство по договор за продажба на изплащане.
3) иск за сумата от 951,15 лв. /деветстотин петдесет и един лева и петнадесет стотинки/ -
представляваща дължима на основание чл. 54.12 от ОУ, във вр. с разпоредбите на Договора
неустойка поради предсрочно прекратяване на договора по вина на абоната по системен
партиден номер М5843317.
4) иск за сумата от 502,35 лв. /петстотин и два лева и тридесет и пет стотинки/ - общ размер
на дължимата мораторна лихва.
Ищецът твърди, че се е намирал в облигационно правоотношение с ответницата.
произтичащо от Рамков договор, сключен между Д. Г. Т. и „А1 България“ ЕАД,
идентифициран с неговия уникален номер ********* за периода от 26.03.2020г. г. до
14.09.2020 г. и Приложения към него за предоставяне на електронни съобщителни услуги.
Поддържа, че ответницата не изпълнила задълженията си по посочения договор и
приложения към него, като не била заплатила в срок дължимата сума за потребените
електронни съобщителни услуги в общ размер на 487,93 лв. за отчетен период от 26.03.2020
г. до 14.09.2020 г. Заявява, че предвид неплащането в срок на цената на потребените
електронни съобщителни услуги прекратил по вина на ответницата горепосочения договор
и начислил неустойка за предсрочното му прекратяване в размер на 951,15 лв. Смята, че
ответницата му дължи и законна лихва за забава в общ размер на 502,35 лв., от които: 137,83
лв. - мораторна лихва върху сумата 487,93 лева, претендирана като неплатени суми за
предоставени електронни съобщителни услуги за периода от 21.04.2020г. година до
1
24.03.2023 година; 112,56 лв. - мораторна лихва върху сумата 425,40 лева, претендирана
като неплатени суми за устройство по договор за продажба на изплащане за периода от
21.04.2020 година до 24.03.2023 година; 251,96 лв. - мораторна лихва върху сумата 951,15
лева, претендирана като неустойки за прекратяването на рамковия договор № ********* за
периода от 01.08.2020 година до 24.03.2023 година. Излага, че ответницата не изпълнила
задълженията си и по договор за лизинг, като не била заплатила в срок дължимите суми
лизингови вноски. Навежда, че за посочените суми по ч. гр. д. № 645/2023г. на РС -
Благоевград е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу която
ответницата, имаща качеството на длъжник в заповедното производство, е депозирала
възражение.
Ответницата не е депозирала отговор на исковата молба.
По повод подадената искова молба, предмет на разглеждане в настоящото производство са
следните установителни искови претенции:
- чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД - относно вземането за сумата от
487,93 лв./четиристотин осемдесет и седем лева и деветдесет и три стотинки/ -
представляваща неплатени суми за ползвани и неплатени електронни съобщителни услуги,
предоставяни със системен партиден номер М5843317, ведно със законната лихва върху
сумата, считано от датата на подаване на заявлението в съда /28.03.2023г./ до окончателното
погасяване;
- чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 345, ал. 1 ТЗ - относно вземането за сумата от 425,40 лв.
/четиристотин двадесет и пет лева и четиридесет стотинки/ - неплатени суми за устройство
по договор за продажба на изплащане.
- чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД - относно вземането за сумата от 951,15
лв. /деветстотин петдесет и един лева и петнадесет стотинки/ - представляваща дължима на
основание чл. 54.12 от ОУ, във вр. с разпоредбите на Договора неустойка поради
предсрочно прекратяване на договора по вина на абоната по системен партиден номер
М5843317.
- чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 86, изр. 1 ЗЗД - относно вземането за
сумата от 502,35 лв. /петстотин и два лева и тридесет и пет стотинки/ - общ размер на
дължимата мораторна лихва за периода от 21.04.2020 година до 24.03.2023 година.
За вземанията по така предявените установителни искове е била издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК с № 352 от 12.04.2023г. по ч. гр. д. №
645/2023г. на Районен съд – гр. Благоевград, срещу която от страна на длъжника Д. Г. Т. е
постъпило възражение по чл. 414 ГПК.
II. Фактически и правни изводи.
1. Относно допустимостта на предявените установителни искове:
Предявените установителни искове са процесуално допустими. Същите изхождат от
легитимирано лице, депозирани са пред компетентния съд и в законоустановения
едномесечен срок по чл. 415, ал. 4 ГПК.
2. Относно основателността на предявените установителни искове:
2.1. Относно установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1
ЗЗД:
Уважаването на разглежданата искова претенция е предпоставено от кумулативното
наличие на следните изисквания: 1/ наличието на валидно облигационно правоотношение,
породено от процесния договор за електронни съобщителни услуги, по силата на който
ищецът има качеството на доставчик на електронни съобщителни услуги, а ответницата - на
потребител на електронни съобщителни услуги; 2/ реалното предоставяне от ищеца на
ответницата на електронни съобщителни услуги за посочения период; 3/ настъпване на
падежа на задължението на потребителя на електронни съобщителни услуги, касаещо
заплащане на цената за ползване на мобилните услуги; 4/ размера на цената на електронни
съобщителни услуги и 5/ неизпълнение на корелативното задължението на потребителя за
заплащане стойността на доставените мобилни услуги.
С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест в исковия граждански
2
процес (чл. 154, ал. 1 ГПК), ищцовата страна следва да установи наличието на първите
четири от посочените изисквания. А в случай, че това бъде сторено, ответницата трябва да
проведе доказване относно погасяването на своето задължение.
Именно в контекста на тези принципни положения трябва да се потърси и разрешението
на фактическите и на правните проблеми, които поставя разглежданият казус.
С цел да установи първите две от горевизираните условия за уважаване на иска по чл. 422
ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД ищцовото дружество е представило копия от Рамков договор,
сключен между Д. Г. Т. и „А1 България“ ЕАД, идентифициран с неговия уникален номер
*********, Допълнително приложение и Общи условия към него, както и фактури за
отчетния период на потребление от 26.03.2020 г. до 14.09.2020 г.
От представените по делото писмени доказателства се установява наличието на валидно
облигационно отношение, породено от договор за електронни съобщителни услуги, по
силата на който ищецът има качеството на доставчик на електронни съобщителни услуги, а
ответницата - на потребител.
Налице е реално предоставяне от ищеца на ответницата на електронни съобщителни
услуги за процесния период. В тази връзка е необходимо да се съобрази следното:
От съдържанието на общите условия /ОУ/ на ищеца за взаимоотношенията му с абонатите
и крайните ползватели на обществените мобилни наземни мрежи /чл. 22, т. 2/
претендираните от ищеца като незаплатени и падежирали преди прекъсването на
изходящите обаждания на ответницата месечни абонаменти се дължат авансово, т. е. същите
следва да се предплащат ежемесечно от потребителя, за да му се осигури през следващия
месец от страна на ищцовото дружество достъп до услугите, за които е бил сключен
индивидуалният договор за мобилни услуги. В тази месечно дължима абонаментна такса се
включват разходите на ищеца за поддръжка на мрежата. Няма доказателства същата да е
била предплатена, както и да е заплатена в 15-дневен срок, според чл. 26.5 от ОУ,
приложими към договора. За точно изпълнение на последния е необходимо първоначално
изпълнение от страна именно на ответницата и едва като последица от това се поражда
корелативното задължение на ищеца за изпълнение чрез предоставяне на достъп и услуги в
мрежата на мобилния оператор. Доколкото се установи към процесния период
съществуваща и валидна облигационна връзка по силата на сключения между страните
договор и, отделно от това, не се доказа валидно изпълнение на първичното авансово
парично задължение от страна на ответницата съобразно доказателствената тежест за
установяване на този факт, която е нейна, се налага да се направи извод за дължимостта на
въпросните такси поради неизпълнение на това парично задължение в посочения размер от
487,93 лв.
