Решение по дело №16770/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 8125
Дата: 29 ноември 2019 г. (в сила от 29 ноември 2019 г.)
Съдия: Анелия Здравкова Маркова
Дело: 20181100516770
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 14 декември 2018 г.

Съдържание на акта

                                              РЕШЕНИЕ

                                            Гр.София,29.11. 2019 г.

 

                                            В  ИМЕТО НА НАРОДА

 

Софийски градски съд, Гражданско отделение II- В въззивен състав,

в публично заседание на тридесети октомври

през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

                             ПРЕДСЕДАТЕЛ:   АНЕЛИЯ МАРКОВА 

                                      ЧЛЕНОВЕ:   ПЕПА ТОНЕВА

                                                Мл.с-я  ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА

При секретаря АНТОАНЕТА ЛУКАНОВА

И прокурора                                                                           сложи за разглеждане

Докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 16770 по описа за 2018 г. и   за да се произнесе взе предвид следното:

          Производството е по чл.258 и следв. ГПК.

Образувано е по въззивнна жалба на Т.С.“ ЕАД, ищец в производството пред СРС, срещу  решение254558 от 30.10.2017 г., постановено от СРС, ГО, 73 с–в по гр. д. № 23865 по описа за 2014 г., с което решение са отхвърлени предявените искове по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата в размер на 16613,86 лв.- неустойка за забава по договор № СИ № 9/21.05.2012 г. и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата в размер на 1214,25 лв.-обезщетение за забава за плащане на сумата по чл.92 ЗЗД за периода от 03.12.2012 г.- 21.08.2013 г.

    Въззивникът излага доводи, че решението на първата съдебна инстанция е неправилно и необосновано, постановено при неизяснена фактическа обстановка и в противоречие със събраните по делото доказателства; при допуснато нарушение на чл.188, ал.1 и ал.2 ГПК. Не било взето предвид, че между страните бил възникнал спор във връзка с качеството на изпълнение на отделните дейности. СРС не се бил съобразил със съдебната практика, която приемала, че е необходимо изрично или мълчаливо изявление на поръчващия, за да се счете работата за приета. Сочи, че от всички дейности по договора, ответникът /пред СРС/ „С.“ ЕООД бил извършил в срок само проектирането и приемането на проекта -21.05.2012 г.- 21.06.2012 г., което се установявало от протокола от 20.06.2012 г. Доставките, които следвало да бъдат направени в 35 дневен срок от датата на договора – 21.05.2012 г.- 25.06.2012 г. били просрочени. Последната била направена на 18.07.2012 г.; същата била посочена в протокола от 19.10.2012 г., който бил двустранно подписан. Закъснението в случая било от 20 дни. Дейностите по монтаж и пусковоналадъчните работи, които следвало да бъдат извършени в 20 дневен срок, считано от датата на даване фронт на работата /по график – 11.07.2012 г./ следвало да приключат на 31.07.2012 г. На 02.08.2012 г. работата била спряна с протокол от същата дата и била продължена с протокол от 27.08.2012 г., т.е. прекъсването било продължило 25 дни и с толкова дни следвало да бъде продължен срока за изпълнение. Всъщност монтажните работи закъснели с 2 дни, а пусково-наладъчните – с 49 дни /27.08.2012 г.- 15.10.2012 г./ Протоколът за окончателно приемане на обекта бил с дата 19.10.2012 г., което означавало, че закъснението на изпълнителя е със 72 дни. Сочи, че изпълнителя не бил изпълнил уговорката по договора документите да бъдат на български език; това не било сторено към датата, на която следвало да бъде направено междинното плащане по фактурата от 19.07.2012 г. Документите към фактурата били изпратени едва на 07.11.2012 г. и на 11.12.2012 г. било направено от ищеца /възложител/ плащане. Неправилно СРС бил приел, че липсва изявление за прихващане, тъй като вземането за неустойка не отговаря на изискването за ликвидност, доколкото същото не е признато от ищеца и не е установено със СПН. Счита, че били налице предпоставките на чл.103 ЗЗД. Интерпретацията на СРС досежно „ликвидност“ не било в съответствие със съдебната практика и правна доктрина, където било посочено, че ликвидно по смисъла на чл.103 ЗЗД е вземането, което е безспорно по основание и определено по размер. Съвсем различен бил случай, когато прихващането е направено чрез възражение и се предполагало съществуване на насрещни вземания, „когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни или заместими вещи“. При предявяване чрез възражение не било необходимо вземанията да са ликвидни и изискуеми. Решението се обжалва и в частта за разноските.

Иска се отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което претенциите по чл.92 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД да бъдат уважени. Претендира разноски.

По въззивната жалба  е постъпил отговор от ответника /пред СРС/-„С.“ ЕООД, въззиваема страна пред настоящата инстанция, с който се оспорва въззивната жалба като неоснователна. Твърди се, че решението е правилно, съобразено със събраните по делото доказателства, вкл. заключението на съдебно-техническата експертиза /СТЕ/ и постановено при спазване на материалния и процесуален закон. Протоколът от 25.09.2012 г. на който се позовавал въззивникът, бил оспорен като бил поискан оригинала на същия; такъв не бил представен и затова не следвало да бъде обсъждан. Приемането на дейностите по монтажа и пуска на обекта били приети от възложителя без забележки с протокол от 19.10.2012 г. Затова следвало да се приложи необоримата презумпция на чл.264, ал.3 ЗЗД за правилно изпълнена работа. Одобряването на работата, още повече, че същата е извършена в срок, съгласно договора, обуславяло невъзможност на поръчващия да реализира отговорността на изпълнителя по чл.92, ал.1 ЗЗД. По отношение на довода за закъсняло изпълнение се сочи, че въззивникът неправилно тълкувал действителната воля на страните за сроковете. Правилно СРС бил приел, че изпълнението на договора следва да се извърши на три етапа- проектиране – 30 дни от началото на договора; доставки – 30 дни от завършването на първия етап и инсталиране и въвеждане в експлоатация – 20 дни от даване фронт за работа или общият срок е 85 дни. Очевидно било, че в договора е допусната техническа грешка като не било отчетено технологичната последователност на отделните процеси  предвидените за изпълнението им срокове. Счита, че в случая следвало да се съобрази спецификата на последователност на процесите. При спазване на тази последователност се установявало,че възложените дейности са извършени в срок. Сочи, че за част от работите закъснението се дължало по вина на възложителя във връзка с извършвания от него /или негов подизпълнител/ ремонт на турбогенератор № 5. Оспорва твърдението на въззивника, че документацията не е представена в срок. Относно доводите за неправилност на съдебното решение във връзка с възражението за прихващане се сочи, че това е относимо по др. гр.д. водено между страните- № 16055 по описа за 2014 г. на СРС,65 с-в, което било приложено по настоящето. Разноски се претендират.

           По допустимостта на жалбата:

За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 20.11.2017 г., въззивната жалба е подадена на 29.11.2017 г., следователно същата е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.

Тъй като с решението, което се обжалва не са уважени предявените искове, то въззивната жалба се явява допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес.

          По основателността на жалбата:

    За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че страните не спорят, че са обвързани от договор, сключен на 21.05.2012 г. Тъй като по делото не бил представен препис от този договор, въз основа на непротиворечивата част от твърденията на страните, СРС е приел, че работата следвало да бъде извършена на три етапа с обща продължителност 85 дни- 30 дни проектиране, 35 дни – доставка на материали и 20 дни за въвеждане в експлоатация на честотните регулатори. Страните не спорели, а и от представеният протокол било видно, че работният проект е предаден на 20.06.2012 г. Страните не спорели и, че на 05.07.2012 г. и на 18.07.2012 г. са били направени необходимите за работата на изпълнителя, доставки. В приемо-предавателния протокол от 19.10.2012 г. било посочено, че стоката е в състояние, съответно на изискванията на възложителя. От заключението на СТЕ се установило, че за периода 28.06.2012 г. до 12.10.2012 г. е извършван ремонт на турбогенератор № 5 на ТР „София-Изток“ като през този период турбогенераторът е бил изведен от експлоатация и било невъзможно да се извършват пусково-наладъчни работи, свързани с честотното управление. Най-ранната дата на която било възможно извършването на последните, била 12.10.2012 г. Този последен етап бил завършен на 19.10.2012 г., за което бил съставен и приемо-предавателен протокол, който бил надлежно подписан и от двете страни. В този протокол възложителят не бил направил никакви възражения за ненадлежно изпълнение на работата. Налице била презумпцията на чл.264, ал.2 и 3 ЗЗД. Затова и претенцията по чл.92 ЗЗД била неоснователна. Акцесорният иск като зависим от изхода по главния, също бил неоснователен.

   По доводите във въззивната жалба:

   Делото по което е постановено решението, предмет на настоящия инстанционен контрол, е образувано след разделяне на производството  от СГС, ТО по търг.дело № 3222 по описа за 2013 г. като е отделен предявеният насрещен иск/л.109 пред СРС/.

   Спорно по делото е в срок ли са извършени доставките, които е следвало да бъдат сторени в 35 дневен срок и от коя дата тече този срок- от сключването на договора – 21.05.2012 г. /според възложителя/ или от приемането на проекта- 28.06.2012 г./според изпълнителя/. А по отношение на монтажа според изпълнителя 20 - дневния срок тече от дата на даване на фронт за работа – 11.07.2012 г., което възложителя не спори, но последния счита, че срокът при отчитане спирането на работата по обективни причини, е просрочен с два дни, а изпълнението на пусково-наладъчните работи с 49 дни.

Неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват- чл.92 от Закона за задълженията и договорите.

     Неустойката е договорна уговорка за уреждане на отговорността при виновно пълно или частично неизпълнение.

   От представените по делото писмени доказателства се установява, че работният проект е бил предаден на 20.06.2012 г./протокол от същата дата, л.16 по делото пред СРС/.

Протоколът за приемане-предаване с дата 05.07.2012 г. е представен с отговора по исковата молба /л.35/; същият е двустранно подписан. Видно от приемо-предавателния протокол от 18.07.2012 г. доставени са 3 бр. честотни регулатора като протокола също е двустранно подписан. Установява се, че на 02.08.2012 г. страните са постигнали съгласие за спиране на работата по договора от 21.05.2012 г. поради продължителния основен ремонт на турбогенератор № 5 от страна на възложителя, което не дава възможност за извършване на пусково-наладъчните работи. Уговорено е между двете страни, че работата ще продължи след осигуряване на възможност от страна на възложителя. В самият протокол е посочено, че „изпълнителят е завършил монтажа на честотните регулатори КИП и А към тях“. Протоколът е подписан и от двете страни. На 27.08.2012 г. страните са подписали протокол от същата дата за даване фронт за работа за провеждането на пусково-наладъчните работи. Доставката на материали е отразена в протокола от 19.10.2012 г. и със същият е удостоверено съответствието на доставените стоки с работния проект и договора като пълният текст на протокола е представен с отговора по исковата молба/л.39-40 /; доставената стока е според изискванията на възложителя; отразено е получаването на документите на 05.07.2012 г. В самият протокол е посочено, че материалите са получени при възложителя на 05.07.2012 г.

На 19.10.2012 г. е подписан протокол за окончателно приемане на работите по договора от 21.05.2012 г., който е подписан от двете страни и няма положени забележки от възложителя /л.20 по делото пред СРС/.

Действително, по делото е представено /на л.21/ писмо от възложителя до изпълнителя, в което е посочено, че са констатирани пропуски по изпълнение на договора без същите да са конкретизирани.

Самият договор не е представен по делото.  Но за неговото съдържание е налице влязло в сила решение по гр.д.№ 16055 по описа за 2014 г. на СРС, 65 с-в, постановено по иска с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.266, ал.1 ЗЗД и чл.92 ЗЗД, предявен от изпълнителя срещу възложителя. В това решение е прието, че срокът за изпълнение на договора, съгласно приложение № 4, представляващо неразделна част от него, е 85 дни от датата на подписване на самият договор. Този срок може да се удължава при наличието на непреодолима сила и/или непредвидени обстоятелства, за което се съставя констативен протокол, в който се отразява причината за забавата и времето, с което се удължава срока за изпълнение на договора. Прието е още, че възложителя е приел извършената работа без забележки. Въз основа на приемо-предавателния протокол от 19.10.2012 г. СРС, 65 с-в е достигнал до извода, че изпълнителят е престирал точно. СГС в производството по чл.258 и следв. ГПК е приел, че изпълнението на договора е уговорено на етапи- изработка на проект, приет от техническия съвет на възложителя, след което доставка на стоки и материали, придружени с необходимата документация и накрая е изпълнил монтажните дейности и въвеждане на системата в експлоатация. Въззивният съд е приел за неоснователен довода на „Т.С.“ ЕАД, че изпълнителят не е сторил възложените му дейности в срок като е тълкувал волята на страните по реда на чл.20 ЗЗД. Прието е, че трите етапа на изпълнение не се покриват, а са обусловени един от друг в своята последователност – 30 дни /проект/ + 35 дни /доставка/ + 20 дни монтаж или общо 85 дни.

