№ 14570
гр. София, 25.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Б.Р.
при участието на секретаря В.К.
като разгледа докладваното от Б.Р. Гражданско дело № 20241110113095 по
описа за 2024 година
Производството е по общия съдопроизводствен ред на ГПК.
Образувано е въз основа на Искова молба, вх. № 75654/07.03.2024г. на СРС, подадена
от И. К. Д. срещу „************“ ЕООД. С определение от 02.07.2024г. по реда на чл. 214
ГПК е допуснато изменение на предявения осъдителен иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД досежно
неговия размер.
Ищецът И. К. Д. чрез адв. Д. М. – АК-София, е предявил срещу ответника
„************“ ЕООД искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143,
ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр и чл. 55, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността Договор №
********/21.07.2023г. за предоставяне на потребителски кредит, както и за осъждане на
ответника да му заплати сумата от 696,00 лева /656,59 лева за възнаграждение за
поръчителство и 40,00 лева такса за напомнително писмо/, платена при изначална липса
на правно основание по Договор № ********/21.07.2023г. за предоставяне на потребителски
кредит, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба (07.03.2024г.) до
окончателното изплащане.
Ищецът твърди, че на 21.07.2023г. сключил по реда на ЗПФУР с „************“
ЕООД Договор № ********/21.07.2023г. за предоставяне на потребителски кредит за сумата
от 1000,00 лева. Тя трябвало да се върне на 12 месечни вноски при годишна възнаградителна
лихва от 23% или 230,00 лева. В чл. 5 от Договора било посочено, че същият се обезпечава
посредством поръчителство, предоставяно от „************“ в полза на ответника-
заемодател. Никъде в договора не било посочено какво ще е възнаграждението за това
поръчителство, като ищецът после установил, че са му начислени 950,00 за такса за
обезпечение. Към момента на депозиране на исковата молба ищецът бил изплатил всички
суми към ответника. Заявява, че договорът е недействителен, тъй като в него не били
посочени дължимите вноски по договора за поръчителство, нито пък било уговорено, че
сключването на договор за поръчителство е задължително. Договорът не бил подписан нито
с квалифициран, нито с обикновен електронен подпис, поради което липсвало съгласие.
Ищецът не бил подписвал договор за поръчителство и такъв не му е бил представян.
Договорът бил нищожен, тъй като не била спазена законовата му форма, като това важало и
1
за договора за допълнителна услуга. Липсвал представен начин на изчисляване на ГПК, а
посоченият процент не бил верен, тъй като трябвало да включва и възнаграждението по
договора за поръчителство. Задължение на кредитора преди отпускането на заема било да
извърши оценка на кредитоспособността на заемателя. За насроченото по делото публично
съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща представител. Становище се изразява в
писмен вид.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „************“ ЕООД чрез адв. Е. Ц. –
АК-София, е депозирал Отговор на исковата молба, вх. № 154872/13.05.2024г. на СРС, с
който оспорва предявените искове като неоснователни. Твърди, че съобразно ЗЕДЕУУ
ищецът е потвърдил сключването на договора за кредит с изпращането на кратко текстово
съобщение, а погасителен план му е предоставен в процеса по кандидатстване, ведно с
необходимата предварителна информация. Ищецът изразил съгласие с него, включително с
чл. 5 от договора, сам избрал начина на обезпечение, като тази клауза била и индивидуално
уговорена. Правилно бил изчислен и посочен ГПР. За задължението за предоставяне на
поръчителство бил наясно преди сключването на договора за кредит, а предоставяната от
„************“ услуга не била задължителна. В насроченото по делото публично съдебно
заседание ответникът се представлява от адв. Ц., който оспорва предявените искове,
включително в хода на устните състезания. Допълнителни съображения излага в Писмена
защита, вх. № 220110/04.07.2024г. на СРС.
Софийският районен съд, като взе предвид подадената искова молба и
предявените с нея искове, становището и възраженията на ответника в отговора ù,
съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните
правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното:
Исковата молба е подадена от надлежно легитимирана страна при наличие на правен
интерес от производството, като предявените с нея искове са допустими и следва да бъдат
разгледани по същество.
Не са налице предпоставки за решаване на делото с неприсъствено решение или
решение при признание на иска.
Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по иска с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр е и за двете
страни. Ищецът следва да докаже наличието на предпоставките, установяващи
недействителността на договорните клаузи на сочените от него основания. В тежест на
ответника е да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на предварителна
информация на потребителя, че е получил съгласието на потребителя за сключване на
договора. В тежест на ответника е да докаже, че клаузите на сключения между страните
договор не са неравноправни (чл. 146, ал. 4 ЗЗПотр), както и че ищецът е бил наясно с
клаузите на договора, т.е. не е въведен в заблуждение. Доказателствената тежест по иска с
правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД е и за двете страни. Ищецът следва при условията на
пълно и главно доказване да установи наличието на описаното в исковата молба плащане,
както и че не съществува основание за плащане или същото е недействително. Ответникът
следва да установи, че за него е налице основание да задържи внесената сума. Извън това в
тежест на всяка от страните е да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи
благоприятни за себе си правни последици.
Видно от представената разпечатка, между страните е сключен Договор №
*********/21.07.2023г. за предоставяне на ищеца на потребителски кредит – 1000,00 лева,
при годишен лихвен процент 23% /230,00 лева/, който е посочен и като общ разход по
кредита. ГПР е посочен като 49,11%. Сумите следва да се върнат на 12 вноски по
погасителен план при падеж на първата вноска 20.08.2023г. В чл. 5 от Договора е посочено,
че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от ************ в полза на
заемодателя. С одобряването на предоставеното поръчителство уговорката става
2
неотменима, а заемателят заявява, че сам и недвусмислено е посочил при кандидатстването
за кредит избрания поръчител, като е можел да посочи и физическо лице за поръчител. В т.
4.3 от предоставената на ищеца преддоговорна информация е посочено, че при избор да се
сключи договор за поръчителство с гарант, предложен от кредитора, очакваните разходи за
това за заемателя ще бъдат 950,00 лева, които няма да се включват при изчисляването на
ГПР.
По делото е изслушано заключение на вещо лице по съдебно-техническа експертиза,
което съдът кредитира като изготвено от компетентно вещо лице, при пълно, ясно и
изчерпателно дадени отговори на поставените въпроси и без индикации за тяхната
неправилност. Вещото лице е установило, че при попълването онлайн, както е в конкретния
случай, на формата за кандидатстване за кредит от ответника, потребителите задължително
избират гарант /поръчител/, като изборът е или ************, или посочен от кандидата
личен гарант поръчител. Установено е, че на ищеца е изпратена преддоговорна информация,
договор за потребителски кредит, както и общи условия. Сключването на договора е
потвърдено от потребителя чрез изпращане на кратко текстово съобщение с текст „FER
PRIEMAM“ от телефонен номер, посочен при кандидатстването за кредита, както е указано
при изпращане от страна на кредитора на документите за кредита.
Представена е разпечатка на Договор за гаранция /поръчителство/ между ищеца и
„************“ със седалище в Малта. По силата на договора „************“ се е
задължило да отговаря солидарно с ищеца спрямо кредитора му по договора за заем до
размера от 1000,00 лева, за което му се дължи такса от 950,00 лева, платима по банков път по
посочена от дружеството банкова сметка на 12 вноски с падеж на първата 20.08.2023г., а на
последната – 15.07.2024г. Върху договора там, където следва да е подписът на клиента, е са
вписани цифрите „615114“ и датата 21.07.2023.
По делото е изслушано заключение на вещо лице по съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът кредитира като изготвено от компетентно вещо лице, при пълно, ясно и
изчерпателно дадени отговори на поставените въпроси и без индикации за тяхната
неправилност. При извършената проверка вещото лице е установило, че действително
получената от ищцата сума по договора за кредит е 1000,00 лева. От своя страна ищецът е
заплатил на „************“ ЕООД общо 1869,36 лева. От тях 1000,00 лева вещото лице е
отразило като осчетоводени в полза на ответника за покриване на главница, а 167,77 лева за
лихва. 40,00 лева са приспаднати за такса за напомнително писмо, а 656,59 лева – за
гаранция. Ако възнаграждението по договора за гаранция бъде включено в ГПР, то същият
би възлизал на 415,37%.
