Р
Е Ш Е
Н И Е
№
гр. Добрич, 28.02.2022 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ДОБРИЧКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, първи състав, в публично
заседание на тридесет и първи януари две хиляди двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТАНИМИР АНГЕЛОВ
При участието на секретаря: Детелина Михова
Разгледа докладваното от районния съдия гр. дело № 70 по описа за 2020
г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба и уточняваща
такава от 23.01.2020 г. на Р.Т.Г. с ЕГН ********** ***, чрез
адвокат Ю.О. ***, с която срещу Д.Д.К. с ЕГН ********** *** са предявени обективно
съединени искове по чл. 240 от ЗЗД за заплащане на сумата от 32 000 лв.
/тридесет и две хиляди лева/, предоставени в заем, от която: 25 000 лв.,
дадени на 28.03.2016 г. за заплащане дела от съсобствения на ответницата с
бившия й съпруг недвижим имот – жилище, находящо се в гр. Д., ул. „***лв.,
дадени на 09.11.2015 г. за закупуване на лек автомобил марка „****, ведно с лихвата за забава, считано от датата на
исковата молба до окончателното плащане на сумата.
Според изложените в исковата
молба твърдения, страните се познават от няколко години. През 2016 г.
ответницата е била в процес на развод със своя съпруг И.П.К.. След прекратяване
на брака, същата е имала нуждата от сумата от 25 000 лв. за заплащане дела на
съсобствения между ответницата и нейния бивш съпруг И.П.К. недвижим имот. Ответницата потърсила съдействие от ищеца,
който се отзовал и предоставил посочената сума в заем.
В първоначалната искова молба Р.Т.Г. заявява, че след развода
си Д.К. останала без личен автомобил, като „по нейно настояване“ й закупил
посоченото по-горе МПС за сумата от 7 000 лв. Ищецът настоява, че срокът
за връщане на всяка една от посочените суми бил една година от негово
предоставяне.
С последваща уточняваща молба ищецът
детайлизира процесните отношения, според които на 09.11.2015 г. предоставил в
заем на ответницата сумата от 7 000 лв., с която на 10.11.2015 г. е
закупен посочения автомобил. Впоследствие на 28.03.2016 г. Р.Г. заял на
ответницата 25 000 лв., необходими за „уравняване дела от съсобственото
жилище“ на съпруга на К..
Според уточняващата искова молба
страните са се уговорили падежът на задължението по всеки един от договорите
срокът за връщане да бъде 2 години считано от предоставянето на заема, а не
една година, както се твърди в първоначалната молба. Ищецът сочи, че до момента ответницата не е изпълнила
задълженията си по тези два договора за
заем, поради което претендира връщането на заетата сума.
След справка с книжата се установява, че в сроковете и по реда на чл.
131 от ГПК ответницата, чрез упълномощения адвокат М.С., е депозирала писмен
отговор, съгласно който предявените искове са недопустими, а в условията на
евентуалност (ако се приеме тяхната допустимост) същите се приемат за
неоснователни и недоказани. Д.Д.К. счита, че изложените в исковата молба факти и
твърдения не отговарят на обективната действителност, като се отрича наличието
на валидно възникнало между страните облигационно правоотношение по повод
сключен договор за заем на парични средства.
Ответницата оспорва изложените в
молбата факти и твърдения, тъй като не отговарят на обективната действителност.
Отрича наличието на възникнало между страните облигационно правоотношение
предмет на договор за заем.
Д.Д.К. не оспорва, че е получила от ищеца сума в размер на 25 000 лв., но същата й е
била дарена, като в тази връзка се сочи, че страните са съжителствали на
съпружески начала, заедно с децата на ищеца и децата на ответницата. Именно
поради тази причина, заявената сума от 25 000 лв. е получена от
ответницата като акт на дарение. На следващо място се сочи, че от дълъг период
от време /от около девет години/ ответницата е полагала труд в търговското
предприятие на ищеца, като от м. април 2016 г. до края на 2019г. заживели на
съпружески начала заедно със своите деца в едно домакинство. Ищецът и ответницата
създали общо домакинство финансирано, и от двете страни, като материалното
участието на К. се изразявало в нейната безвъзмездна работа в предприето на
ищеца през посочения период – същата не е получавала трудово възнаграждение.
По отношение на сумата от
7 000 лв. ответницата отрича изцяло, че е получавала такава, тъй като
процесният автомобил е бил закупен със семейните средства на К. й на нейния бивш
съпруг И.П.К.. Предвид изложеното се настоява предявените искове като
неоснователни и недоказани да бъдат отхвърлени.
Районният
съд, след преценка на събраните по делото писмени доказателства, приема за
установено от фактическа следното:
С решение № 437/04.04.2016 г. по гр. дело № 775/2016 г. Добричкият
районен съд е прекратил с развод сключения на 02.09.2000 г. пред длъжностното
лице по гражданско състояние при Община гр. Т., обл. Д. граждански брак между И.П.К.
ЕГН ********** и Д.Д.К. ЕГН **********,***, поради сериозно и непоколебимо
взаимно съгласие на съпрузите.
Съдът е утвърдил постигнатото между съпрузите споразумение по чл. 51 СК, съгласно което:
1. Родителските права по
отношение на родените по време на брака деца – Ж.И.И.ЕГН ********** и Д.И.П.ЕГН
**********, се предоставят за упражняване на майката Д.Д.К. ЕГН **********;
Местоживеенето на децата Ж.И.И.ЕГН
********** и Д.И.П.ЕГН ********** е определено ще бъде в дома на майката Д.Д.К.
ЕГН ********** ***; Определен е режим на лични отношения на бащата и родените
от брака деца; Постановено е бащата И.П.К. да заплаща месечна издръжка на
непълнолетното дете Ж.И.И.ЕГН **********, със съгласието на неговата майка, в
размер на 105 лева с падеж до тридесето число на
месеца, за който се дължи издръжката, начиная от влизане в сила на
настоящото решение, ведно със законната лихва за всяка закъсняла вноска до
окончателното плащане, до настъпване на законно
основание за нейното изменение или прекратяване; Постановено е бащата И.П.К. да
заплаща месечна издръжка на малолетното си дете Д.И.П.ЕГН **********, чрез
неговата майка и законен представител, в размер на 105 лева с падеж до тридесето число на месеца, за който се дължи
издръжката, начиная от влизане в сила на настоящото решение, ведно със
законната лихва за всяка закъсняла вноска до окончателното плащане, до настъпване на законно основание за нейното
изменение или прекратяване.
Семейно жилище, находящо се на
административен адрес в гр. Д., ул. „**** е предоставено за ползване на Д.Д.К.
ЕГН **********.
Придобитият по време на брака
недвижим имот, съгласно Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № *,
том *, рег. № *, дело № *** г. на нотариус Ю. Д., вписан под № **** в НК с
район на действие РС гр. Д., вписан в С.В. при ДРС като акт № ***, том *, дело
№ ***., находящ се в гр. Д., ул. „****, както и всички движими вещи на
значителна стойност е оставен в обикновена съсобственост на страните. Притежаваните
от страните лични вещи са поделени
доброволно.
След прекратяване на брака
съпругата запазила брачното си фамилно име - К.
След прекратяване на брака си с И.П.К. Д.Д.К.
заживяла с Р.Т.Г. на съпружески начала в дома, намиращ се на адрес: гр. Д., ул. „**** както и в жилището на
ищеца, находящо се в гр. Д., ж.к. „****“, като съжителството продължило до края
на 2019 г.
Към материалите по делото е приобщена Прокурорска преписка № 591/2019
г., образувана по жалба на Р.Т.Г. срещу Д.Д.К. за
евентуално извършено от нея престъпление във връзка с твърденията за
предоставени от ищеца на ответницата парични средства от 32 000 лв. в заем
От данните по посочената преписка
се установява, че се съдържат обяснения на страните по делото и техни
свидетелски показания. Обективираните от страните изявления в цитираната преписка, в частта, в
която представляват твърдения за изгодни за тях факти, същите нямат доказателствена
сила, поради което не следва да се обсъждат в настоящото производство.
Единствената законна доказателствена сила, с която подобни документи
разполагат, съобразно разпоредбата на чл. 180 от ГПК, е тази, че съдържащите се
в него изявления, изхождат от лицето, подписало документа, в качеството му на
свидетел, датата на тяхното депозиране, както и органа пред който са изложени.
Ответницата поддържа в съдебно заседание заетата от нея позиция,
че по времето, когато е работила в
предприятието на ищеца – „Т. К. – ***“ ЕООД, не е получавала трудово
възнаграждение, тъй като страните са създали домакинство с общ бюджет и
съвместен финансов принос. В тази връзка Д.К. е оспорила представените по
делото Разчетно-платежни ведомсти за периода от м. декември 2016 г. до м. юни
2019 г., че същите не носят неин подпис, като в проведеното на 02.11.2020 г.
съдебно заседание по искане на ответницата е открито производство по реда на
чл. 193 от ГПК по оспорване истинността на представените от ищеца счетоводни
документи.
От приетото по делото заключение по назначената съдебно-графическа
експертиза, изготвена от в.л. М.Н., което като обективно и компетнетно
изготвено е кредитирано от съда, с установява, че изследваните подписи не са
положени от Д.Д.К..
С оглед изясняване на делото от фактическа страна по искане на страните
са събрани гласни доказателства – чрез разпита на водените от ищеца: И. П. С. и
В. Н. В. – К., и двете без родство със страните, както и тези ангажирани от
ответницата: Ж. И. Б. /дъщеря на Д. К./ и Д. Д. Д. /сестра на ответницата/.
Въпреки съществуващата близка родствена връзка между ответницата и
ангажираните от нея свидетели настоящият състав намира, че депозираните от тях
показания следва да бъдат кредитирани. Ж. Б. и Д. Д. споделят за факти и
обстоятелства, на които лично са присъствала и са възприели непосредствено, а
на следващо място изнесеното от тези свидетелки кореспондира в най-пълна степен
с останалите събрани по делото доказателства. Ж.И.Б. разказва за съвместния
живот на страните, уреден на съпружески начала; за създадените от тях общ бит и
домакинство, финансирано с участието и на двете страни; за полаганите грижи от
страна на ответницата по отношение на двамата синове на ищеца. И двете
свидетелки са категорични по отношение на процесната сума от 25 000 лв.,
че е предоставена на ответницата по инициатива на ищеца, за да може Д.К. да
заплати „дела“ на бившия си съпруг И. К. от съсобствения им имот, находящ се в гр. Д., ул. „****. Желанието на Р.Г. било К. да „освободи къщата“, за
да може ищецът да се настани да живее заедно с ответницата в същото жилище.
Съображението на съда да кредитира в по-голяма степен показанията на
посочените по-горе свидетели, вместо тези представени от И. П. С. и В. Н. В. –
К., се основава на обстоятелството, че и двете свидетелки разказват за съвместния
живот на страните /познавайки този живот „отгоре-отгоре“ – св. С./ единствено
информирани от ищеца, без да са имали възможност за лични впечатления от
подлежащите на установяване по делото факти, като нито една от тях не е
общувала с ответницата, а за взаимоотношенията между страните са узнали
единствено от разказаното им от Р.Г..
Районният
съд, след преценка на събраните по делото писмени доказателства, приема за
установено от правна страна следното:
Предявените обективно съединени искове по чл.
240 от ЗЗД за заплащане на сумата от 32 000 лв. /тридесет и две хиляди
лева/, предоставени в заем, от която: 25 000 лв., дадени на 28.03.2016 г.
за заплащане дела от съсобствения на ответницата с бившия й съпруг недвижим
имот – жилище, находящо се в гр. Добрич, ул. „*** лв., дадени на 09.11.2015 г.
за закупуване на лек автомобил марка „****, черпят правното си основание от
чл. 240 и сл. от ЗЗД във вр. с чл. 79 от с. з. Разгледани по същество същите са
неоснователни.
Договорът, при който заемодателят
предава в собственост пари, а заемателят се задължава да върне заетата сума,
представлява заем за потребление. Този договор е неформален и реален, тъй като
за неговата действителност не е необходима специална форма и същият се счита
сключен в момента на предаване на сумата. В настоящата хипотеза по делото не е
доказано, че между страните по делото е възникнало валидно облигационно
правоотношение, по силата на което Р.Т.Г. да е дал в заем на Д.Д.К. сумата от 32 000 лв.
Безспорно установеното обстоятелство, че през 2016 г., след приключване на бракоразводното дело на ответницата, ищецът й предоставил 25 000 лв., не е достатъчно, за да се приеме, че предаването на тази сума е станало въз основа на сключен договор за заем между тях, по силата на който К. да е замодател, а Г. заемател. Фактическото плащане на определена парична сума може да бъде извършено освен като престация по договор за заем, така и в резултат на уреждане на други облигационни отношения между получилия и платилия сумата – дарение, погасяване на дълг, покупко-продажба и пр.
При наличие на спор относно
точния смисъл на договорни клаузи, съдът следва да тълкува договора съгласно
изискванията на чл. 20 от ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните;
тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла,
който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в
практиката и добросъвестността. С оглед спецификата на всеки отделен казус,
съдът тълкува каква е обичайно възприетата практика в отношенията между
страните по договора. При изясняване на действителната обща воля на страните се
изследват и обстоятелствата, при които е сключен договора; поведението на страните
преди и след сключването му – характера на преговорите за сключване на
договора; разменената кореспонденция във връзка с това и как са изпълнявани
задълженията по него след сключването му. В случай, когато страните спорят за
значението на отделни уговорки или когато договорът не е писмен, свидетелските
показания са единственото доказателствено средство за установяване на
обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща
воля на страните, каквито доказателства в настоящия казус липсват. В
производството по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД,
доказателствената тежест да установи, че е дал заемните средства е върху ищеца,
претендиращ връщането им.
Фактическият състав на договора
за заем включва предаване на пари или други заместими вещи в собственост и
съгласие за връщането им. Сключеният договор не поражда задължение за
заемодателя да предаде парите, но поражда задължение за заемателя да ги върне.
Поради това в правната теория се приема, че заемът е едностранен и реален
договор. В тежест на ищеца е да докаже осъществяването на двата елемента от
фактическия състав с допустимите доказателствени средства.
Заемът за
потребление е договор, с който заемодателят предава в собственост на заемателя
пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетите суми
или вещи от същия вид количество и качество. Този договор е реален и
консенсуален – счита се сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие
между страните парите или заместимите вещи бъдат предадени на заемателя;
безвъзмеден и неформален също така е и едностранен, защото само заемателят има
задължение – да върне заетото. Парите и заместимите вещи преминават в
собственост на заемателя. Те се предават на заемателя за потребление и
консумиране.
По отношение задълженията и
отговорностите на заемателя – основното негово задължение е да върне заетите
пари в същото количество или вещи от същия вид качество и количество.
Заемателят дължи и лихва, но само ако тя е уговорена писмено. При неизпълнение
на задължението да върне заетата сума или вещи от същия вид количество и
качество, заемателят отговаря за причинените вреди по общите правила за
отговорността. Заемодателят може да иска обезщетение по общите правила.
За успешното провеждане на
спорното, исково производство, с оглед правилата за разпределяне на
доказателствената тежест в гражданския процес, ищцата е следвало да докаже
обстоятелствата, на които основава своите искания, тъй като от тяхното
настъпване се цели извличане на изгодни правни последици /чл. 154 от ГПК/, а
именно, че съответно на 09.11.2015 г. и на 28.03.2016 г. Р.Т.Г. е предоставил Д.Д.
К. суми от 7 000 лв. и от 25 000 лв.
На първо място следва да се
отбележи, че към посочените по-горе дати ответницата все още е била в законен
брак с И.П.К., независимо дали са били във фактическа раздяла, като към
04.04.2016 г., когато е постановено бракоразводното решение К. са се съгласили
придобития от съпрузите в режим на СИО недвижим имот, находящ се в гр. Д., ул. „****,
след прекратяване на брака да остане в режим на обикновена съсобственост. Едва
след развода си с И. К. Д.К. е заживяла заедно с ищеца в жилището посочено
по-горе /в тази насока са показанията и на двете групи свидетели, а и данните,
съдържащи се в обясненията на страните, дадени в рамките на досъдебното
производство по преписката на Добричката районна прокуратура/.
От твърденията на страните и
събраните по делото доказателства може да се приеме за житейски правдива
тезата, че ищецът е финансирал по своя инициатива ответницата със сумата от
25 000 лв., за да бъде прекратена съсобствеността между нея и бившия й
съпруг И. К. по отношение на посочения имот. След като имотът станала еднолична
собственост на ответницата ищецът се настанил да живее в него заедно със своите
ненавършили пълнолетия деца.
Събраните по
делото доказателства /писмени – материалите съдържащи се в посочената по-горе
прокурорска преписка, гласни и изслушаното и прието заключение на в.л. М.Н./
могат да бъдат опора на стабилен извод за липсата на сключени между страните
договори за заем в периода 2015-2016 г.
Основният
аргумент за този извод е безспорно установеното обстоятелство, че страните са
живели на съпружески начала за времето от м. април 2016 г. до края на 2019 г.,
създавайки общо домакинство, полагайки грижи за двете деца на ищеца и двете
деца на ответницата.
Фактическото съпружеско съжителство се определя като неформална трайна
интимна, духовна и материална връзка между двама души. Именно поради
неформалния характер на тази връзка, по аргумент за противното от чл.20, ал.1 ЗЛС, чл.2 СК от 1968 г. (отм.), чл.6, ал.1 СК от 1985 г. (отм.)
и чл.4, ал.1 СК от 2009 г., същата няма
действието на гражданския брак и се свързва с правни последици само когато
изрична законова норма му придава такива. По тази причина в случаите на
фактическо съжителство на съпружески начала не намират приложение разпоредбите,
уреждащи имуществените отношения между съпрузите, включително тези,
регламентиращи общност на правата (само върху вещи – при действието на Семейния
кодекс от 2009 г. и Семейния кодекс от 1968 г., а при действието на Семейния
кодекс от 1985 г. – върху вещи и върху парични влогове) придобити по време на
брака. Ето защо при лицата, които живеят съвместно без да са сключили брак,
доходите и разходите следва да се разглеждат индивидуално. Във връзка с
разпределението на доказателствената тежест при установяване принадлежността на
средствата, с които едно от съжителстващите лица е финансирало разходи за
извършването на покупка на имущество, следва да се прилага принципното правило
на чл. 154 от ГПК, съгласно което всяка страна е длъжна да установи
обстоятелствата, на които основава исканията или възраженията си. Оттук следва,
че всяка страна носи доказателствена тежест за фактите, от които извлича
изгодни за себе си правни последици. В отношенията между съжителстващите лица
не намират приложение разместващите доказателствената тежест презумпции,
съставляващи част от регламентацията на имуществените отношения между съпрузите.
Законодателят установява презумпции по изключение, а прилагането на тази за
съвместен принос спрямо лица, които фактическо съжителстват на съпружески
начала, е несъответна на отношенията между тях. Ето защо и като се изхожда от
обичайното житейско правило, че лицата извършват плащания със средства, които
са лично притежание, тежестта да докаже нещо различно е за лицето, което е
възразило, че плащането не е извършено със средства, които са собственост на
извършилия това действие - така Решение №65/18.05.2015 по
дело №7088/2014 на ВКС, ГК, II г.о.
В настоящия случай е установено е по делото, че по време на съжителството на страните същите са полагали грижи за своите родени от предходни връзки деца – тези на ответницата: св.Ж. И. Б. и нейния брат, както и двамата синове на ищеца.
Отношенията между съжителстващите на съпружески начала следва да се основават на релации на взаимност, фактическа и физическа близост в общ дом, обща грижа за семейството и децата, споделяне на разходите, с общ бюджет и съвместни планове, като водеща във връзката е любовта и разбирателството между партньорите, тъй като тези лица афишират пред обществото, че са налице трайно установени отношения между тях, подобни на тези между съпрузи.
Поради неформалния характер на тази връзка, същата
няма действието на граждански брак и не се свързва с конкретни правни
последици. В този смисъл не намират приложение разпоредбите, уреждащи
имуществените отношения между съпрузите. При законовия режим на разделност
правата, придобити от всеки от съпрузите по време на брака, са негово лично
притежание (чл. 33 от СК), т.е. имуществото, придобито по време на фактическото
съжителство, не е общо, а е на този, който го е купил.
Изложените по-горе съображения за
неоснователност на исковата претенция се отнасят и до твърденията за
предоставени в заем на 7 000 лв., предназначени за закупуване лек
автомобил***.
Тезата за липсата на убедителни
доказателства в подкрепа основателността на исковата претенция, е възприета и
от Добричкия окръжен съд по повод произнасянето му по частната жалба на Р.Г.
срещу определението на Добричкия районен съд, с което е допуснато обезпечение
на предявените искове, предмет на настоящото дело, в частта на определената
парична гаранция по чл. 391, ал. 2 от ГПК – определение № 273/14.04.2020 г. по
в.ч.гр. дело № 197/2020 г.
Предявените искове като
неоснователни и недоказани подлежат на отхвърляне.
С оглед гореизложеното,
Добричкият районен съд
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Р.Т.Г. с ЕГН ********** *** срещу Д.Д.К. с
ЕГН ********** *** обективно съединени искове по чл. 240 от ЗЗД за заплащане на
сумата от 32 000 лв. /тридесет и две хиляди лева/, предоставена в заем, от
която: 25 000 лв., дадени на 28.03.2016 г. за изкупуване от ответницата на
дяла на бившия й съпруг И.П.К. от съсобствения им недвижим имот – жилище,
находящо се в гр. Д., ул. ***А, и 7 000 лв., дадени на 09.11.2015 г. за
закупуване от ответницата на лек автомобил марка „*** АК, ведно с лихвата за забава, считано от датата на подаване
на исковата молба 10.01.2020 г. до окончателното плащане на сумата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно
обжалване пред Добричкия окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: