Р Е
Ш Е Н
И Е
№
гр. София, 08.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, ГО, ІІ-В въззивен състав, в
публичното съдебно заседание на двадесети март две хиляди двадесет и четвърта
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Анелия Маркова
ЧЛЕНОВЕ: Пепа Маринова - Тонева
Василена
Дранчовска
при секретаря Юлиана Шулева, като разгледа докладваното
от съдия Василена Дранчовска в.гр.д. № 9916
по описа за 2020 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258, вр. с чл. 341 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в
законоустановения срок въззивна жалба на ищците И.Г.Й., Ц.К.М. и Б.С.Т. (последната
починала в хода на процеса и заместена от нейните законни наследници – В.С.Г., Л.С.Ш.,
Н.С.Г., С.М.А., С.М.А., Г.Н.Т., Р.Н.Г., П.С.Ш., И.Г.Й. и Ц.К.М.) срещу решение
№ 86903/14.05.2020 г., постановено по гр.д. № 52236/2017 г. по описа на СРС, 138
състав, с което е отхвърлен предявеният от И.Г.Й., Ц.К.М. и Б.С.Т. срещу П.Д.А.
и С.М.А., действащи като процесуални субституенти на П.Л.М.
и В.Л.М., иск за съдебна делба на следния недвижим имот: дворно място,
съставляващо парцел XIV за имот пл. № 301
от квартал 20 по плана на с. Железница, с площ по нотариален акт от 465 кв.м.,
при съседи: улица, С.Ж., А.Т.и наследници на С.Й., представляващо поземлен имот
с идентификатор 29150.7105.301 по кадастралната карта и кадастралните регистри
на с. Железница, общ. Столична, обл. София (столица),
одобрени със заповед № РД-18-36/17.06.2011 г. на Изпълнителния директор на
АГКК, с адрес: с. Железница, район Панчарево, ул. „*****, с площ от 345 кв.м.,
при съседи: поземлени имоти с идентификатори 29150.7105.50, 29150.7105.298,
29150.7105.511, 29150.7105.1299, 29150.7105.302.
Във въззивната жалба се съдържат доводи за неправилност
на съдебното решение поради допуснати съществени нарушения на процесуалните
правила и необоснованост при изложени доводи, че съдът неправилно е разпределил
в тежест на ищците да доказват, че наследодателят им Н.Б.е ползвал собствената
си ½ идеална част от дворното място, докато е бил жив. Въззивниците считат, че в тежест на ответниците
е да установят пълно и главно, че са упражнявали владение върху собствената на
наследодателя им половина от вещта и са я придобили по давност в продължение на
10 години преди подаване на исковата молба през 2012 г., което не се доказвало
по делото с оглед събраните показания от доведените от ищците свидетели. Намират,
че първоинстанционният съд е следвало да обсъди и
свидетелските показания, събрани при първото разглеждане на делото от въззивната инстанция, както и тези на доведените от ищците
свидетели, които погрешно не са били кредитирани. Ето защо, молят първоинстанционното решение да бъде отменено, като бъде
допусната делба на процесния имот при посочените
квоти.
Въззиваемите П.Д.А. и С.М.А., действащи като процесуални субституенти
на П.Л.М. и В.Л.М., подават отговор на въззивната
жалба, с който оспорват същата. Считат, че обжалваното решение е правилно и молят
същото да бъде потвърдено.
Софийски градски
съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна
норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без
да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за
приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното
решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се
изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на
първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните
тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по
тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото
е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния
съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с
доводите във въззивната жалба следва да се добави и
следното:
За основателността на предявения конститутивен иск за
делба с правно основание чл. 344, ал. 1 ГПК следва да се установи наличието на
съсобственост между страните върху процесния недвижим имот. В настоящия случай
е безспорно, че ответниците П.Д.А. и С.М.А. са
придобили в условията на съпружеска имуществена общност правото на собственост
върху ½ идеална част от процесния поземлен
имот, представляващ УПИ XIV-301 от кв.
20 в с. Железница, по договор за продажба, сключен с Н.С.Б.и М.С.Б.на
03.09.1999 г., с който са закупили и цялата двуетажна къща, построена в имота.
Поземленият имот е бил придобит от продавачите по силата на съдебна делба, обективирана в протокол от 06.04.1992 г. по гр.д. №
339/1992 г. на Шести районен съд – гр. София, като след продажбата на
половината от него през 1999 г. съпрузите Н.и М.Б.са останали съсобственици на
останалата ½ идеална част от него. Между страните не се спори, че скоро
след продажбата М.С.Б.е починала, като неин единствен наследник по закон е бил
преживелият й съпруг Н.С.Б.. Спорно по делото се явява обстоятелството дали ответниците са станали единствени собственици на процесния недвижим имот (преди да го продадат на П.Л.М. и В.Л.М.
на 23.12.2012 г.) по силата на продажба и осъществено от тях давностно владение върху собствената на Н.С.Б.половина от
земята.
По делото е представен констативен нотариален акт № 40,
том I, рег. № 1099, дело № 30/27.05.2011 г., с който след
извършена обстоятелствена проверка П.Д.А. и С.М.А. са признати за собственици
по давностно владение на ½ идеална част от процесния недвижим имот, но предвид наличието на документ
за собственост и в полза на ищците – делбен протокол
на наследодателя им и удостоверение за наследници, всяка от страните следва да
докаже своето право на собственост, т.е. фактическия състав на съответното придобивно основание. В този смисъл – задължителните
тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 11/21.03.2013 г. по тълк. дело № 11/2012 г. по описа на ВКС, ОСГК.
Следователно, в тежест на ищците е да докажат, че са придобили дял от правото
на собственост върху процесния имот по силата на
наследяване от Н.С.Б., респ. в тежест на ответниците,
които оспорват иска за делба, е да докажат, че са придобили собствената на
наследодателя Н.С.Б.½ идеална част от имота по силата на давностно владение.
На първо място, във връзка с наведеното от първоначалните
ищци по делото И.Г.Й., Ц.К.М. и Б.С.Т. придобивно
основание, следва да се отбележи, че след смъртта си на 26.01.2003 г. Н.С.Б.е
бил наследен по закон единствено от Б.С.Т. и Ц.К.М.. Починалият като вдовец
наследодател не е имал преживели низходящи и възходящи, поради което е наследен
от наследници от трети ред – преживялата му сестра Б.С.Т. (починала в хода на
настоящото въззивно производство) и наследниците на
починалия по-рано (през 1963 г.) негов брат Л.С.Б.. На основание чл. 10, ал. 2 ЗН починалите преди наследодателя негови братя и сестри се заместват само от
своите деца или внуци, т.е. в случая починалият преди Н.С.Б.негов брат Л.С.Б. е
заместен в наследяването единствено от неговата преживяла внучка Ц.К.М.. Низходящият
на Л.С.Б. (синът му К.Л.Й.) също е починал преди наследодателя Н.С.Б., поради
което по заместване наследява неговата дъщеря Ц.К.М., но преживялата му съпруга
И.Г.Й. не получава дял от наследството на починалия по-късно наследодател Н.С.Б.поради
изричната разпоредба на чл. 10, ал. 2 ЗН. Същата се явява законен наследник на
починалия й съпруг К.Л.Й. по силата на чл. 9 ЗН, но към датата на откриване на
наследството му през 2000 г. имуществото на Н.С.Б.не е било част от него, тъй
като последният е починал едва през 2003 г., а по-късно осъществилото се
наследяване по заместване настъпва единствено в полза на преживелите деца и
внуци на починалия брат на наследодателя. Ето защо, на това основание
предявеният първоначално от И.Г.Й. в качеството й на наследник на Н.С.Б.иск за
делба подлежи на отхвърляне по отношение на това лице.
Доколкото по делото се установява възникнало в полза на
първоначалните ищци Б.С.Т. и Ц.К.М. право на собственост върху ½ идеална
част от имота по силата на наследяване, за отхвърляне на предявения иск за
делба ответниците следва да докажат, че са придобили
тази половина от вещта по давност. Настоящият въззивен
състав споделя мотивите на първоинстанционния съд
относно приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между
съсобственици, разяснено с Тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г. по описа на ВКС, ОСГК, като въз
основа на конкретно установената по делото фактическа обстановка намира, че в
случая основанието, на което е възникнала съсобствеността между наследодателя
на ищците, от една страна, и ответниците, от друга
страна, въз основа на което последните са придобили фактическа власт върху
целия имот, не оборва презумпцията за изначално упражнявано от тях владение
върху цялото дворно място. С договора за продажба от 1999 г. П.Д.А. и съпругът
й са закупили цялата къща и ½ идеална част от недвижимия имот, но от
събраните гласни доказателства се установява, че купувачите са придобили
фактическа власт върху цялото дворно място. Свидетелят Г.И.К.който има
дърводелска работилница в с. Железница, разказва, че П. и синът й са го наели
да им помогне с извършване на множество подобрения за облагородяване на къщата
и двора, като преди те да дойдат теренът е бил запуснат и неугледен. Свидетелят
разяснява, че в периода 2001 г. – 2002 г. по възлагане от П. е направил
входните врати и навес с гараж над входа от към улицата, помогнал е на П. и
семейството й да построят нова ограда около целия двор, направил е покрив на
бунара в двора, изградил е параклис до входната дворна врата, а достъпът до
имота бил улеснен, като била покрита рекичката, която минавала край двора, така
че отгоре да се асфалтира улица. Свидетелят Г.П.Г.потвърждава, че П. живее в
имота от 2000 г. и е облагородила целия имот, като е изградила нова ограда,
покрив, тротоари покрай двора и нови пътеки в него, а преди това мястото е било
обрасло с трева, занемарено и запустяло.
Изложените свидетелски показания не се опровергават от
показанията на доведените от ищците свидетели Л.С.Ш. (впоследствие
конституирана като страна в настоящото въззивно
производство като наследник на починалата Б.С.Т.) и С.Г.М.(съпруг на ищцата Ц.М.),
които също разказват, че П. е придобила фактическа власт върху целия имот след
покупката на къщата и половината двор, но твърдят, че до лятото на 2002 г. Н.С.Б.е
продължил да посещава имота, за да си сади там
домати и чушки, да си работи по градината през летните месеци, а през зимата си
живеел в апартамента в гр. София, където било по-топло. Посочените свидетели
несъмнено са заинтересовани от изхода на спора (Л.Ш. вече е конституирана като
страна по делото на мястото на починалата в хода на процеса първоначална ищца Б.Т.,
а свидетелят С.М.е съпруг на другата ищца Ц.М.), поради което и на основание
чл. 172 ГПК показанията им следва да се преценяват с оглед на всички други
данни по делото и при съобразяване на тяхната възможна заинтересованост.
От друга страна, твърдяното от тях обстоятелство за
осъществявана от наследодателя фактическа власт върху част от терена не
изключва упражнявано от ответниците през този период
владение върху цялата вещ – от показанията на свидетелите К.и Г.и при липса на
каквито и да било доказателства в обратен смисъл несъмнено се установява, че
след покупката на имота ответниците са осъществили
множество подобрения в него, като същите се разпростират по отношение на целия
двор – изграждане на нова висока ограда около целия терен, на нови пътеки из
целия двор, облагородяване на цялото дворно място и на достъпа до него
посредством изграждане на улица и др. Всички тези действия на П. и С. А.сочат
на извод, че след придобиването на къщата и половината дворно място през 1999
г. същите са започнали да упражняват фактическа власт върху целия имот с
намерение да го държат като свой в качеството си на владелци, включително и на
собствената на Н.С.Б.идеална част от терена. Така при осъществено владение за
период от повече от 10 години (от 1999 г. до 2012 г., когато давността е била
прекъсната с подаване на исковата молба за делба на имота) П.Д.А. и С.М.А. са
придобили по давност собствената на Н.С.Б., респ. на неговите законни
наследници ½ идеална част от УПИ XIV-301 от кв. 20 в с. Железница и към датата на предявяване
на иска за делба същите са били единствени собственици на процесния
имот, респ. към настоящия момент ищците не са титуляри на собственически права
върху делбения имот, поради което претенцията им за
делба е неоснователна и следва да се отхвърли.
За пълнота на изложението и с оглед доводите във въззивната жалба следва да се отбележи, че дори да се
приеме, че след продажбата през 1999 г. ответниците не
са започнали да осъществяват владение върху собствената на Н.С.Б.част от вещта,
а са били държатели на тази ½ идеална част от нея, то по делото се
доказва промяна в намерението им, която отрича владението на наследодателя на
ищците. Ако се приеме, че основанието, на което са придобили
фактическата власт върху целия имот, оборва презумпцията на чл. 69 ЗС в
отношенията на съсобствениците, то за да придобият по давност правото на
собственост върху чуждата идеална част, ответниците следва
да са превърнали с едностранни действия държането й във владение (съобразно
задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/06.08.2012
г. по тълк. дело № 1/2012 г. по описа на ВКС, ОСГК).
Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен
начин да се показва отричане владението на другия съсобственик – действия, от
които да е видно, че ответниците са започнали да
държат и другата половина от имота за себе си с намерение да я своят, като тези
действия са доведени до знанието на другия съсобственик и са манифестирани пред
него.
В настоящия случай от показанията на доведените от ищците
свидетели Ш. и М.се установява, че Н.С.Б.е владял собствената си идеална част
от двора най-късно до лятото на 2002 г. – Л.Ш. разказва, че последната година
преди да почине (т.е. до една година преди м. януари 2003 г.) Н.е спрял да
посещава имота в Железница, като в същия смисъл са и показанията на С.М., който
споделя, че няколко месеца преди да почине, Н.се е разболял и след лятото на
2002 г. е спрял да си гледа градината. Свидетелят М.допълва, че от този момент
нататък Н.не е имал достъп до имота – П. не го е допускала до къщата и двора,
което несъмнено сочи на извод, че ответниците са
променили намерението си и са започнали да държат целия имот като свой, а тези
им действия са били недвусмислено манифестирани пред другия съсобственик. Така
дори и да се приеме, че давностното владение е било
установено по-късно – в средата на 2002 г., то до 16.11.2012 г., когато е бил
прекъснат, 10-годишният давностен срок е изтекъл и
имотът е бил придобит от ответниците на оригинерно основание.
С оглед на изложеното, при съвкупна преценка на събрания
по делото доказателствен материал по делото несъмнено се установява, че към
датата на предявяване на иска за делба и към настоящия момент ищците не са
титуляри на вещно право върху процесния имот, респ. ответниците са придобили правото на собственост върху целия
УПИ XIV-301 от кв. 20 в с. Железница на основание продажба и давност, поради
което претенцията за допускане на делба на поземления имот между страните по
делото при посочените в исковата молба квоти е неоснователна и следва да се
отхвърли. Предвид идентичните правни изводи, до които достига въззивната
инстанция, първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемите имат право на направените от тях разноски във въззивното производство в размер на 300 лв., възнаграждение
за един адвокат, който следва да бъде присъден в тежест на първоначалните ищци
и на тези, конституирани на мястото на починалата Б.С.Т., които не са се
отказали от нейното наследство. На основание чл. 77 ГПК В.С.Г. следва да бъде
осъдена да възстанови по сметка на съда платеното от бюджета на съда
възнаграждение за назначения й особен представител в размер на 300 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 86903/14.05.2020 г., постановено по гр.д. № 52236/2017
г. по описа на СРС, 138 състав.
ОСЪЖДА В.С.Г., ЕГН **********, Л.С.Ш., ЕГН **********, Н.С.Г., ЕГН
**********, С.М.А., ЕГН **********, С.М.А., ЕГН **********, Р.Н.Г., ЕГН **********,
И.Г.Й., ЕГН **********, И Ц.К.М., ЕГН **********, да заплатят на П.Д.А., ЕГН **********,
и С.М.А., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 300 лв., разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА В.С.Г., ЕГН **********, да заплати по сметка на СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД на основание чл. 77 ГПК сумата от 300 лв., възнаграждение за особен представител.
Решението
подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред
Върховен касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.