Р Е Ш Е Н И Е № 260411
гр. Пловдив, 19.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско въззивно отделение, VI състав,
На 22.02.2021 година,
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
Секретар: Пенка Георгиева
като разгледа докладваното от съдия Георгиева въззивно гражданско дело № 214/2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба,
подадена от „ГАРАНТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД с ЕИК ********* / предишно „Лайт
Кредит Консулт“ ЕООД, с ЕИК *********/, със седалище и адрес на управление: гр.
Пловдив, ул. „Полет“ № 1, ет. 2, представлявано от Управителя А. А., чрез адв.
П. П., срещу Решение № 260313/10.09.2020 год., постановено по гр. дело №
6728/2019 год. по описа на Районен съд -
Пловдив, в частта от решението, с която се отхвърлят предявените по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК искове от ищеца „Лайт
Кредит Консулт“ ЕООД (гарант) срещу ответника Ц. Г. С., ЕГН ********** (заемополучател), за признаване за
установено, че ответницата дължи на ищцовото дружество: сумата от 300 лв. – неизплатена главница, дължима от Ц.С. по сключен договор за потребителски
заем № 11471/09.08.2017 год., между нея и заемодателя „Лайт кредит“ ООД, който договор е бил обезпечен с договор за гаранция от 09.08.2017
год., сключен между „Лайт Кредит Консулт“
ЕООД (гарант), Ц. Г. С., ЕГН ********** (заемополучател) и „Лайт кредит“ ООД
(заемодател), която главница е била заплатена от дружеството гарант на
заемодателя във връзка с активирането на договора за гаранция, както и сумата от 73,95 лв.,
представляваща непратено възнаграждение по сключения между страните договор за
гаранция от 09.08.2017 год. като обезпечение на задълженията на Ц. Г. С., ЕГН ********** по сключения
между нея и „Лайт кредит“ ООД договор
за паричен заем № 11471/09.08.2017 год.
В жалбата се излагат съображения за
неправилност на постановеното съдебно решение. Конкретно по отношение на
отхвърлителната част от решение за претендирана главница в размер на 300 лв., е
изложен аргументът, че първата инстанция неправилно била приела сключеният
договор като такъв за паричен заем – съответно изискващ реално предаване на
престацията, вместо като консенсуален и формален договор. По отношение на това
правоотношение следвало да се прилагала специалната разпоредба на чл. 430 ТЗ, а
не общата на ЗЗД, в който смисъл липсата на доказателство за усвояване на
договорената сума не влияело на действителността на процесния договор за заем и
не го правило автоматично недействителен. По отношение на отхвърлената
претенция за претендирано възнаграждение в размер на 73,95 лв., произтичащо от
сключен договор за гаранция, възраженията в жалбата са, че възникналото правоотношение
било различно от института на поръчителството, уреден в чл. 138-148 ГПК.
Договорът за гаранция не противоречал на
императивни норми на закона, тъй като съдържал всички изискуеми съгласно чл.11,
ал. 1 ЗПК реквизити, поради което не бил недействителен на основания чл. 22 от ЗПК. Твърди се още, че тъй като на заемателя била дадена възможност да влияе
върху клаузите на договора и върху клаузата, предвиждаща предоставяне на
обезпечение под формата на гаранция, то договорните клаузи и в частност тази, с
която се уговаря възнаграждение за даденото обезпечение, не били нищожни.
В срока за отговор не е постъпил
такъв от въззиваемата страна.
Съдът намира, че въззивната жалба е
допустима, тъй като същата е подадена от легитимирана страна в спора, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, в рамките на срока за обжалване.