Това означава, че въпросът относно точното изпълнение от страна на изпълнителя /ответник в настоящето производство/ е решен с влязло в сила решение. Същото се отнася и до тълкуването на договора от 21.05.2012 г., сключен между страните по спора.

Нелогично е при едни и същи доказателства да бъдат постановени противоречиви съдебни решения; недопустимо е от процесуална гледна точка едно и също правоотношение да се тълкува по различен начин.

Следва да се добави, че и по двете гр.д. са били изслушани съдебни експертизи като вещите лица са достигнали до едни и същи заключения. Видно от заключението на съдебно-техническата експертиза /л.59 и следв. по делото пред СРС/ основен ремонт на турбогенератор № 5 е бил извършван за периода от 28.06.2012 г.- 12.10.2012 г. Турбогенераторът е бил пуснат в експлоатация на 12.10.2012 г. През периода на ремонт на турбогенератора, когато същият е бил изведен от експлоатация, не е било възможно да се извършват пусково-наладъчни работи и 72 часови проби на системата за честотното управление. Реално тези работи са можели да започнат на 12.10.2012 г. Същите са завършили на 19.10.2012 г. При това положение не можем да приемем, че изпълнителя е изпаднал в забава по своя вина; налице са били обективни предпоставки за периода 28.06.2012 г.- 12.10.2012 г., през който период е било невъзможно изпълнение. Правилно СРС е кредитирал заключението на СТЕ, кредитира се и от настоящата инстанция, тъй като същото е в съответствие с представените и от двете страни по спора, писмени доказателства- двустранно подписани протоколи.

По настоящето дело не е бил представян протокол от 25.09.2012 г. , нито такъв е бил описан в исковата молба;указанията на СРС в този смисъл са били процесуално ненужни. Ето защо съдът не дължи произнасяне по въпроса е ли той годно доказателствено средство.

При неоснователност на иска по чл.92 ЗЗД, неоснователен е и иска по чл.86,ал.1 ЗЗД за забавено издължаване на неустойката.

По настоящето дело не е правено и възражение за прихващане, тъй като „Т.С.“ ЕАД е ищец и няма как процесуално надлежно да направи такова.

   Де факто с въззивната жалба, с която е сезиран настоящия състав се излагат доводи за неправилност на постановеното от СГС по в.гр.д.№ 7506 по описа за 2015 г., влязло в сила решение. Касае се за съдебен акт, който е влязъл в сила и още повече, че не може да бъде предмет на инстанционен контрол в настоящето производство, тъй като е постановен от същият съд- Софийски градски съд.

   Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено.

    По разноските:

    Пред първата инстанция:

    При този изход на спора обжалваното решение е правилно в частта за разноските.

          Пред въззивната инстанция:

При този изход на спора на въззивника разноски не се следват.

          Въззиваемият претендира разноски, изразяващи се в адв.възнаграждение в размер на 1 950 лв.

          По направеното възражение по чл.78, ал.5 ГПК:

          Въззивната инстанция приема, че възражението е основателно. При съобразяване с чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения, минималния размер е 1064,84 лв. Пред въззивната инстанция делото не се характеризира нито с фактическа, нито с правна сложност. Затова в полза на въззиваемия ще бъде присъдено адв.възнаграждение в размер на 1 065 лв.

Водим от горното, Софийският градски съд

 

                                      Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение254558 от 30.10.2017 г., постановено от СРС, ГО, 73 с–в по гр. д. № 23865 по описа за 2014 г., изцяло.

 

ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:*** Б, да заплати на „С.“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:***, офис 8, сумата в размер на 1 065 лв. -адв.възнаграждение пред въззивната инстанция.

 

Решението е окончателно и не може да се обжалва, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.

                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                                                                        ЧЛЕНОВЕ: