Р Е Ш Е Н И Е
№ 1169
град Пловдив, 21.06.2022 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Х състав, в открито заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯНКО АНГЕЛОВ
при секретаря ПОЛИНА ЦВЕТКОВА и участието на прокурор РОСЕН
КАМЕНОВ като разгледа
докладваното от съдия ЯНКО АНГЕЛОВ административно дело № 364 описа за 2021
година, взе предвид следното:
Производството
по делото е по реда на Глава Единадесета от Административнопроцесуалния кодекс
/АПК/ във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и
задържането под стража /ЗИНЗС/.
Делото
е образувано по искова молба, предявена от Р.Ф.Д., с ЕГН **********, с адрес: ***,
чрез адв. Г.М., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” /ГДИН/.
Ищецът иска ответникът да бъде осъден да му
заплати обезщетение в размер на 15000 лв., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на преустановяване на нарушението на чл.3 от ЗИНЗС, за
претърпени от него неимуществени вреди, претърпени при престоя му в Затвора
Пловдив за периода от 09.01.2012г. до 30.11.2016г., вследствие на които е бил
поставен в унизително и нечовешко положение. Конкретно в исковата молба се
сочат оплаквания за недостатъчно
жилищна площ и
пренаселеност на килиите (нетната площ не надвишавала 3 кв.м. на човек), които е обитавал ищецът, липса на вентилация; липса на свеж въздух; лошо качество на предоставяната му храна, която не съдържала достатъчно калории и рядко имало плодове или млечни продукти; не му е предоставяна
диетична храна във връзка с поставената му диагноза хепатит „Ц“; липса на достъп на естествена светлина в килиите, поради малкия прозорец и поставените
решетки и мрежа; липа на изолация по
външните стени на затвора, поради което през зимата в помещенията било студено; през зимата не са му предоставяни достатъчно
дебели завивки, а молбите му да му бъдат предоставени са отхвърляни с мотива,
че одеяла и завивки липсват; липсват достатъчно шкафове за затворниците, поради
което са принудени да ползват общи, в които прибират бельото и посудата си;
спалното и постелъчно бельо се сменя рядко, поради което се развъждали
дървеници и бълхи; не му е осигурен достъп до пералнята на затвора с мотива, че
трябва предварително да подаде молба и да изчака няколко дни; в килиите има
мухъл и плесен; с ищеца не е водена индивидуална и корекционна работа, не му е
давана възможност да участва в програми за въздействие, което е довело до
поведенческа и личностна криза; не му е предоставян достъп до течаща вода,
поради това, че липсва налягане в чешмите и през по-голяма част от денонощието
водата не достига до неговата килия; отказвана му е медицинска помощ във връзка
със заболяването му от хепатит „С“, не
са му извършвани необходимите медицински прегледи и лекарства, което довело до
влошаване на здравословното му състояние.
Ищецът
твърди, че така посочените вреди са причинени, вследствие на бездействията на
администрацията на Затвора – гр.Пловдив, която е била длъжна да предостави
условия, които не са унизителни за човешкото достойноство. Претендира се
присъждане на адвокатско възнаграждение по предоставена безплатна правна помощ
на материално затруднено лице по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за
адвокатурата.
Ответникът
- Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, чрез процесуалния си
представител юрк.Ч., оспорва предявената искова претенция като неоснователна и
недоказана. Прави възражение за изтекла петгодишна погасителна давност за правото
на обезщетение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер
на 200 лева.
Представителят
на Окръжна прокуратура - Пловдив дава заключение за неоснователност и
недоказаност на предявеня иск и счита, че същия следва да бъде отхвърлен.
Съгласно
посоченото в ИМ, Р.Д. е търпял наказание „лишаване от свобода“ в Затвора-гр.Пловдив
в периода 09.01.2012г. до 30.03.2016г.
С Определение № 275/18.02.2022г., настоящия съдебен състав, е задължил Затвора-гр.Пловдив
да представи по делото: справка
за периода, в който Р.Ф.Д. е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ в
Затвора-Пловдив, в кои помещения е бил настаняван ищецът, каква е била тяхната
квадратура и с колко други лишени от свобода е пребивавал в тях; разполагал ли е
същият с достъп до постоянно течаща топла и студена вода и санитарен възел;
осъществявана ли е ДДД обработка на помещенията, в които е бил настаняван през
исковия период, като за целта се представят както договорите за
обезпаразитяване, така и конкретни доказателства за тяхното
изпълнение/протоколи за ДДД обработка – по договор и извънредни такива/ за
целия исков период – от 09.01.2012г. до 30.11.2016г.; да се представи справка
за предоставяната на лишения от свобода храна, в това число калорийното ѝ
съдържание, наличието на плодове, зеленчуци,
мляко и млечни продукти; да се представи и справка за това предоставена ли е на
ищеца диетична храна, подходяща за заболяването му; да се представи справка
дали с ищеца е водена индивидуална и корекционна работа и давана ли му е
възможност да участва в програми за въздействие.
По
делото е представено Становище с рег. № 2794/12.04.22г. от ГДИН (л.96), видно
от което, през периода на изтърпяване на наказанието на л.св. Д. ***, в стаите, в които е пребивавал са извършвани текущи
ремонти, смяна на течащи кранчета, отстраняване на течове, смяна на осветителни
тела. По данни от становището не е допускано наличие на счупени прозорци
/същите са подменяни своевременно/. През 2017г. в Затвора-Пловдив е извършено боядисване
на общите помещения, дограмата е подменена с нова PVC и е
поставен гранитогрес в общите умивални. Банята е обща, подът е с мозайка, а
стените – с фаянсови плочки. Всички работещи (какъвто е Д.), лишени от свобода,
имат осигурена възможност всеки работен ден да използват баня след прикючване
на работния ден. При постъпване в Затвора-Пловдив на лишените от свобода се
осигурява спално бельо и завивки, при желание от страна на лишените от свобода домакинът им осигурява
допълнително колкото са необходими. Лишените от свобода имат право да ползват и
лично спално бельо в ротация със служебното такова. Изпирането на личното и
постелъчно бельо, и ползването на пералня е по усмотрение на лишения от
свобода. Във всяко спално помещение има неограничен достъп до течаща вода и
санитарен възел. Отоплението в Затвора-Пловдив се извършва посредством
централно парно. Спалните помещния са добре осветени и с отваряеми прозорци за
естествена вентилация. Проветряването на стаята се извършва от лишените от
свобода, настанени в стаята. В становището се сочи, че никога не е имало
проблем стаята да бъде проветрявана, което да причини мухъл. Към становището са
приложени договори за ДДД обработка, по утвърден график, на помещенията в Затвора-Пловдив.
Сочи се още, че ежедневената хранителна дажба на един л.св. се съобразява с
полагащото му се количество и калориен състав, като за приготвената храна в
затоворническата кухня се изготвя дневен лист, в който се отразяват какви ястия
са приготвени, количеството на порцията и калориите в нея, а когато л.св. има
здравословен проблем, по указания на лекар, му се приготвя диетична храна. В
случая на Д., съгласно докладна записка от д-р Д. - лекар ординатор МЦ
Затвора-Пловдив, е констатирано, че л.св. няма здравословни проблеми, които да
налагат специална диета, въпреки което, на му са издавани медицински бележки,
за да получава допълнително храна. Има изготвена диета № 5, която е съобразена
със здравословното му състояние и съгласувана с д-р Д.. По делото са
представени ксерокопия от диета на л.св. (л.99), медицински бележки, издадени за
допълнителна храна (л.100), дневни листове за получените продукти вложените в
казана за приготвяне на храна (л.101-106), договор за ДДД (л.107) и протоколи и
разходооправдателни документи (фактури) за извършена ДДД обработка за периода
от 2012г. до 2016г. (л.109-168).
По
делото е представено медицинското досие на Д., съдържащо резултати от
изследвания, становище от ЛКК и епикризи /л. 70-74/.
В хода
на съдебното производство, по искане на ищеца, е допусната и изготвена
съдебно-медицинска експертиза (л.65), приета без възражение от страните. Според
заключението на вещото лице - д-р Б., ищецът е бил в болнично заведение за
периода 26.01.2021г. – 29.01.2021г. с диагноза
„Остър холецистит“, придружаващи заболявания:„Хроничен повърхностен
гастрит“, а при пролежаване от 26.01.2021г. до 03.03.2021г. е бил с диагноза:
„Гастродуоденитис хроника – плоскоерозивна форма. Дгр.“ По този повод, Д. е
представен на ЛКК при СБАЛЛД София. С оглед представената по делото
документация, ВЛ сочи, че при поява на оплаквания от страна на Д., му е
оказвана медицинска помощ редовно и в пълен обем, както и че никъде в
медицинската му документация не се споменава заболяването „Хепатит Ц“. Според
заключението на ВЛ, на Д. му е било предоставено качествено лечение в
университетска болница и в пълен обем, като са му били извършени редица
високоспециализирани изследвания. Към момента на изготвяне на експертизата, ВЛ
посочва, че липсват даннни за влошено състояние на Д.. Същият трябва да спазва
ХДР. Изводът на ВЛ е, че не се намират медицински данни ищецът да страда от
хронична инфекция „Хепатит Ц“.