Съдът намира, че е установено сключване на договора за кредит между страните по
реда на ЗПФУР. Съгласно изричните норми на чл. 18, ал. 1, т. 3, ал. 2 и ал. 3 ЗПФУР при
договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да
докаже, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора. За доказване на
изявления, отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 ТЗ, а за електронни изявления
– ЗЕДЕУУ. Съгласно чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕУУ електронно изявление е словесно изявление,
представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и
визуално представяне на информацията. Електронен документ е електронно изявление,
записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде
възпроизвеждано (чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ). Писмената форма се смята за спазена, ако е съставен
електронен документ (чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ). Възпроизвеждането на електронния документ
върху хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл. 18, ал. 3
ЗПФУР изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от
разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на другата страна
и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях.
Съгласно разпоредбата на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ, която препраща към чл. 3, т. 10 от Регламент
3
(ЕС) № 910/2014, електронен подпис е всяка информация в електронна форма, добавена или
логически свързана с електронното изявление, за установяване на неговото авторство.
Разпоредбата на чл. 13, ал. 4, изр. 1 ЗЕДЕУУ придава значение на подписан документ само
на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис. По
делото не се твърди, нито се установява, че процесният договор за кредит е подписан с
квалифициран електронен подпис. Разпоредбата обаче допуска страните да се съгласят в
отношенията помежду им да придадат на обикновения електронен подпис стойността на
саморъчен. В процесния случай извод за постигането на подобно съгласие може да се
направи чрез тълкуване на т. 8 от договора за кредит. В подкрепа на този извод е
заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза за потвърждаване на
сключването на договора чрез изпращане на кратко текстово съобщение, и най-вече факта,
че той е плащал в полза на ответника суми по/във връзка с договора, както се установява от
заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза.
За ищеца не фигурира задължение за заплащане на възнаграждение/такса за гарант в
договора за кредит или в погасителния план, като сумата е посочена единствено в
предоставената ù преддоговорна информация. Според т. 5.1 и т. 5.2 от Общите условия
преди сключване на договора заемодателят оценява кредитоспособността на кандидат-
заемателя, като при оценката на кредитоспособността взема предвид и предложените в
негова полза обезпечения. Според т. 5.3, за да повиши кредитоспособността си, заемателят
може да предложи обезпечение, предоставено от гарант-поръчител, одобрен от заемодателя,
или да предложи физическо лице – поръчител, също одобрен от заемателя. В същото врече
обаче в предоставената на ищеца преддоговорна информация в т.4.3 изрично е посочено, че
предоставянето на обезпечение не увеличава възможностите на кредитополучателя за
отпускане на кредит. Следователно предоставянето или не на обезпечение от страна на
искащото заем лице за кредитора няма пряка връзка с повишаването оценката на неговата
кредитоспособност. Оттук, доколкото исканият договор за поръчителство реално няма
полезен обезпечителен ефект, същият се явява единствено инструмент за генериране /пряко
и косвено/ на допълнителни разноски за потребителя. Ако действително от ищеца се изисква
да заплаща възнаграждение за поръчителство в указания в преддоговорната информация
размер, то това би имало пряко отражение върху действителността на договора за кредит. На
заемополучателя е известен неговият размер при избраната форма на обезпечение, поради
което това възнаграждение, което като размер е съизмеримо със самата предоставена в заем
сума, съставлява част от разходите по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1
ЗПКр. Посоченият в договора такъв от 49,11% не е действителен, тъй като в него не е
отчетено възнаграждението по гаранционната сделка: Това възнаграждение съставлява част
от разходите по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1 ЗПКр, поради което
реалният ГПР по договора, видно от заключението на вещото лице, многократно надхвърля
позволения от закона процент, стигайки до 415,37%. Така, освен че се нарушава и заобикаля
чл. 19, ал. 4 ЗПКр, потребителят бива и въведен в заблуждение относно реалната стойност
на разходите, които следва да стори по обслужването на кредита си, в противоречие с
изискванията на чл. 11 ЗПКр. Стига се и до нарушение във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗПКр,
тъй като се касае за необосновано високо и скрито оскъпяване на кредита. В случаите,
когато в договора за потребителски кредит е посочен годишен процент на разходите, които
обаче не включва всички разходи, които нормативната база изисква да бъдат отчетени при
изчислението му, то договорът за потребителски кредит следва да се счита за нищожен /арг.
Решение от 21.03.2024г. по дело № С-714/2022г. на СЕС/. Само това обстоятелство е
достатъчно за да бъде прогласен за нищожен договорът за кредит. Допълнително следва
да се изтъкне обстоятелството, че по делото не се ангажираха доказателства потребителят да
е дал съгласие за сключване на договора за поръчителство, в каквато насока той изрично е
заявил възражение. Дори и да се приеме, че за договора за гаранция има съгласие от
потребителя, то същият, като акцесорен на нищожен договор за кредит, също би бил
4
нищожен. Начинът, по който е установена конструкцията за обезпечаване на заема, реално
съставлява механизъм за заобикаляне на нормите за защита на потребителите и
допълнително натоварване на заемателя с допълнителни плащания.
По делото се установи заплащане на претендираните по реда на чл. 55, ал. 1 ЗЗД суми
– 40,00 лева за такса за напомнително писмо, каквато на собствено основание би била
недължима с оглед нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПКр, както и сума за възнаграждение по
договора за гаранция в размер на 656,59 лева, т.е. общо 696,59 лева. За ответника няма
основание да получи/задържи тези суми. Не се установи безспорно, че сумата за
възнаграждение за поръчителство е изплатена след това на дружеството-гарант.
При това положение предявените искове са основателни и следва да бъдат
уважени изцяло. Останалите аргументи на страните по делото, тъй като не променят
този извод, е безпредметно да бъдат обсъждани. При това положение отпада и
необходимостта от произнасяне по евентуално заявените претенции.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски има само страната, в полза на
която е постановен съдебният акт. Съобразно изхода от делото право на разноски има само
ищецът, който своевременно е заявил претенция в тази насока, като е представен и списък
по чл. 80 ГПК.
Ищецът е доказал разноски за държавни такси и депозит за вещо лице в размер на
общо 475,00 лева. Тази сума следва да се присъди в негова полза.
Доколкото ищецът е защитаван безплатно по реда на чл. 38, ал. 1 ЗАдв от Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“, то в негова полза следва да се присъди възнаграждение по чл.
38, ал. 2 ЗАдв, което съдът, съобразно фактическата, правната, процесуалната и
професионалната сложност на спора и естеството на делото, определя на 400,00 лева.
Според настоящия съдебен състав за съда не е налице нито задължение, нито основание, да
присъжда сума за данък върху добавената стойност върху посочената сума. Съгласно чл. 2
ЗДДС с данък върху добавената стойност се облагат всяка възмездна облагаема доставка на
стока или услуга, всяко възмездно вътреобщностно придобиване с място на изпълнение на
територията на страната, извършено от регистрирано по този закон лице или от лице, за
което е възникнало задължение за регистрация, всяко възмездно вътреобщностно
придобиване на нови превозни средства с място на изпълнение на територията на страната,
всяко възмездно вътреобщностно придобиване с място на изпълнение на територията на
страната на акцизни стоки, когато получателят е данъчно задължено лице или данъчно
незадължено юридическо лице, което не е регистрирано по ЗДДС, както и вносът на стоки.
Видно от законовата уредба, безвъзмездните доставки на стоки и услуги не се облагат с
данък добавена стойност. Правната помощ, която адвокат или адвокат от Европейския съюз
може да оказва по реда на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, е безплатна и по смисъла на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 8
ЗДДС представлява безвъзмездна доставка на услуга, а по аргумент от чл. 2, т. 1 ЗДДС и чл.
2, § 1, б. „в“ от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006г. безвъзмездните доставки на
услуги не подлежат на облагане с данък върху добавената стойност. Тази услуга не може да
се счете за възмездна на основание чл. 38, ал. 2 ЗА по съображения, че възмездяването става
впоследствие - с акта на съда, с който насрещната страна, при наличие на предвидените в
нормата предпоставки, бива осъдена да заплати адвокатско възнаграждение на оказалия
безплатната правна помощ адвокат. Това е така, тъй като, съгласно чл. 25, ал. 2
ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е извършена. Последващи
този момент действия не могат да имат значение за възникване на данъчно задължение.
Постановяването на съдебен акт, с който насрещната страна е осъдена да заплати
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, не съставлява облагаема стока или
услуга по смисъла на ЗДДС. Правоотношението, по което безплатната правна помощ е
оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно
5
съдържание. По първото за адвоката, оказал правната помощ, не възниква право да получи
възнаграждение, а второто е между адвоката и насрещната страна, по което адвокатът има
само права, но не и задължения. Съдържанието на създаденото със съдебния акт
правоотношение се изчерпва със задължението на оказалия безплатната помощ адвокат да
бъде платена определена парична сума от насрещната страна. Съдът не е нито
данъчнозадължено лице по смисъла на чл. 3 ЗДДС, което да издаде фактура и да начисли
ДДС по нея, нито е страна по правоотношението, възникнало от постановения от него
осъдителен акт. Затова той не може да начислява ДДС върху дължимото за оказаната
безплатна правна помощ адвокатско възнаграждение без това да е изрично предвидено в
закона. Нито ЗДДС, нито ЗАдв, въвеждат такава изрична нормативна уредба, която да се
отклонява от общите правила за облагане с данък върху добавената стойност. Не следва
нещо различно и от разпоредбата на § 2а НМРАВ. Разпоредбата няма отношение към
дължимия данък върху добавената стойност при осъществяване на безвъзмездна доставка на
услуга, каквато е безплатната правна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗАдв. Тя урежда начисляването
на ДДС върху възнагражденията на регистрираните по ЗДДС адвокати и го определя като
неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, но не установява
задължение за начисляване на ДДС при оказана безплатна правна помощ. Такова
съдържание разпоредбата не би и могла да има, защото няма законова делегация, която да
овластява Висшия адвокатски съвет да регламентира данъчни правоотношения. Това
становище се възприема изрично и в практиката на Върховния касационен съд –
опр.917/02.05.2023г.-ч.гр.д.1323/2023г.-ВКС, IVг.о.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН в отношенията между И. К. Д., ЕГН **********,
от град София, и „************“ ЕООД, ЕИК ************, със седалище в град София,
сключения между тях Договор № ********/21.07.2023г. за предоставяне на
потребителски кредит.
ОСЪЖДА "************" ЕООД, ЕИК ************, със седалище в град София,
да заплати на И. К. Д., ЕГН **********, от град София, сумата от 696,59 лева, платена без
основание във връзка с Договор № ********/21.07.2023г. за предоставяне на потребителски
кредит /40,00 лева за такса за напомнително писмо и 656,59 лева за възнаграждение за
поръчителство/, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба (07.03.2024г.) до
окончателното изплащане.
ОСЪЖДА "************" ЕООД, ЕИК ************, със седалище в град София,
да заплати на И. К. Д., ЕГН **********, от град София, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата от 475,00 лева, представляваща разноски по делото на първа инстанция (гр.д. №
13095/2024г. на СРС).
ОСЪЖДА "************" ЕООД, ЕИК ************, със седалище в град София,
да заплати на ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д. М.“, БУЛСТАТ
*********, със седалище в град София, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, сумата от 400,00
лева, представляваща възнаграждение за оказана на ищеца безплатна правна помощ в
производството на първа инстанция (гр.д. № 13095/2024г. на СРС).
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с въззивна жалба,
подадена чрез Софийския районен съд в двуседмичен срок от съобщението.
Решението, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК, да се съобщи на страните.
6
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7