В обобщение се налага крайният извод, че искът, касаещ претендираните месечни
абонаментни такси и електронни съобщителни услуги, предоставяни по договор от
16.11.2017г. със системен партиден номер М5843317 се явява основателен поради наличието
на всички законови предпоставки, включени във фактическия състав, пораждащ това
вземане.
2.2. Относно установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 345, ал. 1 ТЗ.
Основателността на тези искове е предпоставена от едновременното наличие на няколко
изисквания, а именно: 1/ наличието на валидни облигационни правоотношения, породени от
процесните договори за лизинг, по силата на които ищецът има качеството на лизингодател,
а ответницата - на лизингополучател; 2/ реалното предоставяне от ищеца на ответницата на
вещите по лизинговите договори; 3/ размера на претендираните лизингови вноски, и 4/
неизпълнение на корелативното задължението на потребителя за заплащане на лизинговите
вноски.
С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест в исковия граждански
процес (чл. 154, ал. 1 ГПК), ищцовата страна следва да установи наличието на първите
четири от посочените изисквания. А в случай, че това бъде сторено, ответницата трябва да
3
проведе доказване относно погасяването на своето задължение.
Именно в контекста на тези принципни положения трябва да се потърси и разрешението
на фактическите и на правните проблеми, които поставя разглежданият казус.
Установено е пълно и главно от страна на ищеца с представените договори за лизинг от
01.03.2019г., 07.11.2019 г. и от 20.12.2018г. и приемо-предавателни протоколи към тях,
подписани от ответницата, че лизингодателят-ищец е предал на лизингополучателя-
ответницата лизингованите вещи, заедно с необходимите принадлежности, технически
изправни и във вид годен за употреба, още при сключването на договорите, видно от чл. 1 от
същите. В този смисъл е налице доказано пълно и точно изпълнение на неговите задължения
по облигационните връзки, създадени между страните по силата на лизинговите
правоотношения. В подкрепа на това е и обстоятелството, че за значителен период от срока
на договорите след сключването му ответницата доброволно е изпълнявала насрещните си
парични задължения за заплащане на лизинговите вноски. От друга страна, не се твърди, а и
не се установява насрещно от ответницата, той да е върнал доброволно в срока на договора
получената от него лизинговите вещи – два мобилни телефони и телевизор, при което
обстоятелство не би дължал заплащане на непадежиралите към онзи момент лизингови
вноски. В същото време така сключените договори са падежирали, съгласно уговорените в
тях срокове, т. е. вещите са била във владение на лизингополучателя до края на срока му. С
оглед това се налага изводът, че е било породено и съществуващо във времето задължението
на ответницата за заплащане на всяка от оставащите до края на тези срокове вноски, което
той не е изпълнил съгласно уговореното. По делото не се установява, ответницата да е бил
заплатил всички лизингови вноски. При това положение претенцията за незаплатените
лизингови вноски следва да се уважи.
2.3. Относно установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД:
Уважаването на разглежданата искова претенция е предпоставено от кумулативното
наличие на следните изисквания: 1/ наличието на уговорка, постигната между ищеца
(доставчик на електронни съобщителни услуги) и ответницата (потребител на електронни
съобщителни услуги), в качеството им на страни по твърдения договор за електронни
съобщителни услуги за дължимост от страна на ответницата на неустойка за предсрочното
прекратяване на договора; 2/ размер на претендираната неустойка; 3/ настъпване на падежа
на задължението за заплащането на неустойката, и 4/ липса на погасяване на неустоечното
задължение.
В разглеждания казус не е изпълнено първото от така очертаните изисквания.
Неустойката, претендирана от ищеца, е регламентирана в нарочна клауза, фигурираща в
договора за електронни съобщителни услуги, според която: „В случай на прекратяване на
договора през първоначалния срок, за която и да е СИМ-карта/номер, посочен/а в него, по
вина или инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата за
всички месечни абонаменти за съответния абонаментен план за всяка една СИМ-
карта/номер до края на срока на договора, като максималният размер на неустойката не
може да надвишава трикратния размер на месечните абонаменти“.
Тази уговорка е нищожна поради накърняване на добрите нрави (чл. 26, ал. 1, предл. 3
ЗЗД).
Според константната съдебна практика (вж. Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т. д. №
115/2010 г., Решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г. и Решение № 252 от
21.03.2018 г. по т. д. № 951/2017 г. – и трите, постановени от състави при II т. о. на ВКС),
съдът е длъжен служебно да следи за съответствието на клаузата за неустойка с добрите
нрави, предвид значимостта им за действителността на договора и на отделните негови
клаузи. Задължението да съблюдава служебно за спазването на добрите нрави изисква от
съда при разрешаване на спор за заплащане на неустойка да извърши самостоятелна
преценка за действителността на неустоечната клауза, независимо дали страните са се
позовали на нищожността ѝ.
Съгласно постановките, възприети в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.
4
дело № 1 от 2009 г., ОСТК на ВКС, както и в съдебната практика, създадена след неговото
приемане (вж. например Решение № 234 от 17.11.2016 г. по гр. д. № 1856/2016 г., III г. о. на
ВКС), една клауза за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, когато е
уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се прави за всеки отделен случай към момента на сключването на
договора.
Логическата конструкция, върху която се базира обсъжданото разрешение, се извежда от
обстоятелството, че автономията на волята и свободата на договарянето не са неограничени.
Страните могат да определят свободно съдържанието на договора само дотолкова,
доколкото то не противоречи на закона и на добрите нрави. Добрите нрави не са писани
правила, а съществуват като общи юридически принципи или произтичат от тях (вж.
Решение № 776 от 05.01.2011 г. по гр. д. № 969/2009 г., IV г. о. на ВКС).
Критериите, от които е детерминирана преценката дали дадена неустоечна уговорка
накърнява пределите на нравствената допустимост, трябва да се основават на: естеството на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойката; вида на неизпълнението,
за обезщетяване на което е уговорена тя; начина на определянето – като глобална сума или
процент от главницата; базата за нейното начисляване – съотношение между задължението
и предварително определеното обезщетение за вредите; наличието или липсата на уговорка
за плаващо нарастване на размера на неустойката, с оглед на продължителността на
неизпълнението; наличието на други правни способи, обезпечаващи изпълнението;
принципа за забрана за неоснователното обогатяване, респ. възможни са и други критерии
(вж. Решение № 776 от 05.01.2011 г. по гр. д. № 969/2009 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 228
от 21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г., II т. о. на ВКС, Решение № 74 от 21.06.2011 г. по гр.
д. № 541/2010 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 142 от 12.03.2011 г. по т. д. № 336/2010 г., II т.
о. на ВКС и Решение № 4 от 25.02.2009 г. по т. д. № 395/2008 г., I т. о. на ВКС).
Няма съмнение в практиката, че при договорните правоотношения със сукцесивен
(продължителен във времето) характер клаузата, даваща възможност за претендиране под
формата на неустойка на всички оставащи вноски/такси до края на договора, след неговото
прекратяване и след като е отпаднало насрещното задължение на кредитора да предоставя
ползването на съответната вещ или услуга, е нищожна точно заради колизията с добрите
нрави (вж. Решение № 193 от 09.05.2016 г. по т. д. № 2659/2014 г., Решение № 219 от
09.05.2016 г. по т. д. № 203/2015 г. и Решение № 110 от 21.07.2016 г. по т. д. № 1226/2015 г.
– и трите, постановени от състави при I т. о. на ВКС).
В сега разглежданата хипотеза уговорената неустойка е предвидена точно за случай, при
който доставчикът на далекосъобщителните услуги има възможност, при каквато и да е
форма на неизпълнение на договорните задължения на абоната, да прекрати едностранно
облигационноправната връзка помежду им, да преустанови предоставянето на съответните
услуги и въпреки това да получи всички месечни такси до редовния краен срок на сделката.
Тази неустойка обезпечава всякакви форми на неточно изпълнение от страна на абоната.
Формирането на размера на неустойката е конструирано чрез сборуване на уговорените
пълни месечни такси до края на договора, които се дължат без доставчикът да предоставя
каквито и да било услуги. Следователно на практика е възможно да се достигне до ситуация,
при която и заради най-малкото отклонение от договорните си задължения абонатът да
дължи под формата на неустойка цялата стойност на уговорените услуги, без реално да ги е
ползвал. По този начин доставчикът ще получи имуществена облага от насрещната страна,
без да предоставя ползването на услугите и то в размер, какъвто би получил, ако договорът
не беше прекратен (т. е. ако ги беше предоставил).
Тези характеристики на неустойката в конкретния казус, преценени на плоскостта на
принципните критерии, визирани по-горе, дават основание да се приеме, че уговорената
между страните неустоечна клауза е натоварена с функции, излизащи извън присъщите за
нея обезпечителен и обезщетителен ефект. Така се стига и до логичния извод, че процесната
5
неустойка пряко нарушава принципа на справедливостта и е предпоставка за неоснователно
обогатяване на доставчика на далекосъобщителните услуги, за сметка на абоната, което
противоречи на добрите нрави.
Затова искът, до който се отнася неустойката, е неоснователен и като такъв подлежи на
цялостно отхвърляне.
2.4. Относно установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК ЗЗД
във вр. с чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД:
За да бъде уважена посочената искова претенция, е необходимо наличие на няколко
изисквания, а именно: 1/ наличието на главен дълг, произтичащ от процесния договор за
електронни съобщителни услуги; 2/ настъпване на падежа на задължението на потребителя
за заплащането на тази лихва и 3/ липса на изпълнение на това задължение от страна на
потребителя.
В настоящия случай се установи наличието на главен паричен дълг, произтичащ от
вземане на ищеца по процесните договор за електронни съобщителни услуги и договори за
лизинг. Лихва за забава не се дължи върху претендираната неустойка, тъй като същата е
нищожна поради накърняване на добрите нрави
Установява се също така, че е настъпил падежът на задължението на потребителя за
заплащане на лихвата.
В този контекст и втората от разглежданите искови претенции частично основателна за
следните суми: 137,83 лв. – мораторна лихва върху сумата 487,93 лева, претендирана като
неплатени суми за предоставени електронни съобщителни услуги за периода от 21.04.2020
година до 24.03.2023 година и 112,56 лв. - мораторна лихва върху сумата 425,40 лева,
претендирана като неплатени суми за устройство по договор за продажба на изплащане за
периода от 21.04.2020 година до 24.03.2023 година, или общо за 250,39 лв. за периода от
21.04.2020 година до 24.03.2023 година. Искът за мораторна лихва следва да се отхвърли за
сумата от 251,96 лв. - мораторна лихва върху сумата 951,15 лева, претендирана като
неустойки за прекратяването на рамковия договор № ********* за периода от 01.08.2020
година до 24.03.2023 година.
Относно разноските:
При този изход от делото и двете страни имат право на разноски. Искане за присъждане на
разноски е направено само от ищеца. Право на разноски има и ответницата, но тя няма
направено искане в тази насока, като и няма доказателства за реално сторени съдебно-
деловодни разходи. Следва да се има предвид, че съобразно възприетото в т. 12 от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС е
необходимо да бъде извършено диференцирано произнасяне както по отношение на
разноските в заповедното производство, така и досежно тези, касаещи настоящото исково
дело. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца съразмерно с уважената част на предявените
искове, се дължат разноски в заповедното производство в общ размер на 60,79 лв. и в
исковото производство в общ размер на 126,59 лв.
Ръководейки се от изложените съображения, Районен съд – гр. Благоевград, Гражданско
отделение, Осми състав
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 ГПК, че Д. Г. Т., ЕГН **********,
с настоящ адрес село Д., дължи на "А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, район Илинден, ул. „Кукуш“ № 1, представлявано от Ал. В.
Д. и Мл. М. - изпълнителни директори, следните суми, които са били предмет на Заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК с № 352 от 12.04.2023г., издадена по ч. гр. д. № 645/2023г. на
Районен съд – гр. Благоевград, а именно:
- 487,93 лв./четиристотин осемдесет и седем лева и деветдесет и три стотинки/ -
6
представляваща неплатени суми за ползвани и неплатени електронни съобщителни услуги,
предоставяни по договор от 16.11.2017г. със системен партиден номер М5843317, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението в съда
/28.03.2023г./ до окончателното погасяване;
- 425,40 лв. /четиристотин двадесет и пет лева и четиридесет стотинки/ - неплатени
суми за устройство по договор за продажба на изплащане;
- 250,39 лв. /двеста и петдесет лева и тридесет и девет стотинки/ - представляваща общ
размер на дължимата мораторна лихва за периода от 21.04.2020 година до 24.03.2023 година,
от които: 137,83 лв. – мораторна лихва върху сумата 487,93 лева, претендирана като
неплатени суми за предоставени електронни съобщителни услуги за периода от 21.04.2020
година до 24.03.2023 година; 112,56 лв. - мораторна лихва върху сумата 425,40 лева,
претендирана като неплатени суми за устройство по договор за продажба на изплащане за
периода от 21.04.2020 година до 24.03.2023 година, като ОТХВЪРЛЯ този иск за разликата
над уважената част до пълния претендиран размер от 502,35 лв. /петстотин и два лева и
тридесет и пет стотинки/.
ОТХВЪРЛЯ иска на "А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район Илинден, ул. „Кукуш“ № 1, представлявано от Ал. В. Д. и Мл.
М. - изпълнителни директори, предявен против Д. Г. Т., ЕГН **********, с настоящ адрес
село Д., с който се претендира да бъде признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че
ответницата дължи на ищеца следната сума, която е била предмет на Заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК с № 352 от 12.04.2023г., издадена по ч. гр. д. № 645/2023г. на
Районен съд – гр. Благоевград, а именно:
- 951,15 лв. /деветстотин петдесет и един лева и петнадесет стотинки/ - представляваща
дължима на основание чл. 54.12 от ОУ, във вр. с разпоредбите на Договора неустойка
поради предсрочно прекратяване на договора по вина на абоната по системен партиден
номер М5843317.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, Д. Г. Т., ЕГН **********, с настоящ адрес село
Д. да заплати на "А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район Илинден, ул. „Кукуш“ № 1, представлявано от Ал. В. Д. и Мл.
М. - изпълнителни директори, разноски, сторени в заповедното производство и в
настоящото исково производство, както следва:
- сумата от 60,79 лв. /шестдесет лева и седемдесет и девет стотинки/ – представляваща
разноските, дължими за заповедното производство (ч.гр.д. № 645/2023г. на РС – гр.
Благоевград), и
- сумата от 126,59 лв. /сто двадесет и шест лева и петдесет и девет стотинки/ –
представляваща общ размер на разноските, дължими за исковото производство (гр. д. №
1294/2023г. на РС – гр. Благоевград).
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Окръжен съд – гр. Благоевград в двуседмичен
срок, считано от връчването на препис на страните по делото. Като въззивната жалба се
подава чрез Районен съд – гр.Благоевград.
Съдия при Районен съд – Благоевград: _______________________
7