Пловдивски окръжен съд, при
съобразяване на правомощията си по чл. 269 ГПК, и като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, намери за
установено от фактическа и правна страна следното:
Пред районния съд са предявени
искове с правно основание чл. 143, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, с
които се иска да бъде признато за установено по реда на чл. 422 ГПК по
отношение на „Лайт Кредит Консулт“ ЕООД, че в полза на дружеството съществуват
вземания спрямо ответницата Ц. Г. С., ЕГН **********, за които е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№2806/2018 год., по описа на Районен съд – Пловдив, обезсилена с Решение №
260313/10.09.2020 год., постановено по гр. дело № 6728/2019 год. по описа на
Районен съд - Пловдив за разликата над
сумата от 300 лева до сумата от 320,22 лв., влязло в законна сила в тази му
част.
В исковата молба се твърди, че между
третото за спора лице „Лайт Кредит“ ООД и ответницата Ц. Г. С. е сключен Договор
за паричен заем № 11471/09.08.2017 год., по който е бил предоставен паричен
заем за сумата от 300 лв., който следвало да бъде върнат за срок от 3 месеца,
на три равни вноски от по 106,74 лв., като общата дължима сума по договора за
кредит е в размер на 320,22 лв. Посочено е, че на същата дата, като обезпечение
на задължението по договора за заем е бил сключен Договор за гаранция, между
ищеца, в качеството му на гарант, заемодателя и заемателя, съгласно който Ц. Г.
С. се задължава да заплати възнаграждение на гаранта за предоставената
гаранция, платимо на 3 ежемесечни премии в размер на 24.65 лв. Описано е, че
тъй като ответницата не е заплатила нито една вноска по договора за заем и нито
една премия по договора за гаранция, с уведомление от 14.11.2018 год.
кредиторът е активирал гаранцията, като е насочил претенцията си за заплащане
на дължимата по договора сума към гаранта. Било извършено плащане от ищеца по
договора за гаранция с банков превод на сумата от 320,22 лв. на 22.11.2018 год.
Сумата от 73,95 лв. се претендирала на основания неплатено възнаграждение по
договор за гаранция, обезпечено със запис на заповед. За тези две вземания
ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, която е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, поради
което в изпълнение на дадени от заповедния съд указания ищецът е предявил
вземанията си по исков ред. Към исковата молба са приложени като доказателства
двата договора, препис от изпратеното до гаранта уведомление, както и платежно
нареждане в заверено копие, за извършено плащане на сумата в размер на 320,22
лв. от „Лайт Кредит Консулт“ ЕООД на „Лайт Кредит“ ООД.
В срока за отговор от ответникът е
постъпил такъв, с който се изразява становище за недопустимост и
неоснователност на предявения иск. Възраженията за недопустимост касаят
несъответствие между посочената в заявлението търсена сума по договора за заем,
описана като невърната част от предоставения заем, и посочения размер за
главница в исковата молба. По отношение на основателността се поддържа, че
клаузите по т. 4 от договора за вменяване на задължение за заплащане на такса
гарант и сключения договор за предоставяне на гаранция на потребителски кредити
са нищожни, тъй като договорът за гаранция по естеството си съответствал на
договор за поръчителство. В условията на евентуалност се поддържа, че договорът
за гаранция представлява договор за поемане на солидарна отговорност, който на
практика бил сключен с невъзможен предмет, тъй като подписването му предхождало
сключването на договора за кредит и параметрите на последния не се съдържали в
договора за гаранция. Оспорва се наличието на валидно изпратено и получено от
ответника волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Излагат
се и доводи за недействителност на сключения договор за кредит на основание чл.
22 във вр. с чл. 11, ал. 1 от ЗПК, като са изложени подробни съображения за
липсата на голяма част от задължителните реквизити, визирани в чл. 11, ал. 1,
т. 7 до 12 от ЗПК.
С определението си по чл. 140 ГПК,
съдът е докладвал делото, като е разпределил доказателствената тежест за
страните. По делото са събрани поисканите от ищеца доказателства, а именно
ССчЕ, с поставени от ищцовата страна въпроси, като от заключението на вещото
лице е видно, че съгласно договор за заем № 11471/09.08.2017 год., размерът на
неплатеното задължение от страна на ответницата спрямо заемодателя възлиза на
320, 22 лв., тъй като за същата не е констатирано да е направила нито едно
плащане за погасяване на задължението; след активирането на гаранцията в полза
на „Лайт кредит“ ООД на 22.11.2018 год. са заплатени 320,22 лв. от „Лайт Кредит
Консулт“ ЕООД; по договора за гаранция също няма направени плащания от страна
на ответницата.
Въз основа на изложеното районният
съд е постановил обжалваното пред настоящата инстанция решение. С една част от
акта, по отношение на сумата от 20,22 лв. – претендирана като възнаградителна лихва,
дължаща се съгласно уговореното в договора за заем, производството е прекратено
и заповедта за изпълнение е обезсилена, тъй като съдът е приел, че вземането за
възнаградителна лихва е извън предмета на заповедното производство, поради
което предявеният иск по отношение на това вземане е недопустим, като за тази
сума заповедта за изпълнение е обезсилена. В тази част, имаща характера на
определение, първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в законна
сила. С произнасянето си по същество съдът е отхвърлил исковете за съществуване
на вземане в размер на 300 лв. – главница, изплатена от гаранта на заемодателя,
тъй като е приел, че предвид характера на договора за заем като реална сделка,
изискваща осъществяването на реално предаването на престацията за да се счете
за валидно сключена, то в настоящия случай липсват доказателства, въз основа на
които може да бъде направен извод за усвояване на заемната сума от заемателя. Относно
претенцията за заплащане на възнаграждение в размер на 73,95 лв. по сключения
между страните договор за гаранция, съдът приема, че клаузата с която е
договорено възнаграждение за гаранта е неравноправна, тъй като с подобна клауза
се цели неоправдано от гледище на закона нарастване в размера на задължението,
както и поради акцесорния характер на сключения обезпечителен договор.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд
извършва служебна проверка за валидност и допустимост на постановеното решение.
Настоящата инстанция намира, че първоинстанционното решение съдържа всички
реквизити по чл. 236 ГПК, поради което е действително. По отношение на
проверката за допустимост – не се констатира липсата на положителни процесуални
предпоставки за упражняване правото на иск, нито път наличието на отрицателни
такива, а произнасянето е направено съобразно обема на искането, с която съдът
е бил сезиран. Ето защо решението освен валидно е и допустимо.
По отношение на проверката за
правилност въззивната инстанция е ограничена от наведените оплаквания в жалбата
съгласно чл. 269, ал. 1, изр. 2 ГПК, при съобразяване на изключенията, посочени
в мотивите на ТР № 1/2013 год., ОСГТК на ВКС - когато следва да се приложи
императивна правна норма и когато се следи служебно за интереса на някоя от
страните в производството.
Съдът намира направените от
жалбоподателя оплаквания за неправилност на съдебния акт са неоснователни, като
напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд,
обусловили заключението за неоснователност на исковете, поради което и на
осн.чл.272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, с оглед задълженето си да
произнесе по повдигнатия пред него правен спор, въззивният съд приема следното:
Според твърденията на ищеца, същият има
качеството на Гарант съгласно сключен Договор за Гаранция от 09.08.2017 год., чието
сключване е обусловено от сключването на договор за потребителски заем,
наименован като “Договор за паричен заем“, със страни дружеството „Лайт Кредит“
ООД, ЕИК ********* и физическо лице заемател Ц. Г. С.. Съгласно представените
по делото доказателства „Лайт Кредит Консулт“ ЕООД е заплатило на „Лайт Кредит“
ООД сумата от 300 лв. след активиране на гаранцията, което обстоятелство, като
прието от първата инстанция за доказано, не е оспорено във въззивната жалба. Предвид
оплакванията във въззивната жалба, спорът пред настоящия съд по отношение на
главницата в размер на 300 лв., се свежда до вида и действителността на правоотношението,
възникнало между „Лайт Кредит“ ООД и Ц. Г. С..
Съгласно чл. 3,ал./1/ от договора Заемодателят предава в
собственост на Заемателя сумата от 300 лв. наричана по-долу заемна сума, а
заемателят се задължава да върне същата на заемодателя“. Договорът е сключен
между дружеството „Лайт Кредит“ ООД, ЕИК *********, представляващо финансова
институция по смисъла на чл. 3 от Закона за кредитните институции и вписано под
№ 62 в Регистъра на финансовите институции по чл. 3а ЗКИ, воден от Българска
народна банка. Съгласно понятието в чл. 3 от ЗКИ финансовата институция като
правно образование е лице, различно от кредитната институция (банка) и
инвестиционния посредник, която може да извършва точно определени по закон дейности.
В чл. 3, т. 3 от ЗКИ е установено, че финансовите институции могат да извършва
дейност по „отпускане на кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства“. Последното
уточнение кореспондира с нормата на чл. 2 от ЗКИ, според която единствено
банките, са „юридическо лице, което извършва публично
привличане на влогове или други възстановими средства и предоставят кредити или
друго финансиране за своя сметка и на собствен риск“. Съгласно публично
достъпната информация за дружеството „Лайт кредит“ ООД в Търговския регистър,
една от извършваните от него дейности е именно „Отпускане на заеми със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства“. В този смисъл,
при сключване на договора съответното дружество заемодател очевидно е действало
в рамките на своята професионална дейност, като страна по договор за
потребителски заем. От това обстоятелство може да бъде направено заключението,
че качеството на кредитора по договора за заем е на кредитна институция(банка),
предвид което неоснователно се явява оплакването във въззивната жалба, че
спрямо сключения договор следва да се прилага разпоредбата на чл. 430 от ТЗ. Тази
разпоредба урежда конкретно института на банковия кредит, приложим по отношение
на кредитните институции(банки), каквото качеството страната заемодател по
процесния договор няма. Видно и от самата формулировка в представения договор,
сумата която се заема не е с оглед определена цел, тъй като не е обвързан с
конкретна уговорка за начина на
усвояване на средствата. Последното е определено като изискване за
действителност на сделката по чл. 430 ТЗ. От описаното в договора става ясно,
че сумата се отпуска без оглед на предназначението й, като със заемането й
става собственост на заемателя. За физическото лице страна по договора възниква
насрещното задължение да върне заетото, така както е уредено в чл. 240 от ЗЗД.
Договорът за потребителски кредит, като обособен самостоятелен вид договор за
заем, може да бъде реален или консенсуален,
в зависимост от това дали той се сключва с предаването на паричната сума или с
постигането на съгласието за предоставянето й– арг. чл. 9,
ал. 1 ЗПК. Както се посочи, в случая формулираният в чл.3, ал.1 предмет на
процесиня договор без съмнение го определя като реален, поради което изводите
на първоинстанциония съд досежно характер на договора са правилни. С оглед
липсата на доказателства за предаване на заемната сума в конкретния казус,
първоинстанционният съд обосновано е стигнал до извода, че не е осъществено
пълно и главно доказване на възникването на главното правоотношение, поради
което и претенцията на суброгиралия се кредитор няма как да бъде уважена, тъй
като не е доказано да съществуват права на удоволетворения кредитор спрямо
ответника.
По отношение на частта от решението, с
която се отхвърля иска за претендираната сума в размер на 73,95 лв. за
възнаграждение по сключения между страните договор за гаранция, във въззивната
жалба са изложени съображения, че
възникналото правоотношение било различно от института на поръчителството,
уреден в чл. 138-148 ГПК. Същите не могат да бъдат споделени от настоящия
съдебен състав, тъй като още в чл. 3, ал. 2 от самия договор е посочено, че
сумата по заема „се предава при предоставяне на обезпеченията по чл. 6“. Самите
обезпечения са изброени в чл. 6 и представляват запис на заповед и „гарантиране
от трето лице, чрез сключването на договор за гаранция“. Макар формално
наименован като договор за гаранция, то по съществото си той изцяло разкрива
белезите на договора за поръчителство по чл. 138 ЗЗД. Последният се характеризира като формален, безвъзмезден и акцесорен на главния договор. С оглед характеристиката му на акцесорен, и като се
имат предвид предходно достигнатите от настощия състав изводи за невъзникването
на договора за паричен заем, то логично следва заключението, че и акцесорният
също не е породил действие. Ето защо изводите на първоинстанционния съд в тази
посока са правилни.
Съдът
намира за неоснователни оплакванията във въззивната жалба за липсата на противоречие на договора за гаранция с
императивни норми на закона. Следва да бъде изрично посочено, че предвид
характеристиките на страните по договора за заем и неговия предмет, същият
следва да бъде третиран като такъв сключен спри условията на чл. 9 от ЗПК. Съгласно чл. 3, ал. 2 от Договора за
паричен заем, сключването на договор за гаранция е задължителна предпоставка за
сключването на договор за заем, а съгласно т.3.3.1. от договора за гаранция заплащането на премиите по него става заедно с
всяка вноска по кредита, като към вноските се добавя сумата от 24,65 лв. ,
платими в полза на заемодателя, а не на гаранта. От гледна точка на последното,
на практика уговорената вноска по кредита се кумулира с възнаграждението по
договора за гаранция, в резултат на което заемът се оскъпява със стойност,
която се явява чиста печалба за заемодателя. Последното не е отразено в самия
договор за заем и по-точно в графа „общ размер на всички плащания“, където следва
да се отразяват всички разходи за заемателя от сключения договор. В настоящия
случай общата сума по договора отразява общия размер на главница + лихва, но не
и размера на възнаграждението по договора за гаранция, което, както вече се
посочи, се изплаща на заемодателя. Тази неяснота при договорното оформяне на
общите разходи за заемателя се отразява и на стойността на годишния процент на
разходите, който би следвало да изразява „общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид )“, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК.
Предвид последното е налице нарушение на изискването за посочване на
информацията по чл. 11, ал. 1, т. 10 в договора за потребителски заем. Същото
влече като последица недействителност на сключения договор, съгласно чл. 22 вр.
с чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, което настоящият съд намира за независимо и
самостоятелно основание за недействителност както на договора за заем, така и
на договора за гаранция, който се явява неразделна част от основното
правоотношение, тъй като е условие за сключването му. По отношение на
възражението, че клаузите на договора не са нищожни, тъй като са били
индивидуално уговорени, съдът намира, че имайки предвид задължението на
търговеца съгласно чл. 144, ал. 4 от ЗПП, вр. с чл. 24 от ЗПК да докаже тези
свои твърдения, и липсата на каквито и да е доказателства в тази посока пред
първата инстанция, то същото възражения се
счита за преклудирано на основание чл. 266 ГПК пред въззивния съд и не следва
да бъде обсъждано.
С оглед изложеното и предвид съвпадащите изводи на
първоинстанционната и въззивната инстанция, решението на ПРС следва да бъде
изцяло потвърдено.
На осн.чл.47, ал.6 ГПК ищецът /жалбоподател/ следва да
заплати възнаграждение на особения представител на ответника за настоящата
инстанция. То следва да се определи в размер от 100 лв. за явяването на
адвоката в съдебното заседание.
Предвид изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260313/10.09.2020 год., постановено по гр. дело № 6728/2019 год. по описа на Районен съд - Пловдив в обжалваната част.
В останалата си част решението е
влязло в законна сила.
ОСЪЖДА „ГАРАНТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД с ЕИК ********* да заплати сумата от 100 лв. на адв.М.Л. *** възнаграждение за процесуално представителство на ответника на осн.чл.47, ал.6 ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.