По
делото е разпитан като свидетел М.Р.Л.. В отговор на поставените му въпроси
свидетелят заявява пред съда: „Познавам
ищеца Р.Ф.Д.. Лежали сме с него в една стая. Още преди на 6 пост сме били
заедно, сега в 27 бяхме заедно последно. Може би преди 6-7 години да е било,
ние няколко пъти лежахме с него и не си спомням точно. В 11 стая на 6 пост
бяхме заедно. Стаите тогава бяха доста зле, също не беше реновирано, тогава
слагаха по много хора в стаите, беше доста пренаселено, тогава за 15-16
човека в стая нямаше проблем. Доколкото
ми е известно „Хепатит С“ мисля, че знам, че има, все се оплаква от лекарите,
че не му дават лекарства. Има един прозорец в тази стая, който се отваря и е
крайно недостатъчно да се проветри. Не съм сигурен, мисля че на някакви курсове
се беше писал, не съм много сигурен, мисля, че да. По стаите имаше течаща вода,
в стаята, в която бяхме имаше течаща вода, но само студена.“
При
така изяснената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното.
Исковата
претенция е процесуално ДОПУСТИМА, а по същество частично основателна.
Както вече се посочи, ищецът претендира обезщетение за понесени
неимуществени вреди за периода на пребиваването си в Затвора – гр.Плводив от 09.01.2012г.
до 30.11.2016г., в
резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание
„лишаване от свобода“, които вреди се сочат като пряка последица от допуснатото
от страна на ГДИН нарушение на чл.3 КЗПЧОС и чл.3 ЗИНЗС.
Тук е мястото да
се посочи, че от наличните по делото доказателства не се установяват данни за настаняването
на ищеца в Затвора в гр.Пловдив, от които да става ясно в кое/кои конкретно
помещение/я е пребивавал през посочения период, както и относно броя на
настанените в същите лица. Не са посочени данни и относно периода на
изтърпяване на наказанието на Д., в това число дата на привеждането му в
Затвора-гр.Пловдив, респ. напускането му. Предвид заявеното от процесулания
представител на ответника в проведеното на 04.04.2022г. с.з.: „…ако ми дадете
възможност мога да представя доказателства за храната в затвора като калоррии и
химичен състав. За останалото, тъй като са назад във времето, нямаме възможност
да представим справка за броя настанени лица. Това е възможно само за три години
назад“, каквато и да е информация (по
отношение на населеност на килиите и период на пребиваване в Затвора на л.св.) не
е представена по делото, въпреки, разпределената от съда доказателствена тежест
на страните и изричните указания дадени с Определение № 275 от 18.02.2022г. на
настоящия съдебен състав. В тази връзка, съдът намира, че исковият, е именно заявеният
от ищеца (09.01.2012г. до 30.11.2016г.), тъй като твърдението, че в този период
е пребивавал в Затвора-гр.Пловдив, не е оборено от ответника.
Разпоредбата на чл.284, ал.1 ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за
вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на
чл.3 ЗИНЗС. Така, съгласно чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, искът по чл.284, ал.1 се
разглежда по реда на Глава Единадесета от Административнопроцесуалния кодекс, а
ал.2 на текста сочи като ответници органите по чл.284, ал.1, от чиито актове,
действия или бездействия са причинени вредите. Последните, според правилото на
чл.205 АПК са юридическите лица, представлявани от органа/в случая от специализираните
органи по изпълнение на наказанията/, от чийто незаконосъобразен акт, действие
или бездействие са причинени вредите.
Ответникът в настоящото производство – ГДИН, със седалище гр.София, съгласно
чл.12, ал.2 от ЗИНЗС, е юридическо лице към Министъра на правосъдието и
осъществява пряко ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване
от свобода и пробационните служби, част от структурата, на което са областните
служби „Изпълнение на наказанията“, съгласно чл.12, ал.1 и 3 от ЗИНЗС. За вредите,
причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на
администрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и
длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице.
При това положение, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за процесния
период има както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря
по предявения иск. Следва да се посочи, че цитираните разпоредби на закона са
приложими към настоящия казус в редакциите им, обнародвани в ДВ, бр.13 от
2017г., в сила от 07.02.2017г.
За да бъде приета основателност на иска за вреди с правно основание чл.284
ал.1 ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или
бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се
нарушава чл.3 от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена
вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното
по силата на въведената с разпоредбата на чл.284, ал.5 ЗИНЗС оборима презумпция.
Или иначе казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане
на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение /чл.3, ал.1/,
както и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в
липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност,
продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на
помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства,
които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност
или малоценност
Ефектът от неизпълнението на задълженията от страна на затворническата
администрация спрямо евентуално настъпилите за ищеца неимуществени вреди,
следва да се отчита в съвкупност от преживяното, независимо, че за всяко от
бездействията е налице различна законова регламентация. Според Европейския съд
по правата на човека /решение от 10.02.2012г. по делото на Ш. срещу България/,
разделянето на исковата претенция, като се разглежда всеки елемент от условията
в мястото за лишаване от свобода като отделен въпрос, нуждаещ се от отделен
анализ на възможния му ефект върху благосъстоянието на ищеца, води до
намаляване релевантността на всеки елемент при разглеждане на общите условия на
задържане и по този начин представлява неразглеждане на кумулативните ефекти от
тези условия върху ищеца, както изисква Конвенцията. Такъв подход, според Съда
по правата на човека, лесно би могъл да доведе до заключението, че нито едно от
оплакванията не е само по себе си достатъчно сериозно, за да изисква
обезщетение, дори в случаите, когато би могло да се счете, че общото въздействие
върху конкретния затворник, ако е било преценено в контекста на съдебната
практика във връзка с Конвенцията, достига прага по чл.3 от Конвенцията.
Такова разрешение на въпроса дава и разпоредбата на чл.284, ал.2 от ЗИНЗС,
според която, в случаите по чл.3, ал.2 от с.з., съдът взема предвид
кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало
наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността,
както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на
спора.
В най-общ план и двете редакции са еманация на установените в практиката на
ЕСПЧ стандарти за защита на жертвите на нечовешко или унизително отношение по
смисъла на чл.3 ЕКПЧ. В тази връзка, разпоредбите на чл.3 и чл.43, ал.2 и ал.5 /предишна
ал.4/ от ЗИНЗС са законови гаранции за съществуването на нормална битова среда
в местата за лишаване от свобода. Тези разпоредби са действали през процесния период,
което е основание за преценка във всеки конкретен случай при предявен иск за
обезщетение на това основание доколко тази законова гаранция е реализирана в
конкретната битова среда на конкретното място, където ищецът изтърпява
наказание „лишаване от свобода“.
Все в тази насока следва да се посочи, че според чл.43, ал.2 от ЗИНЗС, всяко
място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови
и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за
поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото
достойнство на задържаните лица.
В чл.43, ал.4 ЗИНЗС е установено изискването минималната жилищна площ в
спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от 4 кв. м.
Доколкото обаче, не съществува легална дефиниция на понятието „жилищна площ“,
то тя следва да се определя по общоприетите правила, а именно като се измерва
по контура на съответните вертикални конструктивни елементи – стени и колони. А
за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва да осигурява възможност
лицата да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на
битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като
гледане на телевизия, четене на книги и т.н.
Според чл.43, ал.5 ЗИНЗС, количеството дневна светлина, степента на
изкуственото осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли
и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения, се
определят с Правилника за прилагане на закона, като в чл.20 ал.3 ППЗИНЗС е
конкретизирано, че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до
санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в
затворите, ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в
спалните помещения.
Относима към спора е и друга материалноправна разпоредба на чл.3 от
ЕКЗПЧОС, която е ратифицирана от България през 1992г. и съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България е част от вътрешното право на страната и
има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които ѝ
противоречат. Според посочената разпоредба от Конвенцията, никой не може да
бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание.
Според Минималните стандарти за третиране на лишените от свобода, приети от
Първия конгрес на Организацията на обединените нации по предотвратяване на
престъпленията и третиране на престъпниците, проведена в Женева в 1955г. и
утвърдени от Икономическия и социален съвет с резолюции 663 C (XXIV) от
31.07.1957г. и 2076 (LXII) от 13.05.1977г., които нямат задължителна сила, но
спазването им е критерий за зачитане на човешките права и свободи и
демократичния характер на държавите:
10. Всички помещения, от които се ползват лица, лишени от свобода, и
особено помещенията, в които те спят, трябва да отговарят на всички санитарни
изисквания, като следва да се обръща дължимото внимание на климатичните
условия, особено на кубатурата на тези помещения, на тяхната минимална площ,
осветление, отопление и проветряване.
11. Във всички помещения, в които живеят и работят лица, лишени от свобода:
а) прозорците трябва да имат достатъчни размери, за да могат тези лица да
четат и работят на дневна светлина, като прозорците трябва да са така конструирани,
че да осигуряват приток на пресен въздух, независимо от наличието или липсата
на вентилационна уредба;
б) изкуственото осветление трябва да е достатъчно, за да могат лицата,
лишени от свобода, да четат или работят без опасност за тяхното зрение.
12. Санитарните възли трябва да са достатъчни, за да може всяко лице,
лишено от свобода, да удовлетворява своите естествени потребности тогава,
когато изпитва нужда, и в условията на чистота и пристойност.
13. Къпалните помещения и броят на душовете трябва да са достатъчни за това
всяко лице, лишено от свобода, да може и да е задължено да се къпе или да взема
душ при подходяща за съответния климат температура и толкова често, колкото
това се изисква от общата хигиена, като се отчитат сезонът и географският
район, тоест във всеки случай поне един път седмично в районите с умерен
климат.
По казуси като процесния е налице и съдебна практика на българските
съдилища/решение №10166 от 11.07.2012г. на ВАС по адм.д. №15508/2011г., решение
№6667 от 15.05.2013г. на ВАС по адм.д. №13664/2012г., решение №104 от
20.02.2009г. на ВКС по гр.д. №5895/2007г., решение №538 от 22.10. 2009г. на ВКС
по гр.д. № 1648/2008г., решение №15 от 29.01.2009г. на ВКС по гр.д.
№4427/2007г./, в която се приема, че липсата на достатъчно жилищна площ,
постоянен достъп до санитарен възел, достатъчен приток на слънчева светлина и
възможност за проветряване в местата за лишаване от свобода, е отклонение от
подходящата жизнена среда за осъденото лице, независимо, че към релевантните
периоди не са действали нормите от ЗИНЗС, регламентиращи минималната
разполагаема жилищна площ на лишените от свобода и други критерии, на които
следва да отговарят условията в местата за лишаване от свобода.
При разрешаване на настоящия правен спор следва да се има предвид и
съдържанието на множество решения на Съда по правата на човека по дела, заведени
пред този съд от български граждани срещу България, в които се е твърдяло
нарушение на чл.3 от Конвенцията, произтичащо от битовите условия в местата за
лишаване от свобода/решение от 10.06.2006г. по делото Й. срещу България,
решение от 02.02.2006г. на ЕСПЧ по делото Й. срещу България, решение от
24.05.2007г. на ЕСПЧ по делото Н. срещу България, решение от 28.06.2007г. на
ЕСПЧ по делото М. срещу България, решение от 27.11.2008г. на ЕСПЧ по делото С.К.
срещу България, решение от 27 януари 2015г. по шест съединени дела Н. и други
срещу България/. Последното е пилотно решение по своя характер. Това е нов механизъм,
уреден в глава V от правилата на съда, чл.61 Пилотно решение Pilot Judgment
приложим при наличие на структурни или системни проблеми в държава член на
Съвета на Европа.
Така например, в пилотното решение от 27 Януари 2015г. за условията в
българските затвори „Н. и други против България“, жалба №36925/10, Съдът прие,
че провеждането на исково производство по чл.1 ЗОДОВ от затворници за
обезщетяване за претърпени от тях неимуществени вреди във връзка с лошите
условия в българските затвори, не е ефективно средство за защита, което би
поправило нарушението, заради формалистичния подход на съдилищата при разглеждането
на този тип дела във връзка с преценката на редовност на исковата молба,
указанията до ищеца за посочване на надлежния ответник по исковете, оценката на
доказателствата, в частност – на свидетелски показания; възлагане на
доказателствената тежест върху ищците, в разрез с изискванията на чл.3 от
Конвенцията, относно установяване наличието и размера на претърпените от тях
неимуществени вреди във връзка с лошите условия в затворите. Наред с това, в
посочените съдебни решения се съдържат критерии от значение за преценката дали
условията за изтърпяване на един ограничителен режим могат да достигнат до
третиране в нарушение на чл.3 от Конвенцията.
Както се посочи
по-горе, с оглед възведеното в обстоятелствената част на исковата молба, твърдение,
че ищецът е пребивавал в Затвора в гр.Пловдив в периода
09.01.2012г.-30.11.2016г., предвид неизпълнението от страна на Затвора гр-Пловдив
на указанията, дадени с Определение № 275 от 18.02.2022г. и с оглед разпоредбата на чл.
284, ал.3 от ЗИНЗС, съдът счита, че искът следва да бъде разгледан по същество
за периода, посочен в исковата молба.
Съотнасянето на описаните по-горе данни в решението, цитираните правни
норми и съдебна практика, в т.ч. и на ЕСПЧ, налага да се приеме, че:
За посочения исков период от 09.01.2012г. до 30.11.2016г. в Затвора-гр. Пловдив,
от наличните по делото писмени доказателства не се установява, в кои конкретно
и с какъв капацитет помещения, е пребивавал ищецът. Същият твърди, че нетната
им площ не е надвишавала 3 кв.м., същите са били претъпкани и той не е имал достатъчно
жизнено пространсвто. Това твърдение се потвърждава и от показанията на
свидетеля Л., който посочва, че в стаите, в които е пребивавал заедно с ищеца
преди 6-7 години е било пренаселено.
С оглед доказателствената тежест в процеса, указана с разпореждане на съда
от 04.03.2021г. (л.11), така и с указания на съда, дадени в с.з. от
07.04.2021г., както и с негово определение № 275 от 18.02.2022г. (л.81), настоящият съдебен състав намира,
че ответникът не е представил доказателства за осигуряване на приемливи условия
на ищеца за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в Затвора - Пловдив
за целия исков период, а именно от 09.01.2012г. до 30.11.2016г., за който в
исковата молба се твърди, че Д. търпи вреди.
Отговорността на държавата за причинените вреди по чл.284, ал.1 ЗИНЗС е
обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно
длъжностно лице. Обективният характер означава още, че държавата отговаря за
вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при изпълнение на
административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове,
действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях.
В конкретния случай ищецът твърди определени обстоятелства, свързани с лошите
условия, при които е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ и посредством
ангажирани от негова страна доказателствени искания, в т.ч. свидетелски
показания, тези твърдения следва да се приемат за доказани, доколкото нито са
оспорени от ответника, нито от негова страна са ангажирани доказателства, които
да ги оборят. Такива, според съда, се явяват твърденията, изложени в ИМ за
пренаселеност на помещенията, в които е пребивавал ищецът. Пребиваването на
ищеца в пренаселени килии, може да се определи като уронващо човешкото
достойнство, което предпоставя наличието на увреждане на ищеца като последица
от претърпените лишения и неудобства от неблагоприятната жизнена среда. Това
обстоятелства, съгласно посочената по-горе практика на Съда по правата на човека,
съставлява самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил
подложен на нечовешко и унизително отношение, което се явява в разрез с
разпоредбите на чл.3, ал.2 ЗИНЗС и чл.3 ЕКЗПЧОС.
С оглед наличните по делото доказателства, съдът счита, че няма нарушение
на чл.20, ал.3 ППЗИНЗС, тъй като, съгласно становище от ГДИН (л.96), във всяко
спално помещение има течаща вода и санитарен възел и лишените от свобода имат
достъп до тях.
С оглед данните в горецитираното становище от ГДИН, неоснователни се явяват
оплакванията на ищеца за липса на вентилация и естествена светлина в
помещенията, в които е пребивавал същия, ниски температури в помещенията, наличие
на мухъл. В становището на ГДИН, по тези обстоятелства подробно се обосновава,
че дограмата в затвора е подменена с нова (ПВЦ), отоплението се извършва
посредством централно парно, помещенията са снабдени с отваряеми прозорци за
естествена вентилация, като отварянето им се извършва от лишените от свобода. Наличието
на отваряем прозорец е потвърдено и от показанията на свидетеля Л..
По отношенията на твърденията на ищеца, че през разглеждания период на
престоя му в Затовора, спалното му и постелъчно бельо е сменяно изключително
рядко, което предпоставяло развъждане на дървеници и бълхи в леглата, съдът
намира, че същите не са подкрепени с доказателства, а напротив, предвид данните
от становището на ГДИН и наличните по делото писмени докзателства за договорена,
респ. извършена на дезинфекция, дезинсекция и дератизация в Затвора гр.Пловдив,
тези твърдения са оборени от ответника.
Недоказани се явяват и наведените от
ищеца твърдения, че не му е предоставян достъп до пералнята на Затвораюй-Пловдив.
С оглед становището от ГДИН, прането се осъществява по усмотрение на самия
лишен от свобода - в пералнята на
Затвора-Пловдив, ръчно или чрез изнасяне на пране от близките. Самото
снабдяване на лишения от свобода с комплект спално бельо и завивки, става още
при постъпването му затвора като, при желание от страна на лишения от свобода,
домакинът му осигурява, колкото комплекта са му необходими.
Неснователна е претенцията на ищеца за предоставяна в Затвора-Пловдив нискокалорична
храна с лошо качество за исковия период. Предвид становището от ГДИН,
ежедневната хранителна дажба за един лишен от свобда се съобразява с полагащото
му се количество и калориен състав като за приготвената храна се изготвя и
дневен лист, в който се отразява вид, количество и брой калории на приготвяната
храна. От докладна записка, изготвена от лекар ординатор в МЦ Затвора гр.Пловдив,
е видно, че в случая на Д. няма необходимост от специална диета и диетичното
хранене се осъществява по съответната диета по общия ред.
Предявеният иск в частта му за настъпили вреди в резултат на липсващо и
некачествено медицинско обслужване, довело до заболяване на ищеца, диагностицирано
като „Хепатит С“, съдът намира за изцяло неоснователен. В тази връзка, съдът възприема
изцяло изводите на ВЛ в приетата по делото СМЕ, от която се изяснява
категорично, че ищецът на страда от посоченото заболяване, което се твърди да е
причинено, вследствие влошените условия в Затвора в гр.Пловдив. От заключението
на изготвената съдебно-медициска експертиза безспорно се установява, че липсва
причинноследствена връзка между престоя на Д. в Затвора и неговото здраве.
По отношение на твърдението на ищецът за непредоставянето му от страна на
органите на затвора на корекционна работа и невключването му в програми за
въздействие, съдът констатира, че по данни от свидетеля Л., л.св. е посещавал
курсове, а съгласно становището на ГДИН, същият е работил, по време на
изтърпяване на наказанието си.
С оглед гореизложеното, според настоящия съдебен състав, е налице
незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на ответника ГДИН само
по отношение на конкретно установените факти по делото относно пренаселеността в
килиите, в които е бил настанен Д., по отношение периода на изтърпяване на
наказанието лишаване от свобода в Затвора-Пловдив, а именно от 09.01.2012г. до
30.11.2016г. Посоченото незаконосъобразно бездействие от
страна на служителите на ответника ГДИН създава
предпоставки за увреждане на психическото здраве на лишените от свобода, както
и за уронване на човешкото им достойнство. Тези неблагоприятни условия, освен
пряко водещи до унизително и недостойно отношение към лишените от свобода,
водят и до извода за заплаха за здравето им поради липса на осъществени
елементарни хигиенни стандарти.
В случая безспорно се установява, че е налице незаконосъобразно фактическо
бездействие от страна на ответника, защото негови длъжностни лица, на които е
възложено да осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изтърпяване
на наложено с присъда наказание, не са изпълнили задълженията си да осигурят на
ищеца, в посочения от него период, такива условия на живот, съобразени с
уважение към човешкото му достойнство, които да не създават предпоставки за
увреждане на физическото и психическото му здраве и за нарушаване на забраната,
установена в чл.3 от ЗИНЗС.
Според практиката на ЕСПЧ, а вече и на националните съдилища, начинът на
изтърпяване на наказанието не трябва да излага лишения от свобода на отчаяние
или изпитание, които надхвърлят по интензивност неизбежното ниво на страдание
при престой в затвора. В цитираното по-горе пилотно решение на ЕСПЧ по делото „Н.
и други срещу България“ се сочи, че крайната липса на място в затворническа
килия има голяма тежест при оценката на това дали условията на задържане са в
нарушение на чл.3 ЕКПЧ. Неблагоприятните ефекти от пренаселеността водят до
нечовешки и унизителни условия на задържане. Ако затворниците имат на
разположение по-малко от три квадратни метра жилищна площ, пренаселеността
трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе само по себе си, независимо
от други фактори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията.
При това положение, правилото на чл.284, ал.5, във връзка с ал.1 ЗИНЗС
налага да се приеме, че Д. търпял част от твърдените от него неимуществени
вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния.
По наведеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, съдът намира за необходимо да посочи следното:
Погасителната давност се
свързва с изтичането на предвиден в закона период от време, през който субектът
на правото бездейства и не го упражнява. Предвид липсата на специална правна
уредба в ЗИНЗС относно
погасителната давност, на основание, както на § 1 от ЗР на ЗОДОВ,
във вр. с чл.203, ал.2 от
АПК,
във вр. с чл.285, ал.1 от
ЗИНЗС,
така и в съответствие с регламентираното в чл.46 от Закона за
нормативните актове /ЗНА/,
следва да намерят приложение
правилата на чл.110-120 от Закона за
задълженията и договорите /ЗЗД/, уреждащи института на
погасителната давност. Съгласно чл.110
от ЗЗД,
с изтичането на петгодишен давностен срок се погасяват всички вземания, за
които законът не предвижда друг срок. Давността започва да тече от момента, в
който вземането е станало изискуемо - чл.114, ал.1 ЗЗД,
а в случаите на непозволено увреждане, какъвто е настоящият случай, това е
моментът на прекратяване на увреждащите действия или от момента на прекратяване
на фактическото състояние, когато увреждането е следствие от бездействие.
Съгласно Тълкувателно решение №3 от 22.04.2005г. на ВКС по т.гр. д. №3/2004г.
ОСГК, което има задължителен за съдилищата характер, следва да се приеме за
безспорно, че погасителната давност в случая започва да тече от
момента на преустановяване на незаконосъобразните действия/бездействия на
администрацията да поставят ищеца в благоприятни условия на задържане и лишаване
от свобода. По настоящото дело, както се каза по-горе, не е представена справка
за периода на пребиваване на ищецът в Затвора в гр.Пловдив, в.т.ч. не са
налични данни по делото, кога същият е бил изведен от пенитенциарното
заведение, за да се направи извод за датата на преустановяване на
незаконосъобразното бездействие от страна на администрацията на затвора.
Предвид посочения от ищеца исков период, чиято крайна дата е 30.11.2016г., ако
се приеме, че това е моментът на преустановяване на незаконосъобразното
бездействие от страна на администрацията на затвора, на основание горното, възражението
на процесуалния представител на ответника, обективирано в писмен отговор за
погасяване на иска по давност се явява неоснователно.
Съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди
се присъжда от съда по справедливост. Размерът на обезщетението зависи от
степента и характера на вредите и от продължителността на периода, през който
са били претърпени. С оглед характера на деянието, естеството и степента на
претърпените вредни последици от ищеца и периода, през който е търпял
неприемливите условия в Затвора Пловдив от 09.01.2012г. до 30.11.2016г. (общо 1788
дни), според настоящия състав обезщетението, което е най-справедливо в този
случай да се присъди, е в размер на 5000 /пет хиляди/ лева при съобразяване
цялостната практика на ВАС по идентични дела. Според този Съд именно посоченият
размер най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените психически увреждания от
ищеца и този размер именно съответства на конкретната преценка, направена от
състава на база установените по делото факти и съобразно обществения критерий
за справедливост.
В останалата част за разликата над 5000 /пет хиляди/ лева, до пълния
предявен размер от 15000 лева, искът следва да бъде отхвърлен, като неоснователен.
Основателна е претенцията на ищеца за присъждане на
законна лихва, считано от датата на преустановяване на нарушението по чл.3 от ЗИНЗС. Според т.4 на ТР № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, при
незаконни актове на администрацията, началният момент на дължимостта на
законната лихва върху сумата на обезщетението е влизането в сила на решението,
с което се отменят унищожаемите административни актове, а при нищожните –
моментът на издаването им, а за незаконни
действия или бездействия на административните органи – от момента на
преустановяването им. Доколкото се касае до конкретната искова претенция с
начало и край, посочени в ИМ (09.01.2012г. до 30.11.2016г.), ще следва
законната лихва да се присъди, считано от следващата дата: 01.12.2016 г.
При този изход на спора, на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата и чл. 8, ал. 1, т.
4 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, ответникът следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на
ищеца адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство по настоящото
дело в размер на 326,67 /триста двадесет и шест лева и шестдесет и седем ст./ лева,
съразмерно уважената част от иска и 10 /десет/ лева ДТ.
Съобразно разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ във връзка с чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Административен съд
– Пловдив деловодни разноски в размер на 250 /двеста и петдесет/ лева, за
изготвяне на заключение по изслушаната в хода на производството СМЕ.
Юрисконсултско възнаграждение в полза на ответника, съразмерно на
отхвърлената част на иска, не следва да се присъжда предвид разпоредбите на
чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС, които се явяват специални по отношение на чл.78
ал.3 от ГПК и чл.143 от АПК, и които не предвиждат присъждането на такова,
извън случаите на пълно отхвърляне на исковата претенция. Ето защо, въпреки
само частичната основателност на исковата претенция, искането на ответника за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение не може да бъде уважено, тъй като
законът не предвижда такава възможност.
Ето защо и поради мотивите, изложени по–горе ПЛОВДИВСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – ІІ отд., Десети състав :
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Главна
Дирекция „Изпълнение на наказанията” - София, ул. „Н. Столетов” № 21, да
заплати на Р.Ф.Д., с ЕГН **********, с адрес: *** обезщетение в размер на 5000 /пет
хиляди/ лева за претърпени неимуществени вреди, в следствие на които е
бил поставен в унизително и нечовешко положение, в резултат на поставянето му в неблагоприятни
условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, за периода 09.01.2012г.
до 30.11.2016г. в Затвора-Пловдив, както и законната лихва върху тази сума, считано
от датата на преустановяване на нарушението по чл.3 от ЗИНЗС.
ОТХВЪРЛЯ исковата
претенция за сумата над 5000 /пет хиляди/ лева до пълния ѝ размер от 15000
лева, като НЕОСНОВАТЕЛНА.
ОСЪЖДА Главна
Дирекция „Изпълнение на наказанията” - София, ул. „Н. Столетов” № 21, да
заплати на Административен съд – Пловдив сумата от 250 /двеста и петдесет/ лева,
представляваща направени по делото разноски - заплатено възнаграждение за вещи
лица, които следва да се заплатят по сметката на съда за държавни такси.
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София да
заплати на адв.Г.Г.М.,***, със служебен адрес гр. Пловдив, ул. „Йоаким Груев“ №
43, сумата от 326,67 /триста двадесет и шест лева и шестдесет и седем ст./ лева,
съразмерно уважената част от иска.
ОСЪЖДА Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията” - София, ул.
„Н. Столетов” № 21, да заплати на Р.Ф.Д., с ЕГН **********, с адрес: ***,
сумата от 10,00 лв., представляваща направените по делото разноски за ДТ.
ОТХВЪРЛЯ искането,
направено от процесуалния представител на Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ – София за присъждане на разноски.
Решението подлежи на касационно
оспорване по реда на глава дванадесета от АПК в 14 – дневен срок от съобщението
пред тричленен състав на Пловдивски административен съд съгласно чл. 285, ал.
1, пр. 2 ЗИНЗС.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: