Р Е
Ш Е Н
И Е N
гр.
Сливен, 24.06.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в откритото заседание на двадесет
и четвърти юни през двехиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
мл. с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при участието на прокурора ……...………….и
при секретаря Мария Тодорова, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 245 по описа за 2020 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и
се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба против първоинстанционно
решение № 237/24.01.2020г. по гр.д. № 6546/2018г. на СлРС, с което са
отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от К.Г.В. лично и като
наследник и правоприемник на починалия си баща Г. К. В. /поч. на 01.01.2020г./, искове с правна квалификация чл. 49 от ЗЗД
вр. чл. 45 от ЗЗД против МБАЛ „Д-р Иван Селимински“ АД, гр. Сливен за заплащане
на сумата 50 000 лв. – по 25 000 лв. по всеки иск, представляваща обезщетение
за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на Д. С. В. –
майка на ищеца и съпруга на починалия му праводател, настъпила на 21.07.2014г.
в резултат на виновни противоправни действия и бездействия на лекари, чиито
възложител на работа е ответната болница и са присъдени разноски по делото,
като производството е протекло с участието на трето лице-помагач на страната на
ответника „Дженерали застраховане“ АД, гр. София.
Против това решение е
постъпила въззивна
жалба от ищеца
в първоинстанционното производство, в която той твърди, че решението на
първостепенния съд е неправилно, необосновано и незаконосъобразно, тъй като
съдът не е извършил правилен анализ на събраните доказателства и е извел
погрешни правни изводи, довели до отхвърляне на претенциите.
Твърди, че макар правилно
решаващият съд да е приел наличие на противоправност в поведението на лекарите
и служителите на ответната МБАЛ, което е и виновно, анализирайки събраните
доказателства е достигнал до грешен извод за липса на причинна връзка между
деянието и резултата, за който се е установило безспорно, че се изразява в
доказани по вид и тежест болки и страдания както на ищеца лично, така и на
неговия баща, чийто правоприемник в процеса се явява, като наследници на
починалата тякна майка и съпруга Д. В.. Изразява пълно несъгласие с изложените
съображения на РС в мотивировъчната част на акта, като развива обстойни доводи
относно наличната причинна връзка, за която счита, че се доказва от
свидетелските показания и от заключението на приетата съдебномедицинска
експертиза. Прави доказателствен анализ, в следствие на който заявява, че не
може да се приеме категорично, че смъртта на наследодателката би настъпила
веднага, дори да са били положени дължимите и адекватни действия от страна на
лекарите. Пациентката е живяла достатъчно дълго време с това заболяване и е
понасяла интервенциите и терапиите, които са й били прилагани, поради което не
може да се предполага за колко време е щяла да бъде стабилизирана и кога е
следвало да настъпи леталният изход от заболяването й. Въззивникът твърди, че
от внимателен и задълбочен анализ на отговорите на вещото лице, следва изводът,
че при предприемане на необходимите
действия от страна на лекарите, оставащото време на пациентаката с това
заболяване е могло да се удължи, а като не е сторено това, се изпълва хипотезата
на деликта и ответното дружество следва да понесе отговорността за обезвреда.
С оглед всичко изложено
въззивникът моли въззивния съд да отмени като неправилно атакуваното решение и
вместо това постанови ново, с което уважи изцяло исковете. Няма заявена претенция
за разноски.
Във въззивната жалба не са
направени нови доказателствени или други процесуални искания.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната
жалба като неоснователна. Заявява, че е напълно обоснован цялостният извод на
първостепенния съд относно липсата на
деликт, макар че отделните му изводи в тази насока са неправилни.
Оплаква се, че неправилно съдът е приел наличие на противоправност в поведението
на ответните служители, изразяваща се в отказване на повторен преглед. Твърди,
че това не е вярно, тъй като преглед не бил извършен поради доброволното
тръгване на починалия вече ищец заедно със съпругата му, тоест – той не е дал
възможност тя да бъде прегледана. Твърди, че правилно съдът е приел липсата на
причинна връзка между неосъществения преглед и настъпилата два дена по-късно и
в друго болнично заведение смърт на пациентката. Развива аргументация в тая
насока. Счита за неоснователни оплакванията на въззивника за необоснованост на съдебния
акт, като заявява, се съдът е обсъдил всяко доказателство, направил е
задълбочен и пълен анализ и в крайна сметка е достигнал до законосъобразен
краен правен извод.
Поради това иска въззивната
жалба да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение – потвърдено. В
условията на евентуалност, при уважаване на жалбата, моли да се вземат предвид
при разглеждане на обратния му иск срещу помагача-застраховател, съображенията,
изложени в исковата молба, като ако бъдат уважени исковете срещу него, помагачът
да бъде осъден да му заплати съответната сума.
Претендира разноски за тази
инстанция, представя списък.
В отговора няма направени
нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на
производството.
В същия срок не е подадена
насрещна въззивна жалба.
Третото лице-помагач на
страната на ответника също е подало в срок писмен отговор, с който оспорва като
неоснователна въззивната жалба и счита атакуваното решение за правилно и
законосъобразно. Твърди, че споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд,
които са правилни, изградени при вяна фактическа обстановка и при правилно
прилагане на относимите правни норми.
Моли да се потвърди
обжалвания акт, евентуално, при неговата отмяна, поддържа изразеното пред РС
становище касателно обратния иск, предявен срещу него от ответника.
Прави и евентуално
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззивника.
Няма нови доказателствени
или други процесуални искания.
В с.з., въззивникът,
редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по
чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи,
оспорва отговорите на ответника и помагача. Моли въззивния съд да отмени като
неправилно атакуваното решение и уважи исковете изцяло. Заявява, че преглед не
е извършен, защото пациентката и мъжа й не са си тръгнали доброволно, а са били
задържани от органите на МВР. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на насрещната страна, като моли съда да съобрази изменението в
наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В с.з. въззиваемото
дружество, редовно призовано, не изпраща процесуален представител по закон, за
него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,
който оспорва въззивната жалба, поддържа отговора си, заявява, че преглед не е
извършен, тъй като лицата са били задържани, защото са се държали агресивно. Моли
да се остави без уважение жалбата и се потвърди решението на СлРС, евентуално,
в случай, че исковете бъдат уважени – да осъди помагача да му заплати
присъдената сума, претендира разноски, представя списък.
В с.з. за третото лице
помагач на ответника и ответник по обратния иск, редовно призовано, не се явява
процесуален представител по закон или пълномощие.
Въззивният съд намира
въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ
правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При осъществяване на
въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното
решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след
преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението е правилно,
поради което следва да бъде потвърдено.
Този състав счита, че
формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както
е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща към нея.
Изложените във въззивната
жалба оплаквания са неоснователни.
По начало, за да се
ангажира гражданската недоговорна отговорност за непозволено увреждане на
ответника, като юридическо лице, следва да се установи едновременното наличие
на всички, само обективни елементи на сложния фактически състав на деликта,
въведени в хипотезата на чл. 49 от ЗЗД, а именно – деяние – действие или бездействие, вреда,
причинна връзка между тях, противоправност на деянието и авторство на лице, на
което е възложена определена работа, като вината на последното се презумира. С
оглед правната характеристика на понятието “вина”, което не може да се приложи
към други субекти, освен физически лица, от общата хипотеза е изведена
специалната норма на чл. 49 от ЗЗД, която урежда отговорността на юридическите
лица. Фактическият й състав е идентичен с общия по чл. 45 от ЗЗД, като
отклонението е само относно опосредяването на отговорността на носителя й, чрез
пораждането й заради действия на други, физически лица, на които е било
възложено от отговарящия субект, извършването на определена работа, при и по
повод на която са причинени вредите. Така тя има характер на обективна,
безвиновна и гаранционно-обезпечителна – субектът й отговаря за виновно
поведение на друго лице, без самият той да е носител на вина в юридическия
смисъл.
В случая е безспорно между
страните осъществяването на няколко от елементите на фактическия състав –
деяние /като комплекс от действия и бездействия/, авторство на лекари от
ответната болница, вреда и претърпени конкретни по вид, форма, степен и обем
болки и страдания от ищеца и неговия праводател, чието право на иск първият е
наследил в хода на процеса, необорена е и презумптивната вина.
Точките на противопоставяне
в случая са причинната връзка между деянието и вредата, като ответникът оспорва
и признатата от съда противоправност на действията на своите служители.
В тези рамки следва да се
простре и въззивният инстанционен контрол.
По въпроса за
противоправността на поредицата от действия и бездействия на лекарите –
служители на ответната МБАЛ, настоящият въззивен състав се солидаризира напълно
с виждането на първостепенния съд.
Безусловно е налице
нарушение на конкретно и императивно въведено законово задължение, обективирано
в Наредба № 45/2010г., която развива и детайлизира общо заложените права и
задължения по ЗЗ.
От установената хронограма
на събитията е видно, че поведението на медицинския персонал, който е влязъл в
съприкоснование с пациентката Д. В., придружавана от починалия вече ищец – Г.В.,
противоречи на няколко от стандартите, разписани в т. 1.3.2.9 на „Медицински
стандарт „Спешна медицина“, утвърден с Наредба №45/10г., а именно:“екипът в
Спешно отделение осигурява денонощен
непрекъснат прием на пациенти, нуждаещи се от спешна медицинска помощ, като
осъществява спешна диагностика на пациентите, траспортирани от екипи или
самонасочили се пациенти, до потвърждаване на спешното им състояние;
както и предлагане на спешна хоспитализация в специализираните болнични
отделения при състояние на пациента, налагащо продължаване на лечението; при необходимост лекарят в СО осигурява
консултация на болните с лекари в болницата, които са длъжни своевременно да ги осъществят; привеждането на спешен пациент в клиничните звена на болницата
трябва да бъде извършено само след
диагностициране на заболяването или уврежданията, довели до „спешност“, с
изключение на случаите, при които се налага оперативна интервенция или друг вид
лечение“
При съпоставка на
обективните констатации и изискуемото от цитираните норми поведение, се
наблюдава значително различие, което съдът не може да приеме за оправдано чрез
поведението на починалия ищец Г.В. или с неподходящност на момента – по време
на смяна на дневно и нощно дежурство при второто посещение около 19.00ч. на
19.07.14г. Настойчивостта, раздразнителността, дори агресивността на
придружаващото лице /без въобще да се коментира тук провокирани или не, оправдани
или не, са били те/, не следва да рефлектират по никакъв начин върху
отношението на медицинския персонал към пациента. В случая се установява, че
като „нападателно“ е било възприето поведението на 81 годишния съпруг на
болната жена, което е довело до намесата на СОТ на болничното заведение и на
органите на МВР, като отстраняването му е било в резултат на предписанието по
протокола, издаден от полицейския патрул. Тенденциозно и за пръв път въведено с
отговора на въззивната жалба е твърдението на въззиваемото дружество, че
„покойният ищец В. изобщо не е дал възможност да бъде прегледана пациентката“.
Специфичното положение на лекаря, натоварен със специални орговорности и
действащ под тежестта на положена от него клетва, не допускат поддаване на
емоция и пренебрегване на дълг при възникване на нетипична, но не и необичайна
или извънредна ситуация, с оглед непрекъснатия контакт с човешки същества, който
той ежедневно осъществява, и очакванията на обществото, които той доброволно и
съзнателно е приел да оправдава в най-пълна степен. Действително е била налице
конфликтна, но безрискова ситуация, като с оглед описаните по-горе стандарти,
именно липсата на посочените там „спешна диагностика“, „незабавно осъществена
консултация с лекар от болницата“ и „потвърждаване на спешното състояние“, от
една страна е довела до възникването й, но не със самия пациент, а от
друга страна впоследствие тази конфликтна ситуация е дала повод на служителите
на ответната болница да преустановят действията по изпълнение на стандартите спрямо
пациента, което съдът счита за недобросъвестно поведение, обективиращо
противоправност по смисъла на ЗЗД.
Така единственият елемент
от фактическия състав на непозволеното увреждане, който следва да бъде доказан,
за да се активира гражданската извъндоговорна отговорност на ответника за
обезщетяване на претърпените от ищеца и праводателя му вреди, е пряката
причинна връзка.
Най-общо, причинната връзка
между две събития означава първото – причината, да предизвика второто –
резултата, като без него второто не би настъпило. Пряката каузалност, каквато
се изисква в хипотезата на деликта, означава липса на опосредяващи фактори
между първото събитие и резултата – тоест – причината резултира пряко и
непосредствено в ефекта си, без наличие на междинни събития.
Приведено към настоящия
случай, това общо положение няма тъждество с конкретно установената фактология.
Страната, носеща доказателствената тежест за това – ищецът, не е провела
успешно доказване на положителните факти, от наличието на които извлича
благоприятните за себе си правни последици и не е успяла да убеди категорично и
безсъмнително съда в тяхното осъществяване.
Безусловно е доказано, че
починалата наследодателка е била с онкологично заболяване, датиращо от 2005г.,
което е претърпяло неблагоприятно развитие с годините. Към процесната дата –
19.07.14г., стадият на онкологичното заболяване е бил терминален. Установено е
безспорно, че се е касаело за изключително напреднало онкологично заболяване с
обща интоксикация на организма и настъпила полиорганна недостатъчност.
Причината за настъпилата на 21.07.14г. смърт на пациентката, определена от
вещото лице, в чиято добросъвестност и компетентност съдът няма причини да се
съмнява, е „полиорганна недостатъчност от туморното заболяване с карциномна
интоксикация“, като е изключено състоянието на пациентката да е еволюирало до
тази степен за два дни. При това положение вещото лице сочи, че провеждането на
реанимационни мероприятия има единствено палиативен характер, без възможност за
излекуване, при така авансиралото злокачествено заболяване, а подобряването на
показателите би имало само краткотраен и
временен характер. Трайно стабилизиране на състоянието е невъзможно, леталният
изход – неизбежен и скорошен, тъй като прогресията на раковото заболяване с
появата на метастази в различни органи и развилият се паранеопластичен синдром
са довели до полиорганна недостатъчност.
Тук следва изрично да се
посочи следното – само по себе си тежкото здравословно състояние на болната
жена, предполагащо настъпването на смърт в кратък, макар и невъзможен за точно
определяне срок, не може да неутрализира при всички положения противоправното
поведение на делинквента. Ако това поведение е терминирало директно живота на
пациента, то представлява непозволено увреждане и задейства механизма на
правната норма.
След като в случая има
доказано поведение, несъвместимо с медицинския стандарт, е необходимо да се
проведе необорима зависимост между него и юридическия факт на смъртта на
наследодателката. Тоест – без значение е че той би настъпил в обозримо бъдеще,
от значение за това производство е дали той не би настъпил в конкретния момент при
осъществяване на изискуемото поведение от страна на служителите на ответника,
респективно – настъпването му да не се дължи на други, опосредяващи фактори.
От приетата факическа
обстановка е видно от една страна, че към момента на второто посещение на
майката на ищеца в ответната болница, придружавана от неговия баща, тя е била в
тежко състояние, причинено именно от описаното туморно заболяване. Установено е
от свидетелските показания и експертното заключение, че реално лечение на
причините и на самото заболяване е медицински невъзможно, единствената
адекватна помощ се изразява в палиативни мерки, които се прилагат в домашни
условия, и които вече са били предписани няколко часа по-рано същия ден, когато
процедурата по оказване на спешна помощ е била изцяло и точно изпълнена.
Установено е и, че в ответната болница няма отделение за палиативно лечение.
От друга страна смъртта на
наследодателката е настъпила от проявите на това заболяване, два дена по-късно,
в друго медицинско заведение. Няма данни за това какви мерки са били предприети
от пациентката и нейните домашни, дали са осъществили предписаната палиативна
терапия, как и в какво състояние е приета в другото лечебно заведение, каква е
съпоставката между него и описаното в медицинското досие в МБАЛ, както и какви
конкретни медицински услуги са й били предоставени в болницата, в която е
починала. Всички тези събития имат характер на междинни променливи, чието
осъществяване не може да бъде пренебрегнато.
Следователно е налице
прекъсване на пряката причинно-следствена верига от цяла поредица фактори, които
биха могли да причинят, допринесат, видоизменят или ускорят настъпването на
значимия юридически факт – заедно или поотделно. Наслагването във времето на
събития, които стоят на линията причина-следствие, влияят на директния фактор и
компрометират каузалността на изследваната връзка. Доколкото смъртта на
наследодателката на ищеца не е настъпила по време на, непосредствено или в
кратък срок след неизвършването на прегледа й в ответното заведение /като
хоспитализирането й не е било задължително/, не може неотвратимо да се приеме
че тя е пряк резултат от противоправното бездействие на медицинския персонал.
Това би могло да се приеме единствено ако ищецът бе доказал чрез допустимите
доказателствени средства по пътя на главно и пълно доказване, че междинните
факти са колатерални на резултата и той би настъпил и без тях, единствено в
резултат на неположената грижа на добър стопанин от страна на служителите на
ответната болница. Както се посочи вече, надлежни доказателства в тази насока,
които еднозначно и непоколебимо да убедят съда в това, не са събрани.
Ето защо се налага изводът,
че настъпването на смъртта точно в този момент не се дължи на противоправното
поведение на ответника чрез натоварените от него лица, осъществено около два дена
по-рано.
Тук, по повод релевираното
с въззивната жалба твърдение, че причината за смъртта на наследодателката е
произволно определена от вещото лице, без да е извършвана аутопсия, може да се
посочи следното – действително постмортално изследване от патоанатом не е
извършвано /или поне няма данни за такова/, а експертизата се основава на
документална проверка, като причината е изведена по емпиричен път, но дори ако
за целите на това производство се допусне, че причината за смъртта на майката
на ищеца не е посоченото от вещото
лице заболяване, а друга, то това в
още по-голяма степен лишава казуса от необходимата причинност, тъй като е
неотвратимо установено, че действията на медицинските работници на ответника са
били свързани точно с проявите на гореописаното заболяване.
Така липсата на доказана
причинност дисквалифицира правоотношението като деликт и блокира пораждането на
притезание за обезвреда.
Поради това исковете са
неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
С оглед отхвърляне на
първоначалния иск, съдът не следва да се произнася по обратния иск, предявен от
ответника срещу конституирания на негова страна като трето лице-помагач,
застраховател.
След като крайните правни
изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба е неоснователна и като такава
следва да се остави без уважение, а обжалваното решение – да се потвърди.
Предвид изхода на процеса
отговорността за разноски и за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника
и той следва да понесе своите, както са направени и заплати тези на въззиваемия
в размер на 2100 лв. Съдът счита, че не следва да уважава възражението на
насрещната страна за прекомерност на адвокатското възнаграждение, тъй като то е
договорено и заплатено след измененията в Наредба №1/04г., но е в рамките на
минимума, предвиден в т. 4 на чл. 7 ал. 2, с оглед цената на всеки от исковете
в размер на 25 000 лв., която не е изменяна.
Третото лице-почагач не
дължи и не му се дължат разноски.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 237/24.01.2020г. по гр.д. № 6546/2018г. на СлРС.
ОСЪЖДА К.Г.В. да заплати на
МБАЛ „Д-р Иван Селимински“ АД, гр. Сливен направените разноски по делото за
въззивното производство в размер на 2100 лв.
Производството е проведено
при участието на трето лице-помагач на страната на ответника - „Дженерали
застраховане“ АД, гр. София